№ 942
гр. Стара Загора, 23.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Живка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20255530101147 по описа за 2025 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.55,
ал.1 ЗЗД.
Ищецът А. П. А. твърди в исковата си молба, че между страните бил сключен договор
за потребителски кредит № ... от 15.05.2023 година. По силата на този договор последният
следвало да предостави заемни средства в размер на 400 лева. Съгласно чл. 3, т.7 от договора
годишният лихвен процент на заема бил 40.5 %, а годишният процент на разходите - 53.5 %.
Уговорени били срок и начин на плащане в 3 месечни вноски, посочени в погасителен план
към договора. Между същите страни и в същите им качества бил сключен и договор за
потребителски кредит № ... от 15.08.2023 година. По силата на този договор ответното
дружество следвало да предостави заемни средства в размер на 800 лева. Съгласно чл. 3, т.7
от договора годишният лихвен процент на заема бил 40 %, а годишният процент на
разходите - 47.92 %. Уговорени били срок и начин на плащане в 7 месечни вноски, посочени
в погасителен план към договора. Между страните бил сключен и договор за потребителски
кредит № ... от 08.02.2024 година. По силата на този договор ответникът следвало да
предостави заемни средства в размер на 1000 лева. Съгласно чл. 3, т.7 от договор годишният
лихвен процент на заема бил 40 %, а годишният процент на разходите - 47.94 %. Уговорени
били срок и начин на плащане в 11 месечни вноски, посочени в погасителен план към
договора. Действително приложеният в кредитните правоотношения годишен процент на
разходите обаче бил различен от този, който бил посочен във всеки от договорите за кредит.
Това било така, защото съгласно процесните договори се дължала „неустойка” по смисъла
на чл. 11 от всеки от тях, в случай че ищецът не предостави уговореното в чл. 5 от тях
обезпечение в тридневен срок от сключване на всеки договор или ако предоставеното
1
обезпечение не отговаря на условията, поставени в него. Кредитодателят чрез клаузата на
чл. 11 в договорите за потребителски кредит всъщност целял заблуда на потребителя и
постигне на свръхпечалба за себе си. Ответникът, използвайки заблуждаваща търговска
практика, създавал неравноправност, която благоприятствала кредитодателя и увреждала
кредитополучателя. С такава клауза в договорите си ответникът целял да заблуди
кредитополучателя в частта относно действителния годишен процент на разходите, като
това обстоятелство пораждало недействителност на целите договори, тъй като по смисъла
на чл. 11 от ЗПК, във връзка с чл. 19 от ГПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на
задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водела до
недействителност на последния. Това било така, защото годишният процент на разходите по
кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Това се подкрепяло и
от факта, че съгласно чл. 5, ал. 2 от трите процесни договора за потребителски кредит
ищецът следвало да предостави в срок от 3 дни обезпечение, което съгласно ал. 1 на същия
чл. 5 от договорите следвало да бъде банкова гаранция или поръчителство, на което
обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на кредитора и едва след
нея и след като отговаряла на посочените от кредитора условия, да се приеме банковата
гаранция или да сключи договор за поръчителство във връзка с процесните договори за заем
или в противен случай и на основание чл. 11 се дължала неустойка. По договор за
потребителски кредит № ... от 15.05.2023 година било уговорена неустойката да бъде в
размер на 157,98 лева по договор за потребителски кредит № ... от 15.08.2023 година било
уговорено последната да бъде в размер на 457,91 лева, а по договор за потребителски кредит
№ ... от 08.02.2024 година претендираната неустойка от кредитора била в размер на 785,97
лева. Неустойките се дължали пропорционално към всяка вноска по всеки от кредитите,
отразени са в погасителните планове и представлявали неразделна част от договорите.
Поставените в чл. 5 по всеки от договорите условия, които ищецът задължително трябвало
да изпълни, за да не се дължи неустойка, били следните: 1/ да предостави като поръчител по
кредита едно или две физически лица. Ако осигуреният поръчител бил един, осигурителният
му доход следвало да е в размер на не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна
заплата за страната, а ако поръчителите били двама, размерът на осигурителния доход на
всеки един от тях следвало да е в размер на не по-малко от 4 пъти размера на минималната
работна заплата за страната. Да не били поръчители по други договори за кредит с
кредитора, да не били кредитополучатели, по договори за кредит, сключени с кредитора, по
които било налице неизпълнение, да нямали кредити от банки или финансови институции с
класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения,
съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ, да представели служебна бележка от
работодателя си или друг документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход 2/
алтернативно на тази възможност, кредитополучателят можел да представи като
обезпечение банкова гаранция, обезпечаваща задължение в размера на два пъти общата сума
за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва. Уговореното
2
възнаграждение под формата на „неустойка“ било разход по кредитите, който следвало да
бъде включен при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредитите,
по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на това възнаграждение в
посочения от потребителските договори размер на ГПР последният не съответствал на
действително прилагания такъв от кредитора в кредитните правоотношения. Посочването в
договорите на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между
страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и
ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това и трите процесни договора за кредит били нищожни на
основание чл. 22 от ЗПК. Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от
ЗЗП, която давала легалната дефиниция на нелоялна търговска практика, която се използвала
в настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора. Такава практика от страна на
търговец към потребител се извършвала, ако противоречала на изискването за
добросъвестност и професионална компетентност и било възможно да промени съществено
икономическото поведение на средния потребител. Член 68д от същия закон гласял, че
заблуждаваща била такава търговска практика, при която се съдържала невярна информация
и следователно е подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й
представяне, заблуждавала или била в състояние да въведе в заблуждение средния
потребител, дори и ако представената информация била фактически точна и имала за
резултат или било възможно да имала за резултат вземането на търговско решение, което той
нямало да вземе без използването на търговската практика. Така в чл. 5 от трите договора
било уговорено заемът да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящи на
конкретни условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на
критериите, визирани в чл. 5 от договорите, същият дължал на кредитора „неустойка“.
