№ 8187
гр. София, 18.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ВА
при участието на секретаря ЕД
като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20221110100089 по
описа за 2022 година
РЕШЕНИЕ
18.07.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на двадесет и трети юни през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВА
при секретаря ЕД, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. дело № 89/2022 г. по описа
на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от ИВ. В. Т. срещу УМБАЛ „А“ ЕАД, в която се твърди, че
страните се намирали в трудово правоотношение въз основа на Трудов договор от
30.11.2000 г. за длъжността „лекар-ординатор“. Поддържа, че с допълнително споразумение
от 12.06.2001 г., срокът на договора бил продължен с една година, като трудовото
правоотношение между страните било продължило и след това, поради което било станало
безсрочно. Навежда доводи, че по трудовото правоотношение е било изменяно с
допълнителни споразумения, като с такова от 04.02.2011 г. бил назначен на длъжността
„лекар/доцент“ с увеличение на трудовото възнаграждение. Излага съображения, че във
връзка със спечелен конкурс от 2013 г., било сключено допълнително споразумение, като
бил назначен на длъжността „лекар/началник на отделение“ за срок от три години – до
1
17.10.2016 г., като след това отново бил продължен срока на заеманата длъжност с още три
години – до 17.10.2019 г. Твърди, че с изтичането на срока работодателят бил издал заповед
за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, т. 3 КТ. Поддържа, че
прекратяването на правоотношението обаче не водело автоматично до прекратяване на
трудовото правоотношение по основния трудов договор за длъжността „лекар/доцент“, като
сочи, че по отношение на тази длъжност нямало издадена заповед за прекратяване на
трудовото правоотношение, но достъпът до работното му място бил преустановен.
Аргументира, че въпреки оспорването на заповедта за прекратяване на правоотношението за
длъжността „лекар/началник на отделение“, имал правен интерес от установяването
наличието на трудово правоотношение за длъжността „лекар/доцент“, тъй като трудовото
правоотношение за същата не било прекратено. Развива съображения от правна страна във
връзка с превръщането на срочното трудово правоотношение в безсрочно, като прави извод,
че обратната хипотеза не била регламентирана. Иска да бъде признато за установено по
отношение на ответника, че между страните съществува безсрочно трудово правоотношение
за длъжността „лекар/доцент“. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на искова молба, с който претенциите
се оспорват. Твърди, че твърденията на ищеца са предмет на предходна искова молба, която
касаела иск за незаконно уволнение, по което предстояло произнасяне на ВКС. Поддържа, че
не е налице валиден безсрочен трудов договор за длъжността „лекар/доцент“, след
прекратяване на трудовото правоотношение със Заповед № 196/14.10.2019 г. Навежда
доводи, че действително ищецът бил работил на посочената длъжност към. 27.06.2012 г., но
след сключени допълнителни споразумения, срокът на договора бил променен от безсрочен
на срочен, като излага подробни съображения в хронологичен план. Развива аргументи, че
представените по делото доказателства не отразявали действителните договорености между
страните, като освен това сочи, че имало налице заповед на работодателя за превръщането
на трудовия договор от безсрочен в срочен, съответно за неговото прекратяване, което било
отразено и в НАП. Твърди, че преди уволнението на основание чл. 325, т. 3 КТ е ищецът е
заемал длъжността „началник на трето очно отделение“ по срочно трудово правоотношение,
а не както твърди длъжността „лекар/доцент“. Поддържа, че са изцяло неоснователни
доводите на ищеца, че същият бил работил по безсрочно трудово правоотношение, което
обосновава. Иска претенцията да бъде отхвърлена, както и присъждането на деловодни
разноски.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
СРС, 156-ти състав е сезиран с положителен установителен иск с правно основание
чл. 357, ал. 1 КТ, във вр. чл. 124, ал. 1 ГПК.
Спорното материално право е обусловено от наличието на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1) установяване на обстоятелствата въз основа на който е
възникнало твърдяното трудово правоотношение, което да е безсрочно и трудовият договор
да е валиден; 2) трудовото правоотношение да не е било надлежно прекратено от
работодателя.
Представено е Определение № 491/15.06.2022 г., постановено по гр. д. № 4887/2021 г.
по описа на ВКС, IV Г. О., с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното
решение на Софийски градски съд № 264314/29.06.2021г. по в. гр. д.№1412/2021г. Като
между страните в настоящото производство не се спори, че приключилото производство с
определението по чл. 288 ГПК касае именно правен спор между тях. В случая от мотивите
на определението на ВКС се изяснява, че „въззивният съд е потвърдил решението на
първостепенния Районен съд София, с което са отхвърлени предявените от ищеца срещу
УМБАЛ „А“ ЕАД, искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ – за признаване за
2
незаконно и отмяна на уволнението, извършено със Заповед №196/14.10.2019г.; с правно
основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ – за възстановяване на заеманата преди уволнението
длъжност „лекар/доцент“ в УМБАЛ „А“ ЕАД, и по чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 от КТ
– за заплащане на обезщетение за оставане без работа за периода от 6 месеца, считано от
14.10.2019г. в размер на 6 915 лв.“.
