Решение по дело №1308/2019 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 999
Дата: 14 ноември 2019 г.
Съдия: Мария Кирилова Терзийска
Дело: 20193101001308
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 9 август 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

№………./…...11.2019 г.

гр. Варна

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на тридесети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:                          

                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА

                                ЧЛЕНОВЕ: ЖАНА МАРКОВА

                                                                ТОНИ КРЪСТЕВ

 

при секретар Мария Манолова,

като разгледа докладваното от съдията Терзийска

въззивно търговско дело № 1308 по описа за 2019 г.,

за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по постъпилa въззивна жалба с вх. № 40219/05.06.2019 г. на М.И.К., гр. Варна, действаща чрез пълномощника си адв. Д.К., срещу решение № 1978/10.05.2019 г., постановено по гр.д. № 9841/2018 г. по описа на ВРС, 33-ти състав.

    В жалбата си въззивницата М.И.К., обосновава подробно оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на решението в осъдителната му част. Изложено е, че същото е постановено при явно несъобразяване с тълкуването на ВКС относно кратката тригодишна давност по смисъла на чл. 111 ЗЗД, дадено с Тълкувателно решение № 3/ 2011г. от 18.05.2012 г., от която дата следвало да се зачита и задължителната му сила. Жалбоподателката счита, че въпреки задължителната сила на посоченото решение, районният съд неправилно се е позовал в мотивите на обжалвания акт на съдебни решения от по-ранна дата, което намира за недопустимо с оглед извода на съда за предмета на производството. Като се позовава на даденото с тълкувателното решение определение за периодични плащания сочи, че на основание процесния договор за потребителски кредит от 27.07.2010 г. е съставен погасителен план, с предварително определени размери и падежи на плащанията, които отговарят на признаците за периодични плащания, породени от общ правопораждащ факт. Отделно от това, намира, че районният съд не е отчел течението на общата петгодишна давност по отношение на цялото вземане, която е започнала да тече още през 2010 г., предвид неплащането на дължимите вноски за период по-дълъг от 4 месеца, което се установявало и от приетата по делото ССчЕ. Претендира за настъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане, считано от 01.01.2011г., поради което твърди, че към 01.01.2016 г. е изтекла общата петгодишна погасителна давност. Изложени са и аргументи във връзка с липсата на посочена цена по договора за цесия, като основание за неговата недействителност. Моли за отмяна на решението в частта, с която се признава за установено задължение до размер от 807,66 лева, отхвърляне на ищцовата претенция в цялост, както и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

В срока за отговор по чл. 263, ал. 1 от ГПК на депозираната въззивна жалба от въззиваемата страна „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, чрез адв. Р.М., е постъпил отговор, с който се оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че обжалваното решение следва да се потвърди, доколкото е постановено изцяло е в съответствие с трайната съдебната практика, че по отношение на всички компоненти на вземанията по един договор за кредит се прилага общата петгодишна давност. Сочи, че правилно първоинстанционният съд е провел разграничение между връщане на заета сума на части съгласно погасителен план и периодични плащания. Допълва, че изплащането на части на заетата сума, ведно с договорено възнаграждение за услугата, е в полза на кредитополучателя, без това да променя характера и принадлежността на тези вноски като част от едно задължение. Излага още, че клаузата, предвиждаща предсрочна изискуемост е уговорена в полза на кредитора, от който зависи дали да се възползва от нея, или да изчака крайния срок на договора. Твърди, че за всяко закъсняло плащане процесният договор предвиждал лихва за забава, отделна от възнаградителната такава, което компенсирало неизправността на длъжника.  В тази връзка сочи, че видно от приетата по делото ССчЕ плащания били извършвани до 2015 г., а настъпването на предсрочната изискуемост било обусловено от достигането на нарочно изявление в този смисъл до длъжника. По отношение на оплакванията на жалбоподателката за липса на цена в цесионния договор, сочи, че макар да не е посочена обща цена на вземанията, то в Приложение № 1 към договора за всяко вземане била посочена единичната му цена. Моли за отхвърляне на процесната въззивна жалба като неоснователна, потвърждаване на първоинстанционното решение и присъждане на разноски.

В съдебно заседание всяка от страните поддържа собствените си аргументи, които въззивникът възпроизвежда и в писмената защита. Заявяват се и искания за присъждане на разноските.

Съдът, като приема, че е сезиран с редовна и допустима за разглеждане жалба, депозирана от лица, легитимирани чрез правен интерес от обжалване, след съвкупен анализ на доказателствения материал по делото приема за установено от фактическа и правна страна:

Обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което в рамките на ограничения въззив настоящата инстанция се произнася по приложението на импреративни правни норми и доводите в жалбата.

