РЕШЕНИЕ
№ 125
гр. Благоевград, 24.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:РУМЯНА С. МИТЕВА-НАСЕВА
при участието на секретаря Лилия Мл. Дренкарска
като разгледа докладваното от РУМЯНА С. МИТЕВА-НАСЕВА Гражданско дело №
20241210100018 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от П. Л. Б., с ЕГН:
**********, с настоящ адрес: гр. **** чрез адвокат А. Д. срещу "КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ"
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1784,р-н
Младост, бул./ул. бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5.
С исковата молба се иска да бъде постановено решение, с което да бъде прогласен за
недействителен Договор за потребителски кредит № 944371, сключен между П. Л. Б., с ЕГН
**********, в качеството и на кредитополучател и "КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК
********* в качеството му на кредитодател на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.
1, т. 9 и 10 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
При условие, че бъде отхвърлен иска с правно основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11,
ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД (първият иск за
прогласяване на нищожността на целия договор), е направено искане за прогласяване за
недействителна клаузата на чл. 11, ал.1 от Договор за потребителски кредит № 944371,
сключен между П. Л. Б., с ЕГН **********, в качеството й на кредитополучател и "КЕШ
ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК ********* , в качеството му на кредитодател, на
основание чл. 26, ал.1, предложение първо и второ във вр. с чл. 26, ал.4 от ЗЗД. Претендират
се сторените в производството разноски на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата.
На основание чл. 127, ал. 4 от ГПК е посочена банкова сметка на ищеца с IBAN :
BG23STSA93001526669872.
Твърди се в исковата молба, че на 13.10.2023г. между ищцата (кредитополучател) и
ответното дружество (кредитодател), е сключен Договор за потребителски кредит № 944371
към искане № 9262593 (наричан за краткост „Договора“), придружен с погасителен план към
договора, като бил уговорен размер на кредита : 1000 лева; размер на погасителната вноска :
4 х 18,67 лв. и 10 x 110,55 лв.; годишен процент на разходите на заема : 61,96%; фиксиран
годишен лихвен процент : 48 %; Дата на първо плащане : 27.10.2023 г.; Обезпечение :
Поръчител или банкова гаранция - по избор на кредитополучателя; Дата на последно
плащане : 26.04.2024 г.; обща сума за плащане : 1 180,18 лева. Сочи се, че в чл. 11 ал.1 от
1
Договора била посочена и неустойка за непредоставяне на обезпечение (съгласно чл.5 от
Договора) във вид на: „Безусловна банкова гаранция или поръчителство, което обезпечение
съгласно чл.5 ал.2 от Договора кредитополучателя ще предостави в срок до 3 (три) дни от
сключване на настоящия договор. Сочи се още, че общият размер на неустойката при
непредоставяне на обезпеченията във вида и съгласно изискванията на кредитодателя
възлиза на 709,82 лева за целия срок на договора за потребителски кредит. Твърди се, че
нито в Договора за потребителски кредит, нито в Стандартния европейски формуляр не е
посочено какво точно се включва в ГПР - например, дали в ГПР се включва цитираната
неустойка при непредоставяне на обезпечение. Твърди се, че ищцата е заплатила на
ответното дружество сума в общ размер на 425,00 лева.
От правна страна се твърди, че сключеният договор за потребителски кредит е
нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. първо от ЗЗД във връзка с чл. 22 от ЗПК във връзка с
чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК. Сочи се, че невключването на уговорената в чл. 5 клауза в ГПР
означава, че не е спазено изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК, тъй като не е посочен верният
ГПР в Договора за потребителски кредит, а отделно от това подобна неустойка би могла да
се разглежда и като добавка към възнаградителната лихва по договора, без обаче в
последния или в неговите приложения да е посочена като такава, което според ищеца, че е
нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 9 от ЗПК поради неправилно посочване на лихвените
проценти. Ето защо, само на тези основания се твърди, че договорът за кредит е изцяло
нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК. Сочи се, че е
невъзможно за ищцата да осигури уговорените в договора обезпечения в толкова кратък
срок, както и невъзможността на самите поръчители да се снабдят с целия набор от
изискуеми документи. На следващо място се сочи, че подобна уговорена неустойка в общ
размер от 709,82 лв. е нищожна поради противоречие с добрите нрави и също така
представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 от Закона за защита на
потребителите (ЗЗП), като се твърди, че същата е необосновано висока, в каквато насока се
цитира съдебна практика. Навежда се, че с процесната клауза за неустойка, предвидена в
Договор за потребителски кредит в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което
обаче не произтичат вреди. Наред с изложеното се твърди, че предвидената клауза за
неустойка е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата е
необосновано висока - в този смисъл е и т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание
на КЗП от 05.11.2015 г. Сочи се, че с предвиждането на такива разходи за неустойка,
посочени в Договор за потребителски кредит се заобикаля и разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Навежда се, че чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен
принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулира допълнителна печалба към
договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в
размера на ГПР, се сочи, че последният не съответства на действително прилагания от
кредитора в кредитното правоотношение. Навежда се, че посочването в договора на размер
на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Навежда
се, че посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса
по кредита, невключена в ГПР, според ищеца противоречи на изискването за яснота,
въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. С оглед на изложеното, се твърди, че договорът за
потребителски кредит е нищожен на основание чл. 26, ал.1, пр. 1 във връзка с чл. 11, т. 9 и
10, във връзка с чл. 22 от ЗПК.
По отношение на евентуалния иск се сочи, че при условие, че бъде отхвърлен иска с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. първо от ЗЗД във връзка с чл. 22 от ЗПК във връзка с чл.
