РЕШЕНИЕ № 210
Гр.
Пловдив, 17. 02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД ПЛОВДИВ, ГО, седми въззивен граждански състав, в публичното заседание
на двадесет и осми януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стефка Михова
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Христо Иванов
при секретаря Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов въззивно гр. дело №29 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от И.Т. чрез процесуалния му предствител адв. Б. против решение №3982, постановено по гр.д. № 6609/2019 г., по описа на Пловдивски районен съд, с което е изменен размера на издръжката постановена по гр.д. № 989/2008 г., по описа на Районен съд – Пловдив, която И.Т. се е съгласил да плаща на детето М.И.Т. чрез нейната майка и законен представител В.Ц. Г. като увеличава издръжката от 50 лв. на 200 лв. месечно, считано от 23.04.2019 г. до навършване на пълнолетие или до настъпване на друга установена в закона причина за изменение или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, до окончателното заплащане.
Във въззивната жалба се излагат съображения за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение и се иска неговата отмяна и постановяване на ново, с което се отхвърли иска.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба.
Пловдивският
окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по
чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните,
намери за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от
страна, която има право да обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което се явява процесуално допустима.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 150 от СК, предявени от непълнолетната М.И.Т. чрез
нейната майка и законен представител В.Ц. Г. срещу
И.Л.Т. за изменение на определената
съгласно решение № 302/05.12.2008г. по
гражданско дело № 989/2008г., по описа на Районен съд – гр. Пловдив издръжка от 50,00 лв. на 200,00 лв. месечно, считано от завеждане
на иска, ведно със законните последици. Посочва , че детето е на 16 години, ученичка в Частна гимназия по
икономика с месечна такса от 130,00 лева. От определяне на досегашния размер
издръжка са изминали повече от 11 години. Разходите по отглеждането, както и
потребностите за храна, облекло и училищни пособия са се увеличили значително.
Аргументира се, че ответникът е млад,
трудоспособен, здрав, работи, получава добра заплата и не дължи издръжка по закон на други свои
низходящи.
Ответникът чрез пълномощника си по делото оспорва иска
с възраженията, че не се е дезинтересирал
от детето си. Изтъква, че се грижи за детето си, като ищцата от началото на юни 2019г.
живее при него.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита/. На следващо място съдът следва да извърши проверка досежно правилността на обжалвания съдебен акт.
Решението е правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният състав
препраща към мотивите, изложени от Пловдивски районен съд.
Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Не е
спорно между страните, а и от представеното по делото удостоверение за раждане
се установява, че родители на детето М.И.Т.
са В.Ц. Г. и жалбоподателят И.Л.Т..
Според приложено удостоверение за раждане от ***г***, ответникът е баща на
непълнолетната ищца. Видно от
приложено влязло в сила Решение № 302/05.12.2008г. по гражданско дело № 989/2008г., по описа на
Районен съд – гр. Пловдив, ответникът се
е съгласил със споразумение да
плаща на детето М.
50,00 лева месечна издръжка, считано от 01.09.2008г. Оттогава са
изминали повече от 11 години. Детето сега е на 16 години и учи в ЧПГ по икономика и управление – гр. Пловдив, като
за учебната 2018/2019г. таксата е 1 300,00 лева.
Съгласно постъпилите актуални справки от
ТД на НАП-Пловдив и представените по делото трудови договори, родителите на
детето М. получават следните доходи
- майката е работила в „***“ ЕООД – с. М. до 01.04.2019г. с месечна заплата от средно 563,36
лева на месец. Бащата работи в
„Либхер Хаусгерете Марица“ ЕООД –
с. Радиново с месечна заплата от облагаеми 1 500,00 лева, като
нетно е получавал 1067 лева. Установено, е че няма задължения към други свои
низходящи.
По делото има данни, че от 01.06.2019г.
детето М.И.Т. живее при баща си в дома му в с.Ц., където той живее с настоящата
си съпруга и нейната дъщеря от предишен брак.
Родителските права към настоящия момент се упражняват от майката В.Ц. Г. съгласно приложеното Решение за развод на страните, като бащата дължи издръжка на своето дете в размер
на 50 лева. Детето М. е ученичка
на 16 години, с увеличени и нарастващи потребности. Плаща
такса за обучението си в размер на 1 300,00 лева годишно.
Съгласно
чл. 143, ал. 1 от СК всеки родител е длъжен съобразно своите възможности и
материално състояние да осигурява условия на живот, необходими за развитието на
детето. Задължението за издържане на детето до навършване на пълнолетие
възниква за родителите с факта на раждането на детето, като съгласно разпоредбата
на чл. 143, ал. 2 от СК те дължат издръжка независимо дали са трудоспособни и
дали могат да се издържат от имуществото си. Съгласно чл. 142, ал. 1 от СК
размерът на издръжката се определя според нуждите на лицето, което има право на
издръжка, и възможностите на лицето, което я дължи.
