Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ …………/08.04.2022 г., гр. София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-г  въззивен състав, в публично съдебно заседание на трети декември през  2021 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА

                                                           мл.съдия СТОЙЧО ПОПОВ

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   11603  по    описа   за  2020  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

С решение № 56770 от 04.03.2020 г. постановено по гр.д. № 75805/2015 г. на СРС, 127 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1. пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че М.М.П., че ответницата дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1096, 36 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода от 01.07.2012 г. до 30.04.2014 г. в имот с абонатен номер 074761, представляващ апартамент № 51, находящ се в гр. София, ж.к. „*********вх*********и сумата от 42,84 лв., представляваща стойност на услуга за дялово разпределение през периода от 01.07.2012 г. до 30.04.2014 г., ведно със законната лихва върху тези суми от 07.08.2015 г. (датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) до окончателното им изплащане, както и сумата от 205, 98 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 31.08.2012 г. до 30.07.2015 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 09.09.2015 г. по ч.гр.д. № 47222/2015 г. по описа на СРС, 127-ми състав, като са отхвърлени  иска за главница за топлинна енергия за разликата над 1096, 36 лв. до пълния предявен размер от 1100, 61 лв., иска за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за разликата над 205, 98 лв. до пълния предявен размер от 212, 72 лв. и изцяло иска за сумата от 8,57 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 31.08.2012 г. до 30.07.2015 г., като е осъдена ответницата да плати на ищеца разноски за заповедното производство 76, 18 лв. и разноски за исковото производство в размер 623, 64 лв.

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.с.” ЕООД.

Това решение е обжалвано в срок от ответницата в частите, в които исковете са били уважени, с оплаквания за неправилност на решението като постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост. Оплакванията с жалбата се свеждат само до оспорване извода на съда, че страните по спора се намират в облигационна връзка тъй като ответницата била собственик на жилище, без да се изследва, дали ответницата е дала съгласие да се присъедини към топлопреносната мрежа, както изисква чл.133, ал.2 от ЗЕ. Така оспорва извода, че  е потребител на ТЕ , също излага и оплаквания за необсъждане на възражението й за нарушение на чл.62 от ЗЗП за доставяне на непоискана енергия/услуга. Твърди, че няма съгласие-искане на етажните собственици за присъединяване, поради което не може да се търси и решение на Общото събрание за преустановяване на услугата топлоподаване.  Моли исковете да се отхвърлят изцяло.

            Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД и третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не са дали писмен отговор нито по въззивната жалба, нито по частната жалба, в  срока по чл.263, ал.1 от ГПК и по чл.276, ал.1 от ПК. Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД с  писмена молба след този срок, подадена за откритото съдебно заседание пред СГС, оспорва жалбата, претендира разноски за въззивната инстнация за защита от юрисконсулт, прави и възражение за прекомерност разноските на противната страна за адвокатско възнаграждениеГПКГПСГПК.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбеие съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение, е валидно, а в обжалваните части  и допустимо.

При произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ответниците оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В случая с въззивната жалба ответницата е  направила оплаквания само относно установяване на фактите, от които би произничало качеството й потребител на ТЕ по смисъла на ЗЕ, и само това очертава обхвата на възивната проверка за правилност и релевантните факти, които въззивният съд може да преценява, а те са свързани с установяване дали ответницата притежава за исковия период право на собственост/вещно право на ползване върху процесното топлоснабдено жилище и дали сградата-етажна собстевност, в която се намира това жилище, е присъединена към топропреносната мрежа на ищеца съгласно нормативните изисквания така че да се прилага ЗЕ .  

Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е основал решението си на база на оценка на приетите по делото доказателства, от които е заключил, че ответницата има качеството потребител на ТЕ като притежатели на вещното право на собственост на апартамент № 51, находящ се в гр. София, ж.к. „*********вх*********което право се установява с н.а. за учредяване на ипотека върху него № 153/26.10.2011 г. 

Събраните по делото писмени доказателства, сочат, че сградата-етажна собственост, в която е собственото на ответницата жилище, е била присъединена към топропреносната мрежа на гр.София оше към 1969 г./ акт за разпределяне на кубатурата/. Другите доказателства, представени от ищеца с исковата молба, сочат, че най-късно към м.08.2002 г. е било проведено Общо събрание на етажната собственост на б********София, за избор на фирма за топлинно счетоводство и за сключване на споразумителен протокол  с „Т.С.” ЕАД , което сочи на решение на ОС на ЕС, с което се потвърждава вече реализираното преди това присъединяване на сградата към топлопреносната мрежа. Ответницата, следователно, има качеството потребител на ТЕ та ТЕ за битови нужди по смисъла на ЗЕЕЕ/отм./ и ЗЕ, като собственик на жилище в топлонабдена сграда-етажна собственост, независимо  дали тя самата е дала съгласие за присъединяване към топлопреносната мрежа. Ответницата като етажен собственик, дължи цената на реално потгребената ТЕ не само за притежаваното от тях жилище в тази сграда-етажна собственост, но и за ТЕ за отопление на общите части, също и за сградната инсталация като обща част на ЕС. В този смисъл съдът съобрази т.2 от ТР № 2/ 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 Г., ОСГК на ВКС и ТР № 2/2017 г. по т.д.№ 2/82016 г. на ОСГТК на ВКС, сочещи на  липсата на противоречие на ЗЕ с чл.62 от ЗЗП, вр. пар.1 от ДР на ЗЗП, съобразно което в сградите-ЕС, присъединени към топлопреносната мрежа за битови нужди, етажните собственици са задължени да плащат цената на реално потребената ТЕ, вкл. и за общите части на сградата. В този смисъл има и постановено решение на Съда на Европейския съюз от 5.12.2019 г. по съединени дела С 708/17 и С 725/17. Това възражение по жалбата е неоснователно.

Поради липсата на други оплаквания по въззивната жалба относно установените факти и правни изводи в мотивите на първоинстанционното решение за наличие и на останалите предпоставки за основателност на исковете, които оплаквания да задължават въззивния съд да се произнесе по тях, и след като при извършената проверка от въззивният съд не се установи нарушение от първоинстанционния съд на императивни правни норми, приложими по спора, въззивният съд приема, че решението е правилно и следва да се потвърди.

По разноските за въззивната инстанция : Съобразно изхода на спора, направените от въззивниците-ответници разноски остават в тяхна тежест..

Съгласно чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК и изхода на спора, въззиваемата страна-ищец би имала право на разноски пред въззивната инстанция, които се определят от съда, а не от страната, съгласно чл.78, ал.8 от ГПК, ако беше осъществена по делото защита от юрисконсулт съобразно характеристиките на защита според Закона за адвокатурата. В случая обаче, в полза на въззиваемото дружество-ищец, не следва да се присъжда претендираното възнаграждение за юрисконсулт, т.к. единственото извършено от последния процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетна молба, след сроковете за отговор по въззивната жалба/частната жалба, с която претендира уважаване на исковете и възлагане на разноски, което не може да се счита осъществена защита по делото, за която да се дължи заплащане от противната страна. Искането за разноски на ищеца е неосноватебно.

Воден от горните мотиви, СГС

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 56770 от 04.03.2020 г. постановено по гр.д. № 75805/2015 г. на СРС, 127 състав, В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, в които исковете са били уважени, също и за разноските.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, ЕИК ********, като трето лице-помагач на страната на ищеца.

РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.първо от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              ЧЛЕНОВЕ: 1.                                2.