В развилото се заповедно производство по ч.гр.д.4156/2018 г. на ВРС е удовлетворено заявление на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД гр. София и издадена Заповед № 1958 от 23.03.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, с която разпоредено длъжникът М.И.К. да заплати сума в размер на 1531.96 лева както следва: сума в размер на 1080.23 лева главница по договор за потребителски кредит от 27.07.2010 г., сключен между „Юробанк България“ АД и М.И.К., вземането по който е прехвърлено с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г. на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, сумата от 451.73 лева договорна лихва за периода 27.07.2010 г. до 18.01.2016 г., законната лихва върху главницата от датата на заявлението 22.03.2018 г. както и разноските в заповедното производство.

Предвид депозирано в срока по чл. 414 от ГПК възражение от длъжника и след указания на заповедния съд, в срока по чл. 415 от ГПК кредиторът е предявил и настоящия иск за установяване вземането по заповедта, при твърдения за валидно възникнало правоотношение по договор за кредит между «ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ» АД и ответницата М.К. от 27.07.2010 г., по който е отупсната сума в размер на 1770 лева със срок на издължаване – 51 месеца. Твърди се още по иска, че вземането на кредитора е цедирано на ищеца по договор от 18.01.2016 г., длъжникът е уведомен за цесията с писмо-уведомление от 17.01.2018 г., длъжникът е извършвал доброволни плащания към новия кредитор, с които са погасени дължими такси и договорни лихви. Твърди остатъчна сума, дължима след изтичане срока на договора в размер на заявената пред заповедния съд.

Ответницата в отговор е оспорила валидността на уведомлението за извършената цесия и е отправила възражение за изтекла погасителна давност – обща и кратка по чл. 110 и 111 от ЗЗД.

В съдебно заседание на 08.02.2019 г. поради изявление за оттегляне е прекратено производството по заявената акцесорна претенция за сумата от 451.73 лева договорна лихва, поради което и същата не е предмет на решението, респективно на въззивното производство.

От доказателствата по делото се установява и това не е спорно, че между „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД и ответницата К. е сключен договор за потребителски кредит FL539481/27.07.2010 г., по силата на който банката е отпуснала в заем на физическото лице сумата от 1770 лева за срок от 51 месеца и краен срок, посочен в чл. 6 – 27.10.2014 г. Посочен е годишният процент на разходите – 17.09, размерът на лихвата и общата сума, която към момента на сключване на договора подлежи на връщане – 2449.83 лева. Със сумата по кредита 1770 лева е заверена сметката на кредитополучателя на 27.07.2010 г. /усвояване на кредит, л.16 по делото на ВРС/.

По договор за възлагане на вземания, сключен между „ЮРОБАНК БЪГАРИЯ“ АД и „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД и потвърждение от18.01.2016 г. банката е прехвърлила вземането по процесния договор ведно с всички привилегии и обезпечения, като процесното вземане е описано в нарочно приложение към договора за цесия /л. 77 по делото/. В чл. 5.5. от договора за цесия е уговорен и размера на окончателното разплащане като очевидно стойностите са забелени в т.5.5.1. б. Б, без това да означава отсъствие на цена на цесията, а сочените аргументи в обратна насока в жалбата не се споделят. Друг е въпроса, че такива твърдения отсъстват в първата инстанция и като направени при процесуална преклузия не се разглеждат, но за пълнота съдът посочи по-горе, че няма липсваща цена, а очевидно нарочно скрита такава вероятно с оглед търговска тайна.

Съгласно  чл. 5.1. от договора за цесия на цесионера по пълномощие е възложено уведомяване на длъжниците по чл. 99 ал.3 от ЗЗД. Уведомление до длъжника е изпратено на 17.01.2018 г. /л.18 поделото/, но няма данни за достигане на изявлението до длъжника, поради което и следва да се приеме за уведомен с връчване на преписи от исковата молба.

 Съгласно заключението по ССЕ, което съдът кредитира като обективно и компетентно дадено задължения по кредита са погасявани до 28.12.2015 година, а остатъкът по главницата, неизплатен и към момента е 1080.23 лева.

Към датата на депозиране на заявлението е настъпил крайният падеж на договора за кредит /27.10.2014 г./, поради което и отсъства необходимост кредиторът нарочно да обяви на длъжника настъпила предсрочна изискуемост, а и не се претендира установяване вземането на това основание.

С оглед константната практика на ВКС по въпроса за необходимостта до длъжника да бъде сведена изрично волята на банката да направи кредита предсрочно изискуем, което е право, а не задължение на банката, следва да се приеме за неоснователно възражението по жалбата, че след като четири месеца кредитополучателят в периода 10.09.2010 г. до 27.01.2011 г. не бил плащал дължими суми, то предсрочната изискуемост била настъпила автоматично и общата петгодишна давност е изтекла на 01.01.2016 г.

Банката не е длъжна да обявява кредита за предсрочно изискуем при неплащане, доколкото това е нейно право. И в случая очевидно, че не е настъпило изменение в договора чрез обявяване на предсрочна изискуемост след като са постъпвали макар частични плащания до края на 2015 г. т.е. и след края на срока на договора.