2
11, ал. 1, т. 9 и 10, се иска от съда да разгледа и уважи иска с правно основание чл. 26, ал. 1
ЗЗД, предложение първо и второ ЗЗД във вр. с чл. 26, ал. 4 ЗЗД, като се прогласи за
недействителна клаузата на чл. 11, ал.1 от Договор за потребителски кредит № 944371.
Навежда се, че изискването за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или
банкова гаранция на цялата дължима сума по договора - главница, лихви, неустойки,
съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри,
които - предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят, на
практика правят задължението неизпълнимо. Сочи се, че срокът е твърде кратък и за
потребителя се създава значително затруднение да се снабди с банкова гаранция или
поръчителство, тъй като за учредяването им се изисква набавяне на документи, одобрение и
пр., т. е. действия, за които са нужни технологично време и съдействие от трети лица
(поръчители/банкова институция). Навежда се, че непредоставянето на обезпечение не води
до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността
на кредитополучателя, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на
договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по
този начин към погасителните вноски, неустойката според ищеца се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Твърди се, че
клаузата за дължимостта и в чл. 11, ал.1 от Договора е нищожна, поради противоречие с
добрите нрави. Навежда се, че размерът на предвидената неустойка представлява 60,15% от
общо дължимата сума (главница и лихва), т. е. изначално е предвидено, че при липса на
предоставено обезпечение чрез гаранция или поръчители, за периода на връщане на кредита,
потребителят би дължал главницата, договорна лихва като печалба за кредитора, но и сума
за неустойка в значителен размер - сума, почти равна на главницата и всички
възнаградителни лихви по кредита. Сочи се, че такава уговорка противоречи на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, тъй като нарушава принципа на
справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които
законодателят определя.
Изпълнена е процедурата по чл. 131 ГПК. Препис от исковата молба и доказателствата
към нея е връчен на ответника, който в указания от съда едномесечен срок е депозирало
писмен отговор, с който ответникът оспорва предявения иск, като неоснователен. Оспорва се
претенираното от ищеца адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 от ЗАдв. Към
отговора на исковата молба са приложени писмени документи, за които е направено искане
да бъдат приети.
Оспорват се като неоснователни претенциите на ищеца за обявяване
недействителността на договора за кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП
и ЗЗД, а в евентуалност на клаузата по чл. 11, ал.1 от договора, уговаряща неустойка. Твърди
се, че не е налице недействителност на договора в цялост, като валидността на договора за
кредит произтича от това, че основните му параметри - главница и лихва, са валидно
уговорени в изискуемата от закона форма, а отделно от това са покрити всички изисквания
на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Твърди се, че са
спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. т. 9 и т. 10 изисквания. Сочи се, че при нормативно
определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора, а именно 13.10.2023 г. от
68,20 %, и ГПР определен в процесния договор в размер на 61,96 %, е видно, че в случая
годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за
забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди се, че уговорената
неустойка не е включена в ГПР, което е ясно посочено в договора. Сочи се, че неустойката е
проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай страните
са я уговорили като плащане, което да бъде извършено в случай че кредитополучателят не
осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. На
следващо място се сочи, че неустойката не представлява „добавка към възнаградителната
лихва“, като се посочва, че лихвата по кредита е възнаграждение за кредитора, като цена на
3
предоставения финансов ресурс и същата представлява задължителен и основен компонент
от договора за кредит по дефиниция и страните я уговарят още преди сключването на
договора за кредит. Навежда се, че тази уговорка е изцяло в полза на ищеца, тъй като
разпределя задължението му във времето, поради което според ответника не е налице
нарушение на чл. 10, ал. 1, т. 9 ЗПК. Твърди се, че още към момента на сключването му
потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към
кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им.
Навежда се, че ищцата в периода 2020 г. - 2023 г. е сключила общо 10 договора, в които
е уговорена неустоечна клауза - като 9 от договорите са сключени със „СИТИ КЕШ” ООД,
ЕИК *********. По отношение на твърдението, че клаузата за неустойка не е нищожна се
сочи, че оспорената от ищеца неустойка е била уговорена като санкция за неизпълнение, в
случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент
да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или
поръчител, отговарящ на условията, посочени в чл. 5 от Договора. Навежда се, че
процесният договор за потребителски кредит е сключен изцяло по волята на ищеца, който е
попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна информация за
желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и е
имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи
различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента,
който поема по силата на чл. 5 и след сключването на договора да е осъзнал, че е неспособен
да се справи с това да представи поръчител или банкова гаранция, които да отговарят на
съответните условия на кредитора, се твърди, че кредитополучателят е разполагал с цели 14
/четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда чл. 7 от
Договора, без да е обвързан по никакъв начин от спорната неустойка, както и без никакви
други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Наведа се, че ищцата
изобщо не е имала намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето на
кредитите се сочи, че е целяла да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като
впоследствие заведе неоснователни искове за недействителност на неустоечната клауза.
На следващо място се сочи, че не е налице и неравноправност по ЗЗП. Оспорват се
всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата молба,
като неоснователни. Сочи се, че клаузите от договора са уговорени конкретно с ищеца,
същите са ясно и точно описани в договора и потребителят е бил наясно с всички аспекти на
финансовото си задължение към търговеца, както при сключване на процесния договор, така
и преди това. Сочи се, че в погасителния план, както и в Стандартния европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителските кредити също са посочени разходите по
кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена
впоследствие в договора за кредит. Твърди се, че ищецът е бил информиран за условията за
ползване на продукта на търговеца предварително - да представи обезпечение, като има
право на избор какво да бъде то, в случай че не го направи, да плати фиксирано определена
лихва за ползването на услугата и неустойка в точен и индивидуално определен размер.