Неустойките се начислявали пропорционално към всяка вноска по кредитите. Тоест се
кумулирала в месечната вноска и „неустойката“, с която неустойка падежното вземане
нараствало значително. Същото това кумулиране на неустойките към погасителните вноски
водело до скрито оскъпяване на кредитите и създавало предпоставка за неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. Неизпълнението на задължението на
ищеца да представи банкова гаранция или да посочи поръчител, отговарящ на конкретни
условия, вдигало лихвения процент на кредитите на месец няколкократно, тъй като тези
неустойки представлявали прикрит разход по кредитите. Това се потвърждавало и от факта,
че неустойките били уговорени и в погасителните планове по всеки от договорите. Предвид
неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на основание чл. 22 ЗПК договорите
били недействителни, като съгласно чл. 23 ЗПК ищецът дължал само чистата стойност на
кредитите, без лихва или други разходи по кредитите. Съгласно член 8, параграф 1 от
Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. В този
смисъл, в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се
кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин
или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а
3
държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те не процедирали по този начин. Преддоговорното задължение на
кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото
целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност,
допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състояла, както ставало
ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на
пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приемала като
необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище
на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ
вътрешен пазар на потребителски кредити. Клауза, която предвиждала, че се дължала
неустойка при неосигуряване на банкова гаранция или поръчител, което задължение ставало
изискуемо до 3 дни от сключване на договора, била в пряко противоречие с целта на
директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури
обезпечение, след като кредитът бил отпуснат, като, ако не го направел, дългът му
нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Целта била,
ако имало съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поискало обезпечение
и след предоставянето му да се да отпуснел кредитът, която практика съответствала на
изискванията на директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника преди отпускане на кредита произтичала и от разпоредбата на чл. 16 от Закона
за потребителския кредит. Посочените годишни проценти на разходите в процесиите
договори за кредит не отговаряли на действително приложените такива по тях, тъй като
уговорените „неустойки“ представлявали възнаграждение /разход/, което не било
калкулирано в ГПР като разход по кредитите, въпреки че несъмнено било такова. Поради
обстоятелството, че освен лихвен процент, имало и други дължими комисионни /такси/ по
кредитите, нараствала и стойността на годишните проценти на разходите. Въпреки това и с
цел да се спазеи изискването на ЗПК за нормативно определения максимум на ГПР, не
всички компонентите били калкулирани в него, респективно и не били обявени на
потребителя в чл. 3, т. 5 от договорите. Това било в нарушение на изискванията на чл. 5 и
чл. 11, т. 10 от ЗПК. По този начин се нарушавали добрите нрави и се внасяло равноправие
между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга, което
било в разрез с изискванията на добросъвестността и това обстоятелство водело до
нищожност на договорните съглашения. Уговорените договорни лихви противоречали на
добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Видно от съдържанието на договорите, страните
уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 40.5 % по Договор за
потребителски кредит № ... от 15.05.2023 година и 40 % по Договор за потребителски
кредит№ ... от 15.08.2023 година и Договор за потребителски кредит № ... от 08.02.2024
година. Съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви можело да се уговарят до размер, определен от
4
Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имали свобода на договаряне,
доколкото съдържанието на договора не трябвало да противоречи на повелителните норми
на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли максималния размер,
до който можела да се уговаря възнаградителна парична лихва. Уговорените лихвени
проценти на възнаградителните лихви следвало да компенсират заемодателя за това, че се
лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето
лице/кредитополучателя/, но да не водели до неоснователното му обогатяване за сметка на
насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се правела с оглед момента на
сключване на договора и като се съобразели всички относими обстоятелства. Според
приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд
противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва била
уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната
лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай
задълженията по договорите за кредит били необезпечени, а договорените лихви
надхвърляли значително трикратния размер на законната лихва за претендираните периоди,
което правело клаузите, уговарящи размера й - нищожни. Знаейки, че посоченият по-горе
критерий не можело да бъде възприет за абсолютен, тъй като противоречието на добрите
нрави следвало да се прецени съобразно всеки конкретен случай, следвало да се вземе
предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва наред с
останалите условия и характеристики на договора, а именно: при липса на обезпечение,
неустойката която по договор за потребителски кредит № ... от 15.05.2023 година била
уговорена в размер нa 157,98 лева, по договор за потребителски кредит № ... от 15.08.2023
година била уговорена да бъде в размер на 457,91 лева, а по договор за потребителски
кредит № ... от 08.02.2024 година претендираната неустойка от кредитора била в размер на
785,97 лева. Отчитайки, че договорната лихва била цена за предоставеното ползване на
заетата сума, размерът на лихвата от 40.05 %, респективно 40 %, противоречала на добрите
нрави. Уговорените неустойки в чл. 11 от всеки от договорите били нищожни. С така
уговорените неустойки се целяло единствено да се постигане неоснователно обогатяване,
като с тази разпоредба се излизало извън присъщите функции на неустойката, посочени в т.
