№ 64
гр. Русе, 07.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ СЪСТАВ, в публично заседание на
осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мария Велкова
Членове:Галина Магардичиян
Боян Войков
при участието на секретаря Вероника Якимова
като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно гражданско дело №
20224500500015 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивни жалби от Д. Т. ЗЛ., ЕГН: **********, с
постоянен адрес гр. Разград, ул. „Б.Л.“ № ***, вх. „Б“, ет 3, ап. 31 и настоящ
адрес гр. Сеново, общ. Ветово, обл. Русе, ул. „А.С.“ № ***, чрез адв. М.Р. М.
от АК – Разград, със съдебен адрес гр. Разград, ул. „Х.К.“ № 1, партер,
адвокатска кантора М.К., против Решение № 260369/23.04.2021 г. по гр.д. №
2992/2020 г. на РС – Русе и Решение № 260607/22.10.2021 г. по гр.д. №
2992/2020 г. на РС – Русе. Жалбоподателката обжалва двете решения, като
излага идентични мотиви в двете си въззивни жалби. От същите става ясно, че
жалбоподателката обжалва отхвърлянето на иска да бъде признато за
установено спрямо нея и ответниците Р. ЗЛ. П., П. ЗЛ. П. и Р. Т. П., че ищцата
е собственик на 9/24 ид.ч. от недвижим имот, представляващ Поземлен имот
№ 501.2369, заедно с построените в него четири сгради с номера №
501.2369.1, № 501.2369.2, № 501.2369.3 и № 501.2369.1.4, находящ се на адрес
гр. Сеново, общ. Ветово, обл. Русе, ул. „А.С.“ № ***. С първото решение по
гр.д. № 2992/2020 г. на РС – Русе – Решение № 260369/23.04.2021 г.,
жалбоподателката е била призната за собственик на 1/12 ид.ч. от процесния
1
недвижим имот, докато с второто – Решение № 260607/22.10.2021 г., след
проведено производство по допълване на първото решение на основание чл.
250 ГПК, искът ѝ бил отхвърлен до пълния му предявен размер от 9/24 ид.ч.
Във въззивните жалби се излагат доводи за неправилност на
обжалваните решения, поради съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и
необоснованост. Съдът не ценил представените писмени доказателства –
Протокол № 4 за дадена строителна линия и определяне на ниво от 22.03.1997
г. на ОНС, удостоверение за граждански брак от 20.08.1997 г., удостоверение
за наследници с изх. № 041/06.07.2020 г., издадено от кметство гр. Сеново,
удостоверение за наследници изх. № 3540/06.07.2020 г., издадено от общ.
Разград, декларация от 05.12.1979 г. за оценка на недвижим имот, облагаем с
данък върху сградите и застраховка, трудова книжка на Д. Т. ЗЛ. и трудова
книжка на З. П. З., Фактура № 1090/28.02.1977 г. за изработка на
архитектурен план, скица от 04.09.2001 г., издадена от ТСУ при общ. Ветово.
Не ставало ясно как П. ЗЛ. П. – бащата на наследодателя З. П. З., владял
имота явно, несмущавано и правомерно за период от 10 или повече години,
като демонстрирал пред всички трети лица, включително и пред семейството
на сина си З. З., че имал намерение да свои имота лично за себе си, още
повече че на всички трети лица било известно, че имотът бил придобит от
двете семейства. Налице били както официални, така и частни документи,
които сочели по категоричен начин, че имотът бил придобит от двете
семейства, още повече че построеното в него било собственост на двете
семейства, за което били представени строителни разрешения. След като
строителството в имота било разрешено на името на П.П. и сина му З. З., то
построеното станало в съсобственост на двамата и техните съпруги в режим
на СИО, а не било придобито само от семейството на П.П.. Неправилно РРС
ценил трудовите книжки на З. З. и Д.З., като приел, че последната започнала
работа през 1998 г. Нямало анализ на свидетелските показания. Не било
отчетено, че свидетелите на ищеца били очевидци на строежа, докато
свидетелите на ответниците били или в родствени отношения с ответника П.
ЗЛ. П., или само инцидентно са пребивавали в процесния имот, поради което
били налице абсолютните предпоставки за приложение на разпоредбата на
чл. 172 ГПК. В нарушение на процесуалните правила съдът се позовал на
влязлото в сила решение от 21.11.2019 г. по гр.д. № 2696/2019 г. на РС – Русе,
2
по което ищцата не била страна и същото не се ползвало със сила на
пресъдено нещо спрямо спора по настоящото дело. Не били съобразени
представените два броя строителни разрешения, издадени в изискуемата от
закона форма при спазване на правилата на чл. 56 ЗТСУ. Декларацията от
05.12.1979 г. доказвала, че имало демонстрирано намерение пред трети лица
от П. ЗЛ. П. и З. П. З. да владеят поземления имот. Не ставало ясно въз основа
на какви доказателства районният съд приемал, че П.З. и Радка З. били
завладели имота, при положение че имало налице доказателства,
свидетелстващи за тяхното нанасяне в него едва през 1980 г. Бил направен
извод, че трудовият стаж на З. З. бил кратък към 1978 г., поради което той не
бил придобил собственост върху имота, което противоречало на установения
в страната правов ред, защото имущественото състояние на едно лице не го
правило способно или неспособно да владее имот и да го придобие по
давност. Съдът имал желанието да преповтори правните изводи на съдебния
състав по гр.д. № 2696/2019 г. на РС – Русе, неотчитайки че били налице
различни фактически обстоятелства и доказателства по двете дела. Моли за
отмяната на обжалваните решения и за постановяване на ново, с което да
бъде установено, че жалбоподателката притежава 9/24 ид.ч. спрямо
въззиваемите ответници. Претендира разноски.
Въззиваемите страни П. ЗЛ. П., ЕГН: **********, с постоянен адрес гр.
Разград, ул. „Б.Л.“ № ***, вх. „Б“, ет 3, ап. 31, и Р. Т. П., ЕГН: **********, с
адрес гр. Сеново, общ. Ветово, обл. Русе, ул. „А.С.“ № ***, представлявани от
адв. Е.С. от АК – Разград, със съдебен адрес гр. Разград, ул. „И.В.“ № 7, офис
11, в законоустановения двуседмичен срок са депозирали отговор по
въззивната жалба срещу Решение № 260369/23.04.2021 г. по гр.д. №
2992/2020 г. на РС – Русе, с който вземат становище за нейната
неоснователност. Считат обжалваното решение за аргументирано, като не са
допуснати твърдените съществени нарушения на съдопроизводствените
правила. Невъзможността на ищеца да докаже иска си не означавало, че съдът
е допуснал процесуално нарушение. Твърденията за необоснованост на
решението се явявали голословни, а изводите на съда кореспондирали със
събраните доказателства. Въззиваемата Р.П. и починалият съпруг П.П. са
построили процесната къща и са живеели в нея като собственици и това
обстоятелство било безспорно. Жалбоподателката и нейният съпруг З. З.
също живеели в имота, но това не ги правело собственици. Те били допуснати
3
от родителите на З., тъй като, съобразно от свидетелските показания, същите
не притежавали собствен имот. Моли за потвърждаване на обжалваното
решение и за присъждането на сторените в производството разноски.
Въззиваемата страна Р. ЗЛ. П., ЕГН: **********, с постоянен адрес гр.
Разград, ул. „Б.Л.“ № ***, вх. „Б“, ет 3, ап. 31 и настоящ адрес гр. Сеново,
общ. Ветово, обл. Русе, ул. „А.С.“ № ***, в законоустановения двуседмичен
срок не е взел становище по жалбата, в съдебно заседание не се явява и не
изпраща процесуален представител.
Въззивните жалби срещу двете първоинстанционни решения са
подадени в законоустановените за това срокове, от процесуално
легитимирана страна, срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, поради
което се явяват процесуално допустими и като такива, следва да се разгледат
по същество.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваните решения за валидни и допустими.
Разгледани по същество въззивните жалби се явяват
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Установява се, че към 1977 г. ответницата Р.П. и съпругът и П.П. са
притежавали незастроен поземлен имот, находящ се в гр. Сеново, в кв. № 32,
парцел № XII, който отговаря на настоящия поземлен имот № 501.2369,с
адрес гр. Сеново, общ. Ветово, обл. Русе, ул. „А.С.“ № ***. На 22.03.1977 г.
било дадено началото на строежа на три постройки в този поземлен имот – на
масивна жилищна сграда, на стопанска сграда и на гараж. Съобразно
приложената Скица № 298/03.07.2020 г. става ясно, че понастоящем тези
сгради се идентифицират като двуетажна масивна стоманобетонна жилищна
сграда от 126 кв. м - № 501.2369.1, едноетажна масивна стоманобетонна
селскостопанска сграда от 45 кв. м - № 501.2369.2, и полумасивна
селскостопанска едноетажна сграда от 42 кв. м - № 501.2369.4. В неустановен
по делото момент в имота била построена и четвърта сграда с № 501.2369.3 –
едноетажна масивна стоманобетонна селскостопанска сграда от 25 кв. м. С
протокол № 4/22.03.1977 г. за дадена строителна линия и определено ниво е
започнало строителството на жилищната сграда, селскостопанската
постройка и гаража. На 20.08.1978 г. ищцата е сключила брак със З. З., като
горепосочените свидетели твърдят, че къщата е била завършена именно след
4
сватбата им, като е била обособена за живеене само една стая. Според св. Г.Г.
и Р.Н. къщата не е била завършена изцяло в продължение на 3-4 години, като
след сватбата на ищцата със З. З. двамата се пренесли да живеят от с. Кривня,
където преди това живеели с ответницата Р.П. и съпругът П.П., в къщата в
гр. Сеново, в която към него момент за жилищни нужди била обособена само
една стая. В следващите 3-4 години къщата била довършена изцяло, като при
семейството на ищцата дошли да живеят ответницата П. и съпругът П..
Последният починал на 11.06.1993 г., видно от представеното Удостоверение
за наследници с изх. № 041/06.07.2020 г. След смъртта на П. в неустановен по
делото момент в имота била построена и четвърта сграда с № 501.2369.3 –
едноетажна масивна стоманобетонна селскостопанска сграда от 25 кв. м. На
24.12.2016 г. починал съпругът на ищцата З. З., което се установява от
удостоверение за наследници изх. № 3540/06.07.2020 г. На 10.07.2017 г.
единият от синовете на З. и ищцата – ответникът Р. ЗЛ. П., се снабдил с
констативен нотариален акт № 89, том III, рег. № 3899, дело № 264 от 2017 г.,
според който същият се признавал за изключителен собственик на процесния
поземлен имот и построените в него сгради, които придобил по давност.
Обжалваните решения са правилни и не страдат от визираните от
жалбоподателя пороци.
Неоснователни се явяват твърденията за неправилност на решението,
поради погрешна оценка на представените по делото доказателства. Съгласно
чл. 18 ЗЗД договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на
други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с
нотариален акт. При липса на такъв нотариален акт е предвидено
производството по издаване на констативен нотариален акт по чл. 587 ГПК.
Това са визираните от законодателя документи, които удостоверяват право на
собственост върху поземлен имот. В настоящия случай ищецът не е
представил доказателства, които да удостоверяват правото му на собственост
върху поземления имот или върху някоя от построените върху него сгради.