Оспорват се твърденията за липса на информация за всички разходи по връщане на
предоставения кредит, като се сочи, че неустоечната клауза и клаузата, определяща
възнаградителната лихва са съставени на ясен и разбираем език. Твърди се, че процесните
клаузи напълно отговарят на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за
неравноправните клаузи в потребителските договори, многобройната и приложима практика
на СЕС, както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице
действителност на клаузата, уговорена с потребител. Сочи се, че са неоснователни и
аргументите за нищожност поради липса на направена проверка на кредитоспособността на
потребителя.
От страна на ответника „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ********* е предявен
насрещен иск срещу П. Л. Б., ЕГН **********, с който се иска да бъде осъдена П. Л. Б., ЕГН
4
********** да заплати на „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК ********* сумата от 575
лв. /петстотин седемдесет и пет лева/, представляваща част от неизплатено задължение за
главница по Договор за потребителски кредит № 944371 от 13.10.2023 г., в общ размер на
1000 лева, ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск до
окончателното плащане и в условията на евентуалност в случай, че договорът бъде обявен
за недействителен се иска от съда да осъди П. Л. Б., ЕГН ********** на основание чл. 23
ЗПК да заплати на „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК ********* сумата от 575 лв.
/петстотин седемдесет и пет лева/, представляваща част от неизплатено задължение за
главница по Договор за потребителски кредит № 944371 от 13.10.2023 г., в общ размер на
1000 лева, ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск до
окончателното плащане. Претендират се и сторените в производството разноски. Посочена е
и банкова сметка, по която може да извърши плащанията на дължимите.
Твърди се в насрещния иск, че между страните е налице сключен Договор за
потребителски кредит № 944371 от 13.10.2023 по силата на който „КЕШ ПОЙНТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, е предоставило на ответника по насрещния иск заемна
сума в размер на 1000 лева, като заемната сума е предоставена на кредитополучателя на
датата на сключване на договора, като последният служи за разписка за изплатените суми -
чл. 4, ал. 1 от договора. Сочи се, че съгласно чл. 3, ал. 1 от договора и погасителния план към
него, подписани от страните, кредитополучателят се е задължил да върне главницата при
фиксиран лихвен процент от 48 % на 14 двуседмични вноски с дата на първо плащане
27.10.2023 г. и последна вноска на 26.04.2024 г., в погасителния план са посочени
конкретните дати на всеки един падеж. Не се оспорва и се признава, че договорът между
страните е сключен на 13.10.2023 г. при параметрите, които са посочени в него. Твърди се, че
кредитополучателят П. Л. Б., ЕГН ********** е в неизпълнение на задълженията си, като
след подписване на договора и усвояване на кредита, не е изпълнил азадължението си да
предостави обезпечение съобразно условията на чл. 5, поради което се е активирала
предвидената в чл. 11 договорна неустойка.
Не се оспорва, че кредитополучателят е направил следните плащания по договора: на
31.10.2023г. – 135,00 лева, на 24.11.2023г. – 55,00 лева и на 29.11.2023г. – 235,00 лева, с които
е погасила изцяло само първите три вноски по кредита, като общо погасената част от
задължението е в размер на 425,00 лева.
Твърди се, че към настоящия момент П. Л. Б., ЕГН ********** е в просрочие на 9
вноски с дати : 08.12.2023г., 22.12.2023г., 05.01.2024г., 19.01.2024г., 02.02.2024г., 16.02.2024г.,
01.03.2024г., 15.03.2024г., 29.03.2024г., поради което са налице предпоставките на чл. 6, ал. 3
от Договора за обявяването на предсрочна изискуемост на кредита. Навежда се, че
задължението на ищеца към 10.04.2024 г. възлиза на обща стойност от 1821,49 лева, от които
1000 лева главница, 121,49 лева възнаградителна лихва, 332,81 лева, договорна неустойка и
367,19 лева такси. Предвид наличието на неизпълнение от страна на кредитополучателя и
изискуемостта на предоставената главница, се сочи, че за кредитора е налице безспорен
правен интерес от предявяване на настоящия иск, като се предявява частичен иск, отнасящ
се единствено за вземането за главница, а именно 575,00 лева, представляващи част от общо
дължима сума за главница по договора в размер на 1000,00 лева.
Изпълнена е процедурата по чл. 131 ГПК, като насрещната искова молба е изпратена
на ответника по насрещния иск. В законоустановения срок е депозиран отговор по
насрещния иск, с който се поддържат аргументите изложени в исковата молба, като се
твърди, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, което води до
извода, че потребителят не дължи други суми извън главницата. Прави се възражение за
прекомерност на претендираното юрисконсултско възнаграждение.
С определение № 2579/26.12.2024г. съдът е насрочил открито съдебно заседание по
делото, като се е произнесъл по доказателствените искания на страните, съобщил им е
5
проект на доклад по делото, като ги е напътил към процедура по медиация или друг способ
за доброволно разрешаване на спора.
Със същото определение съдът е пиел за съвместно разглеждане, предявените с
насрещната искова молба искове от „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********
срещу П. Л. Б., ЕГН **********, с който се иска да бъде осъдена П. Л. Б., ЕГН **********
да заплати на „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК ********* сумата от 575,00 лв.
