Решение по дело №145/2024 на Административен съд - Разград

Производството е по реда на чл. 156, ал. 1 и сл. от ДОПК.

Образувано е по жалба на О. Ф. Ш. от [населено място] против Ревизионен акт (РА) № Р-03001723004215-091-001/ 13.03.2024 г., издаден от орган по приходите (ОП) при ТД на НАП Варна, който е потвърден с Решение № 78/ 07.06.2024 г. на директора на Дирекция „ОДОП“ Варна при ЦУ на НАП. Жалбоподателя не оспорва определеното задължение за ДДС в размер на 84 186, 54 лв. за периода 01.10.2016 г. до 14.08.2022 г., за което има одобрено споразумение по НОХД № 290/ 2023 г. по описа на Окръжен съд- Разград.

С оспорения РА след направено прихващане са му определени допълнителни публични задължения за внасяне както следва: задължения за авансов и окончателен данък по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ за данъчни периоди 2017 г., 2018 г., 2019 г., 2020 г., 2021 г. и 2022 г. в общ размер на 52 087, 00 лв., ведно със съответните лихви за забава в размер на 5 390,59 лв.; задължения за ДДС за периода от м. 12/ 2017 г. до м. 12/ 2022 г. в размер на 13 641,45 лв. и лихва за забава от 25 072,00 лв.; задължения за ДОО за самоосигуряващи се лица за периода 2019 г., 2020 г., 2021 г. и 2022 г. в размер на 21 332,40 лв. и лихва за забава от 4 917,37 лв.; задължения за ДЗПО/УПФ за самоосигуряващи се лица за периода 2019 г., 2020 г., 2021 г. и 2022 г. в размер на 7 240,00 лв. и лихва в размер на 1 899,70 лв.; задължения за ЗО на самоосигуряващи се лица за периода 2019 г., 2020 г., 2021 г. и 2022 г. в размер на 10 488,80 лв. и лихва в размер на 2 694,89 лв.

В жалбата и по същество се сочи, че този акт се явява незаконосъобразен. Развиват се доводи, че РА е издаден в противоречие на събраните доказателства и при превратно тълкуване и приложение на материалния закон. С оглед на това се иска от съда да отмени изцяло оспорения РА, ведно с произтичащите от това законни последици. Претендира се и заплащане на деловодните разноски.

Ответникът по жалбата е депозирал писмено становище, в което заявява, че тя е неоснователна и недоказана и моли съда да я отхвърли, като претендира и заплащане на разноски по производството.

Разградският административен съд, след като прецени събраните по делото доказателства, които съобрази с доводите и становището на страните, приема за установено следното:

І. По допустимостта на жалбата.

РА е обжалван от О. Ф. Ш. по административен ред и с Решение № 78/ 07.06.2024 г. на директора на Дирекция „ОДОП“ –Варна при ЦУ на НАП - София е потвърден изцяло.

Решението е съобщено по електронен път на данъчно задълженото лице (ДЗЛ) на 14.06.2024 г. (л. 6 от делото), като жалбата срещу РА е подадена на 24.06.2024 г.. При тези данни съдът приема, че жалбата е допустима, като подадена в 14-дневния срок по чл. 156, ал. 1 ДОПК, от надлежна страна срещу акт, който подлежи на съдебен контрол.

ІІ. По валидността и процесуалната законосъобразност на оспорения РА:

Със Заповед за възлагане на ревизия (ЗВР) № Р-03001723004215-020-001/ 18.07.2023 г. (л.6 от пр.), изменена със Заповеди (ЗИЗВР) № Р-03001723004215-020-002/ 13.09.2023г. (л. 9- л. 8 от пр.) и № Р- 03001723004215-020-003/ 23.10.2023 г. (л. 12 от пр.), издадени от Н. И. Б.- началник сектор „Ревизии“ при ТД на НАП- Варна, е възложено на Б. Т. Б. - главен инспектор по приходите (ръководител на ревизията) и Д. Н. Л. – главен инспектор по приходите да извършат ревизия на О. Ф. Ш. относно задълженията му за годишен и авансов данък по ЗДДФЛ на ЕТ за периода от 01.01.2017 г. до 31.12.2022 г.; данък върху годишната данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ за периода от 01.01.2017 г. до 31.12.2022 г.; данък върху добавената стойност (ДДС) от 01.12.2017 г. до 30.06.2023 г.; ДОО за самоосигуряващи се лица за периода от 01.01.2017 г. до 31.12.2022 г.; ЗО за самоосигуряващи се лица за периода от 01.01.2017 г. до 31.12.2022 г.; УПФ за самоосигуряващи се лица за периода от 01.01.2017 г. до 31.12.2022 г. Посочен е и срокът, в който следва да приключи ревизията - до 22.12.2023 г. Цитираните заповеди са издадени от оправомощено лице по реда на чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК, съгласно Заповед № Д-1261/03.07.2023 г. на Директора на ТД на НАП (л. 2 от пр.) и надлежно връчени на жалбоподателя.

На 05.01.2024 г., при спазване на срока по чл. 117, ал. 1 ДОПК, инспекторите са изготвили Ревизионен доклад (РД) № Р-03001723004215-092-001/ 05.01.2024 г. (л. 2242- л.2134 от пр.), връчен на ДЗЛ на 15.01.2024 г. по електронен път (л.2133 от пр.). В предоставения му срок са подадени възражения от него (л.2259- л.2257), които са обсъдени от ревизиращия екип, но възприети за неоснователни, поради което е издаден Ревизионен акт № Р-03001723004215-091-001/ 13.03.2024 г. (л.2317- л.2278 от пр.), подписан от възложителя и ръководителя на ревизията, който е връчен на ДЗЛ по електронен път на 20.03.2024 г. (л. 2277 от пр.).

Всички посочени по-горе документи съставляват електронни документи, подписани от техните издатели с валиден квалифициран електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 3 от ЗЕДЕУУ и чл. 3, т. 12 от Регламент (ЕС) № 910/2014, което се установи при приобщаването им в проведените съдебни заседания.

При тези данни съдът приема, че оспореният РА е валиден документ, като издаден от компетентен орган, в кръга на предоставените му правомощия, при спазване на регламентираните в ДОПК срокове. По своята форма и съдържание той отговаря на изискванията на чл. 120 ДОПК.

В хода на производството не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и норми, които да обуславят отмяна на РА. Жалбоподателят е бил надлежно уведомен за започналото производство, като му е предоставена възможност да участва в производството и да ангажира доказателства във връзка със спорните обстоятелства. Приходните органи са положили усилия за да съберат необходимите и относимите към спора доказателства, които са приобщени по предвидения в ДОПК ред.

Ревизията е проведена по особения ред, предвиден в чл. 122 - чл. 124 ДОПК, тъй като органите по приходи са приели, че са налице предпоставките по чл. 122, ал.1, т. 1 ДОПК (до започването на ревизията не е подадена декларация, когато задължението се определя по декларация) и т. 2 ДОПК (налице са данни за укрити приходи) .

