№ 89
гр. Б.С., 12.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Б.С., II-РИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КАТЯ Б. АНГЕЛОВА-П.А
при участието на секретаря Соня Анд. Ралчева
като разгледа докладваното от КАТЯ Б. АНГЕЛОВА-П.А Гражданско дело №
20241410101887 по описа за 2024 година
Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от Р. П. Л., ЕГН
********** с адрес гр.Б.С., ул. „Хан Крум“№51, вх.А, ет.1, ап.1 с обективно съединени
искове: главен иск срещу „НЕТКРЕДИТ“ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр.С., район И., ул. „Лъчезар Станчев“№3, ет.10, с правно основание чл. 26, ал. 1
ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит №
202403121218330059, сключен между Р. П. Л. и „НЕТКРЕДИТ“ООД; евентуален иск срещу
„НЕТКРЕДИТ“ООД с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. с чл.92 от ЗЗД за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 6 в Договор за предоставяне на потребителски кредит №
202403121218330059/12.03.2024 г., сключен между Р. П. Л. и „НЕТКРЕДИТ“ООД, и главен
иск срещу „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване
нищожността на договор за предоставяне на гаранция с № **********.
В исковата молба е предявен иск за обявяване на нищожността на Договор за
потребителски кредит №202403121218330059/12.03.2024 г. съгласно, който ищцата твърди,
че същия е нищожен, респ. съдържащата се клауза за неустойка в размер на 6840 лв. при
неосигуряване на гаранция по чл.6 от договора, тъй като е нищожна.
Поддържа, че на 12.03.2024 г. ищцата е сключила процесния договор, по силата на
който първият ответник й е предоставил в заем сумата в размер на 4000 лв. при фиксиран
ГЛП от 41,04 % и ГПР от 49,71 %. Според погасителния план същата е следвало да внесе 24
месечни вноски в размер на 247,00 лв., като в нея се включвало главница, лихва или общо
5928 лв., като отделно следвало да заплати и неустойка в размер на 6840 лв. за
неосигуряване на гаранция, съгласно чл.6 от договора.
Посочва се още, че на 12.03.2024 г. ищцата е била задължена да сключи договор за
предоставяне на гаранция №********** с втория ответник във връзка с договора за
потребителски кредит. Ответникът следвало да обезпечи задълженията на ищцата по
процесния кредит. В договора е било уговорено възнаграждение за гаранта, което било
разсрочено на вноски дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по заема.
Излагат се твърдения, че този договор е недействителен, доколкото с него се предвиждало
кредитополучателят да плати възнаграждение на гаранта, което е в противоречие с добрите
1
нрави и води до неравноправност, липсва основание за сключването му и е сключен като
обезпечение на недействителна сделка.
В исковата молба се излагат съображения, че договорът е нищожен, тъй като съдържа
нищожни неравноправни клаузи: ГЛП е 41,04 % с твърдение, че е прекомерна. ГПР е 49,71
%, като ищеца твърди, че същия по скрит начин е увеличен, тъй като в него не е включена
дължимата неустойка, което е било в противоречие в чл.19 ал.1 от ЗПК и е още едно
основание за нищожност.
Посочва се, че в чл.4 ал.3 от договора кредитополучателят се задължавал да
предостави на кредитора банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова
институция, която да бъде за сума в размер на 5928 лв., със срок на давност до 14.03.2026 г.,
а в чл.6 ал.1 страните се договорили, че в случай на непредставяне на гаранцията на
кредитополучателят ще бъде начислена неустойка в размер на 6840 лв.
Поддържа се, че съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-
12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водело до настъпването на тази
недействителност. Сочи се още, че при обявяване на тази недействителност заемателят
дължал връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
Поддържа се, че клаузата за обезпечение в действителност увеличавала печалбата на
кредитора, тъй като при плащане на всички задължения по заема, потребителят следвало да
плати и възнаграждението на гаранта. Като посочва, че посоченият в договора ГПР не
отговарял на действителните разходи, тъй като не включвал сумата за обезпечението.
Твърди се, че не посочването на действителния ГПР представлява невярна информация с
характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл.68г, ал.4 от ЗЗП във вр. с чл.68д
ал.1 от ЗЗП.
