Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София, 24.07.2018
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на двадесет
и четвърти април през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
БОГДАН
РУСЕВ
при секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от съдия Орешарова гражданско дело № 1028
по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 227037 от 02.10.2017
г., постановено по гр. дело № 13122/2013 г., Софийският районен съд, ГО, 45-ти
състав, е уважил предявения от „П.Р.“ ЕООД срещу В.П.Д. иск с правно основание чл.
34, вр. чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД като е осъдил В.П.Д. да заплати на „П.Р.“
ЕООД сумата от 6000,00 евро, като дадена при начална липса на основание поради
нищожност на чл. 1 от Споразумение от 21.03.2008 г. С оглед изхода на спора,
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 1669,40 лв. – разноски в първа
инстанция, от които 469,40 лв. държавна такса в производството и 1200,00 лв. –
разноски за адвокатско възнаграждение с включен ДДС.
В законоустановения срок
срещу решението е постъпила въззивна жалба от В.П.Д. чрез адв. Д., в която прави
оплакване, че обжалваното решение е неправилно. Излага фактически твърдения, че
през 2008 г. имотът, през който се предвиждало преминаване на улица, водеща до
имота на ищеца, бил негова собственост. Изготвеното от ищеца предложение
предвиждало улицата – тупик, необходима за достъп до имотите на ищеца да
премине през имотите на ответника като му бъдат отнети около 400 кв. метра. Тъй
като процедурата не била открита по инвестиционно намерение на СО, то страните
следвало да уговорят чрез правна сделка последиците от доброволното прилагане
на плана за регулация. Поради тази причина ищецът предложил на ответника като обезщетение
за 400 кв. метра, които ще му бъдат отнети, сумата в размер на 60000,00 евро, а
уговорката била обективирана в процесното споразумение. Твърди, че неправилно
първоинстанционният съд отказал да тълкува споразумението в изложения смисъл и
вместо това приел, че уговорката е нищожна, поради което платената въз основа
на нея сума подлежи на връщане. Позовава се на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД като излага
правни доводи, че дори уговорката в чл. 1 да се приеме за нищожна, то тази в чл.
2 от споразумението, въз основа на която сумата е платена, е валидна. Моли
решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искът да
бъде отхвърлен. Претендира разноски. Не представя списък по чл. 80 от ГПК. Възразява
за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззиваемата страна.
В срока за отговор на
въззивната жалба, такъв е постъпил от „П.Р.“ ЕООД, в който дружеството, чрез
процесуалния си представител оспорва въззивната жалба и излага аргументи в
подкрепа на правилността на първоинстанционното решение. Излага подробно
доводи, че първоинстанционният съд правилно е приел, че оспорените клаузи са
нищожни, тъй като е налице отказ от право. Сочи, че възраженията във въззивната
жалба, че уговорената сума представлявала обезщетение за настъпила вреда -
стойността на 400 кв. метра, са преклудирани. Счита за неоснователен довода на
въззивника, че споразумението е само частично нищожно, както и че липсват
конкретни вреди, които се обезщетяват. Развива подробно, че съдът не следва да
се произнася по валидността на Решение № 446/14.07.2011 г. Моли обжалваното
решение да бъде потвърдено. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Настоящият
въззивен състав счита, че разгледано по същество решението е правилно по
следните съображения:
Правилно
първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. първо от ЗЗД, евентуално по чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД, доколкото
ищецът в исковата си молба е навел твърдения за нищожност на подписаното
споразумение, евентуално за неговото разваляне по право.
Според
чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на
неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. Неоснователното
обогатяване има за цел защита на правата и интересите на правните субекти при
получаване, придобиване или спестяване на имущество за чужда сметка, когато
такива фактически действия са лишени от правно основание. Съдържанието на
породеното от неоснователно обогатяване облигационно отношение обхваща, от една
страна правото на обеднялото лице да иска връщане на даденото без основание, а
от друга задължението на обогатилото се лице да върне неоснователно полученото
имущество. В тежест на ищеца по иска е да докаже предаване на претендираната сумата,
а на ответника, че е налице основание за нейното получаване, респективно задържане.
При реплика за нищожност на основанието за размяна на престациите, в тежест на
ищеца е да докаже, че атакуваното споразумение страда от посочените в исковата
молба пороци.
При така установената
правна рамка, безспорно по делото е, че страните са подписали Споразумение от
21.03.2008 г. с нотариална заверка на подписите с рег. № 3211 от 21.03.2008 г.
на нотариус М.И., с район на действие РС - гр. София, по силата на което „П.Р.“
ЕООД, в качеството му на собственик на ПИ с планоснимачен № 2639 и ПИ с
планоснимачен № 2640, находящи се в гр. София, район „Л.“, местност „Модерно
предградие“, кв. „Обеля – 3 част“, от една страна, и В.П.Д., в качеството си на
собственик на ПИ с планоснимачен № 2598, находящ се в гр. София, район „Л.“,
местност „Модерно предградие“, кв. „Обеля – 3 част“, от друга, като взели
предвид, че „П.Р.“ ЕООД е инвеститор на инвестиционен проект за ПУП – ПРЗ за
квартал 1 в местността „Модерно предградие“, предвиждащ градоустройствено
обединяване на имотите на дружеството в нов УПИ, и във връзка с предстоящата
процедура за одобрение на проекта за регулация от общинската администрация, се
договорили, че собственикът на ПИ № 2598 – В.П.Д. приема без възражение
гореописания инвестиционен проект за ПУП – ПРЗ на кв. 1 на дружеството и „се
задължава да съдейства по всякакъв начин за неговото осъществяване, в това
число да не възпрепятства по какъвто и да е начин неговото одобрение от
компетентните за това административни органи.“ (чл. 1 от споразумението).
Съгласно чл. 2 от същото, във връзка със задължението на Собственика на ПИ №
2598 по чл. 1 от споразумението и като обезщетение за вредите, които същият ще
претърпи от осъществяването на градоустройствената процедура по
обединяването на парцелите на „П.Р.“ ЕООД, дружеството се задължава да му
заплати сума в размер на 60000,00 евро на две вноски. Според чл. 2.1. първата
вноска в размер на 10% от сумата или 6000,00 евро – при първото обявяване на
ПУП – ПРЗ за кв. 1, която е платима при подписване на споразумението, като за
получената сума Собственикът подписва разписка, а според чл. 2.2. втората
вноска в размер на 90% от сумата или равняваща се на 54000,00 евро, ще бъде
платена след изтичане на срока за обжалване на заповедта на главния архитект за
одобряване на ПУП-ПРЗ за УПИ 2639,2640 от Собственика на ПИ № 2598 („второ
обявяване“), в съответствие с Приложение № 1 от споразумението.
От представената по
делото разписка се установява, че В.Д. е получил плащането по чл. 2.1. в размер
на 6000,00 евро, като не е спорно, че същият не е упражнил правото си да
обжалва проекта за изменение на ПУП, съгласно който се предвижда създаване на
самостоятелни урегулирани поземлени имоти за имоти пл. № 1075, 1145, 2639 и
2640, достъпът до които ще се осъществи по новосъздадена задънена улица,
преминаваща през имота на В.Д..
По делото не е спорно, а
и се установява, че „П.Р.“ ЕООД не е заплатило сумата по чл. 2.2. от
споразумението, поради което В.П.Д. предявил срещу дружеството иск за реално
изпълнение на задължението, който иск е отхвърлен с влязло в сила решение. В
исковата молба, с която В.Д. е претендирал заплащане на възнаграждението по чл.
2.2, твърди, че действителната уговорка на страните е била собственикът на ПИ №
2598 да не обжалва административен акт, който го ощетява имуществено, срещу
получаване на определено възнаграждение, дължимо от фактически
облагодетелстваната страна – инвеститорът „П.Р.“ ЕООД до чийто имот води
улицата.
С
оглед редакцията на споразумението и предвид твърденията на самия собственик на ПИ №
2598, обективирани в представените и приети по делото документи, настоящият
състав счита, че правилно първоинстанционният
съд е приел, че постигнатото между страните споразумение е нищожно на основание
чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД. При тълкуване на действителната воля на
страните съобразно чл. 20 от ЗЗД, а именно отделните уговорки да се ценят във връзка едни с
други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, настоящият
състав счита, че по същество в чл. 1, тълкуван във връзка с чл. 2 от споразумението,
страните са се съгласили В.Д. да се откаже предварително от невъзникнало негово
право на оспорване на ПУП срещу получаване на определено възнаграждение. Безспорно
е, че отказът от права /като например право на изкупуване по чл. 33, ал. 2 от
ЗС, право на възлагане по чл. 288, ал. 2 от ГПК /отм./, право на наследство,
право на възражение за придобивна давност и право на обжалване/ е
недействителен, ако е направен преди възникване на съответното право в
патримониума на неговия носител (така Решение № 542/21.11.1988 г. на ВС, І ГО),
поради което и споразумението е нищожно на основание чл. 26, ал. 1, предл.