По делото е представен и неопосрен препис от Решение № 20206495/24.09.2020 г. по
гр. д. № 74580/2019 г. по описа на СРС, като от същото се установява, че са отхвърлени
исковете на ИВ. В. Т. за признаване за незаконно на уволнението извършено със Заповед №
196/14.10.2019 г., издадена от изпълнителния директор на УМБАЛ „А“ ЕАД, както и за
възстановяване на ИВ. В. Т. на длъжността, която е заемал преди уволнението –
„лекар/доцент“. Именно това първоинстанционно решение е било предмет на въззивна
проверка, във връзка с което е постановено въззивното решение на Софийски градски съд №
264314/29.06.2021г. по в. гр. д.№1412/2021 г.
Тоест, в случая с недопускането до касационно обжалване на въззивното решение,
между страните е формирана СПН, с която са отхвърлени обективно кумулативно
съединени конститутивни искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и
осъдителен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. чл. 225, ал. 1 КТ.
В правната доктрина по безспорен начин е изведено схващането, че силата на
пресъдено нещо е форма на въздействие на гражданският процес, като защита-санкция
(каквото по вид е и заповедното производство – форма на граждански процес) върху
материалното право, която цели да превърне правния спор в „правен мир“ между страните,
като същите бъда обвързани от властнически държавен правораздавателен акт, с които се
установява правното положение между спорещите. Тоест от гледна точка на
установителното действие на СПН, същата има правоустановително и правоотричащо
действие, а с оглед на това вменява и задължения на страните да се съобразява със съдебно
установеното, т.е. налице е регулативен ефект на СПН. С оглед постигането на посечените
ефекти, безспорно СПН има и ефекта, че спора между страните става непререшаем (арг. чл.
298 ГПК и чл. 299 ГПК), т.е. влезлият в сила акт формиращ СПН изчерпва окончателно
правният спор и основанията на който последният се основава – т. нар. преклудиращо
действие.
Характерно за установителните искове е, че същите предоставят най-голяма форма на
защита в гражданският процес, поради което за същите следва да е налице правен интерес.
Останалите форми на защита – чрез конститутивен иск или осъдителен иск, предполагат
наличието на правен интерес, когато се твърди едно потестативно право или едно
притезание. Но въпреки това във всеки конститутивен или осъдителен иск се съдържа един
установителен иск – установяват се предпоставките на едно право, съответно се постановява
правната промяна – при упражняването на преобразуващи права или осъдително решение, с
което като проява на СПН-то се „отключват“ вратите на изпълнителния процес – т.е.
съдебното решение има изпълнителна сила.
В случая, съдът намира, че правен интерес от предявяването на настоящият иск е
налице, доколкото наличието на едно трудово правоотношение има и други последици към
минал момент за ищеца – напр. претенции за заплащане на различни видове вземания. Освен
това, принципно предметът на двете дела е различен – по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т.
2 КТ се търси защита чрез постановяване на правна промяна, която е свързана с това дали
едно уволнение е било надлежни извършено. Тоест, дали работодателят надлежно е
упражнил потестативното си право да прекрати трудовото правоотношение, респ.
работникът или служителят да бъде възстановен на работа на длъжността, която е заемал,
ако се установи, че уволнението е незаконно. Докато в случая се твърди наличието на едно
правоотношение, като ищецът твърди, че същото е спорно между страните. Въпреки това на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК, съдът е длъжен да вземе предвид новонастъпилият факт –
3
формирането на СПН между страните, с което се установява, че исковете по чл. 344, ал. 1, т.
1 и т. 2 КТ са отхвърлени, като съдът със сила на пресъдено нещо е отхвърлил иска за
възстановяване на длъжността „лекар/доцент“ в УМБАЛ „А“ ЕАД. При това положение е
безпредметно да се обсъждат представените по делото писмени доказателства, тъй като към
момента на приключване на съдебното дирене пред настоящият съдебен състав е налице
влязло в сила съдебно решение, т.е. формирана е СПН, че за длъжността „лекар/доцент“
трудовото правоотношение е прекратено, което следва да се вземе предвид (арг. чл. 235, ал.
3 ГПК) от настоящият съдебен състав. Не може да се признае за установено, че между
страните съществува безсрочно трудово правоотношение за длъжността „лекар/доцент“,
след като с влязло в сила съдебно решение се установява, че трудовото правоотношение за
тази длъжност е прекратено надлежно, чрез упражнено от работодателя законосъобразно
потестативно право да прекрати трудовото правоотношение.
