Р Е Ш Е Н И Е
№
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-Г
въззивен състав, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при
участието на секретаря Алина Тодорова, разгледа докладваното от мл. съдия
Илчева в. гр. д. № 12542 по описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 400516 от 04.05.2018 г., постановено по гр. д. № 78724/2015 г. по
описа на СРС, 57 състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК от „Т.С.“
ЕАД за признаване за установено спрямо Ж.С.С., че като ЕТ дължи заплащането на
сумите, както следва: на основание чл. 59 ЗЗД сумата от 153 лева,
представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия за сградна инсталация
относно топлоснабден имот – магазин № 3, находящ се в гр. София, ул. „******,
за периода 01.11.2012 г. – 30.04.2014 г. и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата от 28,31 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на
парично задължение за периода 31.12.2012 г. – 25.08.2015 г.
Недоволен
от постановеното решение е останал ищецът „Т.С.“ ЕАД, който в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, което счита
за неправилно и постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон. Жалбоподателят
поддържа, че неправилно е прието, че не е налице потребена топлинна енергия.
Сочи, че не е начислявана топлинна енергия, която да не отговаря на нормативно
установените правила. Счита, че собствениците на имоти в топлоснабдена сграда
винаги остават клиенти за топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация. Претендира
разноски.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника Ж.С.С.,
в който същият заявява, че не е ползвател на топлинна енергия за стопански
нужди, тъй като не е сключен договор. Сочи, че е собственик на помещението, но облигационните
отношения с „Т.С.“ ЕАД са приключили през 2003 г. Счита за установено, че няма
начисляване на топлинна енергия.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК,
от процесуално легитимирана страна в процеса, поради което е допустима,
разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата. Първоинстанционното решение
е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми.
СРС, 57
състав, е бил сезиран с искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
59 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Не се
спори относно обстоятелството, че Ж.С.С. е собственик на процесния топлоснабден
имот в гр. София, ул. „******, магазин № 3.
В подаденото заявление по чл. 410 ГПК, както и
в исковата молба, дружеството е посочило, че претендира сумите от ответника на
основание неоснователно обогатяване.
Отношенията
между топлопреносното предприятие и клиентите на топлинна енергия за небитови
нужди през процесния период се уреждат от ЗЕ. Съгласно чл. 149, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия се осъществява въз
основа на писмени договори при общи условия. В случаите, в които топлинната
енергия се продава на клиент за небитови нужди, законът предвижда това да се
осъществява въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между
топлопреносното предприятие и клиентите за небитови нужди. Регламентираната в
императивната материално-правна норма на 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ специална форма за сключване на договора за
продажба на топлинна енергия между топлопреносното предприятие и клиентите за
небитови нужди води до извода, че тя е форма за действителност на сделката.
В случая
ответникът има качеството на небитов клиент на топлинна енергия. Този извод
следва както от представените по делото доказателства относно нуждите, които
задоволява процесният имот, така и от анализа на дефинитивните разпоредби на
понятията за "небитов клиент" и "битов клиент". От анализа
на двете дефинитивни разпоредби следва, че законодателят е използвал като
критерии при дефиниране и разграничаване на понятията вида правен субект
(физическо или юридическо лице) и нуждите, за които той ползва/купува енергия
(битови - за домакинството си или небитови – такива които не задоволяват битови
нужди). Определящи са нуждите, за които се ползва/купува енергия. В случая
ответникът е ЕТ, който при осъществяване на своята дейност не за задоволяване
на битови нужди е придобил собствеността върху топлоснабдения имот, видно от
неговото предназначение по представения по делото нотариален акт, тъй като се
касае за магазин.
В
настоящото производство не са представени доказателства за наличието на
договорни отношения между страните за продажба на топлинна енергия за процесния
период. При липсата на възможност топлопреносното предприятие да търси
стойността на доставената топлинна енергия на договорно основание, същото
разполага с правата по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, в който законодателят е предвидил, че всеки,
който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне
онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.
Имуществените
облаги имат материално естество и те са оценими в пари. Изразяват се в
увеличаване на актива на имуществото на обогатения, в намаляване на неговите
пасиви или спестяване на някои разходи, които той иначе е трябвало да понесе. В
последната хипотеза спестяването на разходи води до обогатяване в случай, че
разходите са били необходими и ответникът по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си имущество,
без да съществуват изгледи за тяхното връщане (в този смисъл са разясненията,
дадени в решение № 587 от 01.11.2010 г. по гр. д. № 941/2009 г. на ВКС, ІV г.
о.). В настоящия случай ответникът си е спестил разходи за доставената и
ползвана от него топлинна енергия за сградна инсталация на процесния имот, на
който той е собственик.
Съгласно
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда -
етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение, като
начинът за неговото извършване е регламентиран в ЗЕ и Наредба №
16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването. Измерването на индивидуалното
потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за
отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна
собственост е възложено на „Б.“ ООД. Третото лице помагач е осъществявало
услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за процесния период.