Възражението за давност поддържано за сумите в настоящата инстанция е частично основателно.

Спрямо главницата по договора за кредит е приложима общата петгодишна давност по чл.110 от ГПК, доколкото разсрочването на връщането на кредита не прави задължението такова с характер на периодични плащания по смисъла на чл.111 б. В от ЗЗД, защото периодичните плащания имат характер на самостоятелни задължения. Както съдът посочи, касае се при договорите за кредит за разсрочено връщане на общото задължение. След като заявлението е депозирано в съда на 22.03.2018 г., то всички анюитетни вноски с начална дата след 27.02.2013 г. са непогасени по давност към момента на депозиране на иска /т.е. датата на заявлението по чл.410 от ГПК/.

За вноските с по-ранен падеж ВРС е отхвърлил иска като погасен по давност и в тази част решението не е предмет на въззивна проверка.

Досежно размера обаче – за периода 27.03.2013 г. – 27.10.2014 г. дължимата главница е 771.72 лева, изчислена по погасителен план, представен с исковата молба /л.9 по делото/. Следователно за разликата до установените от ВРС 807.66 лева искът е неоснователен.

В контекста на казаното жалбата е частично основателна, а решението в обжалваната част ще бъде отменено съобразно изводите в настоящия съдебен акт.

Разноски се следват на двете страни. От въззиваемата страна не се претендират.

На въззивника на база уважен материале интерес по жалбата в размер на 35.94 лева спрямо общият интерес пред въззивната инстанция 807.66 лева, се присъжда част държавната такса, а именно сума 1.60 лева, а адвокатско възнаграждение при минимален 300 лева по чл. 7 ал.1 т.1 от Наредба № 1/2004 г. се присъжда – в размер на 13.50 лева, платими от въззиваемата страна.

За първа инстанция и за заповедно производство – общ материален интерес 1531.96 лева. Уважен иск за 771.72 лева, отхвърлен и прекратен – 760.24 лева.

На ищцовата страна се присъждат от разходите в първа инстанция за държавна такса и експертиза в общ размер на 219.36 лева, съразмерно сума 110.50 лева, а на ответника за процесуално представителство по реда на чл.38 ал.1 т.3 от ЗА при минимален размер по Наредбата 337.24 лева – сума от 167.35 лева.

След съдебна компенсация за две инстанции ответницата дължи на ищеца сумата от 108.90 лева, а на процесуалния представител се присъжда възнаграждение от 180.85 лева.

За заповедното производство разноските в полза на ищеца се редуцират до 15.44 лева.

Водим от горното, съдът

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Решение № 1978/10.05.2019 г., постановено по гр.д. № 9841/2018 г. по описа на ВРС, 33-ти състав, В ЧАСТТА в която е прието за установено, че М.И.К., ЕГН **********, гр. Варна дължи на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК ********* гр. София сума в размер на 35.94 лева, съставляваща горница над дължимата 771.72 лева до приетата от ВРС 807.66 лева главница по договор за потребителски кредит от 27.07.2010 г., сключен между „Юробанк България“ АД и М.И.К., вземането по който е прехвърлено с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г. на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ведно със законната лихва от датата на заявлението – 22.03.2018 г. до окончателното изплащане и ВМЕСТО ТОВА постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявеният иск от „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК ********* гр. София против М.И.К., ЕГН **********, гр. Варна за приемане установено в отношенията между страните, че М.И.К., ЕГН **********, гр. Варна дължи на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК ********* гр. София сума в размер на 35.94 /тридесет и пет и 0.94/ лева, съставляваща горница над  действително дължимата 771.72 лева до приетата от ВРС 807.66 лева главница по договор за потребителски кредит от 27.07.2010 г., сключен между „Юробанк България“ АД и М.И.К., вземането по който е прехвърлено с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г. на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ведно със законната лихва от датата на заявлението – 22.03.2018 г. до окончателното изплащане.

ОТМЕНЯ решението на ВРС изцяло в частта за разноските.

ОСЪЖДА М.И.К., ЕГН **********, гр. Варна да заплати на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК ********* гр. София сума в размер на 108.90 /сто и осем и 0.90/ лева разноски за първа и въззивна инстанция, на осн. чл. 78 ал.1 от ГПК и след съдебна компенсация както и да заплати сумата от 15.44 лева разноски в производството по ч.гр.д. № 4156/2018 г. по описа на ВРС.

ОСЪЖДА „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК ********* гр. София да заплати на адв. Д.Б.К., ЕГН **********, ВАК сумата от 180.85 лева за процесуално представителство при условията на чл. 38 от ЗА, на осн. чл. 78 ал.3 от ГПК, за първа и въззивна инстанция.

В ОСТАНАЛАТА част решението като необжалвано е влязло в законна сила.

Решението е окончателно и неподлежи на обжалване.

 

                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: