№ 241
гр. София, 06.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Елена Тахчиева Въззивно гражданско дело №
20241000500954 по описа за 2024 година
Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 06.03.2023г по гр.д. № 6664/2019г. по описа на Софийски градски
съд 1- 12 състав са ОТХВЪРЛЕНИ предявените в условията на евентуалност искове от
В. К. К. и А. Г. К. /починал в хода на процеса и заместен при условията на
наследствено правоприемство от Д. А. Х./ срещу Г. Х. К., В. Г. К. и Д. Г. К. – главни с
правно основание чл. 26, ал.2 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за дарение
на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 68, том XXIX, дело № 4808/1987
г. по описа на 1-ви нотариус при Коларовски районен съд, с който правото на
собственост на апартамент №76, находящ се в гр. ***, ул. *** бл. **, вх. *, ет.* е
дарено в полза на Г. К., като привиден и евентуални с правно основание чл. 124, ал.1
ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че В. К. К. и А. Г. К.
/заместен в процеса от Д. А. Х./ са придобили собствеността върху процесният
апартамент въз основа на давностно владение, упражнявано в периода от 1982г. до
06.08.2019г.
Против решението е постъпила 1./въззивна жалба от ищцата Д. А. Х. чрез
пълномощник адв. С. Т. САК с оплаквания за неправилност. Твърди се на първо място,
че съдът е допуснал процесуално нарушение като игнорирал показанията на
допуснатите по тяхно искане свидетели на осн. чл. 165 ал.2 ГПК, които противно на
възприетото били допустими за установяване привидност в съглашението и
1
действителната воля на страните относно уговорките по договора /като в тази връзка
се цитират съдебни актове/. Изтъква се, че така изключвайки допустими
доказателствени средства, съдът е постановил решението си при непълнота на
доказателствата. На второ място се поддържа оплакване, че съдът неправилно е
игнорирал показанията на свидетелите И. и И. по отношение на твърдените
обстоятелства, отнасящи се до упражняваното от тях владение в посочения исков
период, които освен допустими, били и достоверни с оглед на кореспондиращите с тях
писмени доказателства. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо това
постановяване на ново по същество, с което се уважат главните искове по чл. 26, ал.2
ЗЗД, респ. евентуалните по чл.124 ал.1 ГПК.
Против решението е постъпила 2./въззивна жалба от ищцата В. К. К. чрез
пълномощник адв. С. Т. с оплаквания за неправилност с идентични като в жалбата на
Д. Х. доводи и съображения и искане за отмяна на решението и вместо това уважаване
на главните искове по чл.26 ал.2 ЗЗД, респ. евентуалните по чл.124 ал.1 ГПК.
В срок е постъпил отговор на въззивните жалби от ответниците Г. Х. К., В. Г. К.
и Д. Г. К. чрез пълномощник адв.Х. Д. САК с доводи и съображения против
оплакванията и искане за потвърждаване на обжалваното решение.
В срок е постъпила 3./ частна въззивна жалба от въззиваемите- ответници Г. Х.
К., В. Г. К. и Д. Г. К. чрез пълномощник адв.Х. Д. САК против определение от
30.05.2023г по същото дело, с което е отхвърлена молбата им по чл.248 ГПК за
изменение на решението в частта за разноските с изложени съображения за
неправилност.
В срок не е постъпил отговор на частната въззивна жалба от насрещните по
нея страни.
Софийският апелативен съд, при служебна проверка по чл.269 ГПК
констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Производството е образувано по предявени главни искове с правно основание
чл. 26, ал.2 ЗЗД за прогласяването на нищожност на договор за дарение на недвижим
имот, сключен под формата на нотариален акт № 68, том 29, дело № 4808/1987 г.
относно апартамент №76, находящ се в гр. ***, ул. *** бл. **, вх. *, ет.*, поради
привидност /симулативност/, като прикриващ друга сделка, сключена в противоречие
на закона и в условията на евентуалност положителни установителни искове по чл. 124
ГПК вр. 79 ЗС за признаване право на собственост по давностно владение,
упражнявано от В. К. К. и А. Г. К. владение продължило повече от 10 години преди
завеждане на делото, в периода от 1982г. до 06.08.2019г.
Ищците основават исковите си претенции с твърденията, че договорът за
дарение бил привидна сделка, защото целта на дарителите не била да надарят своя син
Г. К., а да прехвърлят собствеността върху този имот в негова полза, за да могат
2
съгласно действалите тогава правила на ЗСГ да придобият още един апартамент с
натрупаните от тях лихвоточки, което не могли да сторят, защото през 1989г. тази
възможност отпаднала. При условията на евентуалност считат, че са придобили
процесния апартамент, предмет на договора за дарение въз основа на упражнявано от
тях давностно владение в периода от 1982г. до 2019г, тъй като винаги са живели в този
апартамент, заплащали са консумативните разходи за него и са извършвали ремонтни
дейности.
В срока за отговор ответниците оспорват предявените искове като
неоснователни. Сочат, че договорът за дарение не е привидна сделка, защото с него В.
и А. К. са искали да разделят имотите, които притежават между децата им приживе,
съгласно което имотът бил дарен на сина им Г. К., а дворното място и къща в с.***,
общ.*** на дъщеря им Д. Х.. Г. К. е приел дарението и считал приживе себе си за
собственик на този имот. Ищците запазили в дарения от тях апартамент на сина им
правото на ползване върху една стая и съответните идеални части от него, което само
по себе си означавало, че намерението им е било да се разделят със собствеността на
имота, но да запазят правото на ползване в него. Въпреки, че след осъществяване на
дарението до смъртта на Г. К. са изминали 30 години, никой не е предприел действия
по осъществяването на сделка за връщане на собствеността върху апартамента от
страна на Г. К. в полза на неговите родители. Сочат, че ищците В. К. и А. К. са
ползвали апартамента в качеството им на притежатели на ограниченото вещно право
на ползване върху него, съгласно което са дължали и консумативните разходи, които са
плащали. Те никога не са предприемали действия, с които да обективират пред своя
син и наследниците му намерението си да обърнат осъществяваното от тях държание
на имота във владение на последния.
По фактите няма спор, че ищците В. К. и А. К. /починал в хода на процеса и
заместен от дъщеря си Д. Х./ са придобили в съпружеска общност недвижим имот чрез
договор за продажба на държавен недвижим имот, съгласно Наредба за продажба и
замяна на държавни жилища от 22.03.1982г., представляващ апартамент от 87,95кв.м. в
гр.***, ул.***, състоящ се от две стаи, дневна, кухня и други сервизни помещения,
който с договор за дарение от 4.11.1987г, оформен с нот. акт №68, том XXIX, дело
№4808/04.11.1987г. прехвърлили на сина си Г. А. К., като са запазили правото на
ползване върху южната стая и съответните идеални части от апартамента, а синът им е
приел дарението. От приложената схема е видно, че имотът се индивидуализира като
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.305.73.3.76.
Пред първата инстанция е установено и че след смъртта си А. Г. К. на 24.04.2021г.
е оставил за свои наследници е оставил за наследници съпругата си В. К., дъщеря Д.
А. Х. и внучките В. Г. К. и Д. Г. К., които са низходящи и по право на заместване са
3
встъпили в правата на починалия на 14.09.2017г. негов син Г. А. К.. Ответниците от
своя страна са наследници на Г. К. – съпруга и дъщери.
Пред първата инстанция са събрани гласни доказателствени средства посредством
разпита на две групи свидетели.
В показанията си свидетелите Г. и К. /брат на ответницата Г.К./ посочва, че знаят
апартамента в „Зона“ Б5, който бил дарен на Г. К. от неговите родители и че
семействата били в отлични отношения да смъртта му. В имота живеели родителите,
но приживе се поддържал от Г. К., който правел ремонти, плащал данъци, но също от
съпругата му Г., която го наглеждала в отсъствието на ищците.
В показанията си свидетелите на ищците И. и И. посочват, че добре познават
семейство В.и повече от 30години, от когато живеели в Зона Б5 и винаги само те
двамата ползвали имота. Те направили дарение на сина си с цел да придобият чрез
лихвоточки друг имот, заради ограниченията към онзи момент да се притежава повече
от едно жилище, и имали уговорка жилището да им се върне.
Въз основа на идентично установените факти следва и праве извод за
неоснователност на предявените главни субективно съединени искове с правна
квалификация чл.26, ал.2, предл. пето ЗЗД:
Ищците се позовава на нищожност на договора за дарение, поради привидност.
Привидни са сделките, сключени при абсолютна симулация – когато между страните е
постигнато съгласие сделката да не прояви правните си последици /абсолютна
симулация/, така и сделките, с които се прикрива друго съглашение /относителна
симулация/, като в случая се твърди, че ищците не са желали настъпване правните
последици на сделката.
Основният спор между страните се съсредоточава относно факта с каква цел е
извършена оспорената сделка и налице ли е твърдяната в исковата молба симулация. С
оглед забраната на чл.164 ГПК, гласни доказателства са недопустими за опровергаване
съдържанието на документ, какъвто се явява процесния нотариален акт. След като
ищците твърдят привидност на договора в тяхна тежест е съгласно разпоредбата на
чл.165, ал.2 ГПК да направят допустими гласните доказателства, за да докажат
наличието на симулация чрез представяне на „обратно писмо” или документ,
представляващ „начало на писмено доказателство”, като в последния случай е
достатъчно с този документ само да се създаде индиция, че е възможно сделката да е
симулативна. Такива писмени доказателства не са представени по делото въпреки
указанията на съда, поради което правилно първоинстанционният съд е изключил
показанията на свидетелите И. и И. в частта им, отнасящи се до липсата на воля от
дарителите за настъпване правните последици на договора и сключването му с цел
заобикаляне на действащи към този момент нормативни забрани.
Неотносима към конкретния казус е цитираната съдебна практика, доколкото не
4
се касае за разрешение по идентични факти. В първия случай с гласни
доказателствени средства е целено опровергаване съдържанието на договор, по който
ищците не са страни, а трети лица, за които не съществува установената в чл. 164 ГПК
забрана. Във втория случай цитираното решение от 21.01.2020г по гр.д. № 983/2019г
на ВКС, трето г.о./ се отнася до установяване действителната воля на страните относно
всички уговорки на договора, когато те са неясни или непълни, но не и до същността
на договорното правоотношение и волята на страните относно настъпването на
правните му последици. Допълнителен аргумент в подкрепа на горния извод е
обстоятелството, че ищците са запазили за себе си пожизнено право на ползване върху
спорния имот, което индицира, че дарственото разпореждане се е считало от тях за
безвъзвратно, а дали в някакъв по–късен момент е настъпила промяна в намерението
им е ирелевантно за основателността на иска, тъй като разминаване между
действителната и външно проявена воля трябва да е налице към сключване на
договора за дарение. Обратен извод не следва само от факта, че през 1991г А. К. е
погасил задължение по ипотека на апартамента с лични средства, поради близката му
родствена връзка с надарения и доказателствата за топли и близки отношения между
тях до смъртта на сина му.
В обобщение, ищците не установиха при условията на пълно и главно доказване,
че при сключване на оспорената сделка е липсвала воля да дарят процесния
апартамент на сина си, и че действителната им воля е различна от обективираната в
легитимиращия документ - в отношенията помежду им да не са целели настъпването
на типичните за разпоредителните сделки правни последици, при които правото на
собственост се придобива от друг правен субект.
Неоснователни са и предявените в условията на евентуалност искове с правно
основание чл. 124 ГПК във вр. чл.79 ЗС. От така изяснените факти настоящият състав
достига до идентични с първата инстанция изводи, че не са се осъществили
материалните предпоставки, предвидени във фактическия състав на чл.79 ЗС за
възникване право на собственост по давностно владение. Съгласно чл. 79 ЗС, правото
на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато
владение в продължение на 10 години, а ако владението е добросъвестно - с
непрекъснато владение в продължение на 5 години. Според легалната дефиниция на
чл. 68, ал. 1 ЗС, владението е упражняване на фактическа власт (corpus) върху вещ,
която владелецът държи лично или чрез другиго като своя (animus). В чл.69 ЗС е
предвидена оборима презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не
бъде доказано, че я държи за другиго. Според разясненията в ТР №1/2012г. по
тълк.дело № 1/2012г на ОСГК, ВКС въведената с чл.69 ЗС оборима законна
презумпция се прилага на общо основание, когато съсобствеността произтича от общ
юрисически факт, различен от наследяването.
