№ 866
гр. София , 20.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на четиринадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Нели Куцкова
Членове:Яна Вълдобрева
Мария Яначкова
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Яна Вълдобрева Въззивно гражданско дело №
20211000500772 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.
С решение № 260637 от 17.10.2020г., постановено по гр.дело № 3385/2018г.
на Софийския градски съд, ГО, 15 състав, е признато за установено, по иск,
предявен от К. К. А. против Банка ДСК ЕАД, че клаузата на т.24.3 от Общите
условия на Банка ДСК за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити е
нищожна, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП като неравноправна, на основание чл.
143 ЗЗП. С решението на СГС е признато за установено, на основание чл. 422
ГПК, че К. К. А. дължи на Банка ДСК ЕАД суми, произтичащи от договор за
ипотечен кредит с дата 03.10.2008г., както следва: на основание чл.79, ал.1 ЗЗД,
вр. чл.430, ал.1 ТЗ сумата 231 000 евро – главница, ведно със законната лихва
върху нея, считано от 17.05.2017г. до окончателното плащане; на основание
чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.430, ал.2 ТЗ сумата 54 084,06 евро – договорна
(възнаградителна) лихва за периода от 19.07.2010г. до 16.05.2017г.; на основание
чл.92, ал.1 ЗЗД сумата 347,35 евро – обезщетение (неустойка) за забава за периода
от 15.10.2015г. до 16.05.2017г.; на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 ТЗ
сумата 1524 евро – такса управление (по т. 24.1.2 от Общи условия към договора
за ипотечен кредит). С решението на СГС са отхвърлени исковете по чл.79, ал.1
ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 ТЗ за разликата над 231 000 евро до предявения размер 231
060 евро – главница; по чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.430, ал.2 ТЗ за разликата над 54
084,06 евро до предявения размер 128 717,74 евро, като погасен по давност; по
чл.92, ал.1 ЗЗД за разликата над 347,35 евро до предявения размер 702,90 евро; по
чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 ТЗ, за разликата над 1524 евро до предявения
размер 1823,04 евро, като погасен по давност и с правно основание чл.79, ал.1
1
ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 ТЗ за сумата от 454,06 евро – застрахователни премии и К. К.
А. е осъден да плати на Банка ДСК ЕАД сумата 11 328,48 лева – разноски за
заповедното производство и сумата 15 239,84 лева – разноски за исковото
производство.
Въззивна жалба срещу решението е подадена от К. К. А., чрез пълномощника
адв. И. Х., в частта, с която са уважени, предявените от банката установителни
искове с правно основание чл. 422 ГПК. Според жалбоподателя решението в
обжалваните части е неправилно и необосновано. Сочи, че от представения по
делото документ-писмо/жалба от 02.08.2011г., изходящ от него и адресиран до
банката, категорично се установява, че кредитът е станал изискуем още на
06.06.2011г., както и че кредитополучателят е информиран за предсрочната
изискуемост. Твърди, че видно и от приложеното по делото решение № 2262 от
30.11.2016г. на САС, постановено по гр.дело № 3456/2016г. още към 2012г.
кредитополучателят е бил известен от банката за настъпилата предсрочна
изискуемост на вземането по договора за кредит. В тази връзка се оспорват
изводите на състава на СГС за датата на която кредитът е станал предсрочно
изискуем. Оспорва се и изводът на съда за неоснователност на възражението на
ответника по спора за изтекла погасителна давност по отношение на главницата и
останалите претендирани суми. Искането е да бъде отменено решението в
обжалваните части и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените
искове бъдат отхвърлени.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК от въззиваемия ищец Банка ДСК ЕАД, чрез
пълномощника юрк. М. К., е постъпил отговор на въззивната жалба, с който
същата се оспорва, като неоснователна. Изложени са подробни съображения за
правилност и обоснованост на решението в обжалваните части.
