РЕШЕНИЕ
№ 298
гр. Благоевград, 18.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Атанас Иванов
при участието на секретаря Лилия Мл. Дренкарска
като разгледа докладваното от Атанас Иванов Гражданско дело № 20231210100126 по описа
за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по подадена искова молба от М. Я. Д., ЕГН
**********, против „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК *********.
Навежда се в молбата, че на 07.08.2019 г. М. Я. Д. е сключила договор за кредит №
30038623849 с „Профи Кредит България” ЕООД. Твърди се, че в договора е посочено, че
сумата по отпуснатия заем е в размер на 5000.00 лева. срокът на договора е тридесет и шест
месеца, размерът на вноската по кредита е 243.21 лева, уговореният годишен лихвен
процент /ГЛП/ е в размер на 41.000 %, годишният процент разходи /ГПР/ е в размер на
49.140 %. а дължимата сума по кредита е в размер на 8755.49 лева.
Навежда се, че в договора е уговорено, че М. Я. Д. дължи възнаграждение за закупена
допълнителна услуга „Фаст“ в общ размер на 1250.00 лева, както и възнаграждение за
закупена допълнителна услуга „Флекси" в общ размер на 2500.00 лева. Уговорено е, че
размерът на вноската по закупените допълнителни услуги е 104.16 лева и е дължима заедно
с месечната погасителна вноска по кредита. Посочено е, че общото задължение на М. Я. Д.
по кредита и по закупените допълнителни услуги е 12505.49 лева. а общият размер на
вноската е 347.37 лева.
Твърди се, че М. Я. Д. е погасила изцяло сумата по сключения договор, а именно в
общ размер на 13027.06 лева. Последната е изплатена на ..Профи Кредит България" ЕООД.
Навежда се, че гореописаният договор е нищожен /недействителен/ на основание чл.
22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД /Закона за задълженията
и договорите/, тъй като противоречи на законоустановените императивни правила. Сочи се,
че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1. т. 7, във връзка
с чл. 22 от ЗПК, тъй като не е посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно
1
общият размер на кредита.
Навежда се, че за действителността на договора е необходимо в общия размер на
кредита да е правилно посочена сумата, която реално подлежи на получаване от
кредитополучателя, как се изплаща същата /в брой или по банкова сметка/ и кога следва да
бъде изплатена. В случая е налице единствено формално посочване на размера на
отпуснатия заем. Също така липсва посочване на начина, по който ще бъде изплатена
сумата, както и в какъв срок.
Поддържа се, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11,
ал. 1, т. 10, във връзка с чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото
съдържание, а именно годишният процент на разходите /ЕПР/ по кредита, както и общата
сума. дължима от потребителя, при посочване на взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 към
ЗПК начин.
Поддържа се, че в нарушение на императивните правила, в договора за
потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са
описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване.
Смятам, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а
именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора
ГПР от 49.140 %, е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл.
10. ал. 2 и чл. 10а. ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено е посочен годишен лихвен
процент /ГЛП/ от 41.000 %, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР
по договора. Освен посочената възнаградителна лихва, в съдържанието на договора не са
включени всички останали такси и разходи, индивидуализирани по вид и размер, и водещи
до различен размер на ГПР /в това число начислената такса за допълнителни услуги/.
Навежда се, че съгласно Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/ 2017 г. на СЕС „На
непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която
в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без
обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не
може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение
на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с
всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му“.
Поддържа се, че в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен
размер на ГПР, а действителният такъв /в размер на 53.51 % за конкретния договор/ е над
максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, като в тази връзка не е посочена и общата сума, дължима от длъжника.
Сочи се, че в процесния договор е посочено, че М. Я. Д. дължи възнаграждение за
закупени допълнителни услуги, в общ размер на 3750.00 лева /по 104.16 лева на месец/,
която сума впоследствие е изплатена заедно с останалите месечни вноски по кредита на
„Профи Кредит България" ЕООД. Прави се довод, че подобно възнаграждение не се
2
дължи на основание чл. 10а. ал. 2 от ЗПК. тъй като заемателят не следва да заплаща
такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Приоритетното
разглеждане и изплащане на потребителския кредит, както и правото на промяна на
погасителния план на потребителския кредит, е част от усвояването на кредита, поради
което се прави довод, че възнаграждение за такъв вид услуги не се дължи, като в тази връзка
тази такса по своята същност представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата,
която се плаща периодично, поради което трябва да е част от ГЛП и ГПР, като в случая това
законово изискване не е спазено.
Прави се довод, че начисленото възнаграждение за приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит, както и за правото на промяна на погасителния план
на потребителския кредит, е заплатено при начална липса на основание.
Поддържа се, че в случая това възнаграждение, в общ размер на 3750.00 лева,
представлява заплащане на такса за услуга, която реално не е предоставена на М. Я. Д..
Навежда се, че клаузите, уреждащи заплащането на цена за допълнителни услуги, са
изцяло неравноправни и нищожни. Същите са във вреда на потребителя по смисъла на, чл.
143, ат. 1. т. 3 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ - не отговарят на изискванията за
добросъвестност и водят до неравновесие в правата на страните, тъй като за да се възползва
длъжникът от всички допълнителни услуги по сключеното споразумение се изисква
одобрение от кредитора. От горното следва, че потребителят следва да плати предварително
за възможност, която изцяло зависи от волята на кредитора. С тези клаузи се въвежда
задължение на едната страна по договора да заплати за услуга, която има по силата на самия
закон - правото на страните да променят срока на падежа на договора, както и свободата им
да отложат една или повече погасителни вноски, което води до значителна неравноправност
на същите. Навежда се, че тези клаузи не са индивидуално уговорени, съгласно чл. 146 от
ЗЗП.
Прави се довод, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „Профи Кредит България" ЕООД не е включило в ГПР разходите
за заплащане на допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ в размер на по 104.16 лева
месечно за срока на договора /или в общ размер на 3750.00 лева/, които по своята същност
представляват печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично,
поради което трябва да е част от ГЛП и ГПР. При условие, че ГПР беше законосъобразно
описан, действителният такъв щеше да възлиза на 53.51 % /а не както е посочен в договора -
49.140 %/, поради което се прави довод, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19,
ал. 3 от ЗПК. водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил
потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. ГПР не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означава,
че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, поради
което се прави довод, че на основание чл. 19, ал. 5' от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи
3
определените по ал. 4, са нищожни.
