№ 263
гр. Варна, 04.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
девети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен Ат. Атанасов
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно гражданско дело
№ 20213100502818 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за разглеждане въззивна жалба на Н. В. СТ. срещу решение
№261250/16.04.2021г., постановено по гр.д. №11840/20г. по описа на ВРС, 10
състав, В ЧАСТТА, с която е бил уважен иск на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ
НА ВЗЕМАНИЯ“ЕАД за установяване на дължимостта на придобити с цесия
вземания за остатък от главница по договор за потребителски кредит в размер
на 360.44 лв., договорна лихва в размер на 62.53 лв. и обезщетение за забава в
размер на само 91.24 лв., удостоверени като изпълняем дълг в оспорена
заповед за изпълнение и съответно са определени разноски за исково и
заповедно производство.
Въззивникът, представляван от адв. И.(САК) сочи допуснати
нарушения при постановяване на решението, изразяващи се в неправилно
установени факти и прилагане на закона при разглеждане на възраженията на
потребителя срещу легитимацията на кредитор (основал претенция на
придобиване с цесия, чиято действителност и съобщаване на длъжника са
били оспорени) и срещу валидността на кредитния договор пораждащ
прехвърленото задължение. Счита, че съдът неправилно е установил в
противоречие с изрични правила на чл. 22 и 23 ЗПК наличие на договорно
основание за претендираните вземания, вместо да отрече изцяло валидността
на договора за кредит. Евентуално оспорва и извода на съда относно валидно
уговаряне на лихвата в размер, накърняващ правилата на добрите нрави, като
сочи този порок като основание за отричане на действителност на сделката в
цялост по правилата на чл. 26 ал. 3 ЗЗД. Счита, че нищожността на договора
1
изключва правото на кредитора да получи каквото и да е вземане, породено от
договорно основание, а установяване на дължимост на суми по такъв договор
на друго извъндоговорно основание е недопустимо. С тези доводи обосновава
неоснователност на претенция за установяване на договорно основание на
вземането, прехвърлено на цесионера.
В писмено становище по същество пред въззивния съд, представителят
на въззивника се позовава на недопустимост на обжалвания акт, като
обосновава извъндоговорния характер на реституционно вземане за връщане
на чиста стойност на получен по недействителен договор кредит, евентуално
дължимо от кредитополучателя в специалната хипотеза на неоснователно
обогатяване. Моли за обезсилване на съдебното решение, обосновано с
установено различно от посочено от кредитора основание, евентуално за
неговата отмяна и пълно отхвърляне на иска за установяване на недоказано
действително основание на претендирано като придобито от цесионера
вземане за главница по валиден кредит.
Насрещната въззиваема страна, чрез юрисконсулт Г. оспорва жалбата
с доводи за правилно установени факти и прилагане на закона. Позовава се на
надлежно извършено чрез упълномощен от името на страната по кредитния
договор – цедент уведомяване на длъжника и зачитане на настъпилото с
връчване на искова молба уведомяване след доказано полагане на усилията на
добросъвестния пълномощник да връчи изявление на кредитора за да
гарантира, че длъжника ще може да изпълни надлежно на цесионера. Оспорва
възраженията по действителността на кредитния договор като цяло и
отделните му уговорки, като счита, че изискването за вид и размер на шрифта
надхвърля необосновано стандартите на закрила на потребителите, а
несъответствие с такъв стандарт не е било доказано. Сочи, че страните са
уговорили индивидуално съдържание на кредитната сделка изцяло съобразно
изисквания на ЗПК, а специфичните изисквания за съдържанието на
погасителен план не се прилагат при фиксиран лихвен процент и уговорено
погасяване на равни вноски с фиксирани падежи. Позовава на индивидуално
уговаряне на клаузите относно поемането на задълженията за лихва и вида на
всички разходи по кредита и размерите им като различни компоненти,
формиращи общия дълг на потребителя в рамките на законов лимит. Като
обосновава различния характер на лимитирано по размер обезщетение за
забава (законна лихва) и възнаграждението на търговец, предоставящ кредит
(възнаградителна лихва) като основен елемент от възмездна сделка, сочи че
няма основание да се отрича действителност нито на уговорката за размера на
лихвата нито на договора като цяло, затова и установените на това договорно
основание задължения от съда са правилно признати в полза на ищеца като
частен правоприемник на кредитора.
Като счита оплакванията за неоснователни моли за потвърждаване на
обжалвания съдебен акт, с аналогични бланкетно поддържани доводи в
писмено становище, депозирано като пледоария по същество.
Насрещните страни са предявили и искания за определяне на
разноски в настоящото производство, като въззивникът е договорил с
адвоката си безплатна услуга, а въззиваемия е представил бланкетен списък
по чл. 80 ГПК (л. 45) и е заявил искане за евентуално компенсиране на
определени насрещно разноски или съдействие за доброволното плащане
2
чрез посочване на банкова сметка на сраната.