3 от ТР №1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. По всеки от трите договора за заем уговорените
неустойки били в значителен размер спрямо главниците, като по никакъв начин уговорените
неустойки не обезщетявали кредитора за претърпените от него вреди, нито служели за
обезпечение на задълженията по договорите за кредит, а още по-малко го санкционирали,
предвид факта, че нямало увреждащо действие за кредитора към момента на реализиране на
фактическия състав по въпросната клауза от договорите. Единствената цел, която се
преследвала с тази разпоредба, била свръхпечалба на заемодателя. Процесните неустойки
също така били и неравноправни по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно били нищожни
на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите. Потребителят не можел да влияе
върху съдържанието им, тъй като били предварително изготвени от дружеството кредитор и
съответно не били индивидуално уговорени. Уговорените в чл. 11 от процесните договори за
5
потребителски кредит неустойки били неравноправни, тъй като представлявали уговорка
във вреда на потребителя, не отговаряли на изискването за добросъвестност и водели до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и
потребителя, поради обстоятелството, че задължавали потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. С така
уговорените неустойки се целяло заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба
на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава се дължало само обезщетение в размера на
законната лихва. В случай, че основните договори били недействителни, то и акцесорните
/договорите за поръчителство/ също щели да бъдат, като всички пари платени във връзка с
тях също подлежали на възстановяване. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС за
разлика от правомощията на съда по предявен нарочен установителен иск за нищожност на
договор, при който бил обвързан от наведените от ищеца основания, когато бил сезиран с
осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал. 1,
предложение 1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само можел, но и бил длъжен да
провери действителността на договорите и на ненаведени от страните основания в следните
хипотези: при нарушение на добрите нрави; при неравноправни клаузи във вреда на
потребителя; при нарушаване на императивни правни норми, които водели до накърняване
на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността
не се изисквало събиране на доказателства. Ищецът моли съда, да обсъди наведените от
него доводи за недействителност на договорите за заем, а също и да извърши проверка
налице ли е друго основание за нищожност на договорите в кръга на описаните, за които
съдът, дори и без довод по предявени искове с правно основание чл. 55 ЗЗД, следял
служебно. Ищецът платил суми без основание във връзка с възнаградителните лихви,
неустойките и други такси, уговорени в договор за потребителски кредит № ... от 15.05.2023
година, договор за потребителски кредит № ... от 15.08.2023 година и договор за
потребителски кредит № ... от 08.02.2024 година, сключени със "СИТИ КЕШ" ООД,. Ищецът
моли съда да осъди "СИТИ КЕШ" ООД, да възстанови недължимо платеното от А. П. А., по
Договор за потребителски кредит № ... от 15.05.2023 година, Договор за потребителски
кредит № ... от 15.08.2023 година и Договор за потребителски кредит № ... от 08.02.2024
година. По Договор за потребителски кредит № ... от 15.05.2023 година ищецът платил на
ответника цялата главница и сумата над нея в размер на 188 лева, представляваща сбор от
възнаградителна лихва, неустойка и други такси, уговорени в договора. По Договор за
потребителски кредит № ... от 15.08.2023 година ищецът платил на ответника цялата
главница и сумата над нея в размер на 530,82 лева, представляваща сбор от възнаградителна
лихва, неустойка и други такси, уговорени в договора. По Договор за потребителски кредит
№ ... от 08.02.2024 година ищецът платил на ответника цялата главница и сумата над нея в
размер на 804,15 лева, представляваща сбор от възнаградителна лихва, неустойка и други
такси, уговорени в договора. Ищецът моли съда да осъди „СИТИ КЕШ“ ООД да заплати
сумата от 188 лева, на основание чл. 55 от ЗЗД, представляваща недължимо платени суми
от А. П. А. на ответника във връзка с договор за потребителски кредит № ... от 15.05.2023
година. Моли съда да осъди „СИТИ КЕШ“ ООД, да заплати сумата от 530,82 лева, на
6
основание чл. 55 от ЗЗД, представляваща недължимо платени суми от А. П. А. на ответника
във връзка с договор за потребителски кредит № ... от 15.08.2023 година. Моли съда да
осъди „СИТИ КЕШ“ ООД, да заплати сумата от 804,15 лева, на основание чл. 55 от ЗЗД,
представляваща недължимо платени суми от А. П. А. на ответника във връзка с Договор за
потребителски кредит № ... от 08.02.2024 година. Претендира разноски.
Ответникът „СИТИ КЕШ“ ООД, гр.София оспорва исковата молба като
неоснователна. Претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на процесните
договори за кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, за нищожност
на клаузата от договорите, уговаряща неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, както и за връщане на платени при липсващо основание суми,
били неоснователни. Не била налице недействителност по смисъла на ЗПК. На основание
чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влечала недействителност на
целите договори, доколкото същите можели да се прилагат и без нея. Настоящият случай
бил именно такъв. Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на
договорите за заем, напротив тя самата била договорена между страните, за да обезпечи
изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Евентуално, ако неустойката се
приемела са нищожна, то същата щяла да се счита изначално за неуредена между страните,
респективно твърдението за нищожност на целите договори поради това, че тя не била
включена в ГПР било неоснователно. Валидността на процесните договори за кредит
произтичала от това, че основните им параметри - главница и лихва, били валидно
уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това били покрити всички изисквания
на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Противно на
твърдението в исковата молба, с клаузата за неустойка не се заобикаляла нормата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, а по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ били
спазени всички закрепени в чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договорите за
потребителски кредит, така и в издадените стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв бил
размерът на ГПР и по какъв начин се формирал същият, а именно от посочените в
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не можел да
бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
валута, определена с Постановление на МС на РБ. ГПР в процесните договори бил в по-
малък размер от нормативно определения лимит на ГПР към датата на сключване на
договорите и годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера на законната
лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената
неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да
посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна,
неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия
случай била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигурил
обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договорите.
Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че било изначално невъзможно
уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. ГПР било сбор от разходите, които
7
представлявала цената за предоставената на потребителя услуга. За да било информирано
решението на кредитополучателя, то същият следвало да е наясно предварително за размера
на тази цена. Именно поради това законодателят установил императивното задължение за
институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да посочват сбора и компонентите
на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО, за целите на изчисляването на
годишния процент на разходите се определяли общите разходи по кредита за потребителя, с
изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му
според договора за кредит. Неустойката, от своя страна, обслужвала неизпълнението и
нейната функция била да обезщети страната по сключения договор. Тя представлявала право
на изправната страна и подлежала на договаряне между страните. В настоящия случай,
освен че неустойката била дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение
по договорите, тя била уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно
със стойността и още преди да настъпил фактът на неизпълнение на задължението, което
обезпечавала. Предвид изложеното, разходите по кредита и неустойката не бивало да се
смесват като понятия, те нямали обща, дори близка правна характеристика и функция.
Разходите, които се включват в ГПР били такива, с които кредиторът бил наясно към датата
на сключване на договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално договорена
между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема - такава щяла да бъде
дължима след сключване на договорите и само в случай че заемополучателят не предложил
обезпечение на задължението си. Т.е. към датата на сключване на договорите кредиторът не
знаел дали щяло да възникне основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката била
уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя била разсрочена на вноски,
които можела да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж.