Въззивната жалба е допустима-подадена е в предвидения в процесуалния
закон срок от легитимирана страна в процеса против валидно и допустимо
съдебно решение, подлежащо на въззивно обжалване, поради което следва да
бъде разгледана по същество.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, 4 състав, след преценка на
изложените от страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по
делото съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от Банка ДСК ЕАД с искова молба,
с която против К. К. А. са предявени искове по чл. 422 ГПК вр. с чл. 415, ал. 1
ГПК за установяване съществуването на вземания на банката по договор за
ипотечен кредит от 03.10.2008г., както следва: за сумата 231 060 евро – главница,
ведно със законната лихва, считано от 17.05.2017г. до окончателното плащане;
сумата 128 717,74 евро – договорна (възнаградителна) лихва за периода от
19.07.2010г. до 16.05.2017г.; сумата 702,90 евро – обезщетение за забава
(неустойка) за периода от 15.10.2015г. до 16.05.2017г.; за сумата 1823,04 евро –
такса управление (по т. 24.1.2 от Общите условия към Договора за кредит) и за
сумата 454,06 евро – застрахователни премии (по т. 26 вр. т.13.6 от Общите
условия към договора за кредит)
В исковата молла се твърди, че на 03.10.2008г. между ищеца и ответника е
сключен договор за ипотечен кредит, по силата на който, банката е предоставила
2
на кредитополучателя банков кредит в размер 231 000 евро със срок за
издължаване 360 месеца, считано от датата на разрешаване на кредита -
09.10.2008г. Сочи се, че към датата на сключване на договора, базовият лихвен
процент бил 4,19%, стандартната надбавка- 3,60 %, намалена с отстъпка от 0,5%
или лихвеният процент по кредита бил общо 7,29%, като кредитополучателя е
следвало да заплаща лихва за целия период на договора, формирана от БЛП за
този вид кредити, определян периодично от кредитора и стандартна надбавка,
намалена с отстъпка, съгласно Условията за ползване на преференциален лихвен
процент по програмата ДСК Уют. Твърди се, че страните договорили гратисен
период за издължаване на главницата по кредита – 84 месеца, през които
кредитополучателят можел, но не бил длъжен да погасява главницата, като в
рамките на гратисния период, кредитополучателят имал право да погасява в
избран от него момент, вкл. извън падежната дата по т. 6 от договора, част или
цялата усвоена главница, както и да усвоява отново суми в рамките на
направените погасявания. Твърди се, че Банката предоставила сумата по кредита,
която била усвоена от ответника на 09.10.2008г.
Ищецът твърди, че поради забава в плащанията по договора за кредит над
90 дни, за банката възникнало правото да го направи предсрочно изискуем и с
нотариална покана с рег. № 1876, том 1, акт 198 от 16.03.2017г. на нотариус с рег.
№ *** НК, връчена при условията на чл. 47 ГПК уведомила кредитополучателя за
предсрочната изискуемост, като кредитът станал предсрочно изискуем на
15.05.2017г.
Твърди, че претендираните суми за главница, договорна лихва и
обезщетение за забава са начислени съгласно уговорките в Договора за кредит, а
претендираните заемни такси в размер 2277,10 евро са формирани от 1823,04 евро
– такса управление (т. 24.1.2 от ОУ към Договора за кредит) и 454,06 евро –
застрахователни премии (т. 26 вр. т.13.6 от ОУ към Договора за кредит).
Ищецът сочи също, че на 17.05.2017г. подал заявление за издаване на
заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по реда на чл. 417 ГПК
въз основа на извлечение от счетоводните книги и в Софийския районен съд било
образувано гр.д. № 31128/2017г. на СРС, като на 22.05.2017г. срещу К.А. била
издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист за заплащане на следните
суми: 231 060 евро, ведно със законната лихва до окончателното изплащане на
задължението; договорна лихва в размер 128 717,74 евро за периода от
19.07.2010г. до 16.05.2017г., обезщетение за забава в размер 702,90 евро за
периода от 15.10.2015г. до 16.05.2017г., заемни такси в размер 2 277,10 евро;
разноски в размер 14 189,85 лева, от които държавна такса и 150 лева за
юрисконсултско възнаграждение. Сочи, че на 13.02.2018г. банката била
уведомена от заповедния съд, че по гр.д. № 31128/2017г. е постъпило възражение
от длъжника срещу издадената заповед и в тази връзка банката подала исковата
молба, с която против длъжника К.А. е предявила искове с правно основание чл.
