Р Е Ш
Е Н И Е
№222
гр. Несебър, 11.12.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска
колегия, шести състав в публично заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Валери Събев
при участието на секретаря Мая Деянова, като разгледа гр. д. № 810 по описа
на Районен съд Несебър за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.
От
ищеца К.К.А. срещу ответника „К.Т.” ЕООД е предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Ищецът сочи, че е сключил трудов договор № 2 от 10.05.2018г. с ответното
дружество, по силата на който постъпил на работа на длъжност „шофьор”. Твърди,
че работил до 15.06.2018г., а на 17.06.2018г. управителят си прибрал превозното
средство, с което работил – Фиат Дукато с рег. № ** **** **. Навежда, че при
проверка в НАП установил, че трудовият му договор е прекратен от 12.06.2018г.
Развива съображения в насока, че е работил до 15.06.2018г., поради което
прекратяването на договора му е трябвало да се обяви в НАП на 19.06.2018г., а
не на 12.06.2018г. Сочи, че с прекратяването на договора на 12.06.2018г. са му
причинени вреди по чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ. Твърди, че не са му предоставени
изявление за прекратяване и заповед за прекратяване. С тези доводи моли да бъде
отменено уволнението му по трудов договор № 2 от 10.05.2018г., обективирано в
заповед № 1 от 12.06.2018г. Извършва анализ на събраните по делото
доказателства. Развива съображения за неоснователност на твърденията на
ответника, че е отказал да подпише трудовия договор. Обръща внимание, че
заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение е издадена в нарушение
на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ, което се установява и от становище на инспекцията
по труда. Развива съображения срещу свидетелските показания на водените от
ответника свидетели. Оспорва твърденията на ответника, че липсва валидно
трудово правоотношение и, че е задържал трудовия договор. Излага подробни
доводи в подкрепа на това оспорване. В хода на делото по същество отправя
искане за възстановяване на предишната работа.
В срока по чл. 131 ГПК по делото е подадена
писмен отговор от ответника – чрез процесуалния му представител. В него се
сочи, че по делото не се установява валидно сключено трудово правоотношение
между страните, тъй като в представения трудов договор липсва подпис на
работника. Излага се, че трудовият договор и уведомлението по чл. 62 КТ са
връчени надлежно на работника, но той не ги е върнал своевременно подписани на
работодателя. Сочи се, че възнаграждения на А. са начислени във ведомостите за
месец май и месец юни. Твърди се, че за дейността си като шофьор той е попълвал
и подписвал пътни листи, а разрешението за използване на микробуса е било
давано от управителя на дружеството И.Н.. Оспорва се представения към исковата
молба трансферен наряд, тъй като не е ясно от кое лице и в какво качество е
издаден. Оспорва се кореспонденцията от вайбър, тъй като няма данни, че не е
манипулирана. Навежда се, че за периода 19.05.2018г. – 09.06.2018г. ищецът има
отработени 30 часа и 50 минути, а не 48 часа – както е следвало от договора му,
според който бил на четиричасов работен ден. Твърди се, че поради горното
ищецът не може да има претенции към работодателя. Излага се, че А. отказал да
подпише заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение от 12.06.2018г.,
което е удостоверено с подписите на двама свидетели. Сочи се, че след тази дата
лицето не е извършвало трудова дейност, поради което претенциите му са
неоснователни. Прави се възражение за прекомерност на претендираното от ищеца
адвокатско възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 12 ГПК намира, че се установява следното от фактическа и правна страна:
В доказателствена
тежест на ищеца по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е да докаже, че е бил в
трудови правоотношения с ответника до 15.06.2018г. Следва да докаже, че от
работодателя е извършено прекратяване на дата 12.06.2018г. В тежест на
ответника е докаже законността на извършеното от него прекратяване на трудовото
правоотношение на 12.06.2018г.