Търговецът внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план към
договорите, била посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване.
Обстоятелството, че тя се дължала само при неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение било посочено изрично в плана за погасяване, като в 6-а и 7-а колона от него
с знак „*“ и съответната бележка след плана било посочено, че тези суми щели да бъдат
дължими само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по
кредита. Ясно и точно били посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от
тях представлявали лихва и главница към всеки един падеж. Смисълът да бъдат посочени
сумите бил именно пълна и изчерпателна информираност на потребителя за задължението
му към търговеца при всяко възможно развитие на правоотношението им. Клаузата, с която
била определена и приложимата лихва по кредитите, била индивидуално уговорена и
съставена на ясен и разбираем език. Нещо повече, ясно изразеният размер на лихвения
разход върху предоставената сума не изисквала преценка за неравноправен характер на
договорната клауза, тъй като била част от основния предмет на договора. В процесните
договори лихвата била уговорена като фиксирана за целия срок и била посочена, както в
проценти, така и с цифрова стойност, а частта лихва във всяка една анюитетна вноска била
изрично описана в Погасителния план. От това било ясно, че лихвата била ясно и изрично
посочена в договорите и за потребителя не се създавало никакво съмнение каква била
8
конкретната стойност на цената, която се задължавала да плати по кредита.
Възнаградителната лихва била възнаграждение/цена, която се дължала за ползването за
определено време на предоставени от страна на заемодателя/кредитодателя по договор
парична сума или други заместими вещи. В настоящия случай лихвата по кредита била
фиксирано уговорена за целия срок на договорите, като при това обстоятелство „СИТИ
КЕШ“ не си запазило правото да променя едностранно същата. Между страните било
уговорено, че договорената лихва щяла да се разпределя във всяка една от вноските по
кредита, а нямало да се заплаща на кредитодателя еднократно в пълен размер. По този начин
се целяло поставяне на кредитополучателя в по-благоприятно положение, тъй като не бил
ангажиран от връщане на суми в пълен размер в кратки срокове. В Част II от европейския
формуляр били посочени размерът на заемната сума, размерът на фиксираната
възнаградителна лихва и размерът на общата сума, която следвало да бъде изплатена на
кредитодателя, като по този начин кредитополучателят бил напълно информиран за
условията, преди да сключи съответния договор. Погасителният план, който бил неразделна
част от договора включвал пълна и точна информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, както и каква част от вноската представлявала
главница и каква лихва. Твърденията, че уговореният фиксиран лихвен процент по
договорите бил в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишавал три пъти размера на
законната лихва, били неправилни и необосновани. Доводът, че конкретно съотношение
между възнаграждението по договорите и трикратния размер на законната лихва
противоречал на закона и основополагащи правни принципи, без подобен лимит да бил
законодателно уреден, и при ясно и недвусмислено определен лихвен процент за целия срок
на договорите, не можел да намери основание нито в закона, нито в правната доктрина.
Наличието на противоречие с добрите нрави се преценявало за всеки отделен случай като
меродавна за преценката била конкретната фактическа обстановка. Те не представлявали
конкретни правила, а морални принципи, поради това изводът, че били нарушени не можел
да бъде изведен като императив за всеки случай, в който договорно задължение имало една
конкретна стойност. Възнаградителната лихва била част от ГПР, в същото време в закона
бил установен максималният размер на ГПР. От това следвало, че максималният възможен
размер на договорната лихва бил нормативно регулиран, макар и опосредено. В същия
смисъл била и актуалната съдебна практика. При така формулираните клаузи и от
съдържанието на договорите ставало ясно, че още към момента на сключването им
потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които можел да се задължи към
кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това било
постигнато с индивидуално уговорени параметри на договорите, за които потребителят бил
наясно предварително, като имал възможността да се откаже от договорите без каквито и да
било последици при сключването му, както и след това. Изложеното оборвало и
твърдението за заблуждаваща търговска практика от страна на кредитодателя, в сочения от
ищеца смисъл. ГПР бил ясно посочен в договорите, неустойката не била част от тях и това
недвусмислено било уговорено между страните. От договорите и от Стандартните
европейски формуляри било видно, че преди сключването и при подписването им
9
кредитополучателят бил наясно, че ГПР не включвал неустойката и че последната щяла да
се дължи, ако не се предоставело обезпечение на кредита. Текстовете на процесните
договори не съдържали никаква заблуда относно размера на ГПР и оспорената клауза -
потребителят бил наясно още преди сключването на договорите, че освен главница и лихва,
ако не обезпечил кредитите щял да дължи и неустойка. Неоснователни били и аргументите
за нищожност поради липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя.