Посочва, че съгласно чл.11 ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит. Спазвайки това
изискване потребителят разбирал какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Посочва, че в процесния договор липсва методика на формиране на ГПР по
кредита, кои компоненти са включени и как се формирал същия.
Сочи, че за да е налице недействителност на договора за кредит следвало да се имат
предвид разпоредбите на глава шеста от ЗПК – „Недействителност на договора за
потребителски кредит. Неравноправни клаузи“.
Поддържа, че страните по договор за кредит могат да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва, изчислена като основен лихвен
процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не е
ограничена. Но максималният размер на договорната лихва е ограничен от нормата на чл.9
от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на добрите нрави.
Посочва, че договора за предоставяне на гаранция само формално представлява
отделна гаранционна сделка, а в действителност е част от кредитното правоотношение, като
поръчителство не съществувало, а целта на сделката е да се уговори допълнително
възнаграждение на кредитора по договора за кредит в нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК,
както и на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, поради което същия е нищожен.
По тези и други подробно изложени съображения се иска съда да прогласи
недействителността на договора за кредит и договора за предоставяне на гаранция.
Претендира разноски.
В срокът за отговор по чл.131 от ГПК ответника „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД е подал
2
отговор, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Излагат се твърдения, че
между „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ООД и ищцата не е сключван договор за гаранция, гаранция
не е издавана и не е заплащано възнаграждение за издаване на гаранция. Претендира
разноски.
В законовоустановеният срок по чл.131 от ГПК ответникът „НЕТКРЕДИТ“ ООД е
подал отговор, като оспорва предявения иск като неоснователен и нередовен в частта за
предявения евентуален иск. На основание чл.175 от ГПК е направено признание, че е
сключен процесния договор за кредит между ищцата и ответникът и е предоставена в заем
сума в размер на 4000 лв.; на основание чл.19 ал.3 т.1 ЗПК кредиторът не е включил в ГПР
разход за неустойка, като в него е включен единствено разход за възнаградителна лихва.
Оспорва, че процесния договор е нищожен като противоречащ на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП,
накърняване на добрите нрави и противоречащ на закона. Оспорва и факта на получаване на
обезпечение по договора, вследствие сключен договор за гаранция на 12.03.2024 г.
Направени са възражения срещу приобщаването към доказателствения материал по
делото на представения договор за гаранция №**********/12.03.2024 г. и Общи условия
към договорите за предоставяне на гаранция, доколкото такъв договор не бил сключван
между ищеца и „Кредит Гаранция БГ“ООД, поради липса на обезпечение по кредита.
Ответникът възразява и срещу поставения първи въпрос по доказателственото искане
по чл.195 от ГПК, тъй като въпроса е правен и поддържа направено признание по чл.175 от
ГПК, че в ГПР е включено единствено като разход възнаградителна лихва.
Излагат се доводи, че представянето на цялото кредитно досие излиза извън обхвата
на делото, тъй като спора касаел само нищожността на процесния договор за кредит.
Погасителния план по договора е обективиран в него и вече приложен като доказателство.
Не може да бъде представен договор за гаранция, тъй като ответникът излага съображения,
че такъв не е сключван, а ако е бил налице такъв договор ответникът не би могъл да го
представи, тъй като не е страна по него.
Поддържа, че процесния договор за кредит не е обезпечен посредством предоставяне
на гаранция, не е налице разход, който да бъде прибавян към размера на ГПР по кредита,
поради което твърденията на ищеца били неоснователни.
Посочва, че съгласно чл.19 ЗПК ГПР по кредита се изчислявал по формула съгласно
приложение 1, като се вземали предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания. При изчислението му не се включвали разходите, които потребителят плащал
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, различни от
покупната цена на стоката или услугата, за поддържане на сметка във връзка с договора за
потребителски кредит, за ползване на платежен инструмент и др.
В отговора ответника твърди, че по смисъла на ЗПК „Общ разход на кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора.
Посочва се още, че процесният договор е сключен при фиксиран лихвен процент по
смисъла на §1 т.5 от ДР на ЗПК, поради което не е налице изискване за посочване на
методика.