Ревизиращите органи са констатирали, че наемните отношения имат траен характер и се извършват през продължителен период от време, същите са източник на постоянен доход за О. Ш.. С оглед на това са приели, че лицето извършва дейност като търговец по смисъла на Търговския закон, без да има регистрация като такъв и съответно е получил облагаем доход по чл. 26, ал. 7 ЗДДФЛ, който е следвало да декларира в приложение № 2 към ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ, а не в приложение № 4 на ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ като доход от наем, подлежащ на облагане по реда на чл. 31, ал. 1 ЗДДФЛ. Некоректното деклариране на тези доходи са обосновали извода им, че е налице основанието на чл. 122, ал. 1 , т. 1 ДОПК. Този извод не се споделя от съда.

Според цитираната разпоредба на чл. 122, ал. 1, т. 1 ДОПК органът по приходите може да приложи установения от съответния закон размер на данъка към определена от него основа, ако до започване на ревизията не е подадена декларация, когато задължението се определя от декларация. По делото не е спорно, че жалбоподателят е подавал ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ за ревизираните периоди, в които е декларирал доходи от наем, като подлежащи на облагане по чл. 31 ЗДДФЛ. Некоректното попълване на ГДД не може да се приравни на липса на подадена ГДД и съответно да обоснове приложението на чл. 122, ал. 1, т. 1 ДОПК. Нормата предвижда неблагоприятни последици за ДЗЛ и е недопустимо да се тълкува разширително.

Независимо от горното обаче, в хода на ревизията е установено, че ДЗЛ е получавало чрез системите за разплащания Easy Pay, Western Union и Money Gram различни суми, преведени от лица, които не са наематели, техни представители или свързани с тях лица. От него са изискани обяснения и доказателства за техния източник, но той не е представил такива. С оглед на това правилно и обосновано органът по приходите е възприел, че те съставляват доходи от други източници по смисъла на чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ, които не са декларирани в подадените от него ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ, поради което са налице данни за укрити доходи по смисъла на чл. 122, ал. 1, т. 2 ДОПК.

Наред с това е установено, че през месец ноември 2017 г. жалбоподателят е достигнал облагаем оборот повече от 50 000 лв. по смисъла на чл. 96, ал. 1 ЗДДС (в относимата редакция) и е следвало да подаде заявление за регистрация по ЗДДС и съответно след тази дата да подава справки-декларации (СД) по чл. 125 ЗДДС, с които се определя дължимия за внасяне ДДС. Той не е изпълнил тези свои задължения, поради което правилно и обосновано е прието, че са налице предпоставките на чл. 122, ал. 1, т. 1 ДОПК.

Също така жалбоподателят е упражнявал стопанска дейност, като доходите от нея се облагат по реда на чл. 26, ал. 7 ЗДДФЛ и той е бил осигурено лице по смисъла на чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО. С оглед на това е бил длъжен да подава декларации обр. 1 и обр. 6 за определяне размера на дължимите осигурителни вноски. Той не е изпълнил това свое задължение, поради което правилно и обосновано е прието, че са налице предпоставките на чл. 122, ал. 1, т. 1 ДОПК.

Въз основа на гореизложеното съдът намира, че са били налице предпоставките основата за облагане по ЗДДФЛ, ЗДДС, КСО и ЗЗО да се определи по реда и при условията на чл. 122, ал. 2 ДОПК.

Ревизиращите са предприели и задължителните процесуални действия, като на 18.09.2023 г. на жалбоподателя са връчени Уведомление по чл. 17, ал. 1, т. 2 ДОПК за нормите, касаещи наказателната отговорност (л. 2120- л. 2117 от пр.) и Уведомление по чл. 124, ал. 1 ДОПК ( л. 2123- л. 2 121 от пр.), че основата за облагане с данък по ЗДДФЛ, ЗДДС и определяне на дължимите осигурителни и здравни вноски 01.01.2017 г. до 31.12.2022 г. ще бъде определена по реда на чл. 122- 124а ДОПК. Предоставен му е 14-дневен срок за представяне на становище и доказателства. Връчено му е и Искане за представяне на декларации по чл. 124, ал. 3 от ДОПК за всяка ревизирана година (л. 2116- л. 2113 от пр.), но той не е изразил становище и не е представил доказателства.

ІІІ. По материалната законосъобразност на РА

Декларираните факти и обстоятелства в подадените от жалбоподателя ГДД не обвързват ревизиращите органи. Напротив, те са длъжни да издадат своите актове при спазване на принципите за обективност (чл. 3 ДОПК) и законност ( чл. 2 ДОПК).

По аргумент на чл. 3, ал. 1 и ал. 2 ДОПК следва да установят безпристрастно всички факти и обстоятелства от значение за правата, задълженията и отговорността на ДЗЛ в производствата по ДОПК, като административните им актове следва да се основават на действителните факти от значение за случая. Тези факти трябва да са установени с доказателствата, събрани в хода на съответната ревизията и въз основа на тях органите по приходите (ОП) да формират своите правни изводи, като приложат закона точно и еднакво спрямо всички лица (по арг. на чл. 2, ал. 1 ДОПК).

Обстоятелството, че настоящата ревизия е проведена по реда на чл. 122 - чл. 124а ДОПК не освобождава административните органи от тези задължения и те са били длъжни да проведат обективно, пълно и всестранно разследване и да определят задълженията на жалбоподателя съобразно действително установените от тях факти в хода на ревизията.

Относно определените данъчни задължения по чл. 48, ал. 2 от ЗДДФЛ.

В хода на ревизията е установено, че в периода 2017 г. – 2022 г. жалбоподателят системно е предоставял под наем много на брой свои недвижими имоти, придобити преди и по време на проверявания период, изброени в Приложение № 11 към ССчЕ (л. 139 от делото) на различни физически лица, ЕТ, търговски дружества и др. При анализа на представените договори за наем и отношенията, свързани с тях, приходните органи са приели, че той е упражнявал стопанска дейност като търговец по смисъла на чл. 1, ал. 3 от Търговския закон ТЗ), поради което и на основание чл. 26, ал. 7 във вр. ал. 1 ЗДДФЛ приходите от тази дейност следва да се облагат при условията на чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ. Този извод се споделя и от съда.

Според цитираната разпоредба на чл. 1, ал. 3 ТЗ за търговец се смята и всяко лице, образувало предприятие, което по предмет и обем изисква неговите дела да се водят по търговски начин даже ако дейността му не е посочена в чл. 1, ал. 1 ТЗ. Следователно преценката дали едно лице има качеството на търговец не е обвързана единствено и само от извършване на т. нар. „абсолютни“ търговски сделки, визирани в чл. 1, ал. 1 ТЗ. Тази преценка изисква да се анализира дали дейността на физическото лице фактически води до образуване на предприятие, което по предмет и обем изисква неговите дела да се водят по търговски начин.

Събраните доказателства установяват, че данъчно задълженото лице (ДЗЛ) е отдавало под наем множество недвижими имоти, по –голямата част от които не са за жилищни нужди. В подадените от него годишни данъчни декларации (ГДД) по чл. 50 ЗДДФЛ той е декларирал следните доходи от наем - за 2017 г. в размер на 43 830 лв. (л.203- л.207 от пр.); за 2018 г. в размер на 65 390 лв. (л.198- л.202 от пр.); за 2019 г. в размер на 129 760 лв. (л.191 –л.197 от пр.); за 2020 г. в размер на 69 524 лв. (л. 186- л.190 от пр.); за 2021 г. в размер на 104 869 лв. (л.185- л.179 от пр.) и за 2022 г. в размер на 168 688 лв. (л.178- л.171 от пр.). С получените доходи е закупувал нови имоти, които също е отдавал под наем. Тази дейност е била непрекъсната и системна по своя характер, като е осъществявана с цел печалба и с намерението да бъде източник на редовни приходи с постоянен характер. По своя обем тя значително надхвърля обикновеното упражняване на правото на собственост и управление на личното имущество. Вследствие на сключените много на брой и дългосрочни наемни договори е възникнала онази съвкупност от права, задължения и фактически отношения, формираща предприятие по смисъла на чл. 15, ал. 1 ТЗ, което по предмет и обем е изисквало делата му да се водят по търговски начин. С оглед на това съдът приема, че ДЗЛ е осъществявало търговска дейност по занятие, макар и да не е било регистрирано като ЕТ и е търговец по смисъла на чл. 1, ал. 3 ТЗ. Доходите от тази дейност следва да се облагат по реда на чл. 26, ал. 1- ал. 6 ЗДДФЛ, както предвижда разпоредбата на чл. 26, ал. 7 ЗДДФЛ, като данъчната основа се формира по реда и при условията на ЗКПО.

Анализът на тези норми сочи, че за нуждите на данъчното облагане, законодателят третира еднакво физическите лица, регистрирани като ЕТ и тези, които са търговци по смисъла на чл. 1, ал. 3 ТЗ, без да имат регистрация като ЕТ. Както всеки търговец, така и той е бил длъжен да води счетоводство, да обобщава резултатите от търговската си дейност въз основа на записванията в счетоводните книги и на инвентаризацията, при спазване на правилата на Закона за счетоводството (ЗСч), като изготвя годишен финансов отчет (чл. 53 ТЗ). В случая жалбоподателят не е изпълнил тези свои задължения и не може да черпи права от неправомерното си бездействие.

Облагаемата данъчна основа е определена по реда на чл. 122, ал. 2 ДОПК, като ревизиращите органи са приели, че се касае за доход на физическо лице, който е придобит на датата на реално получаване в съответствие с правилото на чл. 11, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗДДФЛ. Според цитираната разпоредба, ако не е предвидено друго в този закон, доходът се смята за придобит на датата на плащането (при плащане в брой) или на датата на заверяването на сметката на получателя (при плащане по банков път). Налице е специална норма, която изключва приложението на чл. 26, ал. 1, т. 4 ЗСч, т. нар. „принцип на начисляване“, който изисква приходите и разходите да се отразяват текущо в момента на възникването им, независимо от момента на получаването или плащането на паричните средства. Следва да се отбележи, че всички разпоредби на ЗДДФЛ, свързани с формиране на облагаемия доход, облагаема данъчна основа, деклариране и т.н. касаят реално получени доходи през съответната данъчна година, а не начислени. Жалбоподателят в ГДД също е декларирал доходите си от наем съобразно датата на тяхното плащане.

При определяне размера на облагаемия доход от тази дейност следва да се съобрази, че през същия период жалбоподателят е достигнал облагаем оборот от 50 000 лв. и съгласно чл. 96, ал. 1 ЗДДС (в относимата редакция) е бил задължен да се регистрира по реда на ЗДДС и съответно да начислява и внася дължимия ДДС в предвидените за това срокове ( по арг. на чл 86, ал. 2 ЗДДС). Макар, че той не е изпълнил това свое задължение, съдът намира, че от получените суми за наеми следва да се приспадне дължимият ДДС, определен с настоящия акт, който не е приход за лицето, а съставлява задължение към бюджета. В подкрепа на този извод е и правилото на чл. 67, ал. 2 ЗДДС според който, когато при договаряне на доставката не е изрично посочено, че данъкът се дължи отделно, се приема, че той е включен в договорената цена.

Също така полученият доход следва да се намали и с относимите разходи за амортизации и местни данъци и такси по ЗМДТ, както и с вноските, които ДЗЛ е следвало да направи за своя сметка по реда на КСО и ЗЗО.

Във връзка с установяване на сумите от получени наеми през периода 2017 г. - 2022 г. приходните органи са анализирали данните в подадените от жалбоподателя ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ; в справките по чл. 73 ЗДДФЛ, подадени от наемателите; данните за постъпления от банковите сметки на лицето; представените договори за наем; обясненията на ДЗЛ и третите лица, негови наематели; представените регистри от наемателите; както и приобщените с протокол доказателства от проведеното досъдебно производство срещу О. Ш. (л.164- л.163 от пр.)- заключение по назначената ССчЕ (л.161- л.72 от пр.), протокол за разпит на свидетеля Е. А. (л.71- л.70 от пр.) и Споразумение за решаване на наказателното производство от 06.07.2023 г.(л.69- л.65 от пр.). Ревизиращите органи не са кредитирали заключението на ССчЕ по досъдебното производство, посочвайки, че то е изготвено само въз основа на постъпленията по банковите сметки на ДЗЛ, без да е съобразено, че според уговореното в наемните договори е възможно и плащане в брой, както и обстоятелството, че преводите са извършени след приспадане на авансовия данък, удържан от платеца, поради което са в по-малък размер.

В тази връзка е извършен анализ на предмета, срока и наемната цена според приложените наемни договори, получените суми по банковите сметки на ДЗЛ и представените документи и обяснения от неговите наематели. Посочено е, че според повечето от договорите плащането може да се извършва в брой или по банков път, като наемните вноски са дължими авансово до 10- то число на месеца, а при неплащане на наема в уговорения срок, наемодателят има право да развали договора едностранно без предизвестие. Предвид обстоятелството, че в хода на ревизията не са установени данни за предсрочно прекратени договори, органите по приходите са обосновали извод, че О. Ш. е получавал договорените там суми, независимо от начина на плащане - в брой или по банков път. Този извод се споделя и от съда.