Настоящият състав
напълно споделя изложените мотиви на първоинстанционния съд относно дължимия
размер на издръжка за детето. При преценката си, първоинстанционния съд
правилно е изследвал нуждите на детето с оглед на социално-икономическите
условия в страната, в която детето живее, както и обстоятелството, че момичето
има нараснали потребности ,
както с оглед на базовите необходимости
от храна, дрехи и обувки, така и от такива-важни за интелектуалното
и духовно развитие. В
конкретния случай се установява по делото и необходимост от задоволяване и на
допълнителни разходи за образователни потребности поради високата такса на
детето за частното училище, което посещава. Тази необходимост предпоставя нужда
от допълнителни финансови средства. Трябва да се вземе предвид и че момичето израства в голям град – Пловдив,
където посещава частно училище и неминуемо необходимите средства за нормално съществуване и за посрещане на
текущи нужди са по-големи.
Установено се явява по делото,
че от предходно постановеното от решение
по гр.д. № 989/2008 г., по описа на Районен съд –
Пловдив до подаване на настоящата искова молба са
изминали повече от единадесет години. Значителният времеви период, който е изминал от предходно
определената издръжка сам по себе си е достатъчен да обуслови по-висок размер
на издръжка. Настоящият съдебен състав счита, че 400 лева, от които 200 лева да
заплаща бащата И.Т. е справедлив размер с оглед промяната на обстоятелствата,
доходите на родителите и потребностите на детето.
Безспорно е по делото, че родителските
права се упражняват от майката, въпреки че детето М. от началото на юни месец 2019г.
живее при баща си. Не са основателни оплакванията, наведени в жалбата,
че на тази база И.Т. не следва да заплаща на майката В. Г. издръжка за детето им, тъй като самата ищца М. оттеглила иска си пред РС-Пловдив. Този акт на
детето няма правно действие, тъй като В.Ц. Г., в качеството на законен редствител
и майка на ищцата не е дала съгласието си за оттегляне на иска, а според
разпоредбата на чл.28 ал.2 от ГПК непълнолетните
извършват съдопроизводствените действия лично, но със съгласието на родителите
си.
Настоящият съдебен състав е отчел тези
противоречиви интереси и е назначил особен предствител на М. на основание чл.29
ал.4 от ГПК, но следва да се има предвид, че
производството пред настоящата инстанция има за предмет единствено изменението на размера на издръжката
на детето, а не промяна в упражняването на родителските права.
Представените
документи (касови бонове,фактури) от жалбоподателя за направени разходи във
връзка с отглеждането на дъщеря му М. не могат да бъдат аргумент за намаляване
размера на дължимата от него издръжка, тъй като тя зависи само от потребностите
на детето и доходите на родителите. Те биха имали значение в друг процес, който
би бил на плоскостта на неоснователно обогатяване. Касае се за иск на единия
родител срещу другия, тъй като спестявайки си дължимата по закон издръжка за детето, майката, при която то не е живяло, се
е обогатила неоснователно за сметка на бащата. В настоящия случай искът е за издръжка по реда на чл.150 от СК, а не за
неоснователно обогатяване. В настоящото производство се разглежда иск на
детето, който се предявява от неговия законен представител или със съгласието
на родителя по общите правила на гражданското право, докато искът за
неоснователно обогатяване е личен и се предявява от единия родител срещу
другия, поради това, че втория се е обогатил неоснователно за сметка на първия.
В тази хипотеза ищецът, направил разходите, не търси издръжка нито за себе си,
нито за детето, а търси да му се върне от ответника онова, което той е платил в
повече за издръжка на детето и което е бил длъжен по закона да плати ответника,
тоест претендира да му се върнат от ответника ония разходи, които той е
направил за издръжка на детето за негова сметка. Такъв иск би имал правна
квалификация по чл.140 ал.3 от СК и не е предмет на разглеждане в настоящото
производство/ така Решение №775/07.02.2017г на СГС по в.гр.д.№ 5722/2016г./ В този смисъл
е и трайната практика на Върховния съд , в която се приема, че когато единият от родителите е
издържал децата, той може да предяви иск против другия родител за заплащане на
припадащата му се част от издръжката на основание чл. 59 ЗЗД. С Решение № 73 от 2.VI.1955 г. Върховният съд, ОСГК, е разяснил, че
задължението за даване издръжка между възходящи и низходящи е законно
задължение и щом като едното от съзадължените да дават издръжка лица е платило
част, по-голяма от тази, която по закон дължи, то може да иска с иск от другите
съзадължени да дават издръжка връщането на платеното в повече, тъй като то е
платено фактически за тяхна сметка. С оглед съблюдаване на основания принцип на
справедливостта и нетърпимостта на неоснователно преливане на блага от една
правна сфера в друга, законодателят в чл.140, ал.3 от СК изрично е предвидил,
че ако издръжката се дава само от едно от задължените по закон лица, то може да
търси от останалите това, което те са били длъжни да дават, ведно със законната
лихва./В този смисъл са и Решение на ВС № 1101/06.06.1962, постановено по гр.д.
№ 632/62 г., IV г.о., Решение на ВС № 1598/08.09.1959, постановено по
гр.д. № 4812/58 г., III г.о./
Поради съвпадане с крайните изводи
на първостепенния съд, въззивната жалба на ответника е неоснователна , а
решението е правилно и следва да се потвърди.
При този изход на делото пред настоящата инстанция не следва да бъдат
присъждани разноски, тъй като такива не
са направени и претендирани от въззиваемата страна.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №3982, постановено по
гр.д. № 6609/2019 г., по описа на Пловдивски районен съд.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.