№ 12318
гр. София, 24.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:БОРЯНА В. ПЕТРОВА
при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело №
20241110164367 по описа за 2024 година
Производството е образувано въз основа на искова молба, подадена от
М. А. Т., ЕГН **********, срещу „ФИРМА“ ООД, ЕИК ****, с която е
предявен установителен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и
пр. 3 ЗЗД, вр. чл. 26, ал. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл.
8 от Договор за паричен заем № **** от 22.03.2023 г., предвиждаща
заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение в тридневен срок
от сключване на договора, поради противоречие със закона, заобикаляне на
закона и накърняване на добрите нрави. Твърди, че на 23.11.2021г. между
страните бил сключен договор за кредит, по силата на който ответникът
предоставил сумата от 800,00 лева при ГПР от 47,889 %. Сочи, че съгласно чл.
6 от договора, следвало да бъде предоставено обезпечение под формата на
банкова гаранция или поръчителство, при определени в договора условия,
като в случай на неизпълнение на това условие, съгласно чл.8 от договора,
ищцата следвало да заплати неустойка в размер 689,99 лева. Счита, че
уговорената неустойка при непредоставяне на обезпечение представлява
скрито оскъпяване на кредита, с което се превишава законово определения
максимален размер на ГПР и се стига до неоснователно обогатяване на
кредитора, поради което моли съда да прогласи клаузата на чл. 8 от договора
за нищожна.
След изпълнение на процедурата по връчване на исковата молба, в срока
по чл. 131 ГПК ответникът е представил отговор, с който е оспорил иска.
Твърди, че оспорваната клауза за неустойка е действителна, тъй като не излиза
извън присъщите функции по закон, не накърнява изискванията на ЗПК и е
индивидуално уговорена с ищцата.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
1
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно изискванията
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна
следното:
По делото е представен Договор за паричен заем № **** от 22.03.2023г.,
сключен между „ФИРМА“ ООД – заемодател, и М. А. Т. – заемател, по силата
на който дружеството отпуска на ищцата сумата от 800,00 лева, която следва
да бъде върната на 9 месечни вноски от по 104,33 лева всяка, до 22-ро число
от месеца, при ГПР от 47,889% и месечен лихвен процент от 3,330%, като
датата на първото плащане е 22.04.2023г., а датата на последното –
22.12.2023г., при обща сума за плащане 939,01 лева. Съгласно чл. 6 от
договора, страните се съгласяват договорът да бъде обезпечен с гарант,
отговарящ на описаните в договора условия, а съгласно чл. 8 от договора, в
случай на непредоставяне на уговореното обезпечение, заемателят дължи
неустойка в размер на 689,99 лева при разсрочено плащане, съгласно
погасителния план.
От приетото без възражение от страните заключение по съдебно –
счетоводната експертиза, което съдът кредитира като обективно и
безпристрастно изготвено, се установява, че посоченият в договора ГПР в
размер на 48,889 % е определен на база дължимата възнаградителна лихва и
не включва неустойката по чл. 8 от договора. Във връзка с това, вещото лице е
изчислил ГПР, вземайки предвид всички дължими суми съгласно договора –
възнаградителна лихва и неустойки, като е установил, че при това положение
същият е в размер на 563,88 %. Експертът сочи, че ако оскъпяването на
кредита с неустойката по чл. 8 се изчисли като процент на увеличение на
разходите спрямо дължимите суми, то е в размер на 73,48 %.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
По предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и 3 вр. чл. 26,
ал. 4 ЗЗД в доказателствена тежест на ищцата е да докаже пълно и главно по
делото, че оспорваната клауза е нищожна на заявените с исковата молба
основания, а именно поради нарушение на императивни норми на закона, в
условията на евентуалност поради заобикаляне на императивни правни норми
или поради накърняване на добрите нрави, както и че същата има
неравноправен характер. В тежест на ответника е да установи
основателността на възраженията си, респ. че клаузата от процесния договор е
била индивидуално уговорена.