Съгласно
чл. 153, ал. 6 ЗЕ клиентите в сграда - етажна собственост, които прекратят
топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в
общите части на сградата. По делото се установи, че сградата, в която се намира
процесният имот, е топлоснабдена. Представен е договор от 02.07.2002 г.,
сключен между етажната собственост в гр. София, ул. „******, Б, В и „Б. Б.“ ООД
за извършване на услугата „топлинно счетоводство“.
Според
приетата по делото СТЕ няма потребление на топлинна енергия за отопление на
магазина, суми за отопление на имота не са начислявани, тъй като в имота не се
използва топлоносител гореща вода за отопление. Експертизата е установила, че
за имота са начислявани единствено суми за топлинна енергия, отдадена от
сградна инсталация, която за процесния период е в общ размер на 104,92 лева, от
която 91,53 лева фактурирана сума и 13,39 лева за дялово разпределение.
Така
съдът намира, че размерът на спестените от ответника в настоящото производство
разноски следва да се определи въз основа на реално потребената топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация, която се установява от приетото от
първоинстанционния съд заключение на СТЕ. Съдът намира, че посочената сума е
дължима от ответника. Според представените по делото доказателства процесният
имот е част от етажната собственост, поради което и се дължи заплащане на
съответната част от отдадената топлинна енергия за сградна инсталация, съответна
на частта от общите части, припадаща се на процесния имот, независимо, че в
последния няма монтирани отоплителни уреди. Поради това обжалваното решение
следва да бъде отменено в частта, в която предявеният иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 59 ЗЗД е отхвърлен за сумата до 104,92 лева.
Правилен
е изводът на районния съд по отношение на иска с правно основание чл. 422 ГПК,
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Обезщетение за забава в размер на законната лихва е
претендирано като акцесорно на иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, поради което
за изпадане на длъжника в забава е необходима покана. По делото е представена такава
от 03.07.2015 г., но няма данни същата да е била получена от длъжника, като
дори на плика е отбелязано, че пратката не е потърсена. Поради това правилно е
било прието от съда, че не е установено изпадането на длъжника в забава.
Поради частично
несъвпадане на изводите на въззивната и първата инстанция решението по
отношение на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 59 ЗЗД до сумата от 104,92 лева
следва да бъде отменено и предявеният иск уважен, а в останалата част, в която
искът над тази сума, като и искът по чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД са
отхвърлени – потвърдено.
По
разноските:
Пред
въззивната инстанция въззивникът е направил разноски за държавна такса в размер
на 50 лева, като е претендирал и юрисконсултско възнаграждение, което съгласно
чл. 78, ал. 8, вр. чл. 273 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП
настоящата инстанция определя в размер на 100 лева. Съобразно уважаването на
част от предявените искове на въззивника следва да се присъдят разноски в
размер на 86,80 лева за въззивната инстанция. Въззиваемият не е поискал
присъждането на разноски във въззивното производство.
Съобразно
уважената част от исковете на ищеца следва да се присъдят разноски и за първата
инстанция, където същият е заплатил 100 лева за държавни такси, 280 лева депозит
за експертиза и е поискал присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което
съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП настоящата инстанция
определя в размер на 100 лева. Съобразно уважаването на част от предявените
искове на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 277,76 лева за първоинстанционното
и заповедното производство.
По арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид цената на предявените
искове настоящото решение е окончателно.
Така мотивиран, Софийски градски съд, ІІ-Г въззивен
състав
ОТМЕНЯ решение № 400516 от 04.05.2018
г., постановено по гр. д. № 78724/2015 г. по описа на СРС, 57 състав, в частта,
в която е отхвърлен предявеният от „Т.С.“ ЕАД иск по реда на чл. 422 ГПК за
признаване за установено спрямо Ж.С.С., че последният като ЕТ дължи заплащането
на сумата от 104,92 лева, представляваща стойността на незаплатена топлинна
енергия за сградна инсталация относно топлоснабден имот – магазин № 3, находящ
се в гр. София, ул. „******, за периода 01.11.2012 г. – 30.04.2014 г., като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения
от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 59 ЗЗД,
че Ж.С.С., ЕГН **********, като ЕТ дължи на „Т.С.“ ЕАД заплащането на сумата от
104,92 лева, представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия за
сградна инсталация относно топлоснабден имот – магазин № 3, находящ се в гр.
София, ул. „******, за периода 01.11.2012 г. – 30.04.2014 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 400516 от 04.05.2018 г., постановено по гр. д. № 78724/2015 г. по описа на
СРС, 57 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Ж.С.С., ЕГН **********, да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 86,80 лева, представляваща разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА Ж.С.С., ЕГН **********, да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 277,76
лева, представляваща разноски за първоинстанционното и заповедното производство.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
2.