422 ГПК.
В срока за отговор на исковата молба ответникът оспорва исковете по
основание и размер, като не оспорва, твърдението, че на 03.10.2008г. е сключил с
банката договор за ипотечен кредит, който е усвоен на 09.10.2008г. Не оспорва и
твърдението, че в полза на банката е издадена заповед за изпълнение и
3
изпълнителен лист по гр.д. № 31128/2017г., ГО, 128 състав на СРС, въз основа на
който срещу него било образувано изпълнително дело. Ответникът твърди, че още
на 17.11.2010г. чрез телефонно обаждане от служител на Банката разбрал, че
кредитът е направен предсрочно изискуем, като според него предсрочната
изискуемост е настъпила най-късно на 06.06.2011г. В тази връзка прави
възражение за погасителна давност на всички претендирани суми.
Ответникът сочи, че на 21.10.2008г. банката е увеличила договорения лихвен
процент с 0,5%, като на 13.07.2009г. и на 18.11.2010г. също е извършено
увеличение на лихвения процент. Поддържа, че провел редица срещи с банката с
цел преструктуриране на кредита, но до такова не се стигнало. Смята, че т. 24.3 от
Общите условия на банката за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити е
нищожна и неравноправна, съответно – нищожно и неравноправно е и
увеличението на лихвения процент, извършено от банката. Във връзка с
твърденията за нищожност на клаузата в общите условия за едностранно
увеличение на лихвения процент, твърди, че кредитът и лихвите по него е
следвало да бъдат изчислявани и погасявани при годишна лихва 7,29% при
изпълнение на програма „ДСК Уют“ и при годишна лихва 7,79% при
неизпълнение на програма „ДСК Уют“.
В допълнителната искова молба ищецът поддържа изложените в исковата
молба твърдения и оспорва твърденията и възраженията на ответника, съдържащи
се в отговора. Поддържа, че законосъобразно е извършено едностранното
увеличение на лихвата по кредита; че оспорваните клаузи не са неравоправни, а
попадат в изключенията по чл. 144, ал. 3 ЗПП. Твърди, че Банката е предоставила
преференциални условия и отстъпки в полза на кредитоискателя след подадена от
него заявка за ползване на преференциален лихвен процент по програмата „ДСК
Уют“, а лихвеният процент е променян поради неизпълнение на условията за
ползване на договорената програма „Уют“ и е отпаднал преференциален
променлив лихвен процент, договорен при изпълнение на програма „Уют“.
Ответникът е подал отговор на допълнителната искова молба, с който
поддържа и уточнява твърденията и възраженията си, направени в отговора за
настъпила погасителна давност и наличие на неравноправни клаузи.
Ответникът К. К. А. е предявил против Банка ДСК ЕАД инцидентен
установителен иск - да се признае за установено, че разпоредбата на т. 24.3 от
Общите условия на банката за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити е
нищожна, т.к. е неравноправна и противоречи на закона и добрите нрави.
С отговора на инцидентния установителен иск Банка ДСК ЕАД оспорва иска
като недопустим и неоснователен. Поддържа, че клаузата на т. 24.3 от ОУ попада
в изключенията по чл. 144, ал. 3 ЗЗП.
Софийският апелативен съд, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност съобразно
разпоредбата на чл.235 от ГПК, намира за установено от фактическа страна
следното:
На 03.10.2008г. е сключен договор за ипотечен кредит между Банка ДСК
ЕАД и К. К. А., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя
4
кредит в размер 231 000 евро със срок на издължаване 360 месеца, считано от
датата на усвояването на сумата, като в чл.2, изр.2 от договора страните са
уговорили 84 месеца гратисен период за издължаване на главницата, в който
период кредитополучателят може, но не е длъжен да погасява главница.