/петстотин седемдесет и пет лева/, представляваща част от неизплатено задължение за
главница по Договор за потребителски кредит № 944371 от 13.10.2023 г., в общ размер на
1000,00 лева, ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск до
окончателното плащане, и в условията на евентуалност в случай, че договорът бъде обявен
за недействителен се иска от съда да осъди П. Л. Б., ЕГН ********** на основание чл. 23
ЗПК да заплати на „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК ********* сумата от 575,00 лв.
/петстотин седемдесет и пет лева/, представляваща част от неизплатено задължение за
главница по Договор за потребителски кредит № 944371 от 13.10.2023 г., в общ размер на
1000,00 лева, ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск до
окончателното плащане.
В съдебно заседание ищцата, редовно призована не се явява, не се явява и
упълномощения процесуален представител-адвокат Д., който в писмено становище
поддържа предявения иск, по същество изразява становище за основателност на иска за
нищожност на целия договор. Претендират се сторените по делото разноски с представен
списък по чл. 80 от ГПК. Изразява становище за неоснователност и на предявения насрещен
иск. Прави се възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
В съдебно заседание, ответното дружество, и ищец по насрещният иск, редовно
призовано не изпраща представител. В депозирана молба пледира за отхвърляне на
предявения иск и за уважаване на предявения насрещен иск. Претендират се сторените по
делото разноски с представен списък по чл. 80 от ГПК. Прави се възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
След като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност и като
взе предвид изложеното от страните, съдът приема за установено от фактическа страна
следното:
Установява се от приетите по делото писмени доказателства, че между страните
13.10.2023г. е сключен Договор за потребителски кредит № 944371 към искане № 9262593,
при следните параметри : размер на кредита 1000,00 лева; размер на погасителните вноски 4
х 18,67 лв. и 10 x 110,55 лв.; годишен процент на разходите на заема: 61,96%; фиксиран
годишен лихвен процент : 48 %; Дата на първо плащане: 27.10.2023 г.; Обезпечение :
Поръчител или банкова гаранция - по избор на кредитополучателя; Дата на последно
плащане : 26.04.2024 г.; обща сума за плащане: 1 180,18 лева.
Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора, страните са се споразумели, че договорът за кредит
ще бъде обезпечен с поне едно от посочените в договора обезпечения – банкова гаранция
или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на
посочените в чл. 5, ал. 1, т. 2, 2.1, 2.2,2.3,2.4, 2.5 и 2.6 условия. Съгласно чл. 5, ал. 2 от
договора, страните са се споразумели, че кредитополучателят ще предостави посоченото в
ал. 1 обезпечение в срок до три дни от сключването на договора. Съгласно чл. 11, ал. 1 от
договора, кредитополучателят е декларирал, че му е известно и се счита за уведомен, че ако
не предостави договореното в чл. 5 от договора обезпечение в тридневен срок от
сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в
договора за кредит, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 709,82
лева.
Към договора е приложено и Приложение № 1 – Погасителен план към договора за
кредит, в който са посочени падежа, размера на главницата, лихвата, дължимата вноска с
6
лихвата, начислената неустойка и вноската с неустойката.
От страна на ищеца са представени преводни нареждания за извършен превод по
процесния договор за кредит, а именно преводно нареждане за сумата от 235,00 лева с дата
29.11.2023 година; преводно нареждане за сумата от 55,00 лева с дата 24.11.2023 година и
преводно нареждане за сумата от 135,00 лева с дата 31.10.2023 година, които обстоятелства
са обявени за ненуждаещи се от доказване, тъй като ответникът не оспорва плащането по
договора за кредит на сумата в размер общо на 425,00 лв.
По делото от страна на ответника е представена и Преддоговорна информация /СЕФ/,
както и искането за сключване на договор за кредит от дата 13.10.2023 година.
От ответника е представено и извлечение за извършени и предстоящи плащания по
процесния договор за кредит, от които се установява, че са погасени първите три вноски от
погасителния план по договора за кредит в размер на 405,00 лева, както и 20,00 лева са
погасени за начислени такси.
Представено е и уведомление за предсрочна изискуемост адресирано до П. Б., с което
същата е уведомена за предсрочната изискуемост, поради неплащане на вноски по кредита,
но липсват доказателства, че същата е връчена на Б..
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
От страна на П. Л. Б. е предявен иск срещу „Кеш Пойнт България“ ЕООД с правно
основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1,
предложение първо от ЗЗД за недействителност на договора за потребителски кредит, а при
условията на евентуалност е предявен иск за недействителна клаузата на чл. 11, ал.1 от
Договор за потребителски кредит № 944371, сключен между П. Л. Б., с ЕГН **********, в
качеството й на кредитополучател и "КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК ********* на
основание чл. 26, ал.1, предложение първо и второ във вр. с чл. 26, ал.4 от ЗЗД.
Предявеният иск е допустим, като предявен от субект с правен интерес.
В тежест на ищцата е да докаже, че договора за паричен заем е нищожен на посочените
основания-противоречи на закона, доколкото от този факт извличат изгодни правни
последици, а в тежест на ответника е да проведе обратно насрещно доказване, за
валидността на правоотношението, факта на наличие на неравноправни клаузи в договора за
кредит. В тежест на ответника е да докаже в процеса, че договора е валидно сключен, да
докаже възраженията, релевирани в отговора на исковата молба.
По предявени евентуален иск в тежест на ищцата е да установи, че посочените в
исковата молба клаузи от Договора, сключен между страните, са нищожни на посочените
основания, доколкото от този факт извличат изгодни правни последици, а в тежест на
ответника е да проведе обратно насрещно доказване, за валидността на правоотношението
му.
