№ 445
гр. Варна, 24.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
първи април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Светла В. Пенева
Членове:Красимир Т. Василев
Деница Славова
при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова
като разгледа докладваното от Деница Славова Въззивно гражданско дело №
20243100500482 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 6633/25.01.2024г. от Община
Варна срещу Решение № 17/03.01.2024г., постановено по гр.д. №
14456/2023г. на ВРС - 12 с/в, с което съдът ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между ищцата Р. В. Т., ЕГН **********, с адрес: *** и
ответника Община Варна, представлявана от Б.К., с административен адрес:
***, че ответникът НЕ Е собственик на следните недвижими имоти,
находящи се в ***:
I.ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор *** по КККР на гр. Варна,
одобрена със Заповед № РД-18-1897/27.11.2018 г. на изпълнителен директор
на АГКК, изменена със заповед № 18-5281/23.05.2018 г. на Началник на
СГКК Варна, урбанизирана територия, с площ от 514 кв.м., стар номер 30,
квартал 14, парцел VII, при граници: ПИ ***, ПИ ***, ведно с построените в
имота: 1.ВИЛНА СГРАДА със ЗП от 61.81 кв.м., РЗП от 105.06 кв.м. и избени
помещения със ЗП от 38.65 кв.м, за която е издадено удостоверение за
търпимост № АУ 220353КНС_001КНС/24.07.2014 г. от главен архитект на
1
район „А.", представляваща сграда с идентификатор ***.1 по КККР и 2.
Сграда с идентификатор ***.2 по КККР, на един етаж, с площ от 31 кв.м.;
II. ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор *** по КККР на гр. Варна,
одобрена със Заповед № РД-18-1897/27.11.2018 г. на изпълнителен директор
на АГКК, урбанизирана територия, с площ от 547 кв.м., стар номер 31,
квартал 14, парцел VIII, при граници: ПИ ***, ПИ ***, ведно с построените в
имота сгради от допълващото застрояване: Сграда - гараж с идентификатор
***.1 по КККР, на един етаж, с площ от 18 кв.м и Сграда с идентификатор
***.2 по КККР, на един етаж, с площ от 7 кв.м, както и всички приращения и
подобрения в имота.
В жалбата е изложено становище за неправилност на обжалваното
първоинстанционно решение поради необоснованост. Сочи се, че съдът не е
съобразил, че за частите от териториите по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ най-ранният
момент, в който е възможно имотите в местността „Л.“ да се
индивидуализират с граници и местоположение, е моментът на влизане в сила
на плана за новообразуваните имоти. От събраните по делото доказателства,
безспорно се установи, че за територията няма одобрен ПНИ. Отделно от
това по отношение на имота е приложима предвидената с член 86 от ЗС и
действалата до 31.05.1996 г. забрана за придобиване по давност на имоти
държавна и общинска собственост, както и въведеният с § 1, алинея 1 от
Закона за допълнение на ЗС мораториум. Тоест, към настоящия момент не е
изтекъл изискуемият съгласно член 79 от ЗС десетгодишен давностен срок и
ищеца не е могъл да придобие имота въз основа на давностно владение.
Въззивникът моли съдът да отмени първоинстанционното решение и да
се постанови ново, с което да се отхвърли исковата претенция.
В срока по чл.263, ал.2 от ГПК НЕ е постъпил отговор от въззиваемата
страна.
При така очертаните предмет на предявения иск, въззивният съд
при проверката си по реда на чл.269 от ГПК констатира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо.
Въззивната жалба разгледана по същество се явява неоснователна,
при прието за установено следното от фактическа и правна страна:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с отрицателен установителен
2
иск за признаване за установено между страните Р. В. Т. и Община Варна, че
ответникът не е собственик на следните недвижими имоти, находящи се в
***, а именно: I.ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор *** по КККР на гр.
Варна, и II. ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор *** по КККР на гр. Варна,
ведно с построените в имотите сгради.
В исковата молба се поддържа, че процесните имоти са придобити от
ищеца на основание давностно владение в периода от 1993 г. до момента на
подаване на исковата молба, като правото й е признато с констативен
нотариален акт, издаден въз основа на обстоятелствена проверка, № 183, том
V, дело 977/07.07.2014 г. на АВ-Варна. Твърди се, че собственик на
процесиите имоти е бил бащата на ищцата В. Н. Т., починал на 19.05.1981 г. в
с. К., който от своя страна ги е имал по наследство от своя баща Н. А. Т.,
починал 1959 г. в с. К., признат за собственик по давност, въз основа на
обстоятелствена проверка, с нот. акт No 53, том V, дело № 322/18.04.1938 г.
Излага, че двата поземлени имота са оградени с обща ограда, че ищцата е
застроила имотите, както и че вилната сграда /основаната/ е построена още
през 1994-1995 г.
Сочи, че ответника Община Варна с АОС № 6569/08.08.2011 г. вписан в
АВ Варна - акт № 70, том 21, дело № 10852/18.08.2011 г. актува на основание
пар.42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС/ДВ.бр.96/1999 г., процесния имот - стар номер
30, квартал 14, парцел VII с площ от 476 кв.м., като общинска собственост, а с
АОС № 10069/22.02.2019 г. вписан в АВ Варна, а с акт № 129, том 11, дело №
2289/26.02.2019 г., актува ПИ с идентификатор *** по КККР на гр. Варна с
площ от 515 кв.м., на основание чл.59 ал.1 ЗОС и се вписва се като
собственик в КККР на гр. Варна; с АОС № 6570/08.08.2011 г. вписан в АВ
Варна – Община Варна актува на основание пар.42 от ПЗР към ЗИД на
ЗОС/ДВ.бр.96/1999 г., процесния имот - стар номер 31, квартал 14, парцел
VIII с площ от 487 кв.м., като общинска собственост, а с АОС №
10070/22.02.2019 г. вписан в АВ Варна - акт № 122, том 11, дело №
2280/26.02.2019 г., актува ПИ с идентификатор *** по КККР на гр. Варна с
площ от 547 кв.м., на основание чл. 59, ал. 1 ЗОС и се вписва се като
собственик в КККР на гр. Варна.
Счита, че актът за общинска собственост не може сам по себе си да
легитимира Община Варна като собственик на процесиите имоти.
3
В депозирания от ответника отговор на исковата молба от Община
Варна в срока по чл. 131 ГПК, поддържа, че искът е недопустим и
неоснователен. Сочи, че ищецът има интерес от предявяване на положителен
установителен иск, а не на отрицателен такъв. На следващо място счита, че не
е налице правен интерес за ищеца от предявения иск, тъй като след
изменението на ЗСПЗЗ през 1999 г. индивидуализацията на земеделските земи
в територии по §4 ПЗР ЗСПЗЗ се извършва с плана на новообразуваните
имоти. Едва след неговото влизане в сила и издаване на заповедите по § 4к,
ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ се обособяват самостоятелни обекти, годни за придобиване
и притежание на вещни права, и е възможно да се извърши преценка дали
имотът подлежи на възстановяване или по отношение на него намира
приложение чл. 19 или чл. 25 ЗСПЗЗ. Сочи, че за процесната местност няма
изготвен ПНИ. Поддържа, че притежава правото на собственост върху
имотите, придобито ex lege, на осн. § 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС, съгласно
която правна норма застроените и незастроените парцели и имоти - частна
държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и
благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на
действащите към датата на влизане в сила на този закон подобни
градоустройствени планове, преминават в собственост на общината.
Поддържа, че по отношение на имотите е приложим въведения с § 1 от ЗД на
ЗС, последна редакция ДВ, бр. 7/2018 г. мораториум, съгласно който до
31.12.2022 г. давността спира да тече. Следователно ищецът не е придобил
имотите на основание давностно владение.
Настоящата инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд за
допустимост на производството и наличие на правен интерес от предявяване
на отрицателен установителен иск, съгласно разясненията, дадени в ТР №
8/27.11.2013 г. по т. дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като настоящият
ищец „притежава самостоятелно право, което се оспорва“, а доколкото владее
имота и разполага с документ, легитимиращ правата му, за него е налице
правен интерес да избере защита в по-ограничен обем, отричайки
претендираните от ответника права.
При конкретния избор на форма на защита на правата му, в тежест на
ищеца по делото е да докаже фактите, от които произтича правния му
интерес, а ответникът следва да докаже фактите, от които произтича правото
4
му. В конкретния случай ищецът следва да докаже активната си материално-
правна легитимация, а именно че се легитимира като собственик на двата
имота, а ответникът следва да докаже собственото си, противопоставимо на
ищцовото, правно основание за придобиване на правото на собственост върху
тях при условията на пълно и главно доказване.
По делото е надлежно доказана материалноправната легитимация на
ищеца по иска с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК, чрез представянето
на констативен нотариален акт за собственост, издаден въз основа на
обстоятелствена проверка, № 183, том V, дело 977/07.07.2014 г. на АВ-Варна
и чрез изслушаните по делото гласни доказателства, които непротиворечиво и
изчерпателно доказват осъществяваната необезпокоявана фактическа власт с
намерение за своене от страна на ищцата Р. В. Т. върху двата оградени заедно
недвижими имота ПИ с идентификатор *** по КККР на гр. Варна и ПИ с
идентификатор *** по КККР на гр. Варна, ведно с построените в имотите
сгради, за периода от след 1990г. /в т. ч. след твърдяната 1993 г./ до момента
на подаване на исковата молба в съда, вкл. и до разпита на свидетелите.
От друга страна, ответникът не e провел надлежно доказване на
фактическия състав на наведеното от него придобивно основание за правото
на собственост върху процесните имоти, а именно посочено в § 42 от ПРЗ на
ЗИД на ЗОС (обн., ДВ, бр. 96/1999 г.) придобиване по закон /ex lege/, т.е.
преминаването на правото на собственост върху процесните имоти от
Държавата в полза на Общината. Разпоредбата предвижда, че застроените и
незастроените парцели и имоти - частна държавна собственост, отредени за
жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на
общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането
в сила на този закон подробни градоустройствени планове, преминават в
собственост на общините. Последователната и непротиворечива практика на
ВКС сочи, че в хипотезата на § 42 от ПЗР на ЗОС общината придобива
правото на собственост върху определен недвижим имот само ако държавата
е притежавала такова право, тъй като предвиденото в тази разпоредба
придобивно основание е производно. Предвид това с оглед уважаване на иска
следва да бъде установено, че към момента на приемане на посочената норма
/1999 г./, спорните имоти са били частна държавна собственост, отредена за
целите, посочени в разпоредбата – за жилищно строителство и за обществени
5
и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на
подробните градоустройствени планове.
От заключението на изслушаната по делото и неоспорена от страните
СТЕ на в.л. Ж. Б., се установява, че към датата на влизане в сила на Закона за
изменение и допълнение на Закона за общинската собственост – пар. 42 от
ПЗР на ЗОС, ДВ, бр. 96 от 1999 г., на датата 8.11.1999 г., за процесната
територия на вилна зона „Л.“ е действал кадастрално-регулационния и
застроителен план от 1990 г., одобрен със заповед №452/10.08.1990г. на
председателя на ОбНС-Б., област Варненска. Съгласно посочения план
относимите по делото имоти не са били държавна собственост. Имоти ПИ 30
и ПИ 31/съответни на парцели VII-30 и VIII-31/, които в голямата си част са
съответни на процесните ПИ с идентификатор *** по КККР на гр. Варна и ПИ
с идентификатор *** по КККР на гр. Варна, са собствени на частно-правни
субекти, като имот №30 е записан на Т.С.С., а имот №31 е записан на П.С.К..
Доколкото собствеността върху процесните имоти към 1999г. е била частна, а
не държавна, същата не е могла да премине в патримониума на ответника
Община Варна по силата на разпоредбата на § 42 от ПЗР на ЗОС. Наведеното
от ответника придобивно основание в този смисъл е останало недоказано.
По възраженията във въззивната жалба:
В действителност по делото е установено, че за територията, в която се
намират процесните имоти, няма одобрен ПНИ, както и издадени заповеди по
пар. 4к от ПЗР на ЗСПЗЗ, но това е само защото територията на в.з. „Л.“ не е
такава по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ.
От изслушаната по делото СТЕ на в.л. Ж. Б. се установява, че липсват
текстови и графични данни за включване на части от обследваната територия
на вилна зона „Л." в блокове на ТКЗС, ДЗС или друго подобно образувание.