5
Фактически по делото е безспорно, че собствеността в полза на наследодателя на
ответниците е възникнала чрез дарствено разпореждане през 1987г. Следователно, към
началния момент /1987г/, когато ищците твърдят, че са установили давностно
владение, те следва да докажат, че са установили фактическа власт върху имота /лично
или чрез трето лице/, което е било явно и непрекъснато в предвидения в закона 10-
год. срок /обективният критерий corpus на придобивния способ/ спрямо собственика
му – техният син Г. К..
Ищците се установяват като ползватели на имота на основание учредено
пожизнено право на ползване, което ги прави държатели на имота, а не негови
владелци. Обстоятелството, че фактическата власт върху имота е установена на
договорно основание със собственика, опровергава презумпцията на чл.69 ЗС, че се
държи като своя. За да се приеме, че в някакъв момент е настъпила промяна в
намерението на ищците да упражняват фактическа власт в друго качество, т.е.
започнали са да осъществяват действия на своене, които покриват съдържанието на
правото на собственост, те трябва са изявени пред собственика по начин, че да разбере
тяхното намерение да го своят. По този въпрос има непротиворечива съдебна
практика, че придобиване по давност се реализира, само ако са безспорно доказани
всички елементи на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС - упражняване на явно,
несъмнено и непрекъснато владение в продължение на определен от закона период от
време, през който владелецът е демонстрирал по отношение на собственика на вещта,
че упражнява собственически правомощия само за себе си. Общият принцип на
справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се
черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност
(поради неведение) да се брани (в този смисъл са множеството известни на съда и
цитирани от ответника актове пр. решениеN 41/26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. №
4951/2015 г., I г. о., решение № 136/16.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 436/2014 г., I г. о.,
решение № 12/ 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1840/2013 г., I г. о., и други).
Намерението на владелеца да свои вещта за себе си трябва да е явно и
противопоставено на собственика, като тежестта на доказване на тези признаци на
владението е на лицето, което се позовава на придобивна давност.
Ищците не установиха да са манифестирали присвоително намерение спрямо
сина си Г. К. до смъртта му през 2017г., а след това спрямо наследниците му.
Напротив, разпитаните свидетели са посочили, че ищците и семейството на сина им са
били в много добри отношения, той приживе правел ремонти, а съпругата му
наглеждала жилището в тяхно отсъствие. Плащането на консумативни разходи или
такива за текущи ремонти не могат да обосноват подобен извод, защото ищците се
явяват държатели на имота на друго основание и е обичайно да участват в тях.
Поради съвпадане в правните изводи на двете инстанции обжалваното решение
6
ще подлежи на потвърждаване, при който изход на спора няма основание да се
изменят присъдени пред първата инстанция разноски. Право на разноски пред
въззивната инстанция ще имат само въззиваемите ответници, които са били
представлявани от адв. Х. Д., който ги е защитавал по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв. и ще
му се следва възнаграждение в размер на 5350,47лв съгласно действащата редакция от
22.01.2019г на НМАВ №1 чл.7 ал.2 т.4 при материален интерес 71 507,80лв дължимото
възнаграждение за всеки от обективно съединените искове е 2675,23лв /сумарно за
двата иска 5350,47лв/.
По частната въззивна жалба : Подадена в срок е частна въззивна жалба от
ответниците Г., Д. и В. В.и чрез адв. Д. против определение от 30.05.2023г, с което е
отхвърлена молбата им по чл.-248 ГПК за присъждане на възнаграждение по чл.38
ЗАдв. за защита на всеки от тях поотделно, както и за всеки един от предявените
искове с изложени съображения за неправилност на обжалваното определение.
В срок не е постъпил отговор на частната въззивна жалба от насрещните по нея
страни.
