Р Е Ш Е Н И Е
№ 39
гр. Русе, 17.03.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Административен
съд - Русе, в публично заседание на 17 февруари през две хиляди и двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИАНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛИЦА ДИМИТРОВА
ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
при
секретаря МАРИЯ СТАНЧЕВА и в
присъствието на прокурора РАДОСЛАВ
ГРАДЕВ като разгледа докладваното от съдия ВЪРБАНОВА КАН дело № 3
описа за 2021 година, за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 63, ал. 1, изречение 2 от ЗАНН, във връзка с чл. 208 и сл. от АПК.
Постъпила е касационна жалба от Сектор „Пътна полиция“
при Областна дирекция на МВР – Русе, депозирана чрез процесуален представител - главен
юрисконсулт Т.Й., против Решение № 721 от 04.12.2020 г., постановено по АНД № 1586/2020
г. по описа на
Районен съд - Русе, с което е отменено Наказателно постановление (НП) №
20-1085-002505 от 12.08.2020 г. на Началник на Сектор „Пътна полиция“ при ОД на
МВР – Русе, с което на Б.К.Г. *** за нарушение на чл. 140, ал. 1 от Закона за
движението по пътищата (ЗДвП) и на основание чл. 175, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП са
наложени кумулативно административни наказания „глоба” в размер на 200 (двеста)
лева и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 6 месеца. В жалбата се
навеждат оплаквания за неправилност на съдебния акт поради нарушение на
материалния и процесуалния закон. Иска се съдът да отмени решението на РС -
Русе и вместо него да се постанови друго, с което да се потвърди издаденото
наказателно постановление. Няма заявена претенция за присъждане на разноски.
Прави се възражение за прекомерност на разноските, в случай че ответникът представи
списък на разноските или договор за правна защита с по-висок размер от
определения съгласно Наредба № 1/2004 г.
Касационният ответник – Б.К.Г., чрез процесуален
представител адв. Н., в депозирано по делото писмено възражение и в хода на
делото по същество, оспорва основателността на касационната жалба и моли съда
да остави в сила постановеното въззивно решение. Не претендира присъждане на
разноски.
Представителят на Окръжна прокуратура - Русе дава
заключение за неоснователност на жалбата. Намира постановеното от РРС решение за
правилно, като счита че са налице данни за деяния по чл. 313 от НК за
наказаното лице и евентуално по чл. 290 от НК за свидетелите по въззивното
дело.
Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни
основания, становищата на страните и събраните по делото доказателства, като
извърши касационна проверка на обжалваното решение по чл. 218, ал. 2 от АПК,
прие за установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в
срок от надлежна страна, атакува невлязъл в сила съдебен акт на районен съд,
постановен в производството по Глава трета Раздел V на ЗАНН и подлежи на
разглеждане.
За да постанови решението си, районният съд е приел, че
от събраните в хода на делото доказателства безспорно се установя всички
елементи от обективна страна на нарушението по чл. 140, ал. 1 от ЗДвП, за
извършването на което е санкциониран касационният ответник, но в хода на
въззивното дело било установено по безспорен начин, че Б.Г. не е автор на
нарушението. Този извод е мотивиран от районния съд със свидетелските показания
на свидетелите Илиев и Христов, които единодушно посочили, че в момента на
извършване на нарушението процесният автомобил е управляван от св. Илиев. Съдът
посочил, че в хода на съдебното следствие не били представени и събрани
доказателства, оборващи твърденията на свидетелите относно авторството на
нарушението. С тези аргументи въззивният съд отменил оспореното пред него
наказателно постановление.
Настоящата касационна инстанция намира решението на
районния съд за неправилно, тъй като въз основа на събраните в хода на делото
доказателства съдът е направил несъответстващи на тези доказателства изводи.
Административнонаказателната отговорност на
касационния ответник е ангажирана затова, че 16.10.2019 г. около 12:50 часа в
гр. Русе, по бул. „Христо Ботев“ до пешеходен светофар в ж.к. Дружба – 3 по
посока гр. Разград е управлявал товарен автомобил Фолксваген Транспортер с рег.
№ Р 5792 РН, негова собственост, което МПС към посочената дата е било със
служебно прекратена регистрация на основание чл. 143, ал. 15 от ЗДвП – тъй като
в двумесечен срок от придобиването собственикът (наказаното лице) не е изпълнил
задължението си да регистрира превозното средство. Нарушението е установено
след заснемане с мобилна камера на движението на процесното МПС с превишена
скорост като при обработване на заснетите с камерата видеоклипове е извършена
проверка относно регистрацията на заснетото МПС и е установено, че същата е
прекратена на основание чл. 143, ал. 15 от ЗДвП. На 05.11.2019 г. Б.Г. попълнил
декларация по чл. 188 от ЗДвП, посочвайки изрично в нея, че на процесната дата
и част автомобил с рег. № Р 5792 РН е управляван от него. Установявайки по този
начин извършителя на гореописаното нарушение, квалифицирано като такова по чл.
140, ал. 1 от ЗДвП, служител на касатора съставил АУАН № 377547/05.11.2019 г.
срещу Б.Г., който акт нарушителят подписал изрично посочвайки, че няма възражения.
Възражения не са депозирани и в последствие. Материалите по образуваната
административнонаказателната преписка били изпратени на РРП с оглед данни за
извършено престъпление по чл. 345, ал. 2 от НК като след проведеното
разследване, образуваното досъдебно наказателно производство било прекратено с
постановление на районния прокурор на РРП от 07.08.2020 г. на основание чл.
243, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК във връзка с чл. 9,
ал. 2 от НК, поради това, че деянието на Г. е прието за такова с явно
незначителна обществена опасност. Тъй като обаче деянието съставлява
административно нарушение по чл. 175, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП материалите по
делото са изпратени обратно по компетентност на директора на ОДМВР – Русе. В
хода на досъдебното производство въз основа на материалите по изпратената от
сектор „Пътна полиция“ преписка и разпита на служителите, имащи отношение към
преписката, е установено, че на 16.10..2019 г. Б.Г. е управлявал МПС с рег.№ Р
5792 РН въпреки че регистрацията на това МПС била служебно прекратена по реда
на чл. 143, ал. 15 от ЗДвП. Именно за това с оспореното пред въззивния съд
наказателно постановление на Б.Г. били наложени административни наказания глоба
в размер на 200 лв. и лишаване от право да управлява МПС за срок от 6 месеца.
Едва тогава при оспорването на това наказателно постановление пред районния съд
наказаното лице посочило, че всъщност собственото му МПС е управлявано на
процесната дата от негов служител – св. И. Като мотив за подадената декларация
по чл. 188 от ЗДвП Б.Г. посочил, че не желаел да натоварва финансово служителя
си и затова поел отговорността за извършеното нарушение, но едва след
издаването на наказателното постановление установил, че за посоченото нарушение
се налага и наказание лишаване от право да управлява МПС.
Въз основа на изложената фактическа
обстановка, въззивният съд правилно е достигнал до извод, че са безспорно
установени всички елементи от обективна страна на нарушение по чл. 140, ал. 1
от ЗДвП, респективно от фактическия състав на административно нарушение по чл.
175, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП. Неправилен обаче се явява извода на районния съд, че
доказателствата по делото безспорно доказват, че Б.Г. не е автор на
нарушението, за което е санкциониран. Действително и двамата, разпитани по
делото, свидетели заявяват, че св. Илиев
е управлявал процесното МПС в деня на извършване на нарушението. Техните
показания обаче за възприети и анализирани от въззивния съд самостоятелно и без
обвързаност с останалия доказателствен материал по делото.
Настоящата съдебна инстанция намира, че
свидетелските показания в конкретния случай не могат да бъдат кредитирани, той
като на първо място противоречат на попълнената от самия касационен ответник
декларация, която е и специфичното средство, установено от закона за
установяване авторството на извършено административно нарушение по ЗДвП. Не
може да бъде споделен мотива на наказаното лице, че същият е посочил себе си
като водач на МПС с мотив, че е искал да не натоварва финансово своя работник.