В чл. 6 от договора е посочено, че падежната дата за издължаване на
месечните вноски за главница и/или лихва е 15-то число на месеца, а според чл. 7
за предоставения кредит кредитополучателят заплаща лихва за целия период,
формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от
кредитора и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия
за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК УЮТ“,
приложени към договора. Посочено е, че към датата на сключване на договора
базовият лихвен процент е 4,19%, стандартната надбавка е 3,60 %, намалена с
отстъпка 0,5% или лихвеният процент по кредита е общо 7,29%. Според т. 9.2 и т.
9.3.от ОУ към договора за кредит лихвата се начислява върху усвоената и
непогасена част от кредита и се заплаща месечно, като при начисляване на
лихвите, месецът се брои на 30 дни, а годината за 360 дни. В т.20.2 от ОУ към
договора е посочено, че при допусната забава в плащанията на главница и/или
лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се
отнася към просрочие, като до предявяване на молба за събирането на вземането
по съдебен ред остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент,
увеличен с наказателна надбавка в размер 10 %. Страните не спорят, че първото
усвояване на предоставената сума е извършено на 09.10.2008г.
По делото са представени: заявка за ползване на преференциален лихвен
процент по жилищен или ипотечен кредит, подписана от К.А., както и условията
на банката за ползването на преференциалния лихвен процент по жилищни или
ипотечни кредити по програма „ДСК Уют”.
Представени по делото са жалба с вх. № 08-00-01-3617 от 06.06.2011г. от К.
К. А., адресирана до Банка ДСК ЕАД, в която А. твърди, че през м. януари 2011г.
разбрал след телефонен разговор със служител на банката, че кредитът от 2008г. е
превърнат в предсрочно изискуем. В тази жалба А. оспорва извършените от
банката увеличения на лихвения процент и иска същият да бъде преизчислен.
В отговор на тази жалба, с писмо с изх. № 08-00-01-3617/02.08.2011г. Банка
ДСК ЕАД е уведомила кредитополучателя за датите на промяната на лихвения
процент по кредита и условията, при които същият е увеличаван, съответно
намаляван.
В първоинстанционното производство е прието като писмено доказателство
влязло в сила решение от 30.11.2016г., постановено по гр.д. №3456/2016г. по
описа на САС, с което изцяло е отменено решение № 2501/28.03.2016г. по т.дело
№ 16937/2012г. на Софийския градски съд, 1 състав, с което е признато за
установено по иск по чл. 422 ГПК, че К. К. А. дължи на Банка ДСК ЕАД, на
основание договор за ипотечен кредит от 03.10.2008г. главница в размер 231 000
евро; договорни лихви за периода от 15.08.2010г. до 09.08.2011г.; санкционираща
лихва и заемни такси, за които суми има издадена заповед за изпълнение по гр.д.
№ 34633/2011г. на СРС и е постановено друго, с което са отхвърлени предявените
от банката против К.А. искове с правно основание чл. 422 ГПК. В мотивите на
5
съдебното решение на САС е посочено, че искът по чл. 422 ГПК е неоснователен
поради това, че преди датата на подаване на заявление по заповедно производство
по гр.дело № 34633/2011г. по описа на СРС банката не е уведомила надлежно
длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост на вземанията по договора за
кредит от 03.10.2008г.
Установява се, че на 16.03.2017г. банката е изготвила писмено уведомление
до ответника А., оформено с нотариална покана с рег. №1876, том 1, акт 198 на
нотариус с рег. № *** на Нотариалната камара, че поради забава в погасяване на
задълженията по договор за кредит от 03.10.2008г. обявява кредита за предсрочно
изискуем. От удостовереното от помощник – нотариуса върху нотариалната
покана, от трите разписки за връчване и изготвения от нотариуса констативен
протокол се установява, че нотариалната покана е връчена на 09.05.2017г., при
условията на чл. 47, ал. 1 вр. ал. 2 вр. ал. 5 ГПК.