Поддържа се, че с тези действия „Профи Кредит България“ ЕООД е заобиколило
изискванията на ЗПК на точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника,
като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна.
Всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето
на потребителски договори национални нормативни актове /ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са
приети в Република България, въз основа на присъединяването ни към Европейския съюз и
произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с
европейското. Ето защо се сочи, че приложимото национално законодателство следва да
бъде тълкувано и прилагано съобразно духа. целите, съображенията и разпоредбите на
действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 23 Април 2008
г. относно договорите за потребителски кредити.
Във връзка с горното се прави довод, че неизпълнението на задължението за правилно
посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има
единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не
може да сравни продуктите адекватно. Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми
да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това
да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на
потребителя.
Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на база
изискванията на единната формула, залегнала в самата Директива 2008/48/ЕО /и
транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и нормативно значение. Горе описаните
такси /в това число и възнаграждение за -допълнителни услуги/ безспорно попадат в
изискванията на Директивата - те са предвидими общи разходи, които обуславят
сключването на договора при тези условия и са предварително заложени. По тези
съображения тези клаузи изискват размерът им да се включи в общия размер на разходите и
от там в ГПР. Ето защо се прави довод, че неправилното изчисляване и посочване е
самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на това е и
обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора.
Това следва и от сравнителноправния прочит на уредбите на държавите от ЕС,
имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както и практиката на СЕС, където това изискване
последователно и ясно е формулирано и затвърждавано.
Поддържа се, че от гореизложеното е единствено изводимо, че грешното посочване
на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК.
Смятам, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият
в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика” по
4
смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, както и по
смисъла на правото на ЕС. В този смисъл е и Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на
СЕС „Търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от
действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща”
по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци
към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета.
Директиви 97/7/ЕО. 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и
Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета (..Директива за
нелоялните търговски практики“), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне
средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Поддържа се, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11,
ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД. тъй като клаузата за
възнаградителна лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Сочи се, че определения от кредитодателя размер на възнаградителната лихва (в
който се включва възнаграждението за допълнителни услуги) за изключително висок и
противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва
за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В
тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва води до
нищожност и на целия договор /per argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК/.
На самостоятелно основание се поддържа, че Договорът за потребителски кредит е
нищожен на основание чл. 11, ал. 1. т. 11 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е посочен съществен
елемент от неговото съдържание, а именно условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни
лихвени проценти за целите на погасяването.
Поддържа се, че Договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание чл.
11. ал. 1, т. 20 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е посочен съществен елемент от неговото
съдържание, а именно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора,
срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото
упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за размера на
лихвения процент на ден.
Твърди се, че е налице разлика между посочената в процесния договор за
потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и тази, която длъжника реално е върнал
на ответното дружество.
Прави се довод, че клаузите в процесния договор не са формулирани по ясен и
недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и разглеждани както
5
самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволяват на потребителя да
прецени икономическите последици от сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП.
При евентуалност се поддържа, ако приеме съда договора за валиден и действителен,
то същият е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона,
чл. 26. ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание
чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност на отделните клаузи от процесиите договори.
Твърди се, че ответника е отпуснал на ищеца заем в размер на 5000.00 лева, като
впоследствие М. Я. Д. е погасила и превела единствено на ответното дружество изцяло
сумата в общ размер на 13027.06 лева.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита“.
Ето защо счита ищеца, че е налице правен интерес от предявяване на настоящия
осъдителен иск срещу ответното дружество на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55,
ал. 1. предл. I от ЗЗД за сумата от 8027.06 лева - разликата между заплатената от ищеца на
ответното дружество сума (13027.06 лева) и получената от нея сума (5000.00 лева), предявен
като частичен иск за сумата в размер на 25.00 лева.
Прави искане пред съда да бъде осъден ответника да заплати сумата в размер на
25.00 лева /двадесет и пет лева/, предявена като частичен иск от сумата в размер на
8027.06 лева /осем хиляди двадесет и седем лева и шест стотинки/, представляваща
недължимо платени суми по потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея,
считано от датата на депозиране на настоящата искова молба - до окончателното й
изплащане, както и претендира заплащане на сторените по делото разноски.
С протоколно определение от съдебно заседание, проведено на 19.04.2023 г., съдът е
допуснал изменение на размер на иска, като същият е увеличен на 8027.06 лв.
Ответникът, в срока за подаване на отговор на исковата молба, е подал такъв, в който
оспорва иска.
Навежда се, че между страните по настоящето дело е сключен договор за
потребителски кредит № 30038623849 на 7.08.2019 г., по силата на който ответното
дружество е представило на ищеца заем в размер на 5000,00 лева, а ответникът се е
задължил да върне на кредитора така предоставените парични средства заедно с договорна
възнаградителна лихва и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ и
допълнителна услуга „Флекси“ съгласно условията на договора. От представените по делото
надлежно заверени преписи от процесния договор за кредит, както и приложенията към
него, се доказа по недвусмислен начин, че всички условия по договора за кредит са
предварително уговорени между страните, като ищецът изрично е изявил воля да сключи
договора за кредит при посочените условия. Навежда се, че съгласно чл. 22 ЗПК (в
приложимата редакция към датата на сключване на договора - ДВ бр. 61 от 25.07.2014 г., в
сила от 25.07.2014 г.), когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
6
12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен.
Следва да се изясни, че липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски кредит, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тази
недействителност също е по- особена по вид с оглед на установените в чл. 23 ЗПК
последици, а именно че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната
разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи
връщане на лихви и другите разходи.
Оспорват се всички възражения и доводи, изложени в исковата молба относно
недействителността на договора за кредит за напълно неоснователни, тъй като при проверка
относно действителността на сключения между страните договор за кредит може да се
установи, че процесният договор за потребителски кредит отговаря от външна страна на
установените в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК изисквания за писмена форма, на хартиен
носител, както и на изискванията за сключването му по ясен и разбираем начин - всички
елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт. В
съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК в процесния договор е посочена общата дължима сума
по кредита, а именно сума в размер от 8755.49 лева, сборуван от отделните стойности на
предоставената заемна сума и дължимата за периода на договора възнаградителна лихва.
Отделно е посочено общото задължение по кредита и по закупената допълнителна
услуга, а именно сума в размер от 12505.49 лева, в която сума е включена дължимата обща
сума по кредита и стойността на закупените допълнителни услуги. В чл. 3 от Общите
условия, неразделна част от договора, са посочени и условията за усвояване на заемната
сума.