В тежест на ответника е да докаже в процеса, че клаузите на договорите за кредит не са
неравноправни по смисъла на чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП, че клаузите на договорите за кредит
са индивидуално уговорени, че са съставени по ясен и недвусмислен начин. Ответникът носи
тежестта да установи, че договорът е сключен при шрифт не по- малък от 12, да установи
валидността на всяка една оспорена като недействителна клауза, както и че сключването й е
и в съответствие с добрите нрави, както и при съобразяване на императивните материални
норми. Да се установи,че при сключване на договора не е надвишен размера на ГПР по
чл.19, ал.4 от ЗПК, както и че всяка една оспорена като недействителна клауза е
индивидуално уговорена и не е неравноправна. Разгледан по същество искът е основателен.
Безспорно се установи от приетите по делото писмени доказателства, което не се и
спори между страните, че е сключен Договор за потребителски кредит № 944371/13.10.2023
година.
7
В настоящият случай съдът намира, че процесният договор за потребителски кредит,
сключен между страните по делото, е недействителен на няколко основания.
Процесният договор за кредит е потребителски по своя характер, поради което са
приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗД. За съответствие на искането със закона предвид, че
вземанията произтичат от договор за потребителски кредит, следва да се прецени спазването
на императивните разпоредби на Закона за потребителския кредит /ЗПКр. / при сключването
му.
Съгласно императивната разпоредба на чл. 22 ЗПК, в приложимата редакция към
датата на сключване на договора, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита.
Според чл. 22 от ЗПКр., когато не се спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7-12 и чл. 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 договорът за потребителски кредит е
недействителен. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК разписва договорът за потребителски
кредит да се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид формат
и размер шрифт – не по-малък от 12 в два екземпляра – по един за всяка от страните по
договора. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПКр. договорът се изготвя на разбираем език и
съдържа годишния процент на разходите /ГПР/по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.
По отношение на годишният процент на разходите, съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания, като съгласно чл.
19, ал. 3, т. 1 ЗПК, при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 19, ал. 5. вр. ал. 4 ЗПК, годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, като клаузи в договори надвишаващи този
размер се считат за нищожни.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПКр. "общ разход по кредита за потребителя "са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по
специално застрахователните премии в случаите, когато скл. на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредит е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Според настоящия съдебен състав договорът за потребителски кредит е
недействителен поради противоречие с императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК. Нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е налице не само, когато в договора изобщо не е
8
посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по
начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере
реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице
такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК, доколкото потребителят се явява реално лишен от информация за
действителния размер на приложимия ГПР, което право ЗПК му признава и гарантира.
Установява се от приетите по делото писмени доказателства, че между страните
13.10.2023г. е сключен Договор за потребителски кредит № 944371 към искане № 9262593,
при следните параметри : размер на кредита 1000,00 лева; размер на погасителните вноски 4
х 18,67 лв. и 10 x 110,55 лв.; годишен процент на разходите на заема: 61,96%; фиксиран
годишен лихвен процент : 48 %; Дата на първо плащане: 27.10.2023 г.; Обезпечение :
Поръчител или банкова гаранция - по избор на кредитополучателя; Дата на последно
плащане : 26.04.2024 г.; обща сума за плащане: 1 180,18 лева.
Видно от приложения към делото Погасителен план към договора за кредит е, че в
същия са посочени падежа, размера на главницата, лихвата, дължимата вноска с лихвата,
начислената неустойка и вноската с неустойката. В процесния случай, уговореният годишен
процент на разходите е от 61,96 %.
Видно от приложения по делото договор за кредит е, че чл. 5 от Договора е уговорено,
че заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума да
предостави обезпечение - поръчител или банкова гаранция, а съгласно чл. 11, ал. 1 от
договора е уговорено, че неизпълнението на задължението по чл. 5 от договора, заемателят
дължи на заемодателя неустойка в размер на 709,82 лева. Съгласно чл. 3, ал. 2 от Договора
за кредит размерът на посочения в ал. 1 ГПР е определен в съответствие с изискванията на
чл. 19 ал. 2 ГПК, и включва единствено договорената между страните възнаградителна
лихва. При изчислението на ГПР обаче неустойката не е включена като разход по кредита,
видно от чл. 3, ал. 2 от договора. От формулировката на чл. 3, ал. 2 от договора става ясно,
че в посочения процент ГПР не са посочени всички разходите, които е трябвало да бъдат
взети в предвид, с което се нарушава изискванията на правото на ЕС в този смисъл -
Решение от 20 септември 2018 г. по дело C?448/17. Следва да се добави, че непосочването на
ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация като тази по главното
производство, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на
този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. Всъщност в
подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по
бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и
следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на
задължението му.
Съдът намира, че клаузата от договора, установяваща, че длъжникът дължи и
неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение, е нищожна и не
поражда права и задължения за страните. Основното задължение на кредитополучателя по
договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да
заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по
събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се
гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция.
Липсва и обезпечителният елемент на неустойката, тъй като изначално не е ясно какви
вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури
длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните
задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда
вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени
редица правомощия да изисква и събира информация и едва след анализа й да прецени дали
9
да предостави заемната сума. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция,
тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не
е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните
изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването
на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок
от подписване на договора, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност
и равнопоставеност на страните.