За да отхвърли молбата по чл.248 ГПК първоинстанционният съд е приел, че
разпоредбата на чл.2, ал.5 от НМАВ не се прилага при определяне размера на
възнагражденията по чл.38, ал.2 ЗАдв., като същата е обща и касае възнаграждения по
договори за правна защита, и че относима е разпоредбата на чл.7, ал.2 , съгласно която
възнаграждението се определя върху материалния интерес, а не цената на всеки иск
поотделно.
С исковата молба са били предявени обективно в условията на евентуалност два
иска по чл.26 ЗЗД и чл.79 ЗС срещу трима ответници, които са разгледани и
отхвърлени от първата инстанция. Съобразно изхода на спора на процесуалния
представител на ответниците се дължи адвокатско възнаграждение по реда на чл.2,
ал.5 НМАВ № 1. От значение е търсеният материален интерес, който при обективно
кумулативно съединение на исковете, се определя върху цената на всеки от исковете
поотделно, а не върху сбора. Съгласно чл. 7, ал. 2 от посочената наредба, определянето
на адвокатското възнаграждение става съобразно материалния интерес, но тълкувани,
разпоредбите на чл. 7, ал.2 във вр. чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, както и като се вземе предвид вида на съединяване
на исковете, следва, че под материален интерес по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредба
№ 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, законодателят е имал
предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техният
сбор. Следователно за всеки от исковете се определя минималното по наредбата
възнаграждение, след което вече определените минимални възнаграждения се събират
при определяне отговорността за разноски. В този смисъл е трайната съдебна практика
7
/пр. определение от 12.12.2022г по ч.т.д. №2507/2021г, 2т.отд./. В случая са предявени
два обективно съединени иска, чиято цена се определя по правилата на чл. 69 т.2 ГПК
от данъчната оценка на имота в размер на 71 507,80лв, които са били отхвърлени и
цената на всеки от тях представлява материалния интерес върху който ще се определи
възнаграждение на адвоката по чл.38, ал.2 ЗАдв. след което се сумират при определяне
на общото дължимо възнаграждение. Съгласно действащата редакция от 22.01.2019г
на НМАВ №1 чл.7 ал.2 т.4 при материален интерес 71 507,80лв дължимото
възнаграждение за всеки от обективно съединените искове е 2675,23лв или сумарно за
двата иска 5350,47лв. За разлика от хипотезата при обективно съединяване на
исковете, правилото по чл.2, ал.4 от наредбата при субективно съединяване на
исковете следва да бъде приложено съобразно спецификите на конкретния случай.
Когато една обща искова претенция е предявена срещу няколко ответници и се касае
до общи права и задължения на другарите с един и същи обект, какъвто е случаят,
адвокатското възнаграждение е едно, а не за всеки от ответниците.
По изложените съображения частната жалба против определението в обжалваната
му отхвърлителна част е частично основателна. Посоченото ще има за правна
последица отмяна на определението в отхвърлителната му част за разликата до
дължимото възнаграждение от 5 350,47лв и вместо това присъждане допълнително на
сумата от 2675,23лв.
Поради съвпадане в изводите на двете инстанции, обжалваното решение ще следва да
се потвърди. Разноски
Ръководен от гореизложеното, САС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 06.03.2023г по гр.д. № 6664/2019г. по описа на
Софийски градски съд 1- 12 състав.
Отменя определение от 30.05.2023г по гр.д. № 6664/2019г. по описа на Софийски
градски съд 1- 12 състав в обжалваната му отхвърлителна част за разликата между
присъденото възнаграждение от 2675,23лв до дължимото възнаграждение от
5 350,47лв и вместо това
Осъжда В. К. К. и Д. А. Х. да заплатят на адвокат Х. М. Д. САК допълнително
сумата от 2675,23лв., представляваща разликата между присъденото и дължимо
възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. пред първата инстанция.
Осъжда В. К. К. и Д. А. Х. да заплатят на адвокат Х. М. Д. САК сумата от
5350,47лв, представляваща възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. пред въззивната
инстанция.
8
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд на РБ в едномесечен срок от връчването на преписи на страните при
наличие на предпоставки по чл.280 ГПК, а в частта, в която е отменено определение
по чл.248 ГПК – с частна касационна жалба в 1-седмичен срок.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9