В подадените от жалбоподателя ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ той е декларирал следните доходи от наем:

- за 2017 г. в общ размер на 43 830 лв., подлежащи на облагане по реда на чл. 31, ал. 1 от ЗДДФЛ, с удържан авансов данък 3 099,60 лв. (л.203- л.207 от пр.);

- за 2018 г. в общ размер на 65 390 лв., подлежащи на облагане по реда на чл. 31, ал. 1 от ЗДДФЛ, с удържан авансов данък от 4 444, 20 лв. (л.198- л.202 от пр.);

- за 2019 г. в общ размер на 129 760 лв., подлежащи на облагане по реда на чл. 31, ал. 1 от ЗДДФЛ, с удържан авансов данък от 5 528, 70 лв. (л.191 –л.197 от пр.);

- за 2020 г. в общ размер на 69 524 лв., подлежащи на облагане по реда на чл. 31, ал. 1 от ЗДДФЛ, с удържан авансов данък от 5 150, 16 лв. (л.186- л.190 от пр.);

- за 2021 г. в общ размер на 104 869 лв., подлежащи на облагане по реда на чл. 31, ал. 1 от ЗДДФЛ, с удържан авансов данък 4 526,10 лв. (л.179- л.185 от пр.);

- за 2022 г. в общ размер на 168 688 лв., подлежащи на облагане по реда на чл. 31, ал. 1 от ЗДДФЛ, с удържан авансов данък от 7 897, 29 лв. (л.171- л.178 от пр.).

При извършената проверка в данните от подадените справки по чл. 73, ал. 1 ЗДДФЛ за изплатени доходи на физическите лица е констатирано, че през този период са декларирани изплатени доходи от наем на О. Ш. от множество лица, както следва:

- за 2017 г. (л.21- л.20 от пр.)са декларирани изплатени доходи в общ размер на 40 345 лв., от които удържан данък в размер на 2 993,85 лв.;

- за 2018 г. (л.20 от пр.) са декларирани изплатени доходи в общ размер на 65 790 лв., от които удържан данък в размер на 4 480,20 лв.;

- за 2019 г. (л.19 от пр.) са декларирани изплатени доходи в общ размер на 77 260 лв., от които удържан данък в размер на 5 528,70 лв.;

- за 2020 г. (л.19- л.18 от пр.) са декларирани изплатени доходи в общ размер на 58 398 лв., от които удържан данък в размер на 5 267,56 лв.;

- за 2021 г. (л.18 от пр.) са декларирани изплатени доходи в общ размер на 51 169 лв., от които удържан данък в размер на 4 526,10 лв.;

- за 2022 г. (л.18 от пр.) са декларирани изплатени доходи в общ размер на 90 388 лв., от които удържан данък в размер на 7 897,29 лв.

 

При съпоставка на данните се установява, че с изключение на 2018 г., декларираните доходи от наем в подадените ГДД от О. Ш., са в по-голям размер от посочените в справките по чл. 73, ал. 1 от ЗДДФЛ.

В РА приходните органи са приели, че брутният размер на получените доходи от наем (с включен ДДС) е както следва :

- 2017 г. - 62 894,43 лв.;

- 2018 г. - 59 339,17 лв.;

- 2019 г. - 115 161,67 лв.;

- 2020 г. - 71 052,50 лв.;

- 2021 г. - 101 139,10 лв.;

- 2022 г. - 97 813,68 лв.

Данните за тях са посочени в табличен вид на стр. 41- стр. 45 от РД (л.2203- л.2198 от пр.). Съдът възприема изцяло констатациите по РА. Те кореспондират и на събраните в хода на производството доказателства. Наред с това следва да се отбележи, че ревизията е проведена по особения ред на чл. 122 и сл. ДОПК, като органът по приходите доказа, че са налице предпоставките по чл. 122, ал. 1, т. 1 и т. 2 ДОПК. Ето защо и на основание чл. 124, ал. 2 ДОПК констатациите на РА се ползват с обвързваща доказателствена сила и се смятат за верни, до доказване на противното. В тежест на ДЗЛ беше да представи доказателства, които категорично и безспорно оборват законовата презумпция за достоверност. В случая жалбоподателят не е ангажирал такива доказателства.

Според заключението по ССчЕ брутният размер на дохода от наем (с включен ДДС) е както следва: за 2017 г. в размер на 60 935,00 лв., посочени в Приложение № 1 (л. 129 от делото); за 2018 г. в размер на 67 550 лв., посочени в Приложение № 2 (л.130 от делото); за 2019 г. в размер на 84 315, 00 лв., посочени в Приложение № 3 (л.131 от делото); за 2020 г. в размер на 123 699, 00 лв., посочени в Приложение № 4 (л.132 от делото); за 2021 г. в размер на 81 612,10 лв., посочени в Приложение № 5 (л.133 от делото) и за 2022 г. в размер на 108 629, 60 лв., посочени в Приложение № 6 (л.134 от делото) и направената корекция от него. Както в самото заключение (л.112- л.118 от делото), така и при разпита в съдебно заседание, вещото лице дава обяснения за причините, довели до установеното разминаване между неговото заключение и РА/РД. Основната причина е, че при изготвяне на експертизата вещото лице е приложило принципа на начисляване, който не е съобразен от ОП. Съдът не възприема заключението в тази му част, тъй като приема, че в случая този принцип е неприложим.

След приспадане от наемната цена на ДДС, определен съобразно констатациите в РА, нетните приходи от наем са както следва:

- за 2017 г. в размер на 61 949,06 лв. (62 894,43 лв. – 945,37 лв.);

- за 2018 г. в размер на 47 471,33 лв. (59 339,17 лв. – 11 867,84 лв.)

- за 2019 г. в размер на 93 008,33 лв. (115 161,67 лв.- 22 153,34 лв.)

- за 2020 г. в размер на 57 216,99 лв. (71 052,50 лв.- 13 835,51 лв.)

- за 2021 г. в размер на 87 672,60 лв. (101 139,10 лв. – 13 466,50 лв.)

- за 2022 г. в размер на 79 162,77 лв. (97 813,68 лв. – 18 650,91 лв.)

Данните за общия годишен размер на ДДС, определен с РА, са взети от Справка № 4 към допълнителното заключение на ССчЕ (л.287 гръб от делото), където те са коректно изчислени и съответстват на приетото в РА/РД.

Така полученият доход следва да се намали и с относимите разходи за амортизации и МДТ.

Разходите за МДТ са съответни на постъпилата информация от Община Исперих (л.602- л.542 от пр.) и Община Несебър (л.339 от пр.) и са изчислени по периоди както следва: за 2017 г. - 13 872,64 лв.; за 2018 г.- 9 286,85 лв.; за 2019 г.- 9 157,55 лв.; за 2020 г.- 14 944,04 лв.; за 2021 г.- 8 077,14 лв.; за 2022 г.- 6 172,61лв. Установените размери по РА и заключението на ССчЕ си съответстват.