На 17.05.2017г. банката е подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ и по ч.гр.д. №
31128/2017г. по описа на СРС на 22.05.2017г. в полза на банката против К. К. А. е
издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист, въз основа на който е
образувано против длъжника изпълнително производство, по което ЧСИ е връчил
на А. заповедта за изпълнение и ПДИ. На 21.08.2017г., на основание чл. 414
ГПК, длъжникът А. е подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение
и на 13.02.2018г. заповедният съд е указал на банката в едномесечен срок да
представи доказателства, че е подала установителен иск относно вземанията си.
Исковата молба по която е образувано първоинстанционното производство е
подадена в указания от съда месечен срок.
Според изслушаното и прието в производството пред СГС заключение на
ССчЕ, изготвено от вещото лице Л. Б. Б., за погасяване на задълженията по
договора за кредит от 03.10.2008г. са постъпили суми в общ размер 33 386,92
евро, с които е погасена договорна лихва в размер 32 995,96 евро, санкционираща
лихва в размер 180 евро и заемни такси в размер 210,96 евро. Експертът е
установил, че последното плащане по кредита е постъпило на 20.12.2010г., когато
е платена сума 1000 евро, с която е погасена изцяло вноска с падеж 15.08.2010г. и
част от вноска с падеж 15.09.2010г.
Вещото лице е посочило, че съгласно договора, страните са уговорили 84
месеца гратисен период за погасяване на главницата или до 15.09.2015г.
Изчислило е, че неиздължената главница към 17.05.2017г.-датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение е в размер 231 000 евро; че за
периода от 15.09.2010г. до 17.05.2017г. начислената и неплатена договорна лихва
е в размер 128 717,75 евро; че начислената санкционираща лихва е в общ размер
527,35 евро, от които 399 евро за периода от 15.10.2015г. до 14.05.2017г. по т.20.1
от ОУ и 128,35 евро за периода от 15.05.2017г. до 16.05.2017г. върху цялата
изискуема главница по т. 20.2 от ОУ. Установено е, че начислените и неплатени
такси са в общ размер 2 337,10 евро, от които 1 823,04 евро такса за управление за
периода от 05.10.2010г. до 15.10.2016г., сумата 454,06 евро-такса за застраховка,
начислени за периода от 28.09.2011г. до 27.09.2016г. и сумата 60 евро такса
предсрочна изискуемост, начислена на 15.05.2017г. Вещото лице е посочило, че
непогасените падежирали вноски към 17.05.2017г. са общо 81 броя или сумата
6
145 350,71 евро.
Според експерта дължимите суми по договора за кредит, в случай, че не е
налице промяна на лихвения процент са в общ размер 352 523,71 евро, от които
главница в размер 231 000 евро; възнаградителна лихва в размер 118 869,26 евро;
санкционираща лихва – 347,35 евро и заемни такси – 2 307,10 евро. Посочил е, че
дължимите суми по кредита към датата на изготвяне на еспертизата, 13.03.2020г.,
при прилагане на първоначалните условия по договора, без промяната в БЛП и
след като се съобразят извършените плащания са в общ размер 403 280,94 евро, от
които 231 000 евро главница; 169 754,84 евро възнаградителна лихва; 2 814,90
евро-санкционираща лихва и заемни такси в размер 5 079,10 евро.
При така установените факти, Софийският апелативен съд, 4 състав, прави
следните изводи:
Решението на СГС в обжалваната част - тази, с която е уважен искът по чл.
422 ГПК, е валидно и допустимо. Налице са процесуалните предпоставки за
съществуването и надлежното упражняване на правото на иск. Налице е правен
интерес от предявения иск по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за установяване
съществуване на процесните вземания, дължими по договор за банков кредит, тъй
като те са предмет на издадена в полза на Банка ДСК ЕАД заповед за изпълнение,
срещу която в срока по чл. 414 ГПК е постъпило възражение от ответника-
длъжник. Установителният иск на Банка ДСК ЕАД против К. К. А. е предявен в
срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.
В производството по предявения положителен установителен иск по чл.422
ГПК банката-ищец цели да установи, че ответникът й дължи парична сума по
сключен договор за банков кредит, за която има издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.417 ГПК. Уважаването на иска по чл.422 ГПК
предполага доказване кумулативното наличие на няколко предпоставки: между
страните през процесния период да е съществувало валидно договорно
правоотношение; ищецът да е изправна страна по последното и да е изпълнил
своите задължения; ответникът да не е извършил дължимата насрещна престация;
да е налице изпадане в забава – т.е. вземането да е изискуемо. В хода на
производството по иск по чл.422 ГПК в тежест на ищеца е да докаже, че спорното
право е възникнало, а в тежест на ответника е да установи фактите, които го
погасяват, изключват или унищожават, тоест ответникът следва да проведе
насрещно пълно и главно доказване на своите правоизключващи или
правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни
последици.
Съвкупният анализ на обсъдените доказателства води до категоричния
извод, че страните по спора са обвързани от валидна облигационна връзка, по
която ищцовата банка надлежно е изпълнила задължението си да предостави на
ответника посочената в договора за кредит сума; че ответникът е преустановил
изпълнението на задълженията си по договора за кредит след 20.12.2010г.,
плащайки вноски с падеж м.8.2010 и частично - м.9.2010г., поради което банката е
обявила кредита за предсрочно изискуем и е уведомила надлежно длъжника за
това обстоятелство, преди подаване на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение въз основа на документ по гр.д.№31128/2017г. по описа на СРС;
7
налице е съответствие на вземанията, предмет на установителния иск и тези, за
които е издадена оспорената от ответника заповед за изпълнение.
Спорни пред САС са въпросите, очертани от оплакванията във въззивната
жалба на ответника-кога е настъпила предсрочната изискуемост на вземането на
банката и погасени ли са по давност вземанията по договора за ипотечен кредит
от 03.10.2008г.
По първия спорен въпрос, въззивният съд намира следното:
Страните не спорят, че на 16.03.2017г. Банка ДСК ЕАД е изготвила нарочно
уведомление до ответника, оформено в нотариална покана с рег. № 1876, том 1,
акт № 198 на нотариус Г. Г., в което изрично е заявено, че поради забава в
плащанията по договора за ипотечен кредит от 03.10.2008г. кредитът е обявен от
банката за предсрочно изискуем. Не се спори и, че на 09.05.2017г. по реда и при
условията на чл. 47 ГПК нотариалната покана е надлежно връчена на ответника.
Според дадените към т.18 от ТР № 4 от 18.06.2014г. на ОСТГК на ВКС
разяснения обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2
ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или
непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за
вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били
изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването й. Постигнатата в договора за
банков кредит предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой
вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да
уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда
действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви
кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до
длъжника – кредитополучател.
Предвид задължителните за този съдебен състав указания, дадени в
цитираното тълкувателно решение, САС намира, че доколкото волеизявлението
на банката до длъжника е оформено в писмен документ и съдържа ясно изразено
позоваване на обстоятелствата по чл. 60, ал. 2 ЗКИ и тъй като това волеизявление
за предсрочно изискуем е достигнало до ответника на 09.05.2017г., с връчената по
реда на чл. 47 ГПК нотариална покана, в конкретния случай предсрочната
изискуемост на договора за кредит е породила действието си на 09.05.2017г.
Предвид изложеното са неоснователни оплакванията във въззивната жалба, за
настъпила предсрочна изискуемост на кредита още към 2011г.
С оглед разясненията, дадени в цитираното ТР, въззивният съд напълно
споделя изводите на състава на СГС, че от представените към отговора на
исковата молба писмени доказателства-жалба с вх. № 08-00-01-3617 от
06.06.2011г. и писмо от банката, адресирано до ответника с изх. № 08-00-01-
3617/02.08.2011г. не може да се направи извод, че през 2011г. банката е отправила
до А. писмено волеизявление, че обявява кредита изцяло за предсрочно изискуем.