Първият спорен по делото е въпрос е за това дали между страните е
възникнало валидно трудово правоотношение. В тази връзка по делото не се спори,
че от ответника е изготвен трудов договор № 2 от 10.05.2018г. (на л. 4 от
делото), със срок за изпитване до 6 месеца. Видно от договора същият е подписан
от представител на работодателя и подпечатан с печата на дружеството. В него е
вписано, че договорът и длъжностната характеристика са връчени на работника
(ищеца А.) на 10.05.2018г. и той е постъпил на работа на 11.05.2018г. Липсва
положен подпис на самия работник.
Въпреки горното съдът намира, че въз основа на този трудов договор между
работника и работодателя е възникнало валидно трудово правоотношение. Вярно е,
че формата на трудовия договор задължително е писмена – арг. от чл. 62, ал. 1 КТ. В практиката на върховната инстанция е направено уточнение при какви
условия тази писмена форма следва да се счита за спазена – напр. с Решение №
467 от 31.01.2014г. по гр.д. № 2392 от 2013г. по описа на IV гр. о. Видно от цитираното решение
изискването на чл. 62, ал. 1 КТ за писмена форма на трудовия договор е
удовлетворено, както когато е съставен документ, съдържащ двете насрещни
волеизявления и е подписан от страните, така и когато е подадена писмена молба
за приемане на работа и приемането на предложението от работодателя в писмена
форма (заповед, акт или с друго название документ за назначение) достигне у
предложителя. Обикновено подписаният от работодателя акт за назначение се
връчва на работника срещу подпис, но това не е изискване на закона. Достигането
на приемането у предложителя може да се доказва с всички доказателствени
средства. Изпълнението или неизпълнението на задълженията на работодателя по
чл. 62, ал. 2 – 7 и чл. 63 КТ нямат отношение към обвързващата сила на
постигнатото съгласие. Работникът е добросъвестен, ако е подал молба или
заявление за приемане на работа и е получил сведение от работодателя, че е
приет на исканата работа. Работникът може да докаже както приемането, така и
неговото съдържание с всички доказателствени средства, включително и чрез
обстоятелството че фактически е приет на работа и е изпълнявал трудовата си
функция.
В случая от обясненията на ищеца по реда на чл. 176 ГПК, които се
кредитират от съда, и които са в съответствие с всички останали доказателства
по делото, се установява, че А. е кандидатствал за заемана на длъжността
„шофьор” при ответника през „Джобс Бг”, като за целта изпратил автобиография,
провел разговор по телефона с представител на фирмата и представил копие от
личната си карта. Тези обстоятелства се потвърждават от показанията на св. Н.,
който в разпита си твърди, че на 10.05.2018г. тръгнал от гр. Самоков към к. к.
„Слънчев бряг” с документи, предназначени за К.А., които били запечатани. Този
свидетел потвърждава, че К.А. е работил за „К.Т.” ЕООД. Тези документи
свидетелят впоследствие предал на сина си. Св. К. също потвърждава, че до А. е
изпратен трудов договор по бащата на Илиян (св. Н.) и, че А. е изпълнявал
трудови функции въз основа на този договор. Самият трудов договор № 2 от
10.05.2018г. очевидно е изготвен от ответника, в него е положен подпис на
управителя на дружеството. Същият е регистриран и в НАП с уведомление по чл.
62, ал. 5 КТ от 10.05.2018г. – 08:57:06 часа. От показанията на св. Томов също
се установява, че ищецът А. е изпълнявал трудовите си задължения – превозвал
пътници с предоставен му бус от летище Бургас до к. к. „Слънчев бряг”. В същата
насока са и представените от ответника пътни листи (на л. 19 – л. 25 от
делото), видно от които водач на автомобила „Фиат Дукато” с номер № ** **** **
е К.А., а самият пътен лист е издаден от „К.Т.” ЕООД. Представените документи
от счетоводството на ответника потвърждават, че от страна на дружеството
отношенията с ищеца са третирани като трудови (видно от писмените доказателства
на л. 27 – л. 29 от делото).