Навежда се, че в процесния договор годишният процент на разходите е фиксиран
като абсолютна процентна стойност - 49.14 %. Фиксиран е и уговореният лихвен процент -
41.00 %. В такъв случай не е необходимо посочването на взетите предвид допускания на
ГПР, доколкото, в случая ГПР е неизменен, формиран е от фиксирано вземане -
възнаградителна лихва, което не се променя, при никакви условия. Въпреки това е
разпоредбата на чл. 5.2. от Общите условия, неразделна част от договора, са посочени
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
Приложение № 1 начин, а именно, че договорът за потребителски кредит ще е валиден за
срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите
задължения в съответствие с условията и сроковете по договора; както и че ГПР по кредита
се изчислява, като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния
първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора. В чл. 5.2.2 от
Общите условия е посочено, че първоначалното изчисление на ГПР по договора се прави,
като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален
размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора. Наред с това в ЗПК не е
посочено като изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР, тъй като те са
7
нормативно залегнали. В този изричен смисъл е Решение № 651 от 30.06.2020 г. по в.гр.д.
№611/2020 г. на ПОС, Решение № 580 от 23.11.2021 г. по в.гр.д. № 2427/2021 г. на ПОС.
Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 49.14 %, ако в него е включена само
възнаградителната лихва, то това по никакъв начин не заблуждава потребителя за
параметрите на договора и задълженията му по него. В договора ясно и недвусмислено е
посочено, с фиксирани, неподлежащи на промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква
възнаградителна лихва, какви допълнителни услуги, за какво и в какъв размер, които
формират и общо дължимата сума по кредита. Други вземания по този договор няма.
Прави се довод от ответника, че в договора няма никаква неяснота каква сума ще
следва да връща длъжника по него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР. Още повече,
дали посочения размер на ГПР е правилно посочен е относимо към чл. 19, ал. 4 ЗПК и не
води до недействителност на целия договор. Наред с това клаузата за ГПР, сама по себе си,
не води до създаване на някакви задължения на потребителя. Клаузата за размера на ГПР е
обвързана с други клаузи от договора, в които са предвидени вземания, които се включват в
размера на ГПР, които именно клаузи създават задължения и за които именно следва
проверка, дали отговарят на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а не клаузата за ГПР сама по
себе си. Няма как разпоредбата, в която е посочен процент на ГПР да заблуждава
потребителя, доколкото в договора са посочени всички параметри по него и какви са
дължимите по него суми в общ размер и разбити по вид и размер.
Сочи се, че в Закона за потребителския кредит лимитивно и изчерпателно са
предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски кредит и същите
не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и разширително, а именно,
че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е недействителен като цяло, при
положение, че има изрична разпоредба, която регламентира това, а именно чл. 19, ал. 4 ЗПК,
която разпоредба не попада сред законовите основания за недействителност на договора за
кредит.
Ето защо се оспорва като неоснователно твърдението в исковата молба, че нарушение
на разпоредбата на чл. 19. ал. 4 от ЗПК води до нищожност на целия договор за кредит. В
чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимален праг на размера на ГПР - пет пъти законната
лихва. Разпоредбата е приета, за да ограничи краткосрочните кредити, които за малък период
се отпускаха с огромен процент на разходите на годишна база, за да се извлича чиста
печалба. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установяват забрана за постигане на определен правен
резултат, а регламентира задължителните изисквания, на които следва да отговаря формата
и съдържанието на договор. В случая при сключването па процесния договор тези
изисквания са спазени (така Решение № 210 от 29.10.2018 г., постановено по възз.търг.
дело № 243/2018 г. по описа на ОС- Шумен). Въз основа на горното се прави довод, че са
неоснователни и твърденията на ищеца, че възнаграждението за предоставената
допълнителна услуга представлява прикрит разход, който е следвало да са включени в ГПР,
като по този начин се надхвърлял допустимият размер на разходи по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Освен това, с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК, дори и да се приеме за вярно, че
8
размерът на ГПР е по-висок от законово-допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то
последицата от това е недължимост на сумите, с които се надвишава размерът,
посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на целия договор за кредит.
Предвид изложеното се прави довод, че е спазена и разпоредба по чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК - посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на
ГПР.
Поддържа се, че в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК условията за издължаване на
кредита от потребителя са обективирани в погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на всяка дължима месечна погасителна
вноска, каквото е законовото изискване при договори за кредит с фиксиран лихвен процент.
Едновременно с това са посочени поотделно, както размерът на вноската по кредита, така и
размерът на включените в него компоненти - главница и лихва, размерът на вноската по
закупената допълнителна услуга. В случая лихвата е с фиксиран процент и не е необходимо
да се посочва последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, което изискване е поставено само при различни лихвени проценти за
целите на погасяването.
Поддържа се, че в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, в чл. 7.3 от Общите условия
е установено правото на кредитополучателя при погасяване на главницата по договора да
получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора,
извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите
плащания, сроковете и условията за извършването на тези плащания.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, в договора за кредит следва да е посочена
информация за наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока,
в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване,
включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден. И
тези изисквания са спазени при съставяне на процесния договор за кредит, доколкото в т. 7.1
от Общите условия на договора е изрично предвидено, че кредитополучателят има право да
се откаже от договора, като е точно регламентиран и начинът и срокът, в който може да
стори това - чрез отправяне на писмено предизвестие в четиринадесетдневен срок, считано
от датата на неговото сключване или в случай че кредитополучателят е избрал договора,
общите условия и погасителния план да бъдат изпратени по реда на чл. 13.1 от ОУ към
договора - от датата на тяхното получаване. Договорени са и условията за упражняване на
това право, а именно, че в срок не по-късно от 30 дни от датата на изпращане на
уведомлението, кредитополучателят е длъжен да върне предоставената главница по кредита,
както и да заплати начислената лихва от датата на усвояване на средствата по договора до
датата на връщане на главницата.
Навежда се, че не става ясно защо ищецът смята, че в процесния договор за кредит не
е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ГПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК
договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита,
9
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти,
тази информация се предоставя за всички лихвени проценти. Така поставените нормативни
изисквания са свързани с възможността за промяна на първоначално уговорения лихвен
процент. В случая такъв е уговорен като постоянен, а не променлив, поради което е
достатъчно да бъде посочен размера на същия, което е сторено в договора.
Поддържа се, че уговорения в договора за кредит годишен лихвен процент е 41.00% и
не противоречи нито закона, нито на добрите нрави. Безспорно е, че в договора за кредит е
посочен годишният лихвен процент, като не е предвидена възможност за промяната му, тъй
като същият е фиксиран. Няма съмнение, че не е налице заявеното основание за нищожност
на клаузата за възнаградителна лихва, а именно - противоречие с добрите нрави.
Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК, ВКС,
добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които
изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите на
правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Следва да се има предвид, че
кредиторът-ответното дружество попада в обхвата на определението за небанковите
финансови институции по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ. Те не са подчинени на
регистрационен режим в БНБ, а на лицензионен. Върху небанковите институции не се
упражнява постоянен надзор, а тяхната дейност е уредена с подзаконов нормативен акт -
Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции. Основната им характеристика,
която предпоставя и посочените различия с банките е, че те отпускат заеми със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими начини.
Поради тази причина тяхната дейност не би могла да бъде финансирана от друго място
освен от лихвоносни заемни средства, поради което и лихвите по тях са в пъти по-високи от
тези предлагани от банките. От друга страна в случая се касае за възнаградителна лихва, т. е.
парите, за ползването на които се дължи лихва се наричат „капитал“.
Още с параграф 1 от ПМС № 72/08.04.1994 г. е отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г.
за определяне максималният процент на договорните лихви. Въпреки разпоредбата на чл.
10, ал. 2 ЗЗД, че лихви могат да се уговарят до размер, определен от МС, такъв подзаконов
акт все още не е издаден и принципно за страните не съществува пречка да уговорят
възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Отчитайки, че възнаградителната
лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума, както и конкретния й размер от
3000 лв., която е следвало да бъде върната в сравнително кратък срок и съобразявайки се с
обстоятелството, че се касае за необезпечен кредит, предоставен от финансова институция,
която се издържа само и единствено от това, размерът на годишния лихвен процент от 41,00
% при потребителски заем от 3000 лв., със срок на ползване от 24 месеца не противоречи на
добрите нрави, тъй като е обясним с разходите, които прави заемодателя, както и с риска,
10
който носи, а също и с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Отделно
от това следва да се посочи, че към момента на подписване на процесния договор е в сила
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която е насочена към избягване на възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, по-точно върху потребителя,
от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното
положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР,
законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне
на средства на потребителя не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат
допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат
кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна
злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на годишния
процент на разходите по кредита и това е пределът, до който може да се зачете като
непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредите. В случая,
както беше посочено по-горе ГПР е в размер на 48,94 %, което е по- малко от предвидения в
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК петкратен размер.
Предвид изложеното, се прави довод, че процесното кредитно правоотношение,
възникнало между страните, отговаря на Формалните изисквания за действителност,
установени в ЗПК. поради което твърденията на ишеиа. че иелия договор за потребителски
кредит е недействителен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК е абсолютно
неоснователна.
Поддържа се, че са неоснователни и твърденията в исковата молба, че предоставената
допълнителна услуга не са такива по смисъла на чл. 10а. ал. 1 от ЗПК. а по своята същност
са действия по усвояването и управлението на кредита.
Съгласно сключения договор за кредит в раздел V „Допълнителни възможности за
клиента“ ищецът е избрал да се възползва само от една от предлаганите от кредитора
допълнителни услуги а именно услугата Фаст, като изрично е посочено, че изборът и
закупуването й не е задължително условие за отпускане на потребителски кредит или за
получаването му при предлаганите условия. В следващия раздел VI „Параметри“, са
посочени параметрите по кредита, както и параметрите по избраната допълнителна услуга.
Съгласно т.15. от ОУ към ДПК „Допълнителни услуги“, изрично е посочено, че
настоящата точка се отнася и прилага единствено по ДПК, по които КЛ/СД е поискал
и избрал да закупи допълнителни услуги“. Т.е. безспорно е, че изборът за закупуване на
допълнителни услуги е изцяло на клиента, като закупуваното не е задължително условие за
сключване на договора, а е опционално. Така по искане на ищеца, кредиторът е
предоставил на кредитополучателя услуга, с която се предоставя приоритетно
разглеждане и изплащане на размера на кредита на кредитополучателя. Това означава, че
към момента на подписване на договора тази услуга вече е била предоставена на
кредитополучателя и използвана от последния. Така след като ищецът е решил да се
възползва от услугата приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит,
представителите на ответното дружество са извършили всички необходими действия за
11
проучването на кредитната способност на ищеца, подготвили са нужните документи и са
сключили договора в максимално кратки срокове. Тази услуга безспорно е предоставена
на ищеца и последният се е възползвал от нея. Искането за кредит е подадено от ищецът
на 7.08.2019 г., одобрено е в рамките на деня, като договорът за кредит е сключен на същата
дата и размерът на предоставения заем е усвоен на тази дата съгласно уговорения в
договора начин на усвояване на кредита.
Поддържа се на следващо място, че допълнителните услуги, уговорени между
страните по договора за кредит, представляват услуга, предлагана само от конкретния
кредитор и не следва да се включва при изчисляване на ГПР, именно защото би въвело
в заблуждение потребителя относно разхода по кредита. Всеки кредитор предлага
различни преференции, опции и услуги на клиентите си и те не са включени в ГПР по
същите съображения. Съгласно § 12 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО договорите за
продължително изпълнение за предоставяне на услуги или за доставка на стоки от един и
същи вид, при които потребителят заплаща за тях през целия период на предоставянето им
чрез вноски, могат значително да се различават по отношение на интересите на страните по
договора и условията и изпълнението на сделките от договорите за кредит, които са
обхванати от настоящата директива. Ето защо следва да се уточни, че такива договори не се
смятат за договори за кредит за целите на настоящата директива. Такива видове договори
включват например застрахователния договор, при който застраховката се заплаща чрез
месечни вноски. Подобно уточнение е направено в чл. 9, ал. 1 от ЗПК, като законодателят е
посочил, че договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение
на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Ето защо считаме, че с невключването на уговореното възнаграждение за
предоставените допълнителни услуги в размера на ГПР по кредита, не са нарушени
императивните изисквания за начина на изчисляване на ГПР.
Освен това, преценката на възможността за въвеждане в заблуждение
законодателят изисква да се направи спрямо средния потребител (чл. 68г, ал. 1 и чл. 68д, ал.