Такъв извод не може да бъде направен и въз основа на представеното и
обсъдено решение на САС, постановено по гр.дело № 3456/2016г., с което са
8
отхвърлени предходни искове с правно основание чл. 422 ГПК на банката против
А., поради липса на настъпила предсрочна изискуемост на процесните вземания
по договора за кредит от 03.10.2008г. Със сила на пресъдено нещо между страните
е отречено съществуването на предявените вземания на банката като неизискуеми
към момента на приключване на съдебното дирене - 24.10.2016г. Силата на
пресъдено нещо по гр.дело № 3456/2016г. се формира към датата на устните
състезания пред въззивния съд и по отношение на въведените в този процес
правопораждащи спорното право факти. След като искът е бил отхвърлен с
цитираното решение на САС поради ненастъпила предсрочна изискуемост на
вземанията, то страните са обвързани от СНП относно този факт към датата на
устните състезания през САС или към 24.10.2016г., а всички други изброени от
ответника А. дати предхождат посочения момент. Трайна и непротиворечива е
съдебната практика (решение №132/13.01.2021г. по т.дело №2195/2019г. на I ТО
на ВКС; решение №118/11.12.2020 по дело №2278/ 2019г. на ВКС и други) по
въпроса, че няма пречка в хипотезата на отхвърляне на осъдителен иск или на иск
по чл. 422 ГПК не поради отричане възникването на спорното право, а поради
неизискуемост на претендираните вземания (преждевременно предявени
претенции), същите вземания да бъдат предмет на нов иск при твърдение за нов
факт- настъпване на изискуемостта след края на съдебното дирене по
предходното дело. С оглед изложеното и като взе предвид, че в настоящото
производство се претендира установяване съществуването на вземания по
договора за банков кредит с твърдение за настъпила предсрочна изискуемост с
връчване на нотариална покана на ответника на 09.05.2017г., т.е. след влизане в
сила на решението по гр.дело № 3456/2016г. на САС, въззивният съд намира, че е
неоснователно твърдението на ответника, направено в първоинстанционното
производство и поддържано във въззивната жалба, че предсрочната изискуемост
на процесните вземания е настъпила още през 2011г.
По втория спорен въпрос:
Във връзка с твърдението, че вземанията на банката по договора за кредит от
03.10.2008г. са изискуеми още към 2011г., съответно и от този по-ранен момент
според длъжника е започнала да тече погасителната давност за претендираните
въз основа на обявената предсрочна изискуемост вземания по кредита, които са
били погасени по давност към датата на подаване на второто по време заявление
за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК –
17.05.2017г.
Съгласно чл. 114 ЗЗД, давността тече от момента, в който вземането е
станало изискуемо. В решение № 45/17.06.2020г. по т.д. № 237/2019г. на ІI ТО на
ВКС на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС е
отговорил, че „началният момент, от който започва да тече давностният срок за
вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит е
моментът на изискуемостта на съответната вноска”. Съдът е приел, че когато
вземането на банката по кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски,
изискуемостта на съответната част от главницата настъпва в различни моменти по
силата на постигнатото от страните съгласие, което има силата на закон между
тях. За съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на
срока за плащането й, от който момент за тази част кредиторът може да търси
изпълнение, вкл. и по съдебен т.е. принудителен ред, поради което бездействието
9
му се санкционира с течение на давностния срок по отношение на тази част от
вземането по кредита.
Предвид цитираната съдебна практика и като съобрази данните по делото,
според които първата дължима вноска по главницата е с падеж 15.10.2015г., а
заявлението на Банката за издаване на заповед за изпълнение е подадено на
17.05.2017г., въззивният съд намира, че петгодишният давностен срок не е
изтекъл, поради което е неоснователно направеното от А. възражение за
погасяване по давност на главницата в размер 231 000 евро. Следва да бъде
уважен и акцесорният иск за законна лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението в заповедното производство- 17.05.2017г.
Според чл.111 б. „в“ ЗЗД вземанията за лихви се погасяват с изтичане на
тригодишна давност. Договорната лихва се претендира за периода от 19.07.2010г.
до 16.05.2017г., като давността е прекъсната с факта на предявяване на иска пред
съда - чл. 116, б. „б“, пр.1-во ЗЗД. Разглежданият установителен иск е предявен на
17.05.2017г.-денят, в който е подадено заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, с оглед повелителното разрешение на нормата на чл. 422, ал.1 ГПК.
Следователно всички претенции за вземания за лихви, чийто падеж е настъпил
преди 17.05.2014г. са погасени по давност и искът на банката за заплащане на
възнаградителна лихва е погасен по давност за периода от 19.07.2010г. до
17.05.2014 г. Съгласно обсъденото заключение на ССчЕ размерът на дължимата
възнаградителна лихва, ако не се взема предвид едностранното увеличение на
банката на лихвения процент е в размер 118 869,26 евро, а за периода от
17.05.2014г. до 17.05.2017г. - датата на подаване на заявлението в заповедното
производство е в размер 54 084,06 евро. Предвид това, за тази сума искът по чл.
422 ГПК за дължимост на възнаградителните лихви, следва да бъде уважен.
Следва да бъде посочено, че допусната от първоинстанционния съд очевидна
фактическа грешка в диспозитива на решението относно началния момент на
дължимост на възнаградителната лихва-вместо от 17.05.2014г. до 16.05.2017г.
съдът е посочил от 19.07.2010г. до 16.05.2017г., не може да бъде поправена от
въззивния съд по реда на инстанционния контрол.
Частично основателна е претенцията с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за
дължимост на обезщетението (неустойка) за забава за периода от 15.10.2015г. до
16.05.2017г. Според т.20.1 и т.20.2, изр.2 от ОУ към договора за кредит при забава
на плащането на месечната вноска от деня следващ падежната дата, определена в
договора, частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с
договорената лихва, увеличена с наказателна надбавка от три процентни пункта,
като до предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред остатъкът от
кредита се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна
надбавка в размер на 10 процентни пункта. В обсъденото заключение на ССчЕ е
посочено, че размерът на обезщетението за забава, в случай, че не се приложи
едностранното увеличение от банката, за периода от 15.10.2015г. до 16.05.2017г. е
в размер 347,35 евро, предвид това за тази сума искът следва да бъде уважен.
Въззивният съд напълно споделя извода на състава на СГС, че направеното от
ответника възражение за погасяване на това вземане по давност е неоснователно,
тъй като към 17.05.2017г. тригодишният давностен срок не е изтекъл.
Съгласно Тарифата за лихвите, таксите и комисионните, таксата за
10
управление на жилищни и ипотечни кредити, разрешени след 02.01.2008г. е 0,40%
годишно върху остатъка на кредита. Според заключението на ССчЕ за периода от
05.10.2010г. до 15.10.2016г. са начислени седем такси за управление в общ размер
1 823,04 евро. С оглед направеното възражение за погасителна давност,
вземанията за такса за управление, начислени преди 17.05.2012г. са погасени по
давност (чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 110 ЗЗД). От съдебно-счетоводната експертиза
се установява, че преди 17.05.2012г. са начислени две такси за управление в общ
размер 299,04 евро. След 17.05.2012г. са начислени пет такси за управление в общ
размер 1524 евро и с оглед погасените по давност такси преди 17.05.2012г. искът
следа да бъде уважен до сумата 1524 евро, а за разликата до пълния предявен
размер – отхвърлен като погасен по давност.
Изводите на въззивната инстанция съвпадат с изводите на
първоинстанционния съд, поради което решението в обжалваните от ответника
К.А. части, следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, жалбоподателят ответник дължи на въззиваемата
страна юрисконсултско възнаграждение в размер 300 лева.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд, 4 състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260637 от 17.10.2020г., постановено по гр.дело №
3385/2018г. на Софийския градски съд, ГО, 15 състав, в обжалваните части, в
чийто диспозитив е допусната очевидна фактическа грешка, относно началния
период, от който се дължи възнаградителна лихва датата.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, К. К. А. да плати на Банка ДСК
ЕАД юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство в размер 300
лева.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВЪРХОВНИЯ
КАСАЦИОНЕН СЪД при предпоставките на чл.280 от ГПК в едномесечен срок от
връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11