първо от ЗЗД. Що се отнася до възражението, че независимо от недействителността
на чл. 1, полученото на основание чл. 2 от споразумението плащане не подлежи на
връщане, същото се явява неоснователно. В посочения текст са уредени само
размерът, начинът и сроковете за плащане на сумата, които не могат да послужат
за основание за задържане на полученото, тъй като не създават съществени права
и задължения за страните, респективно самостоятелно основание за размяна на
престации.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че доколкото
първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо при начална липса на основание, каквато хипотеза е налице
при размяна на престации въз основа на нищожна сделка, сумата, платена от „П.Р.“ ЕООД по споразумението от
21.03.2008 г., подлежи на връщане като получена без основание. Твърденията на
ответника В.Д., че сумата е била уговорена и дължима като обезщетение за отчуждените от
собствения му имот 400 кв. метра, които представлявали имуществена вреда, са
заявени за пръв път с въззивната жалба, поради което са преклудирани, а
възражението му, че съдът не е осъществил косвен контрол за законосъобразност
на административен акт по чл. 17, ал. 2 от ГПК е неоснователно. Въпросът за
валидността на Решение № 446 от 14.07.2011 г. на Столичния общински съвет е неотносим
към предмета на спора, концентриран върху действителността на двустранна
гражданскоправна сделка, послужила като основание за размяна на престации.
При наличие на предпоставките за уважаване на
осъдителния иск, правилно първоинстанционният съд е разгледал и своевременно
заявеното възражение за изтекла погасителна давност като е приел, че вземането
за сумата, платена на 21.03.2008 г., не е погасено по давност. Задълженията по
чл. 55, ал. 1 ЗЗД се погасяват с общата петгодишна погасителна давност по чл.
110 ЗЗД (ППВС № 1/1979) и същите не представляват обезщетение за вреди по
смисъла на чл. 111, б. „б“ ЗЗД, тъй като възникването и изискуемостта им не
зависят от неизпълнение на облигационно задължение. В случаите на първия
фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД погасителната давност започва да тече
от деня на получаването на престацията (т. 7 от ППВС № 1/1979). Тъй като според
чл. 116, буква „б” давността се прекъсва с предявяване на иска, а в конкретния
случай исковата молба е подадена в съда по пощата на 21.03.2013 г., на
основание чл. 62, ал. 2 от ГПК, от тази дата давност не тече, поради което
възражението за изтекла в полза на ответника погасителна давност е неоснователно,
както правилно е приел и първоинстанционният съд.
Поради ненастъпване на вътрешно процесуалното
условие, при което е предявена евентуалната претенция по чл. 55, ал. 1, предл.
трето от ЗЗД, съдът не дължи произнасяне по нея.
При съвпадение на крайните изводи на въззивния с
тези на първоинстанционния съд решението е правилно и следва да бъде
потвърдено.
По
разноските:
С оглед изхода на спора на
въззиваемия, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, се дължат разноски в размер на 1200
лв. с вкл. ДДС, платени на основание договор за правна защита и съдействие от
12.12.2017 г., по банков път съгласно представеното на лист 22 от делото платежно
нареждане. Възражението на въззивната страна за прекомерност на адвокатското
възнаграждение се явява неоснователно, тъй като съгласно заглавието на раздел
III на Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, възнагражденията по чл. 7, ал. 2 са посочени за една инстанция,
освен това претендираният размер е под минимума, определен в чл. 7, ал. 2, т. 4
от Наредбата с вкл. ДДС.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 227037 от 02.10.2017 г. на Софийския
районен съд, ГО, 45-ти състав, постановено по гр.дело № 13122/2013 год.
ОСЪЖДА В.П.Д., ЕГН **********, с адрес ***, сграда
Е1, офис 1, да заплати на „П.Р.“ ЕООД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата в размер на 1200 лв.
– адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на
чл. 280, ал. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.