От анализа на посочените доказателства може да се направи извод, че ищецът
с писмено изявление (изготвена от него автобиография) е кандидатствал за
заемане на длъжността „шофьор” при ответното дружество. В отговор на това от
ответника е изготвен в писмен вид трудов договор № 2 от 10.05.2018г. за наемане
на ищеца на длъжността „шофьор”, подписан от представител на дружеството и
подпечатан с печата на дружеството. В договора изрично е вписано, че ищецът е
започнал работа на 11.05.2018г. Това негово фактическо изпълнение на работната
му функция се установява от всички доказателства по делото, вкл. и ангажираните
от ответника. Налага се извод, че в случая е подадена писмена молба от страна
на ищеца за приемане на работа (чрез депозирана от него автобиография).
Установява се и приемането на предложението от работодателя в писмена форма (в
случая в изготвен и подписан от него трудов договор), което е достигнало до
работника, като на същия е предоставен и автомобил за изпълнение на трудовите
му функции (в такава насока са показанията на Н. и К.). Безспорно работникът е
получил сведение от работодателя, че е приет на исканата работа. Нещо повече –
въз основа на това сведение той е изпълнявал трудовите си функции и дори е
получавал възнаграждение от работодателя (видно от представените от ответника
писмени доказателства).
Налага се извод, че между страните са възникнали трудови правоотношения по
силата на трудов договор № 2 от 10.05.2018г., макар същият да не е бил подписан
от работника към момента на постъпването му на работа. Впрочем от
доказателствата по делото се установява, че работникът е бил добросъвестен, тъй
като е получил екземпляр от трудовия си договор едва след прекратяването му и
след като е сезирал инспекция по труда, но не и към момента на постъпване на
работа. Макар работодателят да твърди, че работникът недобросъвестно не е
подписал екземпляра от трудовия договор, тези негови твърдения не се доказват
по делото. От показанията на св. Н. се установява, че той е носил документи,
предназначени за А., но е дал същите на сина си. Т.е. не се доказва документите
(в това число и трудовият договор) да са дадени на ищеца още към 11.05.2018г. В
същата насока са и показанията на св. К., който сочи, че документите са занесени
от св. Н.. Подобен извод се налага и от становището на „Главна инспекция по
труда” във връзка със сигнал на А. (на л. 33 – л. 34 от делото), според което
по време на проверката на проверяващите е представен трудов договор № 2 от
10.05.2018г., в който не фигурира подпис на работника. Т.е. липсват преки
доказателства договорът да е бил връчен на А. преди проверката, поради което
съдът приема, че същият е добросъвестен и след като е получил сведение, че е
приет на работа, е започнал да изпълнява трудовите си функции, без да има
обективна възможност да подпише екземпляра от трудовия договор. Това не е било
и необходимо за квалифициране на правоотношението като трудово с оглед
посоченото по-горе, че работникът е депозирал писмено предложение за започване
на работа, което е прието отново с писмен акт, изготвен от работодателя, но
невръчен на работника преди започване изпълнение на трудовите му функции.
Налага се краен извод, че отношенията по трудов договор № 2 от
10.05.2018г., възникнали между ищеца и ответника, следва се определят като
трудови. В такава насока е и цялото извънпроцесуално поведение на ответника,
който е регистрирал трудовия договор в НАП, издавал е пътни листи за изпълнение
трудовите задължения на ищеца, заплащал му е възнаграждение и дължимите
осигуровки. Т.е. извън процеса ответникът (също като ищеца) е третирал
отношенията между тях изцяло като трудови и не могат да се приемат възраженията
му, наведени за пръв път в процеса, че липсва валидно възникнало трудово
правоотношение. Нещо повече - самият ответник е издал заповед за прекратяване
на трудовия договор № 1 от 11.06.2018г., което допълнително доказва какви
отношения е считал, че действат между него и ищеца.
Между страните не е
спорно, че описаното по-горе трудово правоотношение е прекратено от
работодателя със заповед от 11.06.2018г. (на л. 18 от делото), в която е
вписано, че влиза в сила от 12.06.2018г. При това положение в тежест на
ответника е докаже законността на извършеното от него прекратяване на трудовото
правоотношение на 12.06.2018г.