1 ЗЗП), който е сравнително добре информиран, какъвто ищецът очевидно е, с оглед
кредитната история на същия и сравнително наблюдателен и предпазлив, като отчита
обществените, културни и лингвистични фактори, които се тълкуват от Съда на
Европейския съюз. В практиката си Съдът на Европейския съюз трайно е приел, че
националните юрисдикции трябва да вземат предвид възприятието на средния потребител,
който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен (виж
решение от 16.07.1998г. по дело Gut Springenheide, С-210/96, Recueil I-04657, т. 31; решение
от 13.01.2000г. по дело Estee Lauder, С-220/98, Recueil I- 00117, т. 27-30; решение от
19.09.2006г. подело Lidl Belgium, С-356/04, Recueil, стр. I- 8501, т. 78; решение от
12
12.05.2011г. по дело Ving Sverige АВ, С-122/10, т. 23). В същия смисъл е имал повод да се
произнесе и Върховният административен съд. Съобразно Решение № 8601 от 16.06.2011 г.
по адм. д. № 1275/2011 г., VII отд. на ВАС, съставът на съда приема, че: „Приложимата
разпоредба на чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП изисква рекламата (или нейни отделни елементи) да е в
състояние да въведе в заблуждение именно средния потребител, т.е. по определението,
дадено в т. 18 от преамбюла на Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на
съвета от 11.05.2005 г., този, който е сравнително добре информиран и сравнително
наблюдателен и предпазлив, като се отчетат обществените, културни и лингвистични
фактори (за всяка държава - членка). Именно към средния потребител компанията е
насочила своите усилия, като предоставя изчерпателна информация за своите продукти и за
начина на кандидатстване по общодостъпните канали, поради което считам твърдението за
въвеждане в заблуждение на ищеца за абсолютно неоснователно.
Прави се довод, че е налице недобросъвестното поведение на ищеца, който е бил
добре информиран за предоставената допълнителна услуга, изявил е изрично желание да се
възползва от нея, за да усвои кредита само няколко часа след подаване на искането за кредит
и въпреки това е взел решение да предяви съдебни претенции срещу ответното дружество.
Оспорва се като неоснователно и твърдението на ищеца, че с оглед наличието на разлика
между размера на общо платената сума по кредита и посочената общо дължима сума по
кредита и по закупените допълнителни услуги, клаузите в договора за кредит не били
формулирани по ясен и недвусмислен начин. Тези твърдения са абсолютно неправилни и
голословни, тъй като видно от представеното към исковата молба извлечение по сметка,
което не оспорва ответника0, ищецът е бил в забава на плащанията на по-голяма част от
дължимите погасителни вноски. Сочи се, че ищецът не е погасявал задълженията си до
датата на уговорения в погасителния план падеж за всяка една вноска. Така съгласно общите
условия към договора за кредит по задължението е начислявана лихва за просрочие върху
всяка една забавена вноска от датата на забава до датата на плащане. В тази връзка се прави
довод, че са напълно неоснователни възраженията в тази насока, след като е било на лице
забавено изпълнение на задълженията по договора от страна на ищеца.
Сочи се, че видно от същата справка, ищеца се е възползвала често от услуга,
включена в услугата „Възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски“,
включена в предоставената допълнителна услуга „Флекси“. Ето защо част от вноските са с
отбелязана стойност на 0.00 лева. Така съгласно приложените към настоящия отговор
преписи от Анекс № 1, Анекс 32 и Анекс 3 към договора за заем, по волята на ищеца, вноски
№ 8, 14 и 25 съгласно Погасителния план към договора за заем са отложени и съгласно ОУ
към ДПК са били дължими едва в края на погасителния план. Тези обстоятелства са още
един безспорно установен факт, който умишлено не е изложен в обстоятелствената част на
исковата молба, но който по категоричен начин доказва, че ищецът е бил много добре
информиран за вида, условията и параметрите на предоставените допълнителни
услуги, поради което и сам е изявил желание да се ползва от тях.
Ответникът оспорва и размера на предявения иск, като сочи, че общо платената сума
13
по кредита е в размер на 13027.06 лева, както твърди и ищеца в исковата молба. Оспорва
основателността на претенцията за заплащане на недължимо платени суми по кредита с
оглед изложеното по-горе, а именно, че процесният договор за кредит не е недействителен
тъй като не противоречи нито на закона, нито на добрите нрави, а също така и всяка една от
неговите клаузи са валидни и равноправни. Ето защо, счита ответника, че всички постъпили
парични суми по кредита са заплатени по валидни клаузи от договора за кредит, с оглед на
което е на лице основание за получаването им от ответното дружество и ответното
дружество.
Сочи се, че предвид всичко изложено е безспорно доказано, че процесният договор за
кредит е сключен валидно, както валидно е постигната и клаузата за възнаградителна лихва,
а така също и клаузата за уговорено възнаграждение за предоставена допълнителна услуга,
поради което ищецът дължи заплащане освен на предоставения кредит и на уговорената в
договора възнаградителна лихва и възнаграждение за предоставени допълнителни услуги.
В съдебно заседание страните не се явяват и представляват.
От процесуалните представители на същите са депозирани писмени становища, в
които се правят искане за уважаване, съответно отхвърляне на предявените претенции.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа страна:
Страните не спорят, че на 07.08.2019 г. след искане за отпускане на потребителски
кредит „Профи Кредит Стандарт“ и „Стандартен формуляр за предоставяне на информация
за потребителски кредит“ е бил сключен Договор за потребителски кредит „Профи Кредит
Стандарт“ № 30038623849. По силата на същия - кредиторът „Профи Кредит Бэлгария“
ЕООД е предоставил на кредитополучателя М. Я. Д. кредит в размер на сумата от 5000 лева,
със срок на кредита 36 месеца. Страните са се договорили, че размерът на вноската по
кредита е 243.21 лева, ГПР 49.14 %, Годишен лихвен процент 41. 00 %, Лихвен процент на
ден: 0.11 %, като дължимата сума по кредита е 8755.49 лева.
В договора е отбелязано, че при кандидатстването си за потребителски кредит,
кредотополучателят изрично е поискал да закупи допълнителна незадължителна услуга,
посочена в т. V. „Поискани от клиента допълнителни възможности“ на този ДПК. Редът за
използването на закупената незадължителна допълнителна услуга е описан подробно в
Общите условия на „Профи Кредит България“ ЕООД към договорите за потребителски
кредит на физическо лице.
Възнаграждението за закупена допълнителна услуга „Фаст“ е 1250.00 лева, а това за
закупена допълнителна услуга „Флекси“ – 2 500.00 лева.
Размерът на вноската по закупена допълнителна услуга е 104.16 лева и е дължима
заедно с месечната погасителна вноска по кредита.