Съгласно чл. 63, ал. 1 ЗС собственикът може да отстъпи на друго лице
правото да построи сграда върху неговата земя, като стане собственик на
постройката. Отстъпването на това право, т.е. учредяване на вещно право,
отново следва да стане по реда на чл. 18 ЗЗД. Всички визирани от
жалбоподателката писмени доказателства, като строителните разрешения,
протокола за дадена строителна линия и определено ниво, данъчната
5
декларация от 05.12.1979 г. и Фактура № 1090/28.02.1977 г., в които
фигурират едновременно имената на наследодателя П. ЗЛ. П. и съпругът на
ищцата З. П. З., не са документи, удостоверяващи правото на собственост
върху земята или върху някоя от построените в нея сгради, за да се приеме, че
действително правото на собственост на някоя от тези сгради или на земята
под тях е принадлежало не само на П.П., но и на З. З.. Твърденията за
неправилно приложение на материалния закон и в частност чл. 56 ЗТСУ също
не оборват този извод, тъй като се отнасят до издаване на разрешение за
строеж, което е административен акт, който в настоящия случай не поражда
гражданскоправни последици още по-малко такива, свързани с право на
собственост. Самият факт, че е бил издаден такъв, не може да удостовери
съществуването на право на собственост или евентуалното учредяване на
право на строеж върху друго лице. Издаването на скица, в този случай Скица
№ 40 от 04.09.2001 г., макар и изцяло на името на З. З., не го прави
собственик, защото правото на собственост върху недвижим имот се
удостоверява с нотариален акт, като скиците при никакви обстоятелства не
могат да бъдат приравнени на такива. Поради тези съображения въззивният
съд намира, че ищцата не е установила учредено в нейна полза или в полза на
починалия съпруг З. З. право на строеж, въз основа на което същата би
могла да се легитимира като собственик или съсобственик на всички или
някоя от сградите на основание, отделно от факта на наследяването. Не са
представени доказателства по делото, доказващи придобиване на деривативно
основание изцяло или на част от правото на собственост върху процесния
поземлен имот.
Твърденията за придобиване на поземления имот или на някоя от
сградите в него по давност също са неоснователни. Действително не е спорно
обстоятелството, че ищцата и съпругът З. З. са отишли да живеят в
построената къща през есента на 1978 г., която, както според показанията на
свидетелите на ищцата, така и според показанията на свидетелите на
ответника, обаче към него момент не е била изцяло довършена. Едва след
довършването 3-4 години по-късно при тях се нанасят да живеят
ответницата Р.П. и П.П., като не се оспорва обстоятелството, че същите са
продължили да живеят и да обитават имота едновременно с ищцата и З. З..
Правилни и житейски логични са разсъжденията на районния съд, че
първоначално владение върху поземленият имот, т.е. земята, върху която са
6
построени процесните сгради, е установено от родителите на З. З. – П.П. и
ответницата Р.П.. Няма данни З. З. или Д.З. да са установили своя фактическа
власт преди строежа на сградите в поземления имот, още повече че от
свидетелските показания става ясно, че към момента на сватбата, а и след
това те са живеели в с. Кривня при родителите на З., а няколко месеца след
сватбата се преместват да живеят в жилищната сграда в процесния имот,
която към него момент е имала само една завършена стая, годна за обитаване.
От това следва изводът, че родителите на З. З. – ответницата Р.П. и П.П., са ги
допуснали в този имот, като последните не са се отказали от владението си
върху него, още повече че същите са се преместили по-късно да живеят с тях.
В този случай в тежест на ищцата е да докаже, че тя и съпругът са
демонстрирали намерението да своят имота не само спрямо трети лица, но и
спрямо Р.П. и П.П.. Реално би могло да се приеме, че ищцата и съпругът са
упражнявали фактическа власт, но предвид осъществяването на фактическа
власт и от лица, които хронологически са се намирали в един по-ранен
момент в имота, участвали са в строежа на сградите в него, разполагали са и
със средства за започване на строежа, предвид обстоятелството, че ищцата
все още не е била почвала работа, което се установява от трудовата книжка,
както и че съгласно свидетелските показания на св. Б.Й., З. З. току-що е отбил
военната си служба и не може да се очаква, че същият е разполагал с
достатъчно парични средства, не може да се приеме, че владението на Р.П. и
П.П. е било отблъснато или е била осъществена някаква форма на съвладение.