На следващо място по отношение претендираната неустойка /при неосигуряване на
обезпечение от страна на кредитополучателя/, съдът намира, че съгласно разпоредбата на
чл. 33, ал. 1 от ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. В случая, с процесната клауза за неустойка
се добавя още едно обезщетение за неизпълнение на едно акцесорно задължение - недадено
обезпечение от кредитополучателя. Ето защо съдът намира, че клаузата за неустойка в
договора за заем е недействителна като противоречаща на законови разпоредби. При
достигане до този правен извод съдът съобрази постановките на т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г..
по т.д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС. Видно от представените по делото доказателства,
вземането за неустойка е включено като задължение в погасителния план и се погасява на
равни месечни вноски, наред с главницата и възнаградителната лихва. Следователно се
налага извод, че така уговорената неустойка фактически представлява допълнително
възнаграждение, уговорено в полза на кредитора, наред с уговорената възнаградителна
лихва, което безспорно следва да бъде включено в годишния процент на разходите. При
включване на уговореното от процесния договор допълнително възнаграждение за
кредитора в годишния процент на разходите, същият със сигурност би надминал пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. В тази връзка следва да
бъдат съобразени приетите към момента на сключването на процесния договор изменения в
ЗПК, обнародвани в ДВ, бр. 35/22.04.2014 г., като с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е
установен максимален размер на годишния процент на разходите, който не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а
съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат
за нищожни. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/, което към датата на сключване на
договора означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от
заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариални такси. В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита
е обусловено от заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото
изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция
съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид
характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за
предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за
10
предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение
за потребителя, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият
следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред
заемодателя чрез предоставяне на официални документи, така и относно безусловната
банковата гаранция, за учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и
одобрение от кредитна институция. Същевременно в договора липсва клауза, която да
предвижда освобождаване на потребителя от задължението за плащане на неустойка, ако
предостави обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив,
тридневният срок е уреден като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда
задължението на потребителя за плащане на неустойката, независимо от неговите
последващи действия. Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне
на неустойката не е обезпечаването на кредита, а спазването на краткия тридневен срок.
Показателно е и обстоятелството, че договорната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора /да
върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали заемателят плаща дължимите
погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното
задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не. Не може да
бъде пренебрегнат и фактът, че се касае за вземане, което, ако беше включено в размера на
годишния процент на разходите, той при всяко положение би надхвърлил законоустановения
размер от 50%. Единствено формалното уреждане на вземането като неустойка прави
възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност на уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане
на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски. Налице е заобикаляне на закона, при което част от
възнаграждението на ответното дружество е формално уредено като вземане за неустойка, с
цел това вземане да не бъде включено в общия разход по кредита, респективно в годишния
процент на разходите. Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по
кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена
в годишния процент на разходите. Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/2019
г., в понятието "общи разходи по кредита за потребителя" се обозначават всички разходи,
които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на
кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на
кредитора. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на
договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това
възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по
заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 61,96 % годишно. При това положение
посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е
предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК - непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери
нормата на чл. 22 ЗПК. Клаузата в договора, с която е предвидено потребителят да дължи
неустойка на кредитора при неосигуряване на обезпечение в тридневен срок след
11
сключването му, е уговорена във вреда на кредитополучателя и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая
уговорката за обезпечаване на вземането е задължително условие за получаване на сумата,
доколкото е част от типизираните общи условия на договора, а и дължимата неустойка
поради неизпълнението на това задължение е изначално определена да се дължи разсрочено,
заедно с всяка една от погасителните вноски, като е включена изрично в погасителния план
към договора. Дължимостта на тази неустойка е свързана с неизпълнение на задължения,
които очевидно са неизпълними от страна на кредитополучателя, и именно затова е
включена и в погасителния план. Тоест е очевидно известно на кредитора, че този разход, ще
възникне, както е сигурен и неговият размер, който се равнява на нова главница, тосет е
скрита възнгардителна лихва. С оглед изложеното, задължението по чл. 11, ал. 1 от договора
не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал.
1 ЗПК, който не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заем,
дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са
посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в
тях на обсъжданата сума, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат
възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за
него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано
решение за сключването му.
С оглед посоченото съдът смята, че неустоечната клауза в чл. 11, ал. 1 от Договора за
потребителски кредит страните са имали намерение да заобикалят правилата на чл. 19, ал. 4
ЗПК и на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и да уговорят по-висок размер на разходите по кредита от
нормативно допустимия, като в него не включат всички разходи, дължими от потребителя.
Поради това при изчисляването на ГПР кредиторът ООД е следвало да съобрази неустойката
по чл. 11, ал. 1 във вр. с чл. 3, ал. 2 от Договора. Ако дължимата сума по тази неустойка се
включи в ГПР, то същият ще надвиши този определен от закона и няма да бъде в размер на
посочения в Договора от 61,96 %. Без включване на възнаграждението по клаузата за
неустойка потребителят не би могъл да направи обективна и ясна преценка за
произтичащите икономически последици от договора, а по този начин се ограничава и
правото му да вземе предварително информирано решение.
Съгласно приложените по делото Погасителен план дължимата неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е била предварително
изчислена на вноски, наред с погасителните вноски по кредита, като към размера на всяка
вноска се прибавя и размера на вноската за неустойка. Това е допълнителен аргумент, че на
кредитора е било предварително известно, че този разход ще възникне и е следвало да бъде
включен при определяне на ГПР.
Съдът приема, че така уговореното възнаграждение няма характера на неустойка, а
цели да се кумулира със задължението, изчислена като размер от погасителните вноски, в
отклонение от обезпечителната, обезщетителната и наказателната функция, която
неустойката би следвало да има, което е отклонение от принципа на добросъвестността. С
оглед наличието на установено заобикаляне на закона следва да се постави и въпросът -
каква е правната последица от заобикалянето на закона, дали само недействителност на
дадена клауза или прилагане на последиците от заобиколната норма в случая това са
санкциите, предвидени при неточно посочен ГПР в чл. 22 ЗПК във вр. 23 ЗЗД –
освобождаване на договора от лихви и разноски и задължение за връщане само на чистата
главница. За да гарантира тази защита, член 22, параграф 3 от Директива 2008/48 задължава
държавите членки да гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази
директива, не могат да бъдат заобиколени посредством начина, по който са формулирани
договорите, "по-конкретно чрез включване на усвоявания или договори за кредит, попадащи
в приложното поле на настоящата директива, в договори за кредит, чийто характер или цел
би позволил да се избегне изпълнението ". От обяснителния меморандум към
12
предложението на Комисията за Директива 2008/48 е видно, че целта на тази разпоредба е да
се гарантира, че изключенията от приложното поле на тази директива. В този смисъл
Решение от 11 септември 2019 г., Lexitor (C?383/18, EU: C: 2019: 702, т. 30).
Предвид изложеното съдът намира, че при заобикаляне на законова разпоредба,
имплементираща Директивата за потребителски кредит, следва съдът служебно да приложи
последиците от нарушаването на заобиколената разпоредба, като обяви целия договор за
недействителен за действителното нарушение по чл. 22 ЗПК не посочен ГПР съобразно
правилата на директивата. Само по този ще се постигне реално недопускане на
заобикалянето на закона и ще се гарантира целите на директивата за потребителския кредит.
Като целите на директивата освен ефективна защита на потребителя са и защита на
конкуренцията, това прилагане осигурява равно третиране на търговците нарушаващи
правилата на Директивата за потребителски кредит и еднаква защита на потребителите,
станали жертва на тези нарушения, без значение договорния път по който се е стигнало до
самото нарушение, дали чрез предвиждане на неустойка, застраховка или допълнителна
услуга, които обаче не са включени в ГПР, а са ясни едностранно поставени условия за
сключване на договора при конкретните параметри.
Предвид гореизложеното, съдът приема, че предявеният иск за прогласяване
недействителността на Договор за потребителски кредит № 944371/13.10.2023 г., сключен
между ищеца и ответника "Кеш Пойнт България“ ЕООД е недействителен на основание чл.
22 ЗПК и като такъв същият е основателен и следва да бъде уважен. С оглед изложеното,
съдът приема, че не следва да се произнася по предявеният при условията на евентуалност
иск за недействителност на клаузата по чл. 11, ал. 1 от Договора за потребителски кредит.
По отношение на предявения насрещен иск от „Кеш Пойнт България“ ЕООД срещу П.
Л. Б., съдът също намира същия за основателен, поради следните съображения :
Предявеният от „Кеш Пойнт Бългаерия“ ЕООД иск е допустим, а по съществото си
основателен.
С оглед приетото по-горе по отношение на недействителността на процесния договор
за потребителски кредит, сключен между страните, съдът намира, че не е нужно да се
приповтаря, че е безспорно установено, че между страните на 13.10.2023г. е сключен
Договор за потребителски кредит № 944371 към искане № 9262593, с посочените в същия
параметри, което обстоятелства е обявено и за ненуждаещо се от доказване, тъй като не се
оспорва от всяка от страните.
В случая съдът по изложените по-горе съображения прие, че договорът е
недействителен изцяло на основание чл. 22 ЗПК, поради което намира, че съгласно чл. 23
ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
По делото по безспорен начин се установи и от приложените по делото писмени
доказателства, че П. Б. е извършвала плащания по договора за кредит в размер общо на
425,00 лева, което обстоятелство не се оспорва от двете страни. Съдът, като съобрази, че
главницата по процесния договор за кредит е 1000,00 лева, от които след приспадане на
извършените плащания от страна на Б. до настоящия момент в размер на 425,00 лева, то
остатъкът от дължимата главница възлиза в размер на 575,00 лева, поради което и
предявеният насрещен иск от „Кеш Пойнт България“ ЕООД срещу П. Л. Б. се явява
основателен и доказан и същият следва да бъде уважен, ведно със ведно със законна лихва
от датата на депозиране на насрещния иск /11.04.2024 година/ до окончателното плащане.
С оглед на уважаване на предявения иск от П. Б. срещу ответника „Кеш Пойнт
България“ ЕООД, както и на уважаване на насрещния иск предявен от „Кеш Пойнт
България“ ЕООД срещу П. Б., право на разноски имат и двете страни.
Видно от данните по делото ищцата Б. е внесла държавна такса в размер на 75,60 лв.,
13
която ответникът следва да бъде осъден да заплати.
В производството по делото ищцата е представлявана от адвокат А. З. Д. въз основа на
сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското
възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. На
първо място съдът намира за нужно да отбележи, че в производството по делото е предявен
един иск. Предвид изложеното на адвоката се дължи възнаграждение само за един иск, но
адвокат Д. претендира възнаграждение в размер на 586,80 лв. с включен ДДС по главния иск
и 480,00 лева по евентуалния иск, като в писмени молби излага пространни съображение за
присъждането на ДДС, като са представени и доказателства, че е регистриран по ДДС. От
страна на ответника е направено възражение за прекомерност.
По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза на
адвокат Д., съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от
23.11.2017 г. по съединени дела C- 427/16 и C428/16 /постановено по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на
минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на
разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че
освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на
Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното
Решение по дело C438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1
ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е
посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Съобразявайки решение на СЕС по дело С-438/2022, настоящият
състав не намира да е обвързан с фиксираните в Наредбата минимални размери на
адвокатските възнаграждения, като задължителни, а единствено като инструктивни,
ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на адвокатските
възнаграждения, съответно подлежащи на актуализиране.
В случая съдът намира, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност,
съдържа типичните за иска съображения, както и обстоятелството, че по настоящото
производство е проведено едно открито съдебно заседание, в което пълномощникът на
ищцата не се е явил, представил е единствено писмено становище, съдът намира, че на
основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адвокат А. З. Д. следва да се
определи възнаграждение в размер от 300,00 лева, с включено ДДС. В практиката на ВКС,
обективирана в определение по ч. т. д. № 2725/2019 г., определение по ч. т. д. № 141/2019 г.,
определение по ч. т. д. № 2559/2016 г., Определение № 2600/19.09.2023 г. по гр.д. №
20228002104236 по описа за 2022 година на ВКС, Определение № 50017/26.02.2024 г. по т.д.
№ 1873/2023г. по описа на ВКС, Определение № 303/13.02.2024 г. по т.д. № 2204/2022 г. по
описа на ВКС и редица други се приема, че с присъждане на адвокатско възнаграждение по
реда на чл. 38, ал. 2 ЗА се овъзмездява предоставената от адвоката правна услуга, която е
14
обект на облагане по см. на чл. 2, т. 1 във вр. с чл. 8 ЗДДС; съответно предоставянето на
безплатна адвокатска помощ на предвидено в чл. 38, ал. 1 ЗА основание не представлява
безвъзмездна услуга по см. на ЗДДС; поради което при присъждане на възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска защита и съдействие в полза на адвокат, регистриран по
ЗДДС, дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА следва да включва ДДС.
По отношение на ищеца по насрещния иск, същият претендира заплатена държавна
такса в размер на 50,00 лева, както и адвокатски хонорар в размер на 480,00 лева. От страна
на ответника по насрещния иск е направено възражение за прекомерност.
Нормата на чл. 78, ал. 5 от ГПК регламентира, че в случаите, когато заплатеното от
страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по -
нисък размер на разноските в тази им част, но не по - малко от минимално определения
размер съобразно чл. 36 ЗАдв. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 6 от
06.11.2013 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 78, ал. 5 от ГПК се
свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и
правна сложност на делото, като съдът следва да съобрази доказателствените факти и
доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите
правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази
преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на
защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски
хонорар. Следва да се отбележи и че с оглед решение от 25.01.2024 г. по дело С -438/22 на
СЕС, Наредба № 1/9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не
следва да се прилага, но според настоящият съдебен състав може да служи за ориентир. В
случая претендираното и изплатено от ищцата адвокатско възнаграждение е в размер на
сумата от 480,00 лв. Доколкото съдът намира, че делото не се отличава с фактическа и
правна сложност, съдържа типичните за иска съображения, както и обстоятелството, че по
настоящото производство е проведено едно открито съдебно заседание, в което
пълномощникът на ищцата не се е явил, представил е единствено писмено становище,
поради което съдът намира, че на ищеца по насрещния иск следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение в размер на 300,00 лева. Ето защо, ответницата по насрещния
иск следва да бъде осъдена да заплати на ищеца по насрещния иск сумата в размер общо на
350,00 лева, представляващи сторени по делото разноски за заплатена държавна такса и
адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА недействителността на Договор за потребителски кредит № 944371,
сключен на 13.10.2023 година между П. Л. Б., с ЕГН **********, в качеството й на
кредитополучател и "КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, в качеството му на
кредитодател, на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК във връзка с
чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
ОСЪЖДА ответницата по насрещния иск П. Л. Б., с ЕГН **********, с настоящ адрес:
гр. ****, чрез адвокат А. Д., да заплати на "КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1784,р-н Младост, бул./ул.
бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, сумата от 575,00 лв. /петстотин седемдесет и пет
лева/, представляваща неизплатено задължение от главница по Договор за потребителски
кредит № 944371 от 13.10.2023 г., която е в общ размер на 1000 лева, ВЕДНО със законна
лихва от датата на депозиране на насрещния иск – 11.04.2024 година до окончателното
15
плащане.
ОСЪЖДА "КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, п.к. 1784,р-н Младост, бул./ул. бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет.
5, ДА ЗАПЛАТИ на П. Л. Б., с ЕГН **********, с настоящ адрес гр. ****, сумата от 75,60
лв. /седемдесет и пет лева и шестдесет стотинки/, представляваща сторени по делото
разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА "КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, п.к. 1784,р-н Младост, бул./ул. бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет.
5, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат А. З. Д., член на САК, със съдебен адрес и адрес за призоваване
гр. ****, сумата от 300,00 лв. /триста лева/, представляваща адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 2 от ЗА вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, с включено ДДС.
ОСЪЖДА П. Л. Б., с ЕГН **********, с настоящ адрес гр. ****, ДА ЗАПЛАТИ на
"КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, п.к. 1784,р-н Младост, бул./ул. бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5 на, сумата от
350,00 лв. /триста и петдесет лева/, представляваща сторени по делото разноски за заплатена
държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – Благоевград в
двуседмичен срок, считано от датата на връчване на препис от него на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
16