Предварителните въпроси и допустимостта на производството
въззивният съд е разгледал в определение №3144/2.10.2020г., като към
настоящия момент не са настъпили обстоятелства които да налагат промяна
на това произнасяне.
Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите,
възприемани в мотивите към ТРОСГТК по т. д. № 1/2011 г. на ВКС) и
съответства на предявения иск за установяване на вземане, за което е била
издадена заповед за изпълнение по твърдения на кредитора (чл. 410 ГПК).
Обжалваният установителен диспозитив възпроизвежда основанието на иска,
така както е въведено с твърденията на кредитора за придобиване с цесия на
изискуеми парични задължения за главница и лихви, произтичащи от
неизпълнен договор за потребителски кредит № ********* /06.05.2017г.,
сключен с цедент „Провидент Файненшъл България“ООД. Обжалваемият
съдебен акт е допълнен със стабилизирано определение №
265653/07.09.2021г. за изменение в частта на разноските, като съдът е
допълнил присъждането на разходи в полза на представител на ответника за
защита в заповедното производство.
В рамките на служебната проверка за допустимост съдът констатира
наличието на издадена заповед за изпълнение в полза на въззиваемия
търговец за вземания, индивидуализирани на тези основания за разгледаните
от съда размери. Както в заявлението си по чл. 410 ГПК, така и в исковата
молба заявителят е описал като основание на своята претенция кредитната
сделка, сключена между първоначален праводател – първи цедент и
длъжника. Съответно именно неизпълнението на посочения от кредитора
договор е разгледано като правопораждащо основание на претенцията на
цесионер, придобил вземане срещу кредитополучател с поредица от цесии
между различни търговци. Заповедта е била оспорена от длъжника с
бланкетно възражение по чл. 414 ГПК, което налага съдебно установяване по
специалния ред. Интересът на ищеца да установи именно това право е
несъмнен и производството по иска по чл. 422 ГПК е допустимо.
Произнесеното съдебно решение, изцяло съвпада с така очертания предмет на
установяване на вземания, вече индивидуализирани в заповедното
производство. Оплакванията на въззивника в тази насока са неоснователни,
тъй като се базират на евентуалните доводи на страната по съществото на
материалното право и претендирана недействителност на кредитен договор.
Затова преценката за квалифициране на правото на кредитора да получи част
от главницата по такъв договор е въпрос по правилно приложение на закона и
се контролира от въззивен съд като оплакване за неправилност.
Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания,
съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа
и правна страна:
Заявлението си за издаване на заповед за изпълнение кредиторът е
основал на твърдения за легитимацията си с рамков договор за цесия,
допълнен с изрично приложение, индивидуализиращо прехвърлени права, по
който е следвало да придобие заявеното за плащане вземане, последователно
прехвърлено на неговия праводател с две поредни цесии, първата от която е
3
била договорена с цедент – страна по конкретен кредитен договор.
Оплакванията си въззивника свързва с установените факти по
договаряне на прехвърлянето и оспореното връчване на уведомления. В тази
връзка съдът констатира, че ищецът е представил с исковата си молба три
взаимно кореспондиращи си документа, в които са удостоверени писмени
съглашения, съответно сключени на 01.07.2017г. между „Провидент
Файненшъл България“ ООД и „Изи Асет Мениджмънт“ АД; на 30.01.2017г.
между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ООД и на 03.05.2019г. между „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
като и трите договора имат рамков характер и сходен предмет - продажба на
обособени групи от вземания, определяеми чрез препращане към
приложения. Вярно е, че само в последната цесия прехвърлителят е обявил,
че препродава вече закупено от друг кредитор вземане, докато в предходния
договор цедента „Изи Асет Мениджмънт“ АД е декларирал за продажба
вземания към свои клиенти по кредитни сделки, но това обстоятелство само
по себе си не индикира, че процесното вземане не е включено в продадения
пакет. Съдът отчита, че първата цесия, наименована договор за „цесия и
заместване в дълг“ е предназначена да прехвърли цялостни правоотношения с
клиентите на цедента, първоначален кредитор. Като отчита, че към момента
на тази цесия вече е било договорено и придобиването на собствеността
върху капитала на цедента от самия цесионер(публично оповестено в
търговски регистър с вписване на 3.07.2017г.), съдът намира, че предлагането
на следващи приобретатели на личен портфейл от вземания от клиенти не
означава непременно изключване от прехвърлителния ефект и на придобити с
предходна цесия права по кредити, отпуснати от вече дъщерно предприятие.