Освен това въпросът кой какви парични средства е вложил в построяването
на сгради е по-скоро въпрос, относим към това какви подобрения са
извършени и на каква стойност, защото, без доказано учредено право на
строеж върху която и да е от сградите, включително и жилищната такава,
същите представляват подобрения в поземления имот, за който съдът приема,
че е придобит от Радка и П.П.и, а съгласно чл. 92 ЗС собственикът на земята е
собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е
установено друго. В настоящия случай под уговаряне на друго следва да се
разбира учредяване на право на строеж или прехвърлянето на някоя от
сградите като самостоятелен обект на право на собственост като съобразно
гореизложеното следва отново да се отбележи, че такива доказателства не са
представени.
Настоящата инстанция не намира първоинстанционното решение да е
7
постановено неправилно, поради позоваването му на друго решение на част
от спорещите страни, а именно Решение от 21.11.2019 г. по гр.д. № 2696/2019
г. на РС – Русе. Ако същото имаше сила на пресъдено нещо спрямо
разглеждания в настоящото производство правен спор, то въззивният съд
нямаше да обсъжда доводите за неговата неправилност, а щеше да приеме
същото за недопустимо и да го обезсили. В този смисъл са правилни
съжденията на жалбоподателката, че визираното решение не обвързва
страните със сила на пресъдено нещо, но този довод може да промени
крайния извод на първоинстанционния съд, който се явява правилен.
Въззивният съд счита, че жалбоподателката Д.З. е придобила ид.ч. от
имота по наследство от съпруга си З. З., която районният съд правилно е
определил на 1/12 от имота. Съдът приема, че поземленият имот е придобит
от Р.П. и П.П. в режим на СИО. След смъртта на П.П., Р.П. разполага с ½
ид.ч. от имота, като по наследство придобива ¼ ид.ч., тъй като останалата ½
ид.ч. от имота след смъртта на П. следва да бъде разделена по равно между
преживелия съпруг – Р.П., и детето на П.П. – З. З.. Така Р.П. се явява
собственик на ¾ ид.ч. След смъртта на З. З., неговата ¼ ид.ч. се дели по равно
между двамата му синове и съпругата му ищцата Д.З. и така всеки от тях
получава по 1/12 ид.ч. от поземления имот.
Поради тези съображения обжалваните решения следва да бъдат
потвърдени като правилни, а въззивните жалби срещу тях – оставени без
уважение.
С оглед изхода на делото въззиваемите страни Р.П. и П.П. имат право
на разноски. Същите са представили доказателства, че са заплатили в брой
800 лв. адвокатски хонорар на адв. С. за процесуално представителство пред
въззивната инстанция, като предвид липсата на направено възражение за
прекомерност на същия въззивницата следва да бъде осъдена да го заплати на
двамата ответници изцяло.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260369/23.04.2021 г. и Решение №
260607/22.10.2021 г. по гр.д. № 2992/2020 г. на РС – Русе.
8
ОСЪЖДА Д. Т. ЗЛ., ЕГН: **********, с постоянен адрес гр. Разград,
ул. „Б.Л.“ № ***, вх. „Б“, ет 3, ап. 31 и настоящ адрес гр. Сеново, общ.
Ветово, обл. Русе, ул. „А.С.“ № ***, ДА ЗАПЛАТИ на П. ЗЛ. П., ЕГН:
**********, с постоянен адрес гр. Разград, ул. „Б.Л.“ № ***, вх. „Б“, ет 3, ап.
31, и Р. Т. П., ЕГН: **********, с адрес гр. Сеново, общ. Ветово, обл. Русе,
ул. „А.С.“ № ***, сумата от 800 лв. – разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване при условията на чл.
280, ал. 1 и 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9