С доклада по делото, обективиран в Определение № 6322/06.02.2025г.,
обявен за окончателен в проведено на 10.04.2025г. открито съдебно заседание,
съдът е отделил като безспорен и ненуждаещ се от доказване между страните
фактът на сключване на Договор за кредит № **** от 22.03.2023 г., част от
съдържанието на който е оспорваната клауза, предвиждаща заплащане на
неустойка при непредоставяне на обезпечение в размер на 689.99 лева,
платима наред с погасителните вноски по кредита.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за кредит е
потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП
2
(ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди),
и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа
на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава
да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу
задължение на длъжникапотребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели,
извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният
по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно.
Съдът намира, че уговорената в договора неустойка в размер на 689,99
лева за непредоставяне на обезпечение е в противоречие с добрите нрави и е
неравноправна клауза. Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението
на задължението и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението,
без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем
основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с
уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка по чл. 8
от договора въвежда възникването на неустоечно задължение за заемателя не
при неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на
получения заем), а при неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне
на точно описано обезпечение, като размерът на неустойката почти достига
стойността на отпуснатия заем – 800,00 лева. С оглед на това следва да се
посочи, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение, което не е същественото
задължение при договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното
задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението за заплащане
на неустойка ще възникне в тежест на заемателя. Неустойката не зависи от
вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с
последиците от това неизпълнение. Това създава предпоставки за
неоснователно обогатяване и противоречи на функциите на неустойката,
съответно на принципа за справедливост и добрите нрави, което води до
нищожност на клаузата. Дори и да бъде отчетен рискът, който кредиторът
поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е достатъчно
овъзмезден с възнаградителната лихва. Процесната неустойка обаче води до
неоснователно обогатяване за ответното дружество и е недължима на осн. чл.
26, ал. 1 пр. 3 вр. ал. 4 от ЗЗД. След като законът изрично ограничава в чл. 9 от
ЗЗД свободата на договарянето в рамките на добрите нрави, следва и
търговците, страните по сделките и съдът да се съобразяват с тях.
3
Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй
като същата е необосновано висока.
Така както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в
договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Основната цел на така
уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на
връщане сума. Освен това, предвиденото за заемателя задължение в чл. 8 от
договора за представяне на обезпечение в тридневен срок от сключването на
договора, респ. същото да съответства с уредените в общите условия
изисквания, е трудно изпълнимо.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави
е налице още при сключването на договора, то следва извод, че в конкретния
случай не е налице валидно неустоечно съглашение и е налице нищожност на
клаузата за неустойка за непредоставяне на обезпечение, поради което
предявения иск за прогласяване на нищожността на неустоечната клауза е
основателен.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора и съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, с право на
разноски разполага ищецът, който не е сторил такива.
Видно от представения по делото договор за правна защита и
съдействие от 30.08.2024г. (л.9) ищецът е уговорил безплатна правна помощ с
ЕАД Е. И.. При договор за правна защита и съдействие, сключен при
условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, определянето на размера на възнаграждението
е предоставено на съда при приключване на производството. Съдът намира, че
следва да присъди адвокатско възнаграждение на ЕАД Е. И. за оказана
безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищеца в размер на 480,00 лева с
ДДС, за подготовка и депозиране на исковата молба от адв. И., като по делото
са представени доказателства, че адвокатското дружество е регистрирано по
ДДС, които съдът е взел предвид при определяне на адвокатското
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Съгласно чл. 78, ал. 6 ГПК, в тежест на ответника следва да бъдат
възложени и дължимите в производството такси и разноски, от които ищцата е
била освободена, като същите са в общ размер на 480,00 лева – държавна такса
4
и депозит за изготвяне на ССчЕ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, във
вр. чл. 22 от ЗПК клаузата, предвидена в чл. 8 от Договор за паричен заем №
**** от 22.03.2023г., сключен между М. А. Т., ЕГН ********** - заемател, и
„ФИРМА“ ООД, ЕИК **** - заемодател, предвиждаща заплащането на
неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. вр. чл. 78, ал. 1 ГПК
„ФИРМА“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. Х. да
заплати на ЕАД Е. И., ЕИК ****, сумата от 480,00 лева с ДДС – адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „ФИРМА“ ООД, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление: гр. Х. да заплати в полза на Софийски
районен съд такси и разноски в настоящото производство в общ размер на
480,00 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5