Постигната е договореност между страните възнаграждението за поисканата и
закупена допълнителна незадължителна услуга да стане изискуемо с подписването на този
14
ДПК, но се разсрочва за срока на ДПК на равни месечни вноски и се добавя към месечните
вноски за погасяване на кредита. В случай, че кредитополучателят поиска да погаси изцяло
или частично своя кредит преди уговорения срок, възнаграждението за закупената
допълнителна услуга за периода между настъпилата и следващата падежна дата е изискуемо
в пълен размер, а ако кредитополучателят е закупил допълнителна услуга „Фаст“ дължи
възнаграждението за същата в пълен размер.
Общото задължение по кредита и по закупена допълнителна услуга е 12 505.49 лева,
а общият размер на вноската – 347.37 лева. Дата на погасяване – 10 ден от месеца.
Договорът е подписан от страните, по което не се спори.
Представен по делото е и Погасителен план към цитирания по-горе Договор за
потребителски кредит, от който е видно, че месечните анюитетни вноски по кредита са
общо 36 на брой, с начален падеж 10.09.2019 г. и краен падеж 10.08.2022 г., с размер на
вноската по кредита ежемесечно по 347.370 лева.
В Общите условия на „Профи Кредит България“ ЕООД към Договор за
потребителски кредит, които са в сила от 25.06.2019 г., представляващи неразделна част и
приложими по отношение на всички договори за потребителски кредити, следователно
относими и към настоящия казус, се посочват какъв е начина за сключване и отпускане на
кредит по ДПК, какво е договорното възнаграждение /годишен лихвен процент/, правата и
задълженията на всяка една от страните по договора за кредит, санкциите и кога настъпва
предсрочната изискуемост, по какъв начин се връчва известието до кредитополучателя и
реда и начина за изменение на Общите условия. Договорено е между страните, че за
ползвания кредит кредитополучател дължи на кредитора годишна лихва, чийто процент е
определен в т. VI от ДПК. Общият размер на ДВЗ по кредита е предварително определен в
погасителния план на база на лихвения процент по ДПК. /т. 4. 1/. Следващата т. 4. 2 гласи,
че лихвата по кредита се изчислява върху усвоената и непогасената главница за периода на
ползване на кредита и започва да тече от датата на усвояване на кредита За целите на
изчисляване на лихвата, посочена в т. VI от ДПК, се приема, че годината се състои от 360
дни, а месецът се състои винаги от 30 дни. В т. 4. 4 се посочва, че ако е закупена
допълнителна незадължителна услуга, страните по този ДПК се споразумяват
възнаграждението за закупената услуга, което възниква на кредитополучателя като
задължение към деня на отпускане на кредита, да се разсрочи във времето и да се погасява
от него като част от погасителните вноски и в рамките на погасителния план.
Видно от т. 6. 1 е че кредитополучателят се задължава да върне на кредитора така
предоставените парични средства, заедно с ДВЗ и дължимото възнаграждение при закупена
допълнителна услуга, в размер и срок съгласно посоченото в т. VI от ДПК и според
погасителен план, неразделна част от ДПК. Всяка една от страниците на Общите условия е
подписана от страните - кредитор и кредитополучател.
От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че общата сума,
която е платена от М. Я. Д. по ДПК е в размер на 13 027.06 лв., като разликата между общо
15
дължимата сума при първоначално подписване на ДПК в размер на 12 505.49 лв. и общо
платената сума от М. Я. Д. е в размер на 13 027.06 лв., е 521.57 лв., която сума е
разпределена по следния начин – за дължима законова лихва след прекратяване на ДПК –
10.72 лв., такси по тарифа в размер на 180.00 лв. и лихви за просрочия в размер на 331.20
лв.. Възнаграждението по пакет допълнителни услуги води до нарастване на ГПР до размер
на 104.40 %, а сумата платена по договора за допълнителни услуги от ищеца в размер на
521.57 лева, както и възнаграждението по пакет допълнителни услуги води до нарастване на
ГПР до размер на 112.65 %.
Ценена съобразно разпоредбата на чл. 202 ГПК съдът изцяло дава вяра на съдебно-
счетоводната експертиза, доколкото с нея е даден обоснован отговор на всички поставени
по делото въпроси.
Всички останали приложени от страните писмени доказателствени средства съдържат
информация относно факти и обстоятелства, които са ирелевантни за конкретния спор,
поради което са неотносими и съда няма да ги обсъжда при формиране на правните изводи
относно основателността на исковите претенции.
От правна страна, по допустимостта и основателността на предявените искове, съдът
намира следното:
При така наведеното в обстоятелствената част и петитум на иска, въведени са два
предмета на делото, при обективно евентуално съединяване на искове - по първия иск е
спорното материално право да се иска връщане на вземане от трето лице, което го е
получило при липса на основание, поради нищожност на договор и договорни клаузи
поради неравноправни клаузи, която правна квалификация е чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД,
като по втория иск това е правото на вземане за разноски в процеса, която правна
квалификация е чл. 78 от ГПК.
Предявените искове са допустими. Ищецът има правен интерес от предявяването им,
тъй като ответника оспорва претенцията му, което обуславя спорност на вземането, няма
постигната спогодба между страните, не са налице процесуални пречки за разглеждане
спора по същество.
Разгледани по същество, исковете са основателни. Съгласно нормата на чл. 55, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне. Следователно,
за да бъде основателна претенцията, ищецът следва да докаже, че е платил на ответника
сума без основание.
В случая не е спорно, че ищеца е заплатил на ответника сума в размер на 13027.06
лева. Но преди произнасяне по предпоставките на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, съдът следва да вземе
отношение по наведените възражения за нищожност на ДПК.
За да е налице нищожност на която и да е договорна клауза тя трябва да има толкова
съществени пороци, че да й пречат да породи правното си действие още към момента на
сключването на договора.
Една от предпоставките за предявяване на възражение с правно основание чл. 26, ал.
16
1 от ЗЗД е наличието на правен интерес, който според съда за ищеца е налице, тъй като
между страните съществува спор относно действителността на конкретно посочени
договорени клаузи за заплащане на лихви и възнаграждние за закупена допълнителна услуга
„Фаст“ и „Флекси“.
Даже при липса на въведено възражение, съдът е длъжен да констатира и отстрани
всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор.
В правовата държава е въведен принципа на законността (чл. 4 от КРБ), като разпоредбата
на чл. 5 от ГПК сочи законността като основен принцип на гражданския процес и задължава
съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият
интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които
регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало в процеса (чл. 6 от ГПК). Съдът
следи служебно и при незаявено основание за нищожност на договора, когато: 1. Е
нарушена норма, предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на
доказателства; 2. Е относимо до формата (външната страна на представения правопораждащ
спорното право документ); 3. Е налице противоречие с добрите нрави (в този смисъл
решение № 229/21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г. на II т. о. на ВКС; т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и др.); 4. Е налице неравноправна клауза.
В настоящият случай съдът намира, че процесният договор за потребителски паричен
кредит Профи кредит стандарт № 30038623849 от 07.08.2019 г., сключен между страните по
делото, е недействителен на няколко основания.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК (приложим към процесното
правоотношение) - договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК уреждат формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съдът намира, че в процесния случай е нарушена разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от
ЗПК. В нея е посочено, че договорът за потребителски кредит, освен че се сключва в
писмена форма, трябва да бъде изпълнен в еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по -
малък от 12. В процесния случай има видима разлика между размера на шрифта в текста на
договора за потребителски кредит, в частта с която се отпуска кредит и се определят ГЛП,
ГРП, срок за плащане и общия размер на сумите за плащане, и частта, с която се уговаря
споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги.
Съдът намира, че споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е
част от договора за кредит, доколкото от една страна е сключено само поради сключване на
кредитния договор и от друга страна сумите, дължими по споразумението и начина им на
17
плащане са посочени именно в договора за кредит. С оглед изложеното, съдът намира, че не
са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, поради което договорът за потребителски
кредит и споразумението за предоставяне на допълнителни услуги са недействителни на
това основание.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът
за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22
от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК следва да се съобрази и разпоредбата на на § 2 от
ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното
следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва
да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите
да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения,
преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да
обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на
предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално
годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин
навсякъде в Общността.
В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на
потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора за
кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или
не. Според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на потребителя да
познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа
цялата необходима информация по ясен и кратък начин.
С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК ще е
налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен
и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови
величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посочения в Договора
размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите
хипотези е налице еднотипно нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото потребителят
се явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което
право Директивата и ЗПК му признават и гарантират.
В конкретния случай не е посочен начина на определяне на ГПР, но е налице и спор
18
дали посоченият в договора годишен процент на разходите в размер на 49.14 % отговаря на
действително приложимия между страните ГПР.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. В чл. 19, ал. 3 от ЗПК е посочено, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит;
различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при
покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в
брой или чрез кредит; за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски
кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на
плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи,
свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и
разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в
друг договор, сключен с потребителя.
В конкретния случай се установи от заключението на вещото лице по назначената
експертиза, че при посочване на ГПР в размер на 49. 14 % в договора, не са взети предвид
разходите по споразумението за предоставяне на пакет допълнителни услуги. При
включване на тези разходи, то ГПР е в размер на 112.65 %.
Съгласно чл. 21, ал. 2 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит с
фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора, по-голямо от
посоченото в чл. 32, ал. 4 е нищожна.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и
ако в него не са включени обсъжданите клаузи, като се изходи и от характера на този
договор, който е възмезден и включването на клаузи за ГПР по него е въведено като изрично
изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на
процесния договор обуславя недействителността на целия договор. В случая следва да бъде
взета предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно
правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на
конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените са и тази по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
– за определяне на ГПР. Предвид на това и след като клаузата в процесния договор, като
19
нищожна не поражда правно действие, то договора на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл.
11, ал. 1, т. 10 във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се явява недействителен.
Нищожно е и споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги и
поради следното: В същото е уговорено възнаграждение, дължимо на кредитора от
длъжника за пакет от услуги, изброени изчерпателно, като право на длъжника, с уговорката,
че е възможно да ги ползва всички или по отделно. Същевременно цената им е уговорена
глобално, а не индивидуално, което е в разрез с изискванията на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК,
предвиждащ видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони да
бъдат ясно и точно определени. В споразумението е посочено единствено какъв процент от
цената се дължи за първата услуга (за която, макар да се твърди, че е ползвана, не се
посочиха доказателства за това), но не и какво се дължи при ползване на някоя от
останалите 4 услуги. Липсата на яснота за всяка от услугите, индицира отсъствието на
възможност за длъжника да влияе върху съдържанието на горните клаузи. Същите са били
известни на кредитора към момента на сключване на договора за потребителски кредит, тъй
като договорът за допълнителни услуги е сключен едновременно с договора за
потребителски кредит. Поради това дължимите за тях възнаграждения представляват разход
по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, който съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19,
ал. 1 от ЗПК следва да се включи в размера на ГПР. Така реално се оскъпява кредитът чрез
въвеждане на допълнителни разходи, недопустими по действащото законодателство, чиято
стойност не е включена в определения в договора за кредит ГПР и води до значително, дори
драстично увеличение на тежестта на задължението на заемателя. По този начин се стига до
заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, който забранява ГПР да бъде по-голям
от петкратния размер на законната лихва, особено като се има предвид, че уговореният в
договора за кредит ГПР е в размер на 49.14 %, като в тази стойност не е включено
възнаграждението за допълнителните услуги. Освен това, споразумението предвижда
предварително плащане, т. е. за бъдещи неясно формулирани несигурни събития, а и макар
ищеца да се е възползвал от възможността да отложи вноски, не се установи да са е
възползвала от някоя от другите изброени възможности, за да е налице основание за
претендирането на възнаграждение за тях. Нещо повече, договорено е възнаграждение за
кредитора, което длъжникът дължи за практически гарантирани от законодателя
възможности. Следва да се отбележи и противоречието на споразумението със забраната на
чл. 10а, ал. 2 от ЗПК кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита.
Споразумението за допълнителни услуги е сключено в нарушение на добрите нрави
по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Добрите нрави са неписани общовалидни
морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са
критерии за оценка на сделките. За противоречащи на добрите нрави следва да се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота и се
използва недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.
Поемането на задължение от страна на кредитополучателя да заплати възнаграждение за
20
допълнителни услуги, чието предоставяне представлява бъдещо несигурно събитие, е
уговорено единствено в интерес на заемодателя. То увеличава неимоверно тежестта на
задължението на потребителя, тъй като се кумулира към задълженията му по договора за
заем, внася значително неравноправие в правоотношението, а престациите на страните са
явно нееквивалентни. Срещу правата, „предоставени“ с договора за допълнителни услуги, с
които по правило потребителят разполага и без изричното им уговаряне – например да
предоговаря условията по кредита и да го разсрочва, при кредит в размер на 5000 лв.
потребителят се задължава да заплаща възнаграждение в размер на 2500.00 лв. Касае се за
потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически от другата и се
ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК. Уговарянето на възнаграждение за
допълнителни услуги третира неравноправно икономически по-слабия участник в оборота,
като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на
друг. Поемането на задължение от потребителя да заплати възнаграждение за посочените
допълнителни услуги представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 20
във връзка с чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, тъй като принципите на добросъвестност и справедливост
в договарянето изискват потребителят да заплаща такса за реалното ползване на определена
услуга, а не за бъдещо и хипотетично ползване на такава, както е уговорено в случая.
Съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП неравноправната клауза се преценява към датата на
сключване на договора, поради което последващото ползване на една или повече от
допълнителните услуги е ирелевантно и не превръща неравноправната клауза в
равноправна. В случая възнаграждението се дължи само за възможността да бъдат
предоставени допълнителните услуги, без към момента на сключване на договора да има
яснота дали и кои от тези услуги ще бъдат реално ползвани от потребителя. Възможно е
въпреки заплащането на услугите, на практика те изобщо да не бъдат реализирани. В
настоящия случай, по делото няма доказателства за процесният кредит да е бил приоритетно
разгледан и изплатен, да е намален размер на вноска, да е била сменена датата на падеж или
ищеца да е ползвала улеснена процедура по получаване на допълнителни парични средства.
Предвид изложеното и при съпоставка с уговорения начин за събиране сумата от
споразумението – като част от ежемесечната вноска по кредитния договор, недвусмислено
го окачествява като средство за заобикаляне на закона, с оглед набавянето на допълнителни
плащания, извън договорените и законово предвидените възможности. Следователно,
налице е неравноправна клауза, която е нищожна като противоречаща на закона и не може
да породи желаните правни последици.
Не на последно място съдът счита, че съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза, имаща
за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
Предвидените клаузи по допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ са неравноправни
по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП. В Глава IV от ЗПК е уредено задължение на кредитора,
преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на
потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл е
съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
21
Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледан в този
аспект, цитираните по-горе договорни клаузи се намират в пряко противоречие с
преследваната цел на транспонираната в ЗПК Директива. По посочения начин се заобикаля
чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Налице е нарушение на Директива 93/1 3/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското
законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл. 3 от Директива 93/1 3/ЕИО
неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които
въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В Директива
93/1 3/ЕИО е регламентирано, че не се счита за индивидуално уговорена клауза, която е
съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на
нейното съдържание, каквито безспорно са съдържащите се в Договор за възлагане на
поръчителство. В тази насока е и практиката на Съда на Европейския съюз- Решение по
дело С-618/10, Решение по дело С-415/11, и цитираната в него практика.
Установява се от договорните клаузи, чиято недействителност се иска да бъде
прогласена от съда, че с уговарянето им от страните е налице нарушение и на чл. 10а, ал. 2 и
ал. 4 от ЗПК, тъй като ответникът като кредитор не може за изисква заплащане на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, като ал. 4 на
цитирания по-горе член от ЗПК предвижда, че видът, размерът и действието, за което се
събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит.
Видно от сключения между страните договор за потребителски кредит е, че
допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ не са ясно и точно определени, фиксирана е само
сумата на всяка едно от двете услуги, без да е ясно в какво се изразяват те, как и определен
размерът на всяка едно от тези услуги, ползвани ли са от ищеца в качеството му на
потребител, което означава, че кредиторът не се е съобразил с цитираните законови
разпоредби на ЗПК при сключването на договора за потребителски кредит с ищеца.
Предвид изложеното дотук, съдът намира, че в конкретният казус клаузата,
съдържаща се в Раздел VI „Параметри" от Договор за потребителски кредит, сключен между
ищеца М. Д. и ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, която предвижда заплащането
на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст" в размер на 1250.00 лева и
клаузата съдържаща се в Раздел VI "Параметри" от Договор за потребителски кредит,
сключен между него и „Профи Кредит България“ ЕООД, която предвижда заплащането на
възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 2500.00 лева,
страдат от съществени пороци и в този си вид те не могат да породят правни последици за
страните.
С оглед всичко изложено е налице недействителност на договора за кредит.
При извод за недействителност (нищожност) на договора, съобразно чл. 23 от ЗПК
22
потребителят дължи да върне само чистата стойност на кредита, а именно 5000.00 лева.
Платеното от ищеца над чистата сума на кредита е платено при начална липса на основание.
Следователно на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД ответникът дължи връщане на това,
което ищеца му е престирал при такава начална липса на основание.
Уважаването на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
предпоставя ищеца да докаже при условията на пълно и главно доказване сключването на
договор за кредит, наличието на основания за нищожност, плащане на процесната сума. В
тежест на ответника е да докаже, че процесната сума е платена на годно правно основание.
В случая според заключението по съдебно-счетоводната експертиза ищеца е заплатил
по процесния договор за кредит сумата от 13 027.26 лева. Така разликата между платеното
от ищеца и това което същата трябва да върне на ответника е 8 027.26 лева.
Ищеца претендира ответника да бъде осъден да му заплати сума в размер на 8 027.06
лв. и доколкото съдът не може да присъжда повече от исканото, искът следва да се уважи в
размера, в който е предявен.
Предвид изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, искането за
присъждане на направените от ищеца разноски се явява основателно.
По изложените съображения и на основание чл. 235 ГПК, районният съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на М. Я. Д.,
ЕГН **********, сумата в размер на 8 027.06 лв. (осем хиляди и двадесет и седем лева и 06
стотинки), представляваща недължимо платени суми по потребителски кредит, ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба –
20.01.2023 г. до окончателното й изплащане,
ОСЪЖДА Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на М. Я. Д.,
ЕГН **********, сумата в размер на 312.08 лв. (триста и дванадесет лева и 08 стотинки),
представляваща държавна такса.
ОСЪЖДА Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на М. Я. Д.,
ЕГН **********, сумата в размер на 500.00 лв. (петстотин лева), представляваща разноски
по делото – възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на адв. Г. Г.
Ч., сумата в размер на 1102.71 лв. (хиляда сто и два лева и 71 стотинки), представляваща
възнаграждение за адвокат.
Решението подлежи на обжалване пред ОС - Благоевград в двуседмичен срок от
съобщаването на страните.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
23
24