Поддържа, че са налице противоречия с твърденията на ищеца по отношение на това,
че същия твърди, че освен уговорената неустойка е следвало да бъде начислено и
възнаграждение за осигуряване на дружество поръчител като разход по кредита. Като
противоречието произхождало от това, че в процесния договор за кредит е дадена
алтернативна възможност на потребителя да избира да предостави обезпечение от небанкова
институция, банкова гаранция или поръчителство, като вследствие на нарушаване на
задължението му се начислявала неустойка. Обективно невъзможно е да бъде начислявана
3
неустойка и да се изисква плащане на възнаграждение на фирма – гарант, поради което не са
включени като разход по кредита при изчисляване на ГПР.
По тези и други подробни съображения ответника, моли да бъде отхвърлен като
неоснователен предявения иск. Претендира разноски.
Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства
и обсъди доводите на страните, съгласно разпоредбите на 235 ГПК, установи от
фактическа и правна страна следното:
Между ищеца и „Неткредит” ООД е бил сключен договор за потребителски кредит №
202403121218330059 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична
сума в размер на 4000,00 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: за срок от 24
месеца, платим в 24 вноски по 247 лева, включващи главница и лихва, с фиксиран годишен
лихвен процент по заема- 41,04 %, ГПР- 49,71 % и общ размер на всички плащания- 5928
лева, като отделно следвало да заплати неустойка в размер на 6840 лв., за неосигуряване на
гаранция, съгласно чл.6 от договора.
Представен по делото е договор за предоставяне на гаранция № **********/12.03.2024
г. /неподписан от страните/ сключен между ищцата и „Кредит Гарант БГ“ООД, по силата на
който дружеството гарантира изпълнението на задълженията на заемателя по горния
договор за кредит, като издавал в полза на кредитора гаранция за сумата от 6504 лева, срещу
месечно възнаграждение от 271 лева, за срока на договора- до 14.03.2026 г.
Като писмени доказателства са представени договорите за кредит, както и погасителен
план към договора за паричен заем и СЕФ по кредита.
Представени са и извадки от потвърждение на преводи извършени от ищцата към
„НЕТКРЕДИТ“ООД.
От приетата и неоспорена от страните по делото ССчЕ, която съда кредитира като ясна,
точна и обоснована се установява, че размерът на ГПР, ако се вземе предвид дължимата
неустойка по процесния договор и от договора за предоставяне на гаранция, чийто общ
размер е 6504 лв., ще възлиза на 294,56 %. Съгласно заключението ГПР при ГЛП, определен
в размер на 41,04 %, възлиза на 49,71 %, и е този който е посочен в кредита. В заключението
вещото лице е отразил, че по кредита са направени от ищцата 5 броя погасителни вноски,
чиято обща стойност възлизала на 2662 лв., с които са погасени главница в размер на
1387,30 лв. и договорна /възнаградителна лихва/ в размер на 1274,70 лв. Вещото лице по
данни на ответника е установило, че дружеството не е начислявало неустойка.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Неткредит” ООД
е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има
правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.
7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен
и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
4
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи. В исковата молба е релевирано основание за
недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал.
1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че
потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка
следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са
включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,71 %, а възнаградителната лихва- 41,04 %,
но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата
от почти 9 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя
потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото законово основание. В погасителния план към договора макар да е
записана общата дължима сума, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума
е в размер на посоченото от 5928 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то
това не е реално дължимата сума, защото в нея не е включена неустойката по чл. 6 в размер
на 6840 лева, която потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4 ал. 3, предвиждаща
задължение за предоставяне на гаранция- сума в размер на 5928 лева.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението
самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при
неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на
кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на
сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането
на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е
уговорено обезпечение чрез гаранция (от банка или от небанкова институция) и то в много
кратък срок (до 1 ден), без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази
клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при
плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във
връзка с гаранцията на кредита.
Така и ГПР от 49, 71 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за
неустойката, като с включването й кредитът ще се оскъпи допълнително. Посочването в
договора за кредит на по - нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и
следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора. Именно затова процесният
договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от
задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване
защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в
действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде
осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от
5
законодателя съответни стандарти за защита.
Обсъдената по - горе клауза за обезпечение е уговорена с оглед санкциониране на
заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение
има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение
представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането
му. Уговаряне на възнаграждение за това обезпечение във фиксиран размер, над половината
от стойността на кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така,
тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на
кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на
чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на
разходи над така установеното ограничение, са недействителни.
Както вече се посочи, в договора за кредит е записано, че общият размер на дължимата
сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 5928 лева.
Също така в чл. 4, ал.3 от договора било посочено, че до края на следващия ден от
сключването на договора, ищцата е длъжна да предостави на ответника обезпечение -
гаранция по кредита, издадена от небанкова финансова институция за сума в размер на 5928
лева, със срок до 14.03.2026 г. Съобразно чл. 6, ал.1 от договора, в случай, че ищцата не
представи на ответника уговорената в чл. 4, ал.3 от договора гаранция, същата дължи на
ответника сумата в размер на 6840 лева, представляваща неустойка, която следвало да се
заплати разсрочено за всеки месец.
Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на
сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя
представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика
не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да
бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на
практика неосъществими за него, предвид това, не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да
осигури банкова гаранция в размер по-висок от предоставената сума, а именно: 5928 лева.
Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него
„неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по
този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво
илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 6, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва
вземането за „неустойка”.
В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие
изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът
счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
6
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в 4 случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”.
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва
да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от
съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат
и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид
предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 6 от Договора „неустойка”, то
тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на
ГПР. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му
по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива
93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика
обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и
дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за
да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От
посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е
необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране
на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл.
11, ал. 5 от Договора е посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази
величина не е включена дължимата по чл. 6, ал.1 от договора „неустойка”. Тоест, налице е и
пълно разминаване между посочения в договорите ГПР, дължимата сума за заплащане и
действително дължимата величина в края на заемния период. Посочено се потвърждава и от
приобщената по делото ССчЕ, която съдът кредитира като компетентно изготвена, с
необходимите знания и умения. Така съобразно заключението на вещото лице, в ГПР,
посочен в договора, е включена единствено договорната лихва, не са посочени други
разходи, които трябва да се включват при изчисляване на ГПР. При включване на
неустойката в процесния договор, кредитът ще се оскъпи с 294,56 %.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния
договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и
включените в него компоненти, то следва да се приеме, че клаузата на чл. 6, ал.1 от договора
за потребителски кредит е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. първо ЗЗД – поради
противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
По изложените съображения, съдът намира, че предявените искове са процесуално
допустими.
За основателността на предявените искове, в тежест на ищеца е да установи по делото
при условията на пълно и главно доказване противоречие на клаузи от ДПК, с императивни
правни норми, предвидени в ЗПК и ЗЗД, алт. – накърняване на добрите нрави.
По делото ищцата е представила договор с ответника „Кредит Гарант БГ“ ООД за
гаранция, с който се обезпечава задължението на заемателя по чл. 4 ал. 3 от договора за
кредит, като за услугата на гаранта се дължи месечно възнаграждение за срока на кредита в
размер на 271 лева, или общо за периода на кредита- 5928 лева. В представеният по делото
отговор ответника „Кредит Гарант БГ“ оспорва, като отрича да е сключвал договор с
ищцата, както и да е заплащал гаранция. Ответникът „Неткредит“ООД е подадения отговор
7
оспорва наличието на сключен договор за гаранция.
Представеният по делото договор за гаранция не е подписан от страните и ищцата не
доказа по безспорен начин съществуването на този договор, че същият е изпълнил правното
си действие. От приетата по делото експертиза не се установи да са заплащани суми за
гаранция. Във връзка с което предявеният от ищцата иск за обявяване за нищожен на
договор за предоставяне на гаранция №**********/12.03.2024 г. сключен между нея и
втория ответник е неоснователен и недоказан.
По изложените съображения съдът намира, че при сключването на Договор за
потребителски кредит № 20243123121833059, сключен между Р. Л. и „НЕТКРЕДИТ“ООД,
не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и процесния договор
е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради което предявения главен иск по чл. 26
ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен.
По отношение на предявения главен иск за прогласяване нищожността на Договор за
предоставяне на гаранция №14449337348/12.03.2024 г., съдът намира, че същия е
неоснователен и недоказан, поради което следва да бъде отхвърлен.
РАЗНОСКИ:
Предвид изхода на делото –уважаване на част от предявените исковете, на основание
чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски, които се
претендират и за тях е представен списък по чл. 80 от ГПК.
Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 510,72 лева и 400 лв. – депозит за ССчЕ,
която сума следва да му се възстанови от ответника „НЕТКРЕДИТ“ООД, като законна
последица от решението. Страната е представлявана от свой пълномощник в процеса, на
когото тя не е заплатила хонорар, в която връзка моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищеца е посочено, че той се
представлява безплатно от адв. Л. Б.. Съдът намира, че възнаграждението за предоставената
безплатна правна помощ следва да бъде определено в размер на сумата от 480 лв. (с ДДС) т.
е. под минимума, по чл. 7, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г. (съобразно Решение от 25.01.2024 г.
по дело C-438/22 на СЕС), с оглед ниската правна и фактическа сложност на делото, което е
приключило след проведени две открити съдебни заседания и без явяване на процесуалния
представител на ищцата.
С оглед изхода на делото на основание чл.78, ал.8 от ГПК на ответника „КРЕДИТ
ГАРАНТ БГ“ ООД се дължат направените от него по делото разноски, като същия
претендира такива в размер на 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение. Съгласно
разпоредбата на чл.78 ал.8 от ГПК в полза на юридически лица се присъжда възнаграждение
в размер на определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид
дело определен по реда на чл.37 от ЗПП. Нормата е процесуална и намира приложение
спрямо всички неизвършени процесуални действия, в т.ч. и по отношение на присъждането
на разноски, дължими на страната, за заповедното и исковото производство, без да е
обвързан от констатацията на заповедния съд в това отношение. Нормата на чл.37 ЗПП
препраща към Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл.26 и чл.25 предвижда
възнаграждение за исково производство – от 100,00 лв. до 300,00 лв. Съгласно чл.1 от
Наредбата съдът следва да определи възнаграждението в зависимост от вида и количеството
на извършената работа. В случая претендираната сума от 100,00 лв., съдът намира за
справедлива с оглед правната и фактическа сложност на делото.
Поради изложеното, съдът
8
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Неткредит” ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град С., ул. „Лъчезар Станчев” № 3, ет. 10,
от една страна и Р. П. Л., ЕГН: **********, от гр.Б.С., ул. „Хан Крум“ №51, вх.А, ет.1, ап.1,
общ. Б.С., обл. В., от друга, че сключеният между тях договор за потребителски кредит №
202403121218330059 г. е нищожен, на основание чл.124 от ГПК вр. с чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „Неткредит” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град С., ул. „Лъчезар Станчев” № 3, ет. 10, да заплати на Р. П. Л., ЕГН: **********, от
гр.Б.С., ул. „Хан Крум“ №51, вх.А, ет.1, ап.1, общ. Б.С., обл. В. направените разноски по
делото- държавна такса и експертиза в размер на 910,72 лева.
ОСЪЖДА „Неткредит” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град С., ул. „Лъчезар Станчев” № 3, ет. 10, да заплати на адвокат Л. К. Б.-САК със съдебен
адрес: гр. С., ул. „Триадица“№5Б, ет.3, офис 3311, адвокатско възнаграждение за
осъществено на ищеца Р. П. Л., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство
по делото, в размер на 480,00 лева с ДДС, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от
Закона за адвокатурата.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. П. Л., ЕГН: **********, от гр.Б.С., ул. „Хан Крум“ №51,
вх.А, ет.1, ап.1, общ. Б.С., обл. В. иск на основание чл.26 от ЗЗД за обявяване
недействителността на Договор за предоставяне на гаранция №**********/12.03.2024 г.
против „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.С., район И., ул. „Лъчезар Станчев“№3, ет.11, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 8 ГПК Р. П. Л., ЕГН: **********, от гр.Б.С., ул.
„Хан Крум“ №51, вх.А, ет.1, ап.1, общ. Б.С., обл. В., да заплати на „КРЕДИТ ГАРАНТ
БГ“ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.С., район И., ул. „Лъчезар
Станчев“№3, сумата от 100,00 лв.– юрисконсулстко възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - В., в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Б.С.: _______________________
9