Прекратяването е
извършено на основание чл. 71, ал. 1 от КТ – без предизвестие до изтичане срока
на изпитване. Разпоредбата на чл. 71, ал. 1 от КТ дава право на страната, в
чиято ползва е уговорен срокът за изпитване, до изтичането му да прекрати договора без предизвестие. В договора не е
вписано в полза на коя страна е уговорен срокът за изпитване, поради което по
арг. от чл. 70, ал. 2, изр. 2 КТ следва да се приеме, че е действал в полза и
на двете страни. Ето защо работодателят безспроно е имал право да прекрати
договора без предизвезтие.
Следва да се има предвид обаче, че по арг. от чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ при
прекратяване без предизвестие договорът следва да се счита за прекратен от
момента на получаването на писменото изявление за прекратяването му. В случая
спорът по делото е именно на коя дата е прекратен договорът, като ответникът
твърди, че това е 12.06.2018г., а ищецът – 15.06.2018г. В рамките на своята
доказателствена тежест ответникът е следвало да докаже, че договорът е
прекратен по реда на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ на 12.06.2018г. (както е вписано и
в заповедта за прекратяване). В практиката на ВКС е прието, че съгласно чл. 335, ал. 1 КТ трудовият договор се прекратява писмено, а изготвянето
на заповед за уволнение съставлява техническа дейност, подписването й от
представляващия работодателя обективира намерението му за прекратяване на
трудовото правоотношение, но волеизявлението за прекратяване поражда правен
ефект с надлежното връчване на заповедта за уволнение на работника – Решение №
49 от 15.03.2018г. по гр.д. № 2837 от 2017г. по описа на IV
гр. о. на ВКС.
Принципно няма пречка
връчването да се осъществи и при отказ на работника да получи заповедта. В
случая ответникът се основава именно на редовното й връчване при отказ към
12.06.2018г. Относно връчването при отказ е постановена трайна практика на
върховната инстанция, според която отказът може да бъде
установен с всички доказателствени средства, като от съществено значение е
свидетелите при връчването на заповедта да могат да установят пред съда
изявлението на работодателя за прекратяването и че е достигнало до адресата (Решение
№ 429/2015г. от 15.03.2016г. по гр.д. № 132 от 2015г. на IV
гр. о. и цитираното в него решение №
386/31.10.2011 г. по гр.дело № 1309/2010 г. на ВКС, IV г.о.). Т.е. няма пречка заповедта за прекратяване да
бъде връчена и при отказ, но за целта работодателят трябва да уведоми
работника, че ще му връчва заповед за прекратяване на трудовото правоотношение,
въпреки това работникът следва да откаже да я подпише и работодателят да
отбележи този отказ, който да бъде потвърден от двама свидетели. В случая действително
в заповедта са вписани изявления на свидетелите Н. и К., че ищецът отказва да я
подпише. От показанията им обаче по никакъв начин не се установява, че е налице
действителен отказ от страна на А. за подписване на заповедта. Така например
свидетелят Н. твърди, че са го накарали да подпише заповедта, тъй като К.
започнал да се крие, не давал ключовете, не искал да дойде, не вдигал телефона.
Т.е. от показанията на този свидетел не се установява, че А. е уведомен за
изготвената заповед, но е отказал да я подпише. Свидетелят Н. не е възприел по
никакъв начин, че изявлението на работодателя за прекрятяване на договора е
достигнало до работника. От показанията на св. К. се установява само, че ищецът
бил търсен от управителя на ответника за връчване на заповедта, но не си вдигал
телефона и не могъл да бъде открит. При тези данни от счетоводителя бил даден
съвет на св. К. в заповедта да се положат подписи на свидетели, че служителят
не е открит за получаване на заповедта. Следователно и този свидетел не е
възприел лично, че изявлението за прекратяване на договора е стигнало до
работника. Той е възприел единствено, че работникът не може да бъде намерен, но
ненамирането е различно от отказа да се получи заповедта. Отказът е изричен и
за да постанови такъв работникът на първо място трябва да е запознат с
изявлението на работодателя, че прекратява трудовия договор. В случая и двамата
свидетели, подписали заповедта, не са възприели това изявление да е достигнало
до работника, поради което обективно няма как да са свидетели и на отказ от
негова страна да получи заповедта. Поради тази причина съдът намира, че
ответникът не доказа в настоящото производство заповедта за прекратяване да е
връчена редовно на ищеца при отказ на посочената в нея дата – 12.06.2018г.