Разминаване има по отношение на определените разходи за амортизация. Същите следва да се изчислят съобразно правилата на ЗКПО, като начисляването на данъчна амортизация започва от началото на месеца, в който данъчният амортизируем актив е въведен в експлоатация (чл. 58, ал. 1 ЗКПО), за периодите, в които съответните активи/имоти се използват за отдаване под наем (чл.59, ал.1 ЗКПО). Следователно за целите на закона определящо е кога е започнала експлоатацията на недвижимия имот и то във връзка с дейността на предприятието, за да бъдат признати данъчни амортизации за него. В случая това е датата, когато съответният недвижим имот (НИ) или част от него е отдаден под наем от ДЗЛ, като данъчни амортизации се начисляват само върху придобивната стойност на конкретния имот или обособена част от него, предмет на наемния договор. Приложима е годишна данъчна амортизационна норма от 4% за сгради от категория I, съгласно чл. 55, ал. 2 ЗКПО.

Тези правила са съобразени от ОП при установяване на разходите за амортизации, посочени в табличен вид на л. 50- л. 51 от РД (л.2193- л.2192 от пр.) и са в размер както следва: за 2017 г.- 1 281,95 лв.; за 2018 г.- 9 053,89 лв.; за 2019 г.- 11 421,25 лв.; за 2020 г. – 11 371,25 лв.; за 2021 г.- 12 449,67 лв. и за 2022 г.- 12 009,10 лв. Тяхната вярност не е оборена от жалбоподателя (по арг. на чл. 122, ал. 2 ДОПК), поради което съдът ги възприема.

Според заключението на ССчЕ разходите за амортизация са в размер както следва: за 2017 г.- 9 458, 38 лв.; за 2018 г., 2019 г. и 2020 г. - 10 409, 03 лв.; за 2021 г.- 15 396,36 лв. и за 2022 г.- 14 949,03 лв., посочени в Справка № 4 (л.119 гръб от делото). В нея не е посочена датата, на която НИ или част от него е отдаден под наем, за да се прецени дали правилно е определен периодът, за който се следват данъчни амортизации. Амортизационна норма е начислявана върху общата придобивна стойност на имотите, закупени с един НА, независимо, че са отдавани под наем само част от тях, на различни лица и в различни периоди. При изготвяне на заключението вещото лице е ползвало документи (НА и договори за наем), които са му предоставени допълнително за нуждите на експертизата.

Съгласно разпоредбата на чл. 37, ал. 2 ДОПК ревизираното лице е длъжно да участва активно в производството и да представи всички данни, сведения, документи, книжа, носители на информация и други доказателства, отнасящи се до неговите права и задължения, до фактите и обстоятелствата, подлежащи на установяване в съответното производство. В случая до жалбоподателя са отправяни искания за представяне на всички документи, свързани с придобиването на НИ и отдаването им под наем. Той не ги е предоставил пред ОП, поради което не може да черпи благоприятни за себе си последици от процесуалното си бездействие. С оглед на това съдът намира, че ревизионните органи са установили разходите за амортизация при спазване на относимите нормативни правила и норми и в съответствие със събраните в хода на ревизията доказателства.

Въз основа на изложеното съдът приема, че разходите, които следва да се признаят, са правилно установени в РА и са в общ размер както следва: за 2017 г. - 15 154,59 лв.; за 2018 г. - 18 340,74 лв.; за 2019 г. - 20 578,80 лв.; за 2020 г. - 26 315,29 лв.; за 2021 г. - 20 526,78 лв. и за 2022 г. - 18 181,71 лв.

Съобразявайки всичко изложено дотук съдът приема, че облагаемата данъчна основа, формирана като разлика между установените приходи от наем (без ДДС) и приетите разходи, е в размер както следва: за 2017 г. – 46 794,47 лв. (61 949,06 лв. - 15 154,59 лв.); за 2018 г. – 29 130, 59 лв. (47 471,33 лв. - 18 340,74 лв.); за 2019г. – 72 429,53 лв. (93 008,33 лв. - 20 578,80 лв.); за 2020 г. – 30 901,70 лв. (57 216,99 лв. - 26 315,29 лв.); за 2021 г. – 67 145,82 лв. (87 672,60 лв. - 20 526,78 лв.) и за 2022 г. – 60 981,06 лв. (79 162,77 лв. - 18 181,71 лв.).

Така определеният доход следва да се намали с вноските, които жалбоподателят е бил задължен да направи за съответната данъчна година за своя сметка по реда на КСО и ЗЗО (чл. 28, ал. 1 ЗДДФЛ). Задължителните осигурителни вноски (ЗОВ), които ДЗЛ е следвало да внася за ДОО, ДЗПО (УПФ) и ЗО са изчислени за периода от 2019 г. до 2022 г. върху максималния осигурителен доход, съобразявайки правилото на чл. 6, ал. 9 КСО. С оглед на това няма разминавания в задълженията за ЗОВ, определени в обжалвания РА и по приетото заключение.

Общият размер на ЗОВ (задължения за ДОО, задължения за ДЗПО и задължения за ЗО) е както следва: за 2019 г.- 8 974, 80 лв.; за 2020 г. - 9 715,20 лв.; за 2021 г.- 9 696,00 лв.; за 2022 г. -10 675,20 лв.

При така установените факти съдът приема, че облагаемият доход по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ е както следва: за 2017 г. в размер на 46 794, 47 лв.; за 2018 г. в размер на 29 130,59 лв.; за 2019 г. в размер на 63 454,73 лв. ( 72 429,53 лв. - 8 974,80 лв.); за 2020 г. в размер на 21 186,50 лв. (30 901,70 лв. - 9 715,20 лв.); за 2021 г. в размер на 57 449,82 лв. ( 67 145,82 лв.- 9 696,00 лв.) и за 2022 г. в размер на 50 305,86 лв. (60 981,06 лв. – 10 675,20 лв.).

Следователно дължимият данък по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ е в размер както следва: за 2017 г. – 7 019,17 лв., а според РА – 7 160,00 лв.; за 2018 г.- 4 369,59 лв., а според РА - 6 149,00 лв.; за 2019 г.- 9 518,21 лв., а според РА- 12 686,00 лв.; за 2020 г.- 3 177,97 лв., а според РА – 5 209,00 лв.; за 2021 г. – 8 617,47 лв., а според РА- 10 590,00 лв. и за 2022 г.- 7 545,88 лв., а според РА- 10 293,00 лв.

Въз основа на така изложените фактически и правни съображения съдът намира, че с решението си следва да измени оспорения РА и да определи данъка по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ съобразно установения от него размер.

Относно определените данъчни задължения по чл. 48, ал. 1 ЗДФЛ

С РА са определени задължения за внасяне на данък от доходи по чл. 33 ЗДДФЛ, получени от продажба или замяна на недвижимо имущество, включително на ограничени вещни права върху такова имущество. За ревизираните периоди, жалбоподателят е декларирал такива доходи само за 2019 г. (л.194 от пр.), 2021 г. (л. 182 от пр.) и 2022 г. (л. 174 от пр.).

В чл. 33, ал. 1 ЗДДФЛ е посочено, че облагаемият доход от продажба или замяна на недвижимо имущество, включително на ограничени вещни права върху такова имущество, се определя, като положителната разлика между продажната цена и цената на придобиване на имуществото се намалява с 10 на сто разходи. В чл. 33, ал. 7 и ал. 8 ЗДДФЛ са разписани формулите, по които се изчислява облагаемият доход в случаите, когато продажната цена се плаща на части в различни данъчни години. В тези случаи се прилагат правилата на чл. 11, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗДДФЛ и доходът се приема за придобит на датата на получаване/плащане.