Такава проверка била извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от
страна на кредитополучателя. ЗПК предвиждал единствено административнонаказателна
отговорност за кредитодател, който не извършил такава проверка на кредитополучателите
си. Последица от липсата й не може да бъде нищожност на клауза, с която се уговаря
неустойка. Цитираният наднационален акт бил транспониран в българското законодателство
в посочения смисъл. Дори и в самата директива нищожността на клауза като процесната не
била изведена като последица, която националното законодателство следвало да предвиди в
случаите, в които кредитодателите не извършвали проверка на кредитоспособността на
клиентите си. Оспорената неустойка била действителна - била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълнил поетия с подписването на
договорите ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения -
банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договорите условия. Съгласно
чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране била
съобразена със закона практика, която не водела задължително до неравновесие в правата и
задълженията на страните: ответното дружество предоставило парични заеми срещу
обезпечение, а кредитополучателят се задължил да върне заетите суми и договорената
лихва. Процесните договори за потребителски кредит били сключени изцяло по волята на
ищеца, който попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил подробна
информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски
формуляр и имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да
предложи различни формулировки. Дори да не можел да обмисли достатъчно добре
ангажимента, който поемал по силата на клаузата от договорите, задължаваща го да
предостави обезпечение по кредитите, кредитополучателят разполагал с цели 14 дни, в
които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за
което получил още със Стандартните европейски формуляри, без да бил обвързан по
никакъв начин от оспорената неустойка, както и без никакви други отрицателни последици -
заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от договорите се
гарантирала в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че последният решил, че е
сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за
кредитополучателя било удължаването на срока за предоставяне на обезпечение чрез
нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение
като издаването на запис на заповед например. В случая ищецът не се възползвал от нито
едно от договорно и законоустановените си права. От фактическата обстановка на казуса и
процесуалното поведение на ищеца ставало ясно, че потребителят изобщо нямал намерение
да предоставя обезпечение - тъкмо обратното, с изтеглянето на кредита целял да се обогати
10
неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой
неоснователни искове срещу своя кредитор. Същият договарял недобросъвестно в
нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не
можел да черпи права от неправомерното си поведение. Нямало как в случая да се твърди
противоречие на договорната неустойка с добрите нрави поради изброените причини и
възможността кредитополучателят да може да въздейства върху обстоятелствата, водещи до
начисляването и, респективно върху цялостното и отпадане. Неустойката имала
предварително определен начален и краен момент, също така била с фиксирани параметри
за срока на договорите. Доколкото преценката за нищожност на неустойката на това
основание се правела за всеки конкретен случай, в разглеждания такъв противоречие с
добрите нрави не било налице, още повече, доколкото при изследването на този въпрос се
правела проверка за наличие и на допълнителни критерии, които също отсъствали, като
например този дали изпълнението на задължението било обезпечено с други правни способи
като поръчителство, залог или ипотека, както и дали неустойката била в прекомерно
съотношение с очакваните от неизпълнението вреди. При сключване на процесните
договори кредитополучателят не предоставил обезпечение, което да гарантирало интереса
на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя
страна кредиторът направил предварителна оценка на вредите от липсата на такова
обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната
неустойка, като дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова
обезпечение и съответно да не плаща неустойката. В практиката на ВКС се приемало, че
кредиторът имал право на неустойка, само ако било налице формата на неизпълнение на
длъжника, за която същата била уговорена. В този смисъл, когато договорената неустойка
била компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД
било да иска или реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или
уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка. Във връзка с това,
напълно неоснователно ищецът се позовавал на чл. 33, ал. 1 ЗПК, доколкото цитираната
разпоредба уреждала правило при забава на погасяванията на потребителя. В настоящия
случай неустойката била уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, не при забавено изпълнение на потребителя. Не била налице неравноправност
по ЗЗП. Всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в
исковата молба, били неоснователни. Клаузите на договорите, включително оспорените, не
били във вреда на потребителя, отговаряли на изискването за добросъвестност и не водели
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В
случая не била налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това
клаузите били уговорени индивидуално с потребителя, същите били ясно и точно описани,
като давали на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му
задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца била налице както преди сключване на
договорите, така и при подписването им. В Стандартните европейски формуляри за
предоставяне на информация за потребителските кредити били посочени разходите по
кредитите, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена
11
впоследствие в договорите за кредит. В погасителните планове към договорите били
изчерпателно посочени компонентите на всяка една възможна вноска, както при
предоставяне на обезпечение, така и в случай че такова не било дадено. В самите договори
били посочени условията за предоставяне на обезпечение и сроковете за това. И лихвата и
неустойката били фиксирани и ясно описани в договорите, така че клаузите им нямали
нужда от допълнително тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при какви
условия се задължавал. Стойността на неустойката била посочена в общ конкретен размер
чрез цифрова стойност, не в процент, предпоставките, при които се дължало, били точно и
изчерпателно изброени, както и начинът на плащане - срок и размер на всяко едно отделно
плащане до крайния падеж на договорите. Така кредитополучателят бил информиран за
условията за ползване на продукта на търговеца предварително - да върнел главницата и
лихвата, да представил обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че
не го направел, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално определен размер.
Предвид това било изключено ищецът да не бил предварително наясно с икономическите
последици от сключваните договори за кредит, респективно да е налице нарушение на чл.
143 ЗЗП. Поради това, всички твърдения за липса на информация за разходите по връщане
на предоставения кредит били неоснователни, предвид факта, че клаузите на договорите
били съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 147 ЗЗП. Значението и
последиците от обвързването с тях били недвусмислено посочени в договорите, които
съдържали и погасителен план на вноските за целия период на кредитите. Изложеното
изключвало възможността потребителят да не бил предварително наясно с икономическите
последици от сключваните договора за кредит, респективно да било налице нарушение на
чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП. Процесните клаузи напълно отговаряли на изискванията на ЗЗП и
Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори,
многобройната и приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на
националния съд по въпроса кога била налице действителност на клаузата, уговорена с
потребител, а именно: да била индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин.
Изискването договорните клаузи да били изразени на ясен и разбираем език, следвало да се
схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да били ясни и разбираеми за
потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да бил прозрачно изложен
точният механизъм за отпускане и издължаване на заемната сума, така че потребителят да
можел да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него
икономически последици. На самостоятелно основание всички изложени твърдения за
нищожност на договорите и отделните им клаузи се оборват от факта, че в периода 2018 г. -
2024 г. ищецът сключил общо пет договора, които съдържали уговорка за плащане на
неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Наличието на пет договора за
идентични кредитни продукти, всеки от който съдържал оспорената уговорка, опровергавало
твърденията на ищеца. В случая вместо да упражни някое от договорно и
законоустановените си права още при сключване на първия договор - да прекрати договора,
да поиска удължаване на срока за предоставяне на обезпечение или за замяната му с друг
вид, кредитополучателят по своя инициатива сключил още четири договора с уговорка за
12
плащане на неустойка, респективно при идентични условия. При сключването на всеки
следващ договор потребителят бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за
плащането на неустойка, в случай че обезпечение не било осигурено, но въпреки това
изтеглил заемните суми и се ползвал от тях. От тази фактическа постановка ставало ясно, че
ищецът сключил договорите с единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като
ползвал кредитите, а след това завеждал искове за недействителност и връщане на платените
суми. Това било в пряко противоречие с добросъвестността, която страните си дължали в
преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой не можел да
черпи права от неправомерното си поведение. Ако целта не била такава, то потребителят
щял да се откаже още от първия договор или просто нямало да сключи пет при същите
условия, в който случай щял да върне само чистата стойност на кредита на кредитора си.