Отделно от горното и за пълнота трябва да се изясни, че така както е формулирана
Заповед № 196/14.10.2019 г., следва извод, че изцяло е прекратено трудовото
правоотношение с ищеца, а не само за посочената в заповедта длъжност. В случая не е
налице хипотеза на вътрешно съвместителство, а трудовото правоотношение е било
изменяно. Когато заповедта е формулирана, че се прекратява трудовото правоотношение,
то същото се прекратява изцяло. В случая дали това е било извършено законосъобразно или
незаконосъобразно е без значение, предвид наличието на влязло в сила решение, с което
исковете по чл. 344 КТ са отхвърлени. Принципно, когато е налице изменение на трудово
правоотношение, след изтичане на срока, трудовото правоотношение не се прекратява на
основание чл. 325, т. 3 КТ, а със заповед на работодателя на съответния работник или
служител трябва да се посочи, че следва да изпълнява функциите си, такива каквито са по
трудовото му правоотношение, преди изменянето. Същото е и при вътрешно
съвместителство – със заповед на работодателя не се прекратява трудото правоотношение, а
евентуално същото може да бъде изменено. В случая обаче е прекратено изцяло трудвото
правоотношение, тъй като същото е било в хипотеза на изменение, а не на вътрешно
съвместителство, поради което с оглед наличието на влязло в сила съдебно решение и то
именно за процесната длъжност (правилно или неправилно) е достатъчно, за да искът да е
неоснователен, тъй като претенцията на ищеца е формулирана, че се иска установяване на
наличието на трудово правоотношение към настоящият момент, а не към минал момент (за
което щеше да следва да обоснове допълнителен правен интерес). За да се разбере правилно,
изводът на съда следва да се посочи, че хипотезата на чл. 325, т. 3 КТ е приложима, но само
когато самото трудово правоотношение възниква въз основа на конкурса. Когато чрез
конкурса се изменя съществуваща трудово правоотношение, тогава принципно чл. 325, т. 3
КТ е неприложим за конкурсната длъжност, след като изтече срока за която същата е
заемана. Тогава ex lege – в случая ищецът губи управленските си правомощия и следва да
продължи да изпълнява функциите си на заеманата преди това длъжност, като заповедта на
работодателя има само установително действие, но със същата не се прекратява изцяло
трудовото правоотношение, а само се констатира, че съответният срок за заемане на
конкурсна или изборна длъжност е изтекъл. В последната хипотеза нормата на чл. 325, т. 3
КТ е неприложима, но в случая както беше посочено е налице влязло в сила съдебно
решение, което формира СПН, като се установява, че трудовото правоотношение с ищеца е
изцяло прекратено. В тази насока трябва да се отбележи факта, че ищецът очевидно не
разбира логиката за това, че с един работодател не могат да съществуват няколко трудови
правоотношения. Когато е налице вътрешно съвместителство, тогава над основното трудово
правоотношение се добавят допълнителни елементи във връзка със съвместявяването на още
една длъжност, но трудовото правоотношение е различно. Когато е налице изменение на
трудовото правоотношение (преназначаване), последното не се надгражда, а се изменя – или
както в част от представените допълнителни спораузмения е написано „трансформирам“
(лат. transformis, transformo – „променям, изменям“) или „преназначавам“ или „изменям“.
4
Тоест, изводът на съда е обусловен и от граматическото, систематичното и
телеологическото тълкуване на представените по делото писмени доказателствени средства
– заповеди и допълнителни споразумения.
Следователно предявеният иск е неоснователен и като такъв следва да бъде
отхвърлен.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски
разполага само ответникът. Последният е поискал присъждането на деловодни разноски,
като е доказал, че реално е сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 3, във вр.
ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във вр. чл. 23, т. 1 и т. 4 НЗПП, сумата от 100,00 лева,
представляващи юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск от ИВ. В. Т., ЕГН: **********, с адрес: гр. .................
срещу УМБАЛ „А“ ЕАД, ЕИК: .................., със седалище и адрес на управление: гр.
...................., за признаване за установено на основание чл. 357, ал. 1 КТ, във вр. чл. 124, ал. 1
ГПК, че между страните съществува безсрочно трудово правоотношение за длъжността
„лекар/доцент“, което е възникнало въз основа на Трудов договор № 4831/07.12.2000 г.,
изменян с допълнителни споразумения № 1351/17.05.2004 г., № 296/19.04.2007 г и №
125/04.02.2011 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във
вр. чл. 23, т. 1 и т. 4 НЗПП ИВ. В. Т., ЕГН: ********** да заплати на УМБАЛ „А“ ЕАД,
ЕИК: .................., сумата от 100,00 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение
за първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните
пред Софийският градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5