При съобразяване на тези норми съдът приема, че полученият облагаем доход е установеният от заключението на вещото лице по ССчЕ (Приложениe №8 и Справка № 10 към него) и е в размер както следва: за 2017 г. в размер на 23 160,69 лв.; за 2018 г. в размер на 11 683, 71 лв.; за 2019 г. в размер на 10 375, 39 лв.; за 2020 г. в размер на 5 748,40 лв.; за 2021 г. в размер на 12 982,67 лв. и за 2022 г. в размер на 9 450 лв. Посочените суми за 2017 г., 2018 г., 2019 г., 2020 г. и 2021 г. съвпадат с приетите по РА. Разминаване има само относно дохода за 2022 г. Приходните органи са приели, че това е декларираният от ДЗЛ лице доход в подадената от него ГДД в размер на 20 397,19 лв. (л.174 от пр.), но липсват доказателства за това.

През 2022 г. предмет на облагане е доходът получен от продажбата на недвижими имот по НА № 179 от 20.12.2017 г., придобит на цената от 90 000 лв. В НА е посочена продажна цена от 72 000,00 лв. (л.1077-л.1076 от пр.), но при уговорката, че сумата се изплаща от купувача разсрочено, по банков път, на 70 месечни вноски, всяка от които 1 028,57 лв., считано от мес. януари 2018 г. При тези данни облагаемият доход, изчислен съобразно чл. 33, ал. 1 ЗДДФЛ е в размер на 56 700 лв. (положителната разлика от 63 000 лв., намалена с 6 300 лв., съставляващи 10 процента разходи). За 2022 г. е получено частично плащане на цената от 12 000 лв., при което размерът на облагаемия доход следва да се определи съобразно формулата на чл. 33, ал. 7 ЗДДФЛ- 56 700,00 х (12 000,00/72 000,00) лв. и се равнява на 9 450 лв.

По делото няма данни и не се твърди, че има други извършени разпоредителни сделки.

В хода на ревизионното производство е установено, че О. Ш. е получавал редица парични преводи чрез системите за международни разплащания, посочени в справките, предоставени от Western Union (л.1517- л.1514 от пр.), Money Gram (л.1503 от пр.) и Easy Pay (л.1532- л.1526). Приходните органи за изискали от ДЗЛ да представи доказателства за характера на тези суми (л.2021- л.2024, л.2128- л.2132 и л.13- л.15от пр.), но той не е посочил доказателства, които да установяват техния източник и да ги определят като необлагаеми доходи. С оглед на това те правилно и обосновано са приели, че това са доходи от други източници по смисъла на чл. 35, т. 6 ДОПК, които също подлежат на данъчно облагане. Същите са посочени в Справка № 11 от заключението по ССчЕ и са в размер както следва: 2017 г. - 1 173,50 лв.; 2018 г. - 11 025,35 лв.; 2019 г. - 15 256,09 лв.; 2020 г. - 10 604,86 лв.; 2021 г. - 1 686,50 лв.; 2022 г. - 9 475,75 лв.. Посочените суми за 2017 г., 2020 г., 2021 г. и 2022 г. съвпадат с приетите по РА. Разминаване има само относно дохода за 2018 г. и 2019 г. във връзка с получената сума от 200 евро (391 лв.), изплатена чрез Money Gram. Приходните органи са приели, че тя е доход за 2018 г., но от приложената справка (л. 1503 от пр.) се установява, че тя е получена на 21.05.2019 г., поради което следва да се приеме като доход за 2019 г.

При тези данни общата годишна данъчна основа по чл. 17 ЗДДФЛ за процесните данъчни години е следната: за 2017 г. - 24 334, 19 лв.; за 2018 г. - 22 709,06 лв.; за 2019 г.- 25 631,48 лв.; за 2020 г. - 16 353,26 лв.; за 2021 г. - 14 669,17 лв.; за 2022 г.- 18 925,75 лв.. Съответно дължимият данък по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ е в размер както следва: за 2017 г. – 2 433, 42 лв., който съвпада с РА; за 2018 г.- 2 270,91 лв. , а според РА – 2 310,02 лв.; за 2019 г.- 2 563,15 лв., а според РА- 2 524,03 лв.; за 2020 г.- 1 635,33 лв., който съвпада с РА; за 2021 г. – 1 466,92 лв., който съвпада с РА и за 2022 г.- 1 892,58 лв., а според РА- 2 987,29 лв. За някои от периодите с РА е определен данък в по-малък размер и с оглед забраната на чл. 160, ал. 6 ДОПК съдът не може да го измени във вреда на жалбоподателя.

Въз основа на така изложените фактически и правни съображения съдът намира, че с решението си следва да измени оспорения РА и да определи данъка по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ както следва: за 2017 г. в размер на 2 433,42 лв.; за 2018 г. в размер на 2 270,91 лв.; за 2019 г. в размер на 2 524,03 лв.; за 2020 г. в размер на 1 635,33 лв.; за 2021 г. в размер на 1 466,92 лв. и за 2022 г. в размер на 1 892,58 лв.

Относно определените задължителни осигурителни вноски

Съгласно чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО (в сила от 01.01.2019 г.) задължително осигурени за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт са и лицата, които се облагат по реда на чл. 26, ал. 7 ЗДДФЛ. Те се осигуряват и за допълнителна пенсия в универсален пенсионен фонд, когато са родени след 31 декември 1959 г. и са осигурени във фонд „Пенсии“ (чл.127 КСО) и за здравно осигуряване (чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЗО). Те се осигуряват за своя сметка, като осигурителните им вноски се определят въз основа на осигурителния им доход, който не може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход и по-голям от максималния месечен осигурителен доход.

В казуса е установено, че жалбоподателят е упражнявал стопанска дейност, за която подлежи на облагане по реда на чл. 26, ал. 7 ЗДДФЛ, поради което е следвало да се осигурява за своя сметка на база получения от тази дейност доход. Според приетото по-горе за всяка една от годините той е реализирал доходи над максимално определения размер на осигурителен доход от 36 000, 00 лв. за 2019 г., 2020 г. и 2021 г. и 39 600,00 лв. за 2022 г. С оглед на това е следвало да заплати и задължителни осигурителни вноски (ЗОВ) върху този доход за ДОО, ДЗПО/УПФ и ЗО. Същите са правилно определени по размер на главница и лихви в РА, поради което в тази част той следва да се остави в сила.

Според РА жалбоподателят има задължения за ДОО в размер както следва: за 2019 г. главница от 4 815,60 лв. и лихва от 1 952, 23 лв.; за 2020 г. главница от 5 328,00 лв. и лихва от 1 722,29 лв.; за 2021 г. главница от 5 328,00 лв. и лихва от 567,19 лв. и за 2022 г. главница от 5 860,80 лв. и лихва от 675,66 лв.