Това, че не го сторил, а впоследствие образувал съдебно дело, водело до пълна
неоснователност на претенциите за нищожност на клаузи от договора и за връщане на
недължимо платени суми. Отделно от недобросъвестността на кредитополучателя,
гореизложените факти водели и до явния извод, че било налице индивидуално договаряне и
добросъвестност от страна на кредитора, тъй като в продължение на години ищецът е
ползвал многократно един вид кредитен продукт, респективно многократно се е запознавал с
условията му, като по всеки отделен кредит е получавал преддоговорна информация и сам
избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите
последици на тези уговорки. В същия смисъл била и съдебната практика, постановена при
идентична фактическа обстановка, в която потребител оспорвал клауза, с която се задължил
повече от един път. Това опровергавало твърденията за недобросъвестност, нарушение на
принципа за справедливост и добрите нрави от страна на кредитодателя. Заблуждаващата
търговска практика представлявала такова поведение от страна на търговеца, което да
подтикнело потребителя да сключи определена сделка, която нямало да сключи в противен
случай. Кредитополучателят по своя инициатива се задължил пет пъти с уговорката за
плащане на неустойка, в случай че не предоставил обезпечение на кредитите, а договорите
били сключвани след като клаузата за неустойка от предходния породила действието си.
Това напълно опровергавало твърдението, че била налице заблуда по отношение на
условията на конкретния кредитен продукт. Договорите следвало да се тълкуват в контекста
на трайните отношения между страните, създадени на база петте договора за кредит, които
съдържали една и съща уговорка и предоставяли идентични кредитни продукти при
идентични условия. Това било необходимо, тъй като преценката за неравноправност на
клаузи, сключени с потребител на първо място винаги започвала от въпроса налице ли било
индивидуално договаряне на конкретното условие. А след това дали клаузите, с които се
обвързвал потребителят, му давали достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди
конкретните параметри на финансовите си задължения за целия период на обвързаността си
с търговеца. Именно на тази основа СЕС правел преценка за равноправност на клаузите от
потребителските договори, тяхното противоречие с добрите нрави и добросъвестността. В
случая не можела да е налице липса на индивидуално договаряне на процесните клаузи,
както и липса на информираност с условията и последиците от тях, доколкото потребителят
13
се запознавал с тях многократно и всеки път имал възможност да не се задължава с тях, но
сам избирал да направи обратното. Още при сключване на първия договор потребителят бил
информиран за условията за ползване на продукта предварително - да връща заемната сума
при фиксирана лихва, да представи обезпечение в уговорения срок, като имал право на
избор какво да бъде то, а в случай че не го направи, да плати и неустойка в точен и
индивидуално определен размер. Впоследствие и след еднократно задължаване с тези
условия, потребителят отново избрал същите условия и повторно се задължил с тях, като
това поведение било повтаряно до сключването на пет идентични договора. От тук било
явно, че в случая било налице индивидуално договаряне, което изключвало
неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за
финансовите задължения, които се поемали с тях. От неоснователността на доводите за
нищожност на договорите в цялост и за недействителност на неустоечната клауза следвала и
неоснователност на исковете за връщане на даденото по договорите, респективно клаузата за
неустойка. Ответникът признава получаването на процесните суми, но твърди, че
договорите и отделните им клаузи били действителни, поради което в полза на
кредитодателя било налице валидно правно основание да задържи плащанията по
договорите. Ответникът моли съда да отхвърли предявените от А. П. А. претенции като
неоснователни. Претендира извършените в хода настоящото производство разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, намери за установено следното.
Предявени са искове с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД за връщане на получена
парична сума без основание. Основните елементи на фактическия състав, от който възниква
вземането по чл.55, ал.1 ЗЗД са: даване, респ. получаване, на имуществена облага и липса на
основание за това имуществено разместване.
Видно от договор за потребителски кредит №.../15.05.2023 г., ответното дружество е
предоставило на ищеца сумата в размер на 400,00 лева под формата на потребителски
кредит, която сума ищецът се е задължил да върне на три месечни вноски при фиксиран
лихвен процент 44,5 % и годишен процент на разходите – 53,5%.
Видно от договор за потребителски кредит №.../15.08.2023 г., ответното дружество е
предоставило на ищеца сумата в размер на 800,00 лева под формата на потребителски
кредит, която сума ищецът се е задължил да върне на седем месечни вноски при фиксиран
лихвен процент 40,00 % и годишен процент на разходите – 47,92%.
Видно от договор за потребителски кредит №.../08.02.2024 г., ответното дружество е
предоставило на ищеца сумата в размер на 1000,00 лева под формата на потребителски
кредит, която сума ищецът се е задължил да върне на единадесет месечни вноски при
фиксиран лихвен процент 40,00 % и годишен процент на разходите – 47,94%.
Доколкото съдържанието на тези договори е идентично, фактическите и правни
изводи на съда досежно същите се отнасят и за трите договора.
Съгласно чл. 5, ал.1 от договорите – страните са се споразумели, че същите договори
14
ще бъдат обезпечени с поне едно от посочените обезпечения: 1. Безусловна банкова
гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на
договора за кредит, до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по
погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за
плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва или 2.
Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на подробно
изброените условия в чл. 5, ал.1, т.2.1-2.6 от договора. Според уговорката на чл. 5, ал.2 –
страните са се съгласили кредитополучателят да предостави посоченото обезпечение в срок
до три дни от сключване на договора. Съгласно чл. 11, ал.1 от договорите, с подписването
им, кредитополучателят се е съгласил, че ако не предостави договореното в чл. 5 от
договорите обезпечение в тридневен срок от сключването им или предоставеното
обезпечение не отговаря на условията посочени в договора за кредит дължи на кредитора
неустойка в размер на, както следва: 157,98 лева за договор №.../15.05.2023 г., 457,91 лева за
договор №.../15.08.2023 г. и 785,97 лева за договор №.../08.02.2024 г.