Отделно от това, предметът на рамковата цесия се концентрира едва с
индивидуализирането на всяко отделно вземане в съответното приложение,
предвидено във всяка от трите поредни препродажби. Съдът съпоставя
представените от ищеца писмени потвърждения и приложения(л.13,25 и 38), в
които първоначален цедент и всеки от препродавачите са индивидуализирали
несъмнено с посочване на съществени белези на вземането (основание за
пораждане, длъжник и първоначален размер) именно кредитния договор от
06.05.2017г., с който на длъжник Н.С. е предоставена главница от 400 лв.
Останалите данни за прехвъляното вземане(общ размер на дълга към
определен момент и елементи които го формират) са променливи и не могат
да го индивидуализират и затова нямат значение за установяване на
легитимация на последния приобретател, черпещ права от всеки от
предшестващите го цесионери. Представеният писмен договор за
потребителски кредит № *********/06.05.2017г., подписан от въззивника (л.
5) изцяло съвпада с коментираните описания. Потребителят не твърди да има
друго кредитно отношение с който и да е от цедентите, поради което и
въззивният съд приема за доказано прехвърлянето именно на правата на
първия кредитор по предоставен на въззивника потребителски кредит и
достигането им по веригата от препродажби до въззиваемия последен
цесионер.
Във всяко от рамковите съглашения е включена и специална
овластителна клауза, с която всеки от продавачите е упълномощил своя
4
правоприемник да уведомява длъжника за промяната на кредитора. Дори и
някой от цесионерите да не е изпълнил възложеното от цедента уведомяване,
с придобиването на правата, прехвърлени със съответната цесия и новото
овластяване, всеки от следващите правоприемници е можел да се легитимира
като преупълномощен представител и да изпълни действието от името на
първия цедент. В тази връзка са били изготвени и уведомленията до длъжника
от името на всеки от цедентите, които са били добавени към първото
потвърждение на цесия от кредитодателя. По делото няма потвърждение за
достигането им до длъжника преди сезирането на съда с искането за издаване
на заповед за изпълнение, но само по себе си това обстоятелство не изключва
противопоставимостта на цесиите и легитимирането на последния цесионер.
Несъмнено пълният комплект уведомления, упълномощавания и
преупълномощавания е връчен на въззивника като приложение към исковата
молба в настоящия процес. Въззивният съд се придържа към установената
вече практика по отчитане на подобно „закъсняло“ връчване като нов факт по
силата на чл. 235, ал. 3 ГПК (решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009
г. състав на ВКС, ІІ т. о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на
ВКС, І т. о. и решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т.
о.) с последици на надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99 ал. 3 пр.
1 ЗЗД.
Изцяло неотносими към настоящия казус са оплакванията, основани на
предпоставките за легитимиране на кредитора с противопоставими права
преди издаването на заповедта. Това е така, защото самото уведомяване не е
елемент от фактическия състав на цесията, а само осигурява
противопоставимостта на договор (сключен между други лица) на длъжника,
с цел предотвратяване на евентуално ненадлежно изпълнение. За разлика от
изпълнителните титули, издавани незабавно по заповедите по чл. 417 ГПК,
при заявление по общото правило на чл. 410 ГПК, оспореното изпълнително
основание не се стабилизира докато не приключи исковия процес. Затова
както установяването на правата на заявителя като нов кредитор, така и
изпълнителната сила на заповедта, ще се породят в момент, следващ връчване
на исковата молба, което гарантира на длъжника възможност да упражни в
цялост всички лични възражения без новоузнатата промяна на кредитора да
го затруднява. По-късното противопоставяне на легитимационните цесии би
могло да се преценява само като основание за изключване на отговорност на
добросъвестен длъжник, който е възразил срещу заповед, в която цесията не е
била обявена, но само ако като ответник по иска признае дълга си към вече
обявен с писмени изявления краен цесионер. Не е такова поведението на
въззивника, поради което и оспорването на претенцията на вече
легитимирания нов кредитор с доводи за липсващо по-ранно уведомление е
форма на злоупотреба с право. Въззивният съд изцяло споделя макар и
лаконично мотивираната преценката на първата инстанция за надлежно
съобщаване на цесиите и установената легитимация на ищеца като титуляр на
спорното вземане.
Останалата част от оплакванията на въззивника се основават на
възражения срещу валидността на кредитната сделка като цяло, евентуално на
клаузите от договора за заем, уреждащи задължение за заплащане на годишна
лихва и разходи по кредита.
5
В отговора по иска представителят на длъжника е заявил изрично
възраженията си по действителността на кредитна сделка, сключена с
потребител, като е обосновал несъответствия на съдържанието и формата на
договора със специалния защитен режим по Закона за потребителския
кредит. Тези възражения са докладвани, но при постановяване на съдебния
акт са били обсъдени бланкетно като в обжалваното решение липсват каквито
и да било мотиви, от които да е видно как съда е достигнал до крайния си
извод за липса на посочените от ответника пороци и съответствието на
договора с приложимата към него законова уредба.
Оплакването за необоснованост на извода за уважаване на
претенция основана на този договор е основателно и това налага
въззивният съд да изложи своите съображения по съществото на делото
въз основа на събраните в първата инстанция доказателства.
Фактите по договарянето са безспорно установени въз основа на
съдържанието на договора и справката за начислените вземания от
заемодателя, проверена и с експертното заключение, събрано в първа
инстанция.
Доколкото предмет на делото несъмнено е потребителско кредитиране,
договорната свобода на страните е ограничена от правилата за защита на
кредитополучателя като потребител по Закона за потребителския
кредит(редакция от 29.07.2016 г.). Сключеният договор отговаря на
изискванията за писмена форма, а към този момент чл. 10 ал.1 ЗПК е
изисквал ясно и разбираемо и за двете страни оповестяване на всички
елементи на договора по начин, който средният потребител е в състояние да
възприеме като едно цяло, без да има отделни пасажи, чиято форма е
значително по-трудна за възприемане(т.нар. незабележими клаузи с дребен
шрифт). Макар текстът да е форматиран по начин концентриращ максимално
информацията, дори и без специални знания при проста графична съпоставка
със стандартни текстови образци може да се установи, че размерът на
отделните букви не е под изискуемия четлив формат на шрифта, указан от
законодателя и не затруднява възприемането на съдържанието на документа
от обикновен потребител. В случая съдът приема, че изискването на закона за
форма е спазено.
В договора е посочен срок на ползване на главницата в седмици, с което
е изпълнено изискването по чл.11 ал.1 т. 6 ЗПК. Уговорката за връщане на
получен кредит на седмични вноски с непроменлив размер и падежи
изключва необходимост и от съставяне на нарочен погасителен план.
Лихвеният процент е фиксиран, затова и няма основание да се изисква
оповестяване както на някаква методика, по която той да се начислява (чл. 11
ал.1 т.9а ЗПК) нито на план, в който да се уточнява последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими
при различни лихвени проценти( чл. 11 ал.1 т.11 ЗПК), тъй като само при
уговорена променливост на възнаграждението на кредитора размерът му би
варирал в различните моменти от изпълнението на договора. Не е накърнено
и правото на длъжника на информация за извършени от него погасявания, тъй
като в чл. 5, т. 5 от договора кредиторът е поел задължение, изисквано по чл.
11 ал. 1 т.12 от ЗПК да снабди безвъзмездно клиента си с подробна справка за
погасяване под формата на погасителен план за извършените и предстоящите
6
плащания. Няма данни такава информация да е отказвана, напротив, вещото
лице е проверило аналитично водена счетоводна документация, съхранена от
кредитора по начин, позволяваща съставяне на предвидената в закона
справка.
В клаузата на чл. 14 от договора изрично е посочено и право на
потребителя да се откаже от договора като доставчикът на услугата е обявил
нулева лихва при своевременно упражняване на това право и връщане на
цялата главница. Същевременно в самия текст е включен и формуляр-отрязък
с писмено уведомление до кредитора за отказ, който е предназначен за
улеснение на потребителя. Затова и позоваването на пропуск в изискуем по
чл. 11 ал. 1 т.20 ЗПК реквизит е неоснователно. Доколкото само посочените в
чл. 22 от ЗПК реквизити са съществени, обосноваване на възражения по
останалото съдържание на сделката ( чл. 11 ал.1 т. 23 и 24 ЗПК) не може да се
свърже с недействителност на договора и съответно е без значение за спора.
Въззивният съд не установява несъответствията със закона, посочени във
въззивната жалба като пороци на сделката, изключващи валидността й в
цялост.
Евентуалното възражение по действителността на уговорката за размера
на възнаградителна лихва също не е основателно. Размерът на лихвата при
кредитиране принципно не е фиксиран в закон и може да бъде договарян
свободно като цена на ползвана услуга. Ограничение за договорната свобода е
само добросъвестността в отношенията между насрещните страни, която се
проявява в моралния принцип на справедливостта. Той би бил накърнен само
ако в резултат на договарянето се достига до пораждане на права и
задължения, които не покриват защитим от правото интерес на страната, а
създават несъвместим с морала източник на обогатяване.
Императивно ограничение е предвидено само за специалните случаи на
потребителското кредитиране като финансовата тежест за потребителя която
се генерира от разходите за лихви и такси по конкретната услуга е ограничена
до горен праг, оповестяван чрез показателя ГПР (чл. 19 ал. 4 ЗПК). В
конкретния случай договорената фиксирана лихва е 31.82%, а след включване
и на допълнително уговорените задължения за текущи такси по
кредитирането, води до ГПР в размер, допустим от закона, тъй като общия
ГПР достига до 48.1%, което макар и да се доближава до максимума от
петкратен размер на законна лихва не го надхвърля. Затова не е налице
нарушение при договарянето, което да изключва дължимост на договорната
лихва като допустимо от закона възнаграждение за този вид финансова
услуга. Не може да се възприеме и тезата за уговаряне на лихвата в размер,
несъвместим с правилата на морала. Това основание за нищожност изисква
установяването на такава диспропорция между уговорените престации, че
благото, което една от страните уговаря да получи да е на толкова голяма
стойност в сравнение с предвидимите разходите, които трябва да направи за
своето изпълнение, че договорът очевидно да е предназначен за средство за
неоснователно обогатяване като имено дисбаланса в предвидимите от
страните при договарянето последици да е позволил несправедливо
обвързване без легитимен интерес. В този смисъл са критериите, установени
в мотивите към т. 3 от ТРОСГТК № 1/2009 г. на ВКС. От една страна,
въззивният съд отчита, че ако законодателят е признал изрично легитимен
7
интерес на доставчиците на финансови услуги на граждани да получават
възнаграждение до размер, който не е надхвърлен с процесния кредит, цената
не е свръхпрекомерна до степен на неморално средство за обогатяване. От
друга страна, следва да се съобрази и спецификата на предоставената от
доставчика услуга на пазар, различен от този на банковото кредитиране и
ползван от потребители, за които по-ниските лихвени нива са недостъпни
(поради влошена кредитна история или липса на обезпечения или несигурна
платежоспособност). Такива доставчици поемат много по-висок риск за
обвързване с „лоши“ кредити и съответно разходите за цялостната им
търговия са повишени с предвидими по-високи загуби от несъбираеми
кредити. Затова и принципно на пазара на „бързи“ и необезпечени кредити на
потребители небанковите кредитни институции, предлагащи за ползване
срещу възнаграждение свои, а не набрани от вложения средства, нивата на
договорните лихви могат да са оправдано по-високи както от тези на други
търговци-доставчици така и от тези между самите граждани. Затова и съдът
не намира за оправдано да следва посочената каузална съдебна практика,
формирана по други казуси, отразяваща други индивидуални интереси.
В заключение въззивният съд достига до крайни правни изводи относно
валидност както на договора като цяло, така и на клаузата за уговорено
възнаграждение на кредитора под форма на общ размер на лихва,
разпределена във вноските по погасителния план.
Извън тези възражения на жалбоподателя обаче, въззивният съд
извършва и самостоятелна преценка за съответствие на съдържанието на
останалите уговорки с императивните правила на ЗПК (чл. 7 ал.2 вр. чл.
269 ГПК), които е обявил на страните.
Наред с лихвата, потребителят се е задължил да заплати и начална
такса (начислена за договорено с кредитополучателя при подаване на
заявление за отпускане на заема ползване на платена допълнителна услуга за
оценка на досието на търсещ кредитиране потребител) и цена на
допълнителна услуга по осигурено от кредитора обслужване в дома на
клиента, които са били посочени във фиксирани размери в договора, а
стойността им е била добавена към уговорената лихва и главница до общата
дължима от потребителя сума, разпределена на уговорените в плана вноски.
Задължения и от трите вида са били събрани от длъжника, според справката
за използвания погасителен план(л. 87) и осчетоводените от кредитора приети
частични плащания, направени от клиента преди прехвърлянето на
несъбрания остатък с поредицата от цесии.
Въззивният съд преценява, че уговарянето на тези допълнителни
основания на задължения противоречат на императивни норми, ограничаващи
свободата на договаряне на кредитна услуга. В чл. 3 и чл. 25 и двете
допълнителни вземания такси се обосновават като цена на уговорени
допълнителни услуги, но самото естество на действията на кредитора,
посочени като съдържание на предоставена на кредитополучателя престация
изключва квалификацията им като допълнително благо, за което е обосновано
насрещно възнаграждение.
Първата от таксите визира оценката на досието, което противоречи на
изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени сам
8
платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и да предложи
добросъвестно цена за ползване, съответно на оценения риск. Само по себе си
одобрението на кандидатурата на потребителя за такъв кредит изцяло
обслужва интереса на кредитора. Заплащането на цена за проучването би
освободило търговеца от присъщия за дейността му разход, а именно
рисковото кредитиране, включващо доверяването на кредитора на клиенти
със съмнителна платежоспособност е основание за високата
лихва(коментирана по-горе), а не за допълнителни такси.
Второто сборно вземане за дейността, описана като улеснение чрез
домашни посещения принципно можеше да се квалифицира като
допълнително благо, ако е действително договорена като допълнително
поискана опция за клиенти на търговец, осъществяващ предлагане на същата
услуга в свой търговски обект. В случая обаче като алтернатива на
допълнителната услуга, заемодателят е предложил само безкасови трансфери
(както за предоставяне на главница в чл. 4, така и за изплащане на вноските в
чл. 7). Кешово обслужване на клиентите си този доставчик изобщо не е
предложил на клиентите си, извън формата на обслужването с
допълнителната услуга. Явно е, че уговорката за „КРЕДИТ У ДОМА“, не е
допълнителна услуга, а съществена специфика на продукта, търсен от клиент,
който се въздържа от банкови трансфери. Общоизвестно е, че този доставчик
е предлагал на пазара само двата варианта на кредит, като не е поддържал
свои търговски обекти за присъствено обслужване извън услугите с домашни
посещения от кредитен консултант. При така предлагания продукт несъмнено
дейностите по домашните посещения не са допълнителни, а основни и
съответно заплащането им съставлява присъщ за основния предмет на
договора, а не допълнителен разход. Този вид дейност на кредитора се
компенсира с основното възнаграждение като цена на специфичното
„домашно“ кредитиране и е типичен ценообразуващ елемент за
възнаградителна лихва. Изключването на разходите за тази дейност от
основната цена на кредита(формираща лихвен процент и ГПР) би означавало
да се допусне, че възнаграждението на кредитора е чиста печалба, тъй като не
включва присъщи за дейността разходи, заплащани отделно като
допълнително уговорени задължения. Систематичното тълкуване на чл. 10а и
чл. 19 ал.3 и чл. 33 от ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на
договарянето от кредитора, предоставящ потребителски кредит на условия,
при които освен обявената договорна лихва и обезщетението за забава, на
потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и
фиксирани по размер разходи. Индикация за тази характеристика на услугата
е и уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по силата
на самия договор и уговорен като дължим в пълен размер, независимо от
продължителността на домашните посещения. В този смисъл и тази клауза
пряко противоречи на изискванията на ЗПК за оповестяване на пълния размер
на възнаграждението по основната услуга като ГПР. Същевременно, самото
отделяне на това възнаграждение от основната лихва несъмнено индикира, че
кредиторът има интерес от кредитиране дори и без домашните посещения,
което позволява сделката да се съхрани в основната си част на потребителско
кредитиране с фиксирана лихва.
В заключение въззивният съд намира, че допълнително начисляваните
9
вземанията на кредитора, произтичащи от уговорките за двете такси не следва
да обвързват длъжника като противоречащи на императивни правила на
специален закон (чл. 26 ал.4 вр. ал.1 ЗЗД), без изключването им от
съдържането на сделката да накърнява същественото й съдържание.
При този извод оплакванията на въззивника по установените от
съда размери на дълга въз основа на счетоводните записвания на
първоначалния кредитор, интерпретирани в заключението на вещото
лице са основателни.
Действително, вещото лице е потвърдило размери на задълженията на
клиента(съответно посочени и като размер на цедираните вземания), които
обаче са формирани при усвояване от събрани от потребителя вноски на сбор
от общо 45.07лв за погасяване на несъществуващи валидно задължения
(2.24лв за такса досие и 42.83лв за домашното обслужване). Затова с този
размер следва да се намалят остатъците, посочени от вещото лице. Без
неоснователните части (6.38лв) размерът на всяка седмична вноска се
редуцира до 7.99лв. Общо внесената сума е 101лв и тя е достатъчна за пълно
погасяване на 12 вноски и част от 13-та (а не само за 7 и част от 8-та, както е
отчитал кредитора).
Въззивният съд определя остатъчните задължения на потребителя,
както следва: главница от само 328.03лв.(остатък от предоставени 400лв,
намалени с приети плащания от кредитора 39.56лв и още 32.41лв събрани без
основание до частично погасяване на 13-та вноска) и договорна лихва само
49.87лв(остатък от договорени 78.90лв, намалени с приети плащания от
кредитора 16.37лв и още 12.66лв от събраните без основание суми вкл. 13-та
вноска). Само в тези размери следва да се уважи и претенцията на кредитора.
За горниците над тези размери до признатите в заповедта, издадена на
праводателя на ищеца(главница 360.44лв и договорна лихва 62,53 лв)
установителният иск е неоснователен и следва да се отхвърли.
Разликата в установената главница налага корекция на признатото
обезщетение за забава върху просрочени части от главницата. Няма
основание за начисляване на обезщетение върху включени в първите 12
вноски части от главница, а от 13-та вноска с падеж 5.08.2017г. дължим е
само остатък от главница 2.87лв. Размерът на законна лихва за периода
06.08.2017-08.07.2020 е само 0.82лв, съответно сборуваното от вещото лице
обезщетение от 91.24лв следва да се намали със сума, начислени за забавата
до тринадесета вноска в размер на 9.82лв. Крайният размер остава 81.42лв.
До този сбор претенцията на заявителя за обезщетение за забава е
основателна и следва да се уважи, а за горницата до обжалвания размер да се
отхвърли.
Този резултат само отчасти съвпада с обжалвания акт на първата
инстанция, поради което и решението следва да се отмени за
неоснователните горници и да се потвърди до размерите, установени
като изискуем дълг от въззивния съд.
По разноските: Поради отчасти противоположния резултат от
разглеждането на делото, следва да се ревизира и произнасянето по
отношение на разноските за производство, водено по отчасти неоснователно
заявление.
10
В списъци пред първа инстанция кредиторът е посочил разходи само по
основание, като част от тях (възнаграждение за особен представител) не са
направени. Доказателства са представени за внесена държавна такса от 125лв
за исковото и 25лв за заповедно производство и 150 лв за изплатен на вещото
лице хонорар. Към тези суми съдът добавя и определени в минимален размер
юрисконсултски възнаграждения съответно 50 лв за заповедно и 100лв за
исковото производство. Така общият размер на разноските, направени от тази
страна възлиза на 450 лв. От тях могат да се присъдят само 392.21лв,
съответни на частта от основателните претенции (459.32/527).
Насрещната страна също е поискала определяне на разноски, както за
защита в исковия процес, осъществена от адв. Л., така и в заповедното
производство, където длъжникът е получил услуга от адвокатско съдружие.
Въззивният съд констатира, че доколкото в настоящата инстанция сезирането
е ограничено до уважената част от претенциите, разноските, присъдени на
ответна страна, съразмерно на отхвърлена претенция, включително и
допълнителното произнасяне с определение № 265653/07.09.2021г., не са част
от допустимия за контрол съдебен акт. Затова и като резултат от
произнасянето на въззивния съд по същество може да бъдат определени само
нови горници. Същевременно въззивният състав отчита, че като
пълномощник на длъжника в заповедното производство се е заявило
съдружие, което няма самостоятелно качество на правен субект. Договорът за
гражданско дружество по чл. 52 ЗАдв. не създава персонифицирана общност
и ЮЛ с посочения в пълномощното ЕИК не е регистрирано в ТРРЮЛНЦ.
Затова правата за получаване на плащане за предоставена от такова
обединение адвокатска услуга, възникват пряко за съответния съдружник. В
случая като такъв изпълнител е посочен адвокат Красимира Игнатова Билева,
затова и само на нея би могло да се определя възнаграждение според
направеното в исковото производство искане от ответника. Същевременно
предметът на това възлагане включва както защита в заповедното, така и
защита в следващото исково производство. За него обаче е овластен друг
пълномощник. Това налага обема на услугата в заповедното производство да
се ограничи до консултиране на длъжника за правата му по оспорване на
заповедта от външна страна без преценка на дело по същество и съответно
съразмерната на неоснователната претенция част да се определя от основа
50лв (по аналогия от чл. 6 т. 5 от НМРАВ). При това положение, вече
присъдените и стабилизирани по необжалвана част от акта разноски(от
основа 300лв) изцяло покриват и допълнителната отговорност на заявителя за
тази фаза и нова горница не следва да се определя.
Пълномощникът адв. Л. е представил договор за възлагане на безплатна
услуга, в който е декларираната материална затрудненост на клиента. Няма
представени доказателства за данъчна регистрация по ДДС, поради което
съдът признава на този довереник възнаграждение до минималния размер от
300лв, като напълно адекватен на осъществената услуга по защита по
съществото на материалното право, с която се довършва и началната
подготовка от заповедното производство. Съразмерната на неоснователна
част (67.68/527) от претенциите сума възлиза на 38.52лв. До този размер
следва да се завиши присъдената вече от първата инстанция сума от 6.73лв и
затова на този представител на ответника настоящата инстанция присъжда
11
допълнително още 31.79лв. Тъй като за безплатно предоставена правна
помощ дължимите разходи се присъждат пряко на изпълнителя, компенсация
на насрещни вземания не може да се извършва.
Частичната неоснователност на жалбата, ангажира отговорността на
въззивника за съразмерна на обжалваемия интерес част до обем, съответен на
потвърдената част от обжалваното решение(459.32/514.21). Разноските
направени от въззиваемия се изчерпват със минимално юрисконсултско
възнаграждение от 100лв поради което от тях съдът определят само част от
89.33лв.
Основателната част от жалбата (54.89/514.21) поражда отговорност на
въззиваемия за разходите, направени от жалбоподателя за само 8лв, като
съразмерна част от внесената за въззивно обжалване държавната такса от 75
лв и присъждане в полза на адвокат И. като представител, защитавал
безплатно въззивника само на 32.02лв, от минимално дължимо адвокатско
възнаграждение, без данни за данъчна регистрация.
Доколкото в настоящото производство разноски се определят като
насрещни задължения на спорещите страни, компенсирането им по
изявлението на въззиваемия е допустимо и от сборния размер от 481.54лв.,
дължими от Н.С. за всички фази на защита до настоящия момент следва да се
приспаднат определените в негова полза 8лв. и като краен резултат на
дружеството кредитор да се присъдят само 473.54лв.
С тези размери следва да се коригират двете произнасяния на първата
инстанция за определяне на разноските на насрещните страни. Изрично
поисканото от въззиваемия съдействие относно посочване на начин за
доброволно изпълнение, различен от предпочетено от кредитора разплащане
в брой не може да бъде осигурено в рамките на настоящото производство
поради липса на предвидена процесуална санкция.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ал.1 ГПК, съставът на
Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №261250/16.04.2021г. постановено по гр.д.
№11840/20г. по описа на ВРС, 10 състав, В ЧАСТИТЕ, с които е бил уважен
иск на кредитор за установяване на дължимостта на вземане по заповед за
изпълнение за остатък от главница по договор за потребителски кредит в
размер над 328.03лв до 360.44 лв., договорна лихва над 49.87лв до 62.53 лв. и
за обезщетение за забава над 81.42лв до 91.24 лв, както и В ЧАСТ, с която са
определени и присъдени разноски в полза на ищеца за заповедно и исково
производство в първата инстанция, като ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявен по реда на чл. 422 ГПК иск на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Д-р П. Дертлиев”, № 25, офис-сграда Лабиринт,
ет. 2, офис 4 срещу Н. В. СТ., ЕГН **********, с адрес в **** за установяване
на дължимостта на придобито с поредица от цесии вземане удостоверено в
12
заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 7743/2020г. по описа на ВРС, породени
от Договор за потребителски кредит с № *********/06.05.2017г., предоставен
от „Провидент Файненшъл България“ ООД, както следва:
за горницата над 328.03лв до 360.44 лв., претендирана като изискуема
главница;
за горница над 49.87лв до 62.53 лв., претендирана като представляваща
договорна лихва за периода от 01.07.2017г. до 30.06.2018г;
и за горница над 81.42лв до 91.24 лв., претендирана като лихва за
забава, начислена върху дължимата главница за периода от 02.07.2017г. до
08.07.2020г.
ПОТВЪРЖДАВА решение №3141/15.07.2020г., постановено по гр.д.
№3286/19г. по описа на ВРС, 16 състав, В ОСТАНАЛАТА обжалвана ЧАСТ,
с която е бил уважен иск на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД за
установяване на дължимостта от Н. В. СТ., ЕГН **********, с адрес в **** на
придобито с поредица от цесии вземане удостоверено в заповед по чл.410
ГПК по ч.гр.д. № 7743/2020г. по описа на ВРС, породени от Договор за
потребителски кредит с № *********/06.05.2017г., предоставен от
„Провидент Файненшъл България“ ООД, както следва:
за сума от 328.03 лв., представляваща остатъчна главница;
за сума от 49.87 лв., представляваща остатъчна договорна лихва,
включена във вноски с падежи от 12.08.2017г. до 30.06.2018г,
за сума от 81.42 лв., представляваща лихва за забава, начислена върху
дължимата главница за периода от 06.08.2017г. до 08.07.2020г.
ОСЪЖДА Н. В. СТ., ЕГН **********, с адрес в **** да заплати на
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. „Д-р П. Дертлиев”, № 25, офис-сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4 сума от само 473.54лв (четиристотин седемдесет и
три лева и петдесет и четири стотинки), представляваща остатък след
компенсация на насрещни вземания от сбор от направени разноски,
съразмерно на основателна част от претенциите за защита в заповедното,
исковото производство в първа инстанция и по неоснователно въззивно
обжалване, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р П. Дертлиев”, № 25,
офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 да заплати на адв. М. Л. Л. от САК, ЕГН
**********, допълнително сума от 31.79лв (тридесет и един лева и
седемдесет и девет стотинки), представляваща горница над вече определени с
необжалвана част от решението разноски, съразмерна на неоснователната
част от иска от възнаграждение за безплатно предоставена на ответник Н. В.
СТ. договорена адвокатска услуга за процесуално представителство, на
основание чл. 38 ал.2 ЗАдв, вр. чл. 78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р П. Дертлиев”, № 25,
офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 да заплати на адв. Н.И. И. от САК, ЕГН
**********, сума от 32.02 лв.(тридесет и два лева и две стотинки),
представляваща част, съразмерна на основателната част от жалбата от
13
възнаграждение за безплатно предоставена на въззивник Н. В. СТ. договорена
адвокатска услуга за процесуално представителство, на основание чл. 38 ал.2
ЗАдв, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението не е било обжалвано в отхвърлителна част и съответно
определяне на разноски в полза на представители на ответника, изменено с
определение № 265653/07.09.2021г.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14