Определените с РА задължения за ДЗПО/УПФ са в размер както следва: за 2019 г. главница от 1 660, 00 лв. и лихва от 688, 07 лв.; за 2020 г. главница от 1 800,00 лв. и лихва от 581,87 лв.; за 2021 г. главница от 1 800 лв. и лихва от 401,49 лв.; за 2022 г. главница от 1 980,00 лв. и лихва от 228,27 лв.

Определените с РА задължения по ЗЗО са в размер както следва : за 2019 г. главница от 2 499,20 лв. и лихва от 1 027,36 лв.; за 2020 г. главница от 2 587,20 лв. и лихва от 815,32 лв.; за 2021 г. главница от 2 568,00 лв. и лихва от 550,79 лв.; за 2022 г. главница от 2 834,40 лв. и лихва от 301,42 лв.

Така определените задължения напълно съответстват и на констатациите на вещото лице (л.127 гръб от делото). В тази част РА се явява правилен и законосъобразен, поради което подадената жалба следва да се отхвърли.

Относно определените задължения за ДДС

При анализа на приложените доказателства във връзка с определянето на данък по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ съдът прие, че осъществяваната от жалбоподателя дейност съставлява търговска дейност по смисъла на чл. 1, ал. 3 ТЗ. Изложените там фактически и правни съображения сочат, че той е извършвал независима икономическа дейност по смисъла на чл. 3, ал. 2, изр. второ ЗДДС, което го определя като данъчно задължено лице (по арг. на чл. 3, ал. 1 ЗДДС).

Данните по делото сочат, че към 30.11.2017 г. жалбоподателят е формирал облагаем оборот в размер 53 591, 00 лв. и на основание чл. 96, ал. 1 ЗДДС (в относимата редакция) е следвало да подаде заявление за регистрация по ЗДДС и съответно след тази дата да подава справки-декларации (СД) по чл. 125 ЗДДС, с които се определя дължимия за внасяне ДДС. Той не е изпълнил тези свои задължения, но от противоправното си бездействие не може да черпи права, поради което правилно и обосновано на основание чл. 102, ал. 3, т. 2 ЗДДС с РА са му определени задължения за ДДС върху доходите, получени от отдаване под наем на стопански обекти, квалифицирани като облагаеми сделки по смисъла на чл. 9 ЗДДС. В приложените договори за наем не е изрично посочено, че данъкът се дължи отделно, при което следва да се приложи правилото на чл. 67, ал. 2 ЗДДС и да се приеме, че той е включен в договорената цена.

Въз основа на това е начислен дължим ДДС върху данъчни основи, определени по реда на чл. 122, ал. 2 ДОПК за данъчните периоди м.12/2017 г. - м.12/2022 г., в общ размер на 80 919,47 лв., съобразно таблицата на л. 81- л. 83 от РД ( л. 2162- л. 2160 от пр.).

Между страните няма спор, че жалбоподателят е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 255, ал. 3 във вр. с ал. 1, т. 1 НК, за това че в периода от 01.10.2016 г. до 14.08.2022 г. е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения (ДДС) в особено големи размери - 84 186,54 лв., съобразно изготвената експертиза за целите на наказателното производство. В хода на досъдебното производство е сключено споразумение между страните, което е одобрено с Протоколно определение № 13 от 12.07.2023 г., постановено по НОХД № 290/2023 г. по описа на Разградския окръжен съд. В него е посочено, че имуществените вреди от деянието са възстановени. След справка в данъчно-осигурителната сметка на лицето е констатирано, че на 03.07.2023 г. е постъпила сума в размер на 84 186,54 лв., която е свързана с възстановяване на имуществените вреди, причинени от деянието, съобразно констатациите по заключението относно дължимия ДДС (само главница) за инкриминирания период. В тази част определените задължения както по основание, така и по размер не се оспорват и не са предмет на проверка в настоящето производство.

По правило наказателното производство за престъпления по чл. 255- чл. 257 НК и ревизионното производство за определяне на данъчно задължение са самостоятелни и независими. Това е възприето и в Тълкувателно решение № 1 от 07.05.2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС. При установената автономност на двете производства следва извода, че резултатите от проведеното наказателно производство не обвързват административното производство и обратното. Следователно в случая няма пречка да се проведе ревизионно производство, при което приходните органи самостоятелно и независимо да установят размера на задължението за ДДС за инкриминирания период. По тези съображения е възможно да има две изпълнителни основания по чл. 209 ДОПК (РА или присъда/споразумение) за едно и също данъчно задължение по вид и данъчен период, но в различен размер. При несъответствие между тях задълженото лице следва да изпълни по-големия установен размер.

В случая ОП са съобразили това и с РА са определили за внасяне допълнително ДДС в размер на 13 641, 45 лв. само за установената горница над признатите задължения съобразно експертизата в досъдебното производство, както и за периода от месец август до месец декември 2022 г., който е извън инкриминирания период по сключеното споразумение. След като са установили, че жалбоподателят не е внесъл лихва за забава, с РА е определена и дължимата лихва от 25 072,00 лв. върху целия размер на задължението за ДДС.

В тази част оспореният РА се явява правилен и законосъобразен и подадената жалба срещу него следва да се отхвърли.

Относно извършеното прихващане с РА

В резултат на извършената ревизия и определените задължения на О. Ш., органите по приходите са констатирали надвнесен данък по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ общо в размер на 44 117, 22 лв. Според установеното в настоящето решение надвнесената сума е в размер на 45 209,93 лв., съобразно Справка № 9.1. от заключението по ССчЕ (л.121 гръб от делото). Органите по приходите са констатирали, че според данъчно-осигурителната сметка лицето има изискуеми и неплатени публични задължения, включително и образувано изпълнително производство. При тези данни и на основание чл. 128, ал. 1 ДОПК с процесния РА, таблица ІІ (л.2290- л.2280 от пр.) е извършено прихващане, като е приложена разпоредбата на чл. 169, ал. 8 ДОПК и приоритетно са погасявани лихвите и определения ДДС.

Съдът намира, че извършеното прихващане противоречи на закона.

Безспорно одобреното от съда споразумение за решаване на наказателното дело има последиците на влязла в сила присъда (чл. 383, ал. 1 НПК) и съгласно чл. 209, ал. 2, т. 6 ДОПК съставлява основание за принудителното изпълнение на присъденото с него държавно вземане (чл. 162, ал. 2, т. 6 ДОПК). В случая обаче с цитираното споразумение няма присъдено вземане в полза на държавата, което да е установено по вид и размер. Напротив, в него изрично е посочено, че имуществените щети от престъпното деяние са възстановени.