С оглед установяване обстоятелствата по делото е назначена съдебно-счетоводна
експертиза. От заключението на вещото лице по същата се констатира, че в ГПР на
процесните договори са включени общите разходи по кредита, с изключение на сумите
дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за
кредит. Вещото лице установява, че в случай че в ГПР бъде включена освен уговорената
възнаградителна лихва и неустойката по всеки съответен договор, ГПР би бил както следва:
за договор за потребителски кредит №.../15.05.2023 г. – 197,00%; за договор за
потребителски кредит №.../15.08.2023 г. – 135,00% и за договор за потребителски кредит
№.../08.02.2024 г. – 123,25%. Посочва, че по договор за потребителски кредит №
.../15.05.2023 г. ищецът е заплатил сума в общ размер на 588,00 лева, по договор за
потребителски кредит №.../15.08.2023 г. ищецът е заплатил сума в общ размер – 1393,00 лева
и по договор за потребителски кредит №.../08.02.2024 г. ищецът е заплатил сума в общ
размер на 2057,00 лева.
От заключението на вещото лице става ясно, а и не се оспорва от ответника по
същество, че сумите 588,00 лева по договор за потребителски кредит № .../15.05.2023 г.,
1393,00 лева по договор за потребителски кредит №.../15.08.2023 г. и 2057,00 лева по
договор за потребителски кредит №.../08.02.2024 г. са предадени от ищеца на ответното
дружество. С оглед на това съдът намира за доказано ++даването от ищеца и получаването
от ответника на паричните суми, предмет на иска.
По иска с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД разпределението на доказателствената
тежест се определя от въведените в процеса твърдения и възражения, които са обуславящи за
съществуването или за отричането на претендираните права на страните. При фактическия
състав по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на нещо, получено без основание, ищецът
следва да въведе като твърдение и докаже факта на плащането на парична сума, а
ответникът - основание за получаването или за задържане на полученото /в този смисъл са:
Решение № 721 от 3.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 401/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 556 от
15
13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 46/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 189 от 4.02.2014 г. на
ВКС по т. д. № 141/2012 г., I т. о., ТК и др./.
Ищецът се позовава на нищожност на неустоечните клаузии поради противоречие с
добрите нрави, което е основание за нищожност на сделките, уредено в чл.26, ал.1, предл.3
от ЗЗД. По естеството си добрите нрави представляват морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях /в този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т.
д. № 1/2009 г., ОСTK/. Съдържанието на понятието "добри нрави" следва да се търси в
обективните морални категории, които са възприети в обществото, но поради своя социално-
етичен характер не са скрепени със закон. В посочената категория попадат онези наложили
се правила и норми, които бранят принципи, права и ценности които са общи за всички
правни субекти и чието зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не
само на интереса на някоя от договарящите се страни. Такива са например принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските отношения, намерили
израз в отделни правни норми, като целта е предотвратяване на несправедливо
облагодетелстване /в този смисъл е решение № 288/29.12.2015 г. на ВКС по гр.д.№
2293/2015 г., ІІІ г.о., ГК/. Според правната теория нищожни поради противоречие с добрите
нрави са сделките, които по своето явно съдържание, по външно установими мотиви за
сключване противоречат на етичните правила, като не е необходимо страните по сделката да
знаят за тези правила /В. Таджер - „Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял ІІ”, стр.254/.
Очевидно в случая неустойките по тези договори са уговорени не като обезщетение
за неизпълнение на същинско задължение на длъжника по договора за паричен заем, а за
допълнително изискване на кредитора за обезпечаване на задължението. С оглед на това
неустойките противоречат на разпоредбата на чл.92 ЗЗД, дефинираща неустойката като
предварително уговорено обезщетение за неизпълнението на договорно задължение,
служещо за обезпечаване изпълнението на задължението. Процесните неустойки не
обезпечават изпълнението и не обезщетява кредитора за неизпълнението на основното
договорно задължение за връщане на заетата сума, а за друго наложено от заемодателя
изискване във връзка с обезпечаването на задължението. Така заемополучателят би дължал
неустойка дори и при изпълнение на същинското си задължение по заемния договор, ако не
осигури поръчител в тридневен срок от сключване на договора. Подобна уговорка
противоречи на добрите нрави, тъй като излиза извън рамките на присъщите на неустойката
обезщетителна и обезпечителна функции и се превръща в необоснована санкция за
длъжника, необусловена от неизпълнение на същинско договорно задължение, както и в
средство за неоснователно обогатяване на кредитора.
По тези съображения съдът намира, че клаузата за неустойка по чл.11 от всеки от
трите договора за потребителски кредит е нищожна поради накърняване на добрите нрави -
чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД.
16
Отделно от това следва да се отбележи, че в случая спорното материално
правоотношение попада в обхвата на легалната дефиниция на договора за потребителски
кредит, дадена в чл.9, ал. 1 ЗПК, според която това е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. С оглед
на това по отношение на процесния договор намират приложение разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон, договорът за потребителски кредит
е недействителен. Следователно нарушаването на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последицата по чл. 22 ЗПК – недействителност на
договора за кредит.
От анализа на съдържанието на процесните договори става ясно, че не спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата
дължима сума по договора. В договорите кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче
ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочените размери/. Съобразно
разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Следователно в посочената величина, представляваща обобщен израз на всичко
дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат включени
всички разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща изчисляването на
разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо.
В случая, видно от съдържанието на договорите и заключението на назначената
съдебно-счетоводна експертиза, при определяне на размера на ГПР не е включена
неустойката по чл.11 от договора. С това допълнително плащане се покриват разходи, които
са свързани с договора за потребителски кредит и които са били предварително известни на
заемодателя, доколкото сключването заплащането на неустойка при непредставяне на
обезпечение е предвидено в самия договор за потребителски кредит. Ето защо размерът на
17
това плащане е следвало да бъде включен в ГПР по кредита съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. с
чл. 19, ал. 1 ЗПК. Като се има предвид, че неустойката надвишава значително по размер
договорната лихва, то включването й при определяне размера на ГПР би довело до
превишаване на законовия мининимум. Така на практика се стига до заобикаляне на
императивното изискване на чл.19, ал.4 от ЗПК за максималния размер на ГПР по
потребителски кредити, който в случая ще надхвърли допустимия петкратен размер на
законната лихва.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорите за потребителски кредит между
страните се явяват недействителни на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не
поражда целените правни последици.