С такъв мотив Г. е имал възможност просто да заплати наложената глоба на
работника му. Освен наличието на декларация по чл. 188 от ЗДвП, следва да се
отбележи, че липсват и възражения по съставния акт от страна на касационния
ответник. Тук е мястото да се посочи, че неоснователно във възражението си
срещу касационната жалба касационният ответник твърди, че едва с издаването на
наказателното постановление и оспорването му пред въззивния съд е можел да
защити правата си. Точно обратното, още при съставянето на АУАН Г. е можел да
депозира своите възражения, включително и относно авторството на нарушението.
С оглед на това настоящият съд намира, че
твърденията на касационния ответник, поддържани както пред въззивния съд, така
и пред настоящата инстанция, съставляват единствено негова защитна теза, която
наказаното лице се домогва да докаже чрез показанията на свидетелите – негов
настоящ и бивш работник. По този начин, твърдейки, че е декларирал неверни
обстоятелства, т.е. чрез своето неправомерно поведение, касационният ответник
се стреми да се освободи от административнонаказателна отговорност, посочвайки
едва пред въззивната инстанция като извършител на деянието друго лице, за което
реализирането на административнонаказателна отговорност към настоящия момент
вече не би било възможно поради изтичане на сроковете по чл. 34 от ЗАНН. С
оглед на това касационният съд намира, че събраните гласни доказателства в хода
на въззивното производство не следва да безкритично да се кредитират, както е
направил районният съд и чрез тях не се оборва попълнената по надлежния ред и
под страх от наказателна отговорност декларация по чл. 188 от ЗДвП, в която в
близък момент на момента на извършване на нарушението самият нарушител е
посочил, че е управлявал процесното МПС.
Според правилото на чл.
140, ал. 1, изр. първо от ЗДвП, по пътищата, отворени за обществено ползване,
се допускат само моторни превозни средства и ремаркета, които са регистрирани и
са с табели с регистрационен номер, поставени на определените за това места.
Нарушаването на това правило е обявено за наказуемо с административно наказание
по чл. 175, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП, според който текст, се наказва с лишаване от
право да управлява моторно превозно средство за срок от 6 до 12 месеца и с
глоба от 200 до 500 лв. водач, който управлява моторно превозно средство, което
не е регистрирано по надлежния ред. В конкретния случай, както вече се посочи,
по делото са безспорно установени всички елементи от фактическия състав на
цитираното административно нарушение, като неговият автор е бил надлежно
установен както с попълването на декларацията по чл. 188 от ЗДвП от собственика
на превозното средство, така и в хода на проведеното досъдебно наказателно
производство, което е било прекратено не поради това, че наказаното лице не е
извършител на деянието, а поради явната незначителност на вредните последици от
него.
Всичко изложено до
тук води до извод за незаконосъобразност на оспореното пред настоящата
инстанция въззивно съдебно решение, което следва да бъде отменено и вместо него
следва да се постанови друго, с което процесното наказателно постановление да
бъде потвърдено.
Мотивиран така и на основание чл. 63, ал. 1 от ЗАНН,
във вр. с чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Административният съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 721 от 04.12.2020 г.,
постановено по АНД № 1586/2020 г. по описа на Районен съд - Русе, с
което е отменено Наказателно постановление № 20-1085-002505 от 12.08.2020 г. на
Началник на Сектор „Пътна полиция“ при ОД на
МВР – Русе и вместо него постановява
ПОТВЪРЖДАВА Наказателно постановление №
20-1085-002505 от 12.08.2020 г. на Началник на Сектор „Пътна полиция“ при ОД на
МВР – Русе, с което на Б.К.Г. *** за нарушение на чл. 140, ал. 1 от ЗДвП и на
основание чл. 175, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП са наложени кумулативно административни
наказания „глоба” в размер на 200 (двеста) лева и „лишаване от право да
управлява МПС“ за срок от 6 месеца
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.