Със заключението по досъдебното производство са определени по размер само главници по ЗДДС, но не и дължимите лихви за забава. С оглед на това ДЗЛ е възстановило определените там имуществени вреди в размер на 84 186,54 лв., за да е допустимо сключването на споразумение, предвид изискването на чл. 381, ал. 3 НПК. В хода на наказателното производство дължимите лихви не са били предмет на изследване и установяване. По отношение на тях няма произнасяне с акт на съда, който да подлежи на принудително изпълнение.

Съгласно разпоредбата на чл. 175, ал. 1 ДОПК за неплатените в законоустановените срокове публични задължения се дължи лихва в размер, определен в съответния закон. Това сочи, че от момента на изискуемост на главното вземане, длъжникът изпада в забава и дължи лихва като обезщетение за закъснялото изпълнение. Следва да се отбележи, че задължението за лихви е публично държавно вземане (по арг. на чл. 162, ал. 2, т. 9 ДОПК), което има акцесорен характер и подлежи на установяване по същия ред, по който се установява главното задължение. В случая се касае за начислени лихви за невнесен в срок ДДС и техният размер е следвало да се установи с РА (по арг. на чл. 108, ал. 1 ДОПК), което е сторено за първи път с настоящия РА. С оглед на това съдът намира, че е неприложима разпоредбата на чл. 169, ал. 8 ДОПК. Прихващането следва да се извърши съобразно общите правила на чл. 169 от ДОПК, като с надвнесените суми се погасят данъчни и осигурителни задължения на лицето в последователност: главница, лихви и разноски (чл. 169, ал. 1 ДОПК), а към погасяването на лихви се пристъпи след погасяване на всички главници на задълженията (по арг. на чл. 169, ал. 6 ДОПК).

Въз основа на така изложените съображения съдът намира, че в тази част РА се явява незаконосъобразен и следва да се отмени. Макар и обективиран в РА, по своята същност това волеизявление на ОП съставлява акт, с който е извършено прихващане по инициатива на органа по приходите (чл. 129, ал. 1 ДОПК) и съдът намира, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 160, ал. 3 ДОПК във вр. чл. 129, ал. 7 ДОПК. Според нея, когато естеството на акта не позволява решаването на делото по същество, съдът го отменя и връща преписката на компетентния орган по приходите със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Настоящият случай е точно такъв, поради което преписката в тази част следва да се върне за ново произнасяне на административния орган.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК на жалбоподателя следва да се присъдят разноските по делото съразмерно на уважената част на жалбата, а на ответника – съразмерно на отхвърлената част от жалбата. Исканията на страните за присъждане на разноски са своевременно предявени.

Жалбоподателят е реализирал деловодни разноски в общ размер от 4 810 лв., от които държавна такса от 10 лв. и депозити за вещо лице от 4 800 лв. По правилото на чл. 161, ал.1 от ДОПК на него му се дължат разноски в размер на 543,53 лв. съразмерно на уважената част от жалбата.

В производството жалбоподателят е представляван от адвокат В. В., по силата на пълномощно, издадено на името на „Еднолично адвокатско дружество В. В.“ гр. Русе (л. 28 от делото) и договор за правна защита и съдействие (л. 305 от делото), сключен с дружеството, в който е посочено, че оказаната правна помощ е безплатна на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА). С молба от 24.06.2025 г. (л. 303 от делото) адв. Велев е поискал в полза на дружеството да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 12 000 лв., определено съобразно разпоредбата на чл. 8, ал. 1 във вр.с чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.

Съдът намира искането за недоказано и неоснователно. Според чл. 57, ал. 1, изр. 2 ЗА адвокатското дружество е юридическо лице и съответно е отделен и самостоятелен субект, различен от своите членове – адвокати. Това е от значение за твърдяната от страната хипотеза на чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗА, при която е оказана безплатна адвокатска помощ на близки. Предвид своята правна същност юридическите лица не могат да имат близки или роднини. Наред с това липсват и доказателства за наличието на определени връзки, обосноваващи близост между жалбоподателя и адвокатското дружество по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗА. Ето защо съдът намира за неоснователно искането за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на „Еднолично адвокатско дружество В. В.“ гр. Русе за оказана на жалбоподателя безплатна адвокатска помощ и съдействие.

Ответникът претендира за разноски в размер на 9 253,10 лв. за юрисконсултско възнаграждение, изчислено съобразно разпоредбата на чл. 8, ал. 1 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По правилото на чл. 161, ал. 1 от ДОПК на него му се дължат разноски в размер на 8 207,50 лв. съразмерно на отхвърлената част от жалбата.

Мотивиран така Разградският административен съд

 

Р Е Ш И :

 

ИЗМЕНЯ Ревизионен акт № Р-03001723004215-091-001/ 13.03.2024 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП Варна, В ЧАСТТА, с която на О. Ф. Ш. от [населено място], [област], [ЕГН], са определени задължения за авансов и окончателен данък по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ, като:

ОПРЕДЕЛЯ същия в размер както следва: за 2017 г. – 7 019,17 лв., за 2018 г. - 4 369,59 лв., за 2019 г.- 9 518,21 лв., за 2020 г. – 3 177,97 лв., за 2021 г. - 8 617,47 лв., за 2022 г. - 7 545,88 лв., и ОТМЕНЯ ревизионния акт за главницата над 40 248,29 лв. до 52 087,00 лв.

ИЗМЕНЯ Ревизионен акт № Р-03001723004215-091-001/ 13.03.2024 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП Варна, В ЧАСТТА, с която на О. Ф. Ш. от [населено място], [област], [ЕГН], са определени задължения за данък по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ, като:

ОПРЕДЕЛЯ същия в размер както следва: за 2017 г. – 2 433,42 лв.; за 2018 г. - 2 270,91 лв.; за 2019 г. - 2 524,03 лв.; за 2020 г. - 1 635,33 лв.; за 2021 г. - 1 466,92 лв., за 2022 г. - 1 892,58 лв. и ОТМЕНЯ ревизионния акт за главницата над 12 223,19 лв. до 13 357,00 лв.

ОТМЕНЯ Ревизионен акт № Р-03001723004215-091-001/ 13.03.2024 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП Варна, В ЧАСТТА, с която на основание чл. 128, ал. 1 ДОПК е извършено прехващане (таблица ІІ от него) и ВРЪЩА преписката на административния орган за ново произнасяне в тази му част, при спазване на указанията по тълкуването и прилагането на закона.

ОТХВЪРЛЯ жалбата на О. Ф. Ш. от [населено място], [област], в останалата част като неоснователна и недоказана.

ОСЪЖДА О. Ф. Ш. от [населено място], [област], [ЕГН] да заплати на Национална агенция по приходите сумата от 8 207,50 лв. (осем хиляди двеста и седем лева и петдесет стотинки)– дължими деловодни разноски.

ОСЪЖДА Национална агенция по приходите да заплати на О. Ф. Ш. от [населено място], [област], [ЕГН] сумата от 543,53 лв. (петстотин четиридесет и три лева и петдесет и три стотинки) – дължими деловодни разноски.

Решението подлежи на обжалване пред Върховен административен съд в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.