Ищецът претендира на основание чл.55, ал.1 ЗЗД връщане на сумите, както следва:
188,00лева по договор №... от 15.05.2023 г., 593,00 лева по договор № .../15.08.2023 г. и
1057,00 лева по договор №.../08.02.2024 г., платени на несъществуващо основание предвид
недействителността на договора за потребителски кредит и нищожността неустоечната
клауза. Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Разпоредбата на чл.34 ЗЗД също предвижда реституция
на даденото по нищожна сделка.
По делото се установи, че ответникът е получил сумата в размер на 588,00 лева по
договор №... от 15.05.2023 г., чиято чиста стойност е 400,00 лева, сумата в размер на 1393,00
лева по договор № .../15.08.2023 г., чиято чиста стойност е 800,00 лева и сумата в размер на
2057,00 лева по договор № .../08.02.2024 г., чиято чиста стойност е 1000,00 лева.
При тези обстоятелства се налага изводът, че липсва основание за задържане от
ответника на получените от него при начална липса на основание по смисъла на чл.55, ал.1
ЗЗД суми в размер на 188,00 лева по договор №.../15.05.2023 г., 593,00 лева по договор №
.../15.08.2023 г. И 1057,00 лева по договор № .../08.02.2024 г. и тези суми следва да бъдат
върнати на ищеца. Ето защо предявените искове за заплащане на получени без основание
парични суми в размер на 188,00 лева по договор №.../15.05.2023 г., 593,00 лева по договор
№ .../15.08.2023 г. и 1057,00 лева по договор № .../08.02.2024 г., са основателни и следва да
бъдат уважени изцяло.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден ответникът да заплати на
ищеца направените по делото разноски в размер на 150,00 лв., представляващи държавна
такса и 300,00 лева, представляващи възнаграждение на вещо лице. По делото е представен
договор за правна защита и съдействие №0107/20.05.2025 г., видно от който процесуалният
представител на ищеца се е съгласил да окаже безплатна адвокатска помощ и съдействие по
реда на чл. 38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата – поради обстоятелството, че ищецът е
материално затруднено лице. От страна на ответника е въведено възражение за качеството
на ищеца като материално затруднено лице, поради което се твърди, че на процесуалния
представител на ищеца не се дължи възнаграждение по реда на чл. 38, ал.2 ЗАдв. В тази
връзка по делото са събрани доказателства. Видно от удостоверение № УД
18
001592БЦ/18.07.2025 г. на Община - Стара Загора, съгласно подадени данъчни документи
ищецът няма движимо или недвижимо имущество и не е подавал други декларации. Видно
от представената по делото справка от НАП - ТД Пловдив, от 15.05.2022 г. ищецът е в
трудово правоотношение със „Самоходов Груп“ ЕООД, като за периода 01.2024 г. – 10.2024
г. е бил с осигурителен месечен доход – 124, 33 лв. /за 1 час дневно работно време за всеки
месец/; за периода 11.2024 г. – 12.2024 г. е бил с осигурителен месечен доход 116,63 лв. /за 1
час дневно работно време за всеки месец/ и за периода 01.2025 г. – 05.2025 г. е бил с
осигурителен месечен доход 134,63 лв. /за 1 час дневно работно време за всеки месец/.
Предвид изложеното съдът приема, че действително по отношение на ищеца е налице
качеството „материално затруднено лице“.
В този случай, предвид разпоредбата на чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или
адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и
осъжда другата страна да го заплати. В случая следва да се съобрази, че размерът на
адвокатските възнаграждения, определен съгласно Наредбата, приета от Висшия адвокатски
съвет, не е обвързващ за съда. В този смисъл е Решение на Съда на Европейския съюз от 25
януари 2024 г. по дело C-438/22. Според него член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с
член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на което е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените
разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи; както и че национална
уредба, съгласно която от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, а от друга страна съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на посочената
разпоредба от ДФЕС. Създадената след постановяване на решението на СЕС съдебна
практика на ВКС приема, че посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските
възнаграждения могат да служат единствено като ориентир за съда. В тези случаи съдът е
длъжен да съобрази вида на спора, защитавания интерес, вида и количеството на
извършената работа и фактическата и правна сложност на делото. Производството по
настоящото дело е приключило в две открити съдебни заседания, делото не се характеризира
с фактическа и правна трудност, по-високи от тези за дела от същия вид, доказването и по
трите иска е идентично и от страна на процесуалния представител на ищеца не са
извършени действия и не е положен труд в по-висока степен от характерните такива по този
вид дела. Ето защо съдът, с оглед общата цена на предявените искове, като ползва като
ориентир минималните размери в чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/2004 г. за възнагражденията
за адвокатската работа, определя възнаграждение на процесуалния представител на ищеца
адв. М. М. в размер на 455,30 лева.
19
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, със седалище и адрес на управление гр. София, район
„Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, ЕИК *********, представлявано от
Н.П.П., да заплати на А. П. А., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Стара Загора, ...
сумата 188,00 лева, представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски
кредит №.../15.05.2023 г., сумата 593,00 лева, представляваща недължимо платени суми по
договор за потребителски кредит № .../15.08.2023 г. и сумата 1057,00 лева, представляваща
недължимо платени суми по договор за потребителски кредит №.../08.02.2024 г., както и
сумата 450,00 лева, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, със седалище и адрес на управление гр. София, район
„Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, ЕИК *********, представлявано от
Н.П.П., да заплати на адв. М. М., АК - Стара Загора, със служебен адрес гр. Стара Загора, ...
сумата 455,30 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 от Закона за
адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред
Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
20