Съобразно най-стария кадастрален план за сегашната територия на в.з. „Л.“
от 1969 г., предназначението на земята, в която са попадали процесните
имоти, е била действително със земеделски характер, но собствеността на
имот № 50, в който са попадали основно спорните имоти, е била частна
/записана на С. Ст. К./. Няма данни за обобществяване/колективизация в
посочената територия на в.з. „Л.“, поради което няма и реституция, не е била
предоставяна земя на ползватели, поради което и няма проведено
производство по трансформиране на правото на ползване в такова на
6
собственост, т.е. територията няма как да бъде територия по § 4 от ПЗР на
ЗСПЗЗ. Поради това възраженията на ответника за липса на ПНИ изобщо не
касаят настоящия казус.
Отделно от това вещото лице сочи, че съгласно кадастрално-
регулационния и застроителен план от 1990 г., предназначението на
територията, където са попадали процесиите имоти № 266 и №267 по КККР
/съответни на парцели VII-30 и VIII-31/, е с урбанизиран характер, по смисъла
на чл.7, ал.1 от ЗУТ, а собствеността върху имотите е частна, като имот №30
е записан на Т.С.С. (без посочено основание), а имот №31 е записан на П.С.К.
(без посочено основание).
Доколкото към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ, Обн. в ДВ, бр. 17 от
1.03.1991 г., а именно 4.03.1991г., за територията на вилна зона „Л.", землище
К., област Варненска, е действал кадастрално-регулационния и застроителен
план от 1990 г., одобрен със заповед №452/10.08.1990г. на председателя на
ОбНС-Б., област Варненска, то към тази дата територията на вилна зона „Л.",
е била вече урбанизирана и не се е регулирала от нормите на ЗСПЗЗ, касаещи
само земите със земеделски характер към датата на влизане в сила на закона.
От заключението на вещото лице се установява още, че не е бил
съставян АДС във времето до 01.06.1996г. и до настоящия момент, няма
извършено отчуждаване/възстановяване по реда на ЗВСЗНОИ, ЗПИНМ и
ЗТСУ и няма уреждане на сметки по регулация. Обследваните имоти/парцели
са в собственост на частни лица. От това прави извод, че земята в границите
на процесиите имоти (266 и 267) от вилна зона „Л." - не е била държавна
собственост. Следователно същата няма как да е преминала в общинска
собственост по силата на разпоредбата на § 42 от ПЗР на ЗОС. Поради това
неотносими се явяват и възраженията на ответника във връзка с наличие на
забрана /мораториум/ за придобиване по давност на имоти държавна и
общинска собственост.
Въз основа на съвпадащите изводи на двете инстанции, решението на
ВРС следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на делото, Община Варна дължи в полза на Р. В. Т.
разноските, сторени от нея за въззивното производство, като същата
претендира заплатеното в полза на процесуалния й представител адвокатско
възнаграждение в размер на 1400лв.
7
В писмена молба, подадена преди о.с.з., в което е прието
доказателството за размера и заплащането на възнаграждението, въззивникът
е направил бланкетно възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемата страна.
Съгласно чл. 7 ал. 5 от Наредба 1/2004г. (последно доп. - ДВ, бр. 88 от
2022 г.), за процесуално представителство, защита и съдействие по искове по
чл. 75, 76 и 108 ЗС възнаграждението се определя съобразно интереса на
представляваната страна според правилата на ал. 2, но не по-малко от 800 лв.
за движими вещи и не по-малко от 1500 лв. за недвижими имоти или вещни
права върху тях. Доколкото договореното и заплатеното адвокатско
възнаграждение от 1400лв. е в по-нисък размер от минимума по чл. 7 ал. 5 от
Наредбата от 1500лв., съдът намира, че не е налице основание за
намаляването му като прекомерно. Следва да бъде посочено, че съдът приема
Наредба 1/2004г. само за ориентир, като не прилага задължителният й
характер, но счита, че вещните дела по чл. 124 ал. 1 от ГПК, както и
конкретното дело, са с правна и фактическа сложност, адекватна на
посоченото в Наредбата.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 17/03.01.2024г., постановено по гр.д. №
14456/2023г. на ВРС, 12 с-в.
ОСЪЖДА Община Варна, с административен адрес: ***,
представлявана от Кмета на общината, ДА ЗАПЛАТИ НА Р. В. Т. , ЕГН
**********, с адрес: ***, сумата от 1400лв. /хиляда и четиристотин лева/,
представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение за
въззивното обжалване, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е подлежи на касационна проверка по реда на чл. 280 от
ГПК пред Върховния касационен съд с касационна жалба, подадена чрез
съда, който е постановил въззивното решение, в едномесечен срок от
връчването му на страната.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9