Очевидно изявлението на работодателя за прекратяване на договора е
достигнало до ищеца. Този факт не се отрича от него и се потвърждава от
показанията на свидетелите Н. и К., които твърдят, че за изпълнение на
трудовите задължения на А. е предоставен посоченият лек автомобил „Фиат Дукато”, който
впоследствие управителят на дружеството си взел. Това не се оспорва и от ищеца.
Очевидно при това връщане на автомобила изявлението за прекратяване е
достигнало до А.. По делото не се установява точна дата, но от показанията на
свидетелите Н. и К. безспорно се установява, че автомобилът е върнат след
подписване на заповедта, доколкото към момента на подписването й от тяхна
страна, не е била осъществена връзка между ищеца и ответника.
След като по делото е безспорно установено, че към 12.06.2018г. трудовото
правоотношение между ищеца и ответника не е било прекратено и с представената
заповед № 1 от 11.06.2018г. и доказателствата към нея не се установява на
посочената в заповедта дата (12.06.2018г.) да са изпълнени изискванията на чл.
335, ал. 2, т. 3 КТ, то съдът приема, че не е доказана законност на уволнението
към тази дата. Както се посочи уволнението настъпва с надлежното връчване на
заповедта, което е станало след дата 12.06.2018г.
Изложеното е достатъчно, за да се приеме, че
ищецът е уволнен незаконно от работодателя. Ето защо искът по чл. 344, ал. 1,
т. 1 КТ е основателен и следва да бъде уважен. Както е прието в Решение № 193 от 16.07.2014г. по гр.д. №
5948/2013г. по описа на IV гр. о. на ВКС при незаконност на уволнението поправката в трудовата книжка е последица, която се следва по право и
работодателят е длъжен да впише в трудовата книжка, че уволнението на работника
или служителя е признато за незаконно. При отказ
на работодателя териториалната инспекция по труда извършва вписването в
трудовата книжка след представяне от работника или служителя на влязлото в сила
съдебно решение (чл. 5 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж). Ето
защо при признаване уволнението за незаконно за работодателя ще съществува
задължение да отрази коректното основание и коректната дата за прекратяване на
трудовото правоотношение.
Съдът намира, че е бил сезиран единствено с иск
по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, поради което не следва да се произнася по
направеното за първи път в хода по същество искане от страна на ищеца да бъде
възстановен на предишната работа. Рамките на спора се определят с исковата
молба, а в нея фигурира единствено искане за признаване уволнението за
незаконно и съдът дължи произнасяне само по това искане. Искането за
възстановяване на работа е направено в момент, към който вече е била
преклудирана възможността за отправяне на такова искане по настоящото дело.
При този изход на спора в полза на ответника не се дължат разноски, а в
полза на ищеца не следва да се присъждат такива, тъй като не са поискани, а и
няма данни да са направени.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съда държавна такса
върху уважения иск в размер на 50 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ на основание чл. 344, ал.
1, т. 1 КТ уволнението на К.К.А., ЕГН **********,***, ж. к. „Ч.М.– *” № ***,
ет. *, извършено със заповед за прекратяване на трудов договор № 1 от
11.06.2018г., издадена от управителя на „К.Т.” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление ***, за прекратяване на трудовото правоотношение между страните на
основание чл. 71, ал. 1 КТ – без предизвестие до изтичане на срока за изпитване.
ОСЪЖДА „К.Т.” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, да заплати по
сметка на Районен съд Несебър, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата 50 лв.,
представляваща държавна такса върху уважения иск.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд гр. Бургас в двуседмичен срок, считано от днес – 11.12.2018г.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: