Р Е Ш Е Н И Е
№ 260118
гр.
Пловдив, 24.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX
въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и пети август две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН
ИВАНОВ
при участието на секретаря Пенка
Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. гр. дело № 1289 по описа на съда за 2020 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е въз основа на въззивна жалба от А.И.Ч., подадена чрез адв. К.А.,
против Решение № 113 от 09.04.2020 г. по гр. дело № 10470 / 2019 г. на Районен съд – Пловдив,
III гр. състав.
С обжалваното решение е
отхвърлен предявения от
жалбоподателя против ответниците по въззивната жалба иск с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че
ищецът е собственик на основание придобивна давност въз основа на упражнявано
от него давностно владение, считано от 2009 г., на 250/ 943 идеални части от поземлен имот с пл. № 325 от кв. 26,
находящ се в село Я.,
общ Куклен, обл. Пловдив, за който със заповед № 501 / 15.12.2008 г. на кмета
на Община Куклен, влязла в сила на 22.01.2009 г. са отредени УПИ V-325 с площ от 690 кв. м., при
съседи: УПИ IV-326, УПИ XI-325, УПИ VIII-324 и улица, и УПИ XI-325 с площ от 250 кв. м., при съседи: улица, УПИ IV-322,
323, УПИ VII-323, УПИ V-325, находящи се в кв. 26 по плана на село Я., община
Куклен, като жалбоподателят е осъден на осн. чл. 78, ал. 3 и 4 от ГПК да
заплати на Д. К.А. и на П.Н.К. сумата от 500 лв. на всеки, представляваща разноски
в за заплатено адвокатско възнаграждение.
С обжалваното решение също така е прекратено като недопустимо
производството по гр. д. № 10470 по описа за 2019 г. на Районен съд – Пловдив, III
гр. състав, В ЧАСТТА МУ
по отношение на предявения от жалбоподателя против ответниците по въззивната
жалба иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в
отношенията между страните, че ищецът е собственик на основание придобивна
давност въз основа на упражнявано от него давностно владение, считано от 2009
г., на 693/ 943 идеални части от поземлен имот с пл. № 325 от кв. 26,
находящ се в село Я.,
общ Куклен, обл. Пловдив, за който със заповед № 501 / 15.12.2008 г. на кмета
на Община Куклен, влязла в сила на 22.01.2009 г. са отредени УПИ V-325 с площ от 690 кв. м., при
съседи: УПИ IV-326, УПИ XI-325, УПИ VIII-324 и улица, и УПИ XI-325 с площ от 250 кв. м., при съседи: улица, УПИ IV-322,
323, УПИ VII-323, УПИ V-325, находящи се в кв. 26 по плана на село Я., община
Куклен, като в тази ѝ
част искова молба с
вх. № 41302/ 24.06.2019 г., въз основа на която е образувано гр. д. №
10470 / 2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, III гр. състав, е върната. Указано е, че в тази му част
решението има характер на определение и подлежи на самостоятелно обжалване с
частна жалба в едноседмичен срок.
В жалбата се твърди, че така постановеното решение на Районен съд – Пловдив е нищожно,
недопустимо, неправилно, необосновано, постановено при нарушение на материалния
закон и съществени противоречия на процесуалните правила, като се излагат
съображения в този смисъл. Жалбоподателят счита, че решението за нищожно, тъй
като същото било
неясно, неразбираемо и постановено при несъблюдаване на изискването за форма
съгласно чл. 235, ал. 4 от ГПК. Намира атакуваното решение за недопустимо,
поради това, че съдът се бил
произнесъл по непредявен иск и в противоречие с петитума на исковата молба.
Твърди още, че съдът бил
допуснал нарушение на процесуалните правила – чл. 235, ал. 2 от ГПК, като постановил решението си, без да извърши
обстоен анализ на доказателствата по делото – писмени и гласни, и без да обсъди
доводите на страните. Жалбоподателят сочи, че от събрания по делото
доказателствен материал, в частност от гласни доказателствени средства, се
установявало
различна фактическа обстановка от приетата в решението. В този смисъл счита, че
атакуваното решение е постановено в разрез с приетото в ТР № 1 / 2012 г. на
ОСГК на ВКС и ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС. Предвид горното сочи, че решение
е неправилно и в частта за разноските. Моли обжалваното решение да бъде отменено
и делото да бъде върнато на друг състав на Районен съд – Пловдив за
разглеждането му
по същество. Претендира заплащане на направените съдебно-деловодни разноски и
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
В срока по чл. 263 от ГПК са постъпили отговори от въззиваемите страни.
В своя отговор Р.И.А., чрез процесуалния си представител адв. Ч.Х., заявява, че счита
въззивната жалба за основателна и моли атакуваното решение да бъде отменено, като се присъединава
към изложеното в жалбата и излага допълнителни свои съображения. В отговора са
сочи, че решението в частта, която има характер на определение и производството
по делото е прекратено частично, е неправилно, необосновано и постановено при
нарушения на процесуалните правило, доколкото районният съд не бил изпълнил
задълженията си за проверка на исковата молба по реда на чл. 129 от ГПК и не бил изпратил на
ответницата А. препис от отговора на исковата молба на другите ответници Д. К. и П.К., като по
този начин бил
ограничил правото на защита на Р.А. и е нарушил принципите на диспозитивно начало и
равенство между страните. По отношение частта, с която се отхвърля предявения
иск, в отговора се излагат подробни мотиви в смисъл, че районният съд в нарушение
на чл. 175 от ГПК не бил
обсъдил подробно признанието на конкретни факти от страна на ответницата А.,
поради което бил
достигнал до неправилни фактически изводи и е постановил порочен акт.
Постъпил е и отговор от Д. К.А. и П.Н.К., чрез процесуалния им
представител адв. Н.А., с който се оспорва като неоснователна въззивната
жалбата, както и твърденията в нея, че обжалваното решение е нищожно и
недопустимо, като се излагат подробни съображения в този смисъл. Въззиваемите
считат още, че твърдението на жалбоподателя по същество на спора относно това,
че е
придобил процесния имот, респ. идеалната част от него, по давност било
неоснователно и недоказано. В този смисъл представят аргументи и сочат, че
отказът на един от съсобствениците да извърши доброволна делба не може да е
основание за промяна в субективната нагласа и намерението за своене у
жалбоподателя спрямо процесния имот. Въззиваемите твърдят също така, че по делото
не се било
доказало жалбоподателят да е упражнявал фактическа власт и върху целия имот за да претендира
придобиване по давност на притежаваната от тях идеална част. Молят
решението да бъде потвърдено и да им се присъдят направените разноски.
Окръжен съд – Пловдив след преценка на събраните по делото доказателства и становищата
на страните, приема за установено следното:
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Настоящият
въззивен състав намира първоинстанционното решение за валидно, а изложените във
въззивната жалба твърдения за нищожност на същото за неоснователни. Решението е
постановено в пределите на правораздавателната компетентност на съда в писмена
форма и е подписано от надлежен съдебен орган – съдия, отговарящ на
изискванията на ЗСВ, който орган е функционирал и в надлежен състав, съобразно
изискванията на ГПК. От мотивите на атакуваното решение може да се изведе
волята на съда, с оглед на която е постановил своя акт. Следователно решение на
Районен съд – Пловдив е породило присъщите на съответния съдебен акт правни
последици.
Обжалваното
решение се намира и за допустимо, доколкото съдът не е разгледал повдигнатия
пред него спор въпреки наличието на процесуални пречки, доколкото такива не се
установяват, или при липса на положителни процесуални предпоставки. Не е налице
и хипотезата на чл. 270, ал. 3, изр. последно от ГПК, тъй като съдът не е се
произнесъл по непредявен иск.
С
депозираната искова молба ищецът – настоящ жалбоподател, е предявил положителен
установителен иск за собственост, с който е поискал да бъде признато за
установено, че е собственик на основание придобивна давност, въз основа на
упражнявано давностно владение повече от 10 години, по отношение на целия поземлен имот с пл. № 325, за
който са отредени УПИ V-325 и УПИ XI-325 от кв. 26 по плана на с. Я., общ.
Куклен. С атакуваното решение е отхвърлен
предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за
установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на основание
придобивна давност въз основа на упражнявано от него давностно владение,
считано от 2009 г., само на 250/ 943 ид. части от целия поземлен имот с пл. №
325, за който са отредени УПИ V-325 и УПИ XI-325 от кв. 26 по плана на с. Я.,
общ. Куклен, а касателно претенцията за останалите 693/ 943 ид. части от целия
процесен имот, производството по гр. д. № 10470 по описа за 2019 г. на Районен
съд – Пловдив, III гр. състав, е прекратено като недопустимо поради липса на
правен интерес, и исковата молба в тази ѝ част е върната. Следователно
районният съд не се произнесъл по нещо различно от първоначално заявеното –
признаване за установено, че ищецът е собственик въз основа на придобивна
давност на целия процесен имот, а е разгледал по същество и се произнесъл само
за част от заявената претенция – само за 250/ 943 ид. части от имота, но не за
целия процесен имот, като е отказал да се произнесе по същество за останалите
693/ 943 ид. части. В този смисъл е постановил и своето решение, което в частта
относно разгледаната по същество претенция подлежи на въззивна проверка, а
частта, с която е прекратено производството по гражданското дело, има характер
на определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото, и подлежи на
обжалване с частна жалба.
Предвид
гореизложеното, въззивната инстанция намира, че настоящата жалба следва условно
да се раздели на две част – едната е по съществото на спора, касателно
отхвърлителния диспозитив на атакуваното решение, а другата – против атакуваното
решение в частта му, имаща характер на определение. Във втората посочена част
депозираната жалба представлява по същество частна жалба срещу определение на
първоинстанционен съд и следва да се разгледа като такава, като настоящата
инстанция ще се произнесе първо по нея.
В т.н. съдът намира частната жалба за
допустима, тъй като е подадена от легитимирано лице, в законоустановения
едноседмичен срок и против подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана
по същество, същата е основателна, като съображенията за това са следните:
За да
постанови своето решение, в частта имаща характер на определение, районният съд
неправилно е разделил и изследвал правния интерес на ищеца от признаването за
установено в отношения между страните, че същият е собственик по давностно
владение от една страна на 250/ 943 ид. части от целия поземлен имот с пл. №
325, за който са отредени УПИ V-325 и УПИ XI-325 от кв. 26 по плана на с. Я.,
общ. Куклен, а от друга страна – на останалите 693/ 943 ид. части. Решаващият
съд е бил сезиран от А.И.Ч. с искане да бъде признато за
установено, че той е собственик на основание придобивна давност, въз основа на
упражнявано давностно владение повече от 10 години, по отношение на целия поземлен имот с пл. № 325, за
който са отредени УПИ V-325 и УПИ XI-325 от кв. 26 по плана на с. Я., общ.
Куклен. В случая за него е налице правен интерес от предявяване на положителен
установителен иск за собственост за
целия имот, доколкото ответниците Д. К.А. и П.Н.К. оспорват той да е владял техните
идеални части от имота, т.е. оспорват твърденията на ищеца, че същият е владял
като собственик в продължение на повече от 10 години целия процесен имот, респ. че е придобил същия по давност. От последното
се предопределя и предмета на образуваното дело, а имено изключителната
собственост върху процесния имот, а не само върху отделни идеални част от същия.
Следователно е налице правен спор между страните, доколкото твърдението на
ответниците, че те са собственици на 250/ 943 ид. части от процесния имот,
изключва това на ищеца, че същият е изключителен собственик на целия имот.
Допълнително, по отношение на ответницата Р.И.А. също е налице правен интерес от
предявяване на настоящия иск, доколкото видно от представените по делото
писмени доказателства (скици на л. 9 и л. 10, удостоверения за данъчни оценки
на л. 13 и л. 14, справка от Общ. Куклен на л.55) същата фигурира във водените
от Община Куклен имотни партиди като съсобственик на новообразуваните УПИ V-325
и УПИ XI-325 от кв. 26 по плана на с. Я., общ. Куклен, респ. и като
съсобственик на процесния имот. Още повече като се има предвид, че последните
коригиращи декларации по чл. 14 от ЗМДТ за двата новобразувани имота са
подадени през началото на 2019 г., т.е малко преди депозирането на исковата
молба. В този смисъл е и тълкувателната практика на ВКС, като съгласно
мотивната част на Тълкувателно решение № 8 от 27 ноември 2013 г. по т.д. №
8/2012 г. на ОСГТК на ВКС правен интерес е налице и когато съсобствениците
спорят за обема на притежаваните права върху общата вещ. В случая е налице
именно такъв спор, доколкото ищецът отрича изцяло правата на ответниците върху
процесния имот, а последните отричат правата на ищеца върху техните 250/ 943 ид.
части от имота. Следователно предявеният установителен иск за собственост се
явява допустим и районният съд е следвало да се произнесе по същество както
относно собствеността върху оспорваните 250/ 943 ид. части, така и досежно
собствеността върху останалите 693/ 943 ид. части, доколкото и двете общо и
заедно формират правото на изключителна собственост върху целия процесен
поземлен имот, което именно се явява и предмет на делото.
В този
смисъл като е разгледал претенцията само относно собствеността върху 250/ 943 ид. части от имот, районният съд се е
произнесъл само за част от предмета на делото. С оглед на това, че искът е
допустим, доколкото ищецът има правен интерес от неговото предявяване, съдът на
основание чл. 2 от ГПК е длъжен да разгледа и да се произнесе по същество и по
отношение на останалите идеални части, включени в единното право на
собственост, предмет на настоящото дело.
Съдът
следва да се произнесе и по искането по чл. 537, ал. 2 от ГПК.
По тези
съображения депозираната жалба в частта, имаща характер на частна жалба против
определение преграждащо по-нататъшното развитие на делото, е основателна, а
обжалваното определение като неправилно следва да се отмени и делото да се
върне на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действие,
съобразно посочените по-горе указания.
Настоящата
жалба е депозирана и против решението на районният съд в частта, с която същият
е отхвърлил предявения иск частично само относно правото на собственост върху
250/943 ид. части от процесния имот.
В тази част жалбата има характер на
въззивна такава, която е подадена против обжалваем съдебен акт в
законоустановения срок от процесуално легитимирано лице, което има интерес от
обжалването. Следователно същата се явява допустима и подлежи на разглеждане по
същество от въззивната инстанция предвид разпоредбата чл. 271, ал. 1 от ГПК, тъй
като в жалбата са изложени съображения за неправилност на атакувания акт.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от
посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна
материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.
Като
съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК вр.
чл. 269 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, настоящата
съдебна инстанция намира за установено от фактическа
страна следното:
С
нотариален акт за собственост на недвижим имот № 106, том III, рег. № 3442,
дело № 373 от 29.04.2005 г., вписан в СВ Пловдив под акт № 197, том 42, вх.рег.
№ 12258/ 29.04.2005 г. (л. 7) И. А.Ч. е признат за собственик по давностно
владение на следния недвижим имот, находящ се в с. Я., а именно: 693/ 943 ид.
части от дворно място, цялото с площ от 943 кв.м., съставляващо УПИ V-325 от
кв. 26 по регулационния план на с. Я., общ. Куклен, одобрен със Заповед № ИК
1775/ 17.12.1986 г., ведно с построената в имота жилищна сграда с площ от 72
кв.м. и второстепенна сграда с площ от 15 кв.м.
Съгласно
удостоверение за наследници, издадено от Общита Куклен с изх. № 1881 от
30.04.2018 г. (л. 12), И. А.Ч. е починал на 28.07.2005 г. и е оставил
наследници по закон съпругата си, която пък е почина на дата 19.08.2007 г., и
двете си деца – ищецът А.И.Ч. и ответницата Р.И.А..
С
декларация от 28.01.2003 г. (л. 35) И. А.Ч. е декларирал, че в парцел V – 325, кв. 26 има обособена част на
брат му К. А.Ч., за която част той плаща отделно данък и тя граничи с УПИ VII-323 на Б. И. Р.. За обстоятелството,
че процесния имот е бил съсобствен между двамата братя страните не спорят.
С
нотариален акт за нотариално завещание № 3, том I, рег. № 5640, дело № 13з от
29.10.2004 г. (л. 34) К. А.Ч. завещава за след смъртта си на дъщеря си Д. К. Ч.
½ идеална част от УПИ V-325, кв. 26 по плана на село Я..
С нотариален акт за право на собственост върху
недвижим имот, издаден на основание обстоятелствена проверка № 285, том I, рег.
№ 2819, нот. дело № 171 от 24.04.2009 г., вписан в СВ Пловдив под акт № 4, том
25, вх.рег. № 9751 от 24.04.2009 г. (л. 8), Д. К.К. е призната за собственик на
основание завещание и давностно владение по отношение на 250/ 940 ид. части от
дворно място, цялото с площ от 940 кв.м., находящо се в село Я., представляващо
имот пл. № 325 от кв. 26, без построените в него сгради, за което за отредени
УПИ V-325 с площ от 690 кв.м. и УПИ XI-325 с площ от 250 кв.м.
Със заповед № 501/ 15.12.2008 г. на кмета на
Община Куклен, влязла в сила на 22.01.2009 г. (л. 36), е одобрено частично
изменение на ПУП-ПРЗ за УПИ V-325 в кв.26 по плана на село Я., като са
образувани два нови УПИ V-325 и УПИ XI-325.
Гореизложените
обстоятелства се установяват от събраните по делото писмени доказателства.
Страните
не спорят относно факта, че в началото на 2009 г. са направили опит да си
поделят процесния имот, като за целта дори инициирали изменение в ПУП на с. Я.,
общ. Куклен, в резултат на което били обособени два отделни имота, а именно УПИ
V-325 и УПИ XI-32. Поради настъпили впоследствие разногласия между тях не се
сключил окончателния договор за доброволна делба и имотът останал съсобствен.
По
делото са ангажирани и гласни доказателствени средства чрез разпит на по двама
свидетели на всяка страна. Всеки от свидетелите излага лични впечатления
относно фактите, за които свидетелства. Допълнително, показанията на всички са
логични, последователни и непротиворечиви. По тези съображения същите са
кредитирани от съда.
От
показанията на свидетелите Я. С. Г. и Г. И.А., разпитани по инициатива на
ищеца, се установява, че процесното дворно място се поддържало от ищеца и се ползвало
от същия за засаждане на селскостопански култури, а самият ищец живеел в
Пловдив. И двамата твърдят, че не са виждали ответницата Д. К. в имота, както и
че същата ползвала друг имот в същото село. Свидетелите не знаят да е бил
налице спор за дворното място.
От
показанията на свидетелите А. А. Г. и И. А. Г., разпитани по инициатива на
ответниците, става ясно, че частта от дворното място, която била отредена за
УПИ XI-32, е затревена и пустееща и не се обработвала от никого. Св. Г., чиито
показания съдът е ценил и съобразно нормата на чл. 172 от ГПК, заявява, че се
обработва единствено по-високата (западната) част от имота, която именно била отредена
за УПИ V-325, както и че ответницата К. до 2013 г. посещавала процесното дворно
място около веднъж на петнадесет дни и влизала в също през съседски парцел.
През последните години същия не бил посещавал с. Я. и не е минавал през имота.
Знае за това, че през 2009 г. страните са искали да поделят общия имот, но
поради възникнал конфликт не са сключили договор за делба. Твърди, че не помни
конкретни изявления на ищеца след срещата на страните при нотариуса.
Въз
основа на така установената по делото фактическа обстановка настоящият въззивен
състав прави следните правни изводи:
За да
бъде уважена заявената от ищеца претенция, същият е следвало да докаже, че е
владял целия процесен имот изключително за себе си и то през период от време
надхвърлящ 10 години. В т.н. ищецът е следвало да докаже и промяна в
субективното си отношение спрямо чуждите 250/943 ид. части от имота, а именно
от намерение да ги държи в намерение за своене, както и обективно демонстриране
на тази промяна, предвид това, че съсобствеността между страните е възникнала
на такова основание, което не изключва правата на останалите съсобственици, а
имено наследствено правоприемство от техните родители – двамата братя И. и К. Ч..
Последното се извежда още и от обстоятелството, че към момента, в който ищецът
е започнал да упражнява фактическа власт върху процесната вещ, той се е явявал
владелец на собствените си идеални части и държател на чуждите. За субективното
отношение на ищеца спрямо общата вещ свидетелства и намерението на страните на
поделят общия имот, т.е. към 2009 г. А.Ч. е бил с ясната нагласа, че не е
изключителен собственик на процесния имот и не го владее като такъв.
В
горния смисъл са и задължителните указания по тълкуване на правото, дадени в
Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по т.д. № 1/ 2012 г. на ОСГК на ВКС,
с които и районният съд се е съобразил. Мотивната част на цитираната
тълкувателна практика гласи следното: „След
като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху
вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на
техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл.69
ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите
идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с
едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от
такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен
начин да се
показва отричане владението
на останалите съсобственици. Това
е т.нар преобръщане на владението
/interversio possessionis/, при което съсобственикът съвладелец се превръща в
съсобственик владелец. Ако
се позовава на
придобивна давност, той
трябва да докаже
при спор за собственост, че е извършил действия, с
които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и
е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са
доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на
останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи
чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене...“.
С оглед
на гореизложеното следва да се посочи, че не се доказа ищецът А.Ч. да е
демонстрирал пред останалите съсобственици намерението си да свои чуждите
250/943 ид. части от процесен имот, т.е. че е налице т.нар. преобръщане на
владението (interversio possessionis) по отношение на тях. Както и районният
съд е отбелязал, недоказани по делото са твърденията, че при нотариуса през
2009 г., ищецът е заявил на ответниците, че вече считал имота за изцяло свой. В
т.н. без правно значение се явява и факта, че ищецът осъществява фактическата власт по отношение на
дворното място, като го поддържа и засажда, доколкото с тези си действия същия
на може да преобърне държането на чуждите идеални части във владение, без
нарочно манифестиране на тази промяна по отношение на другите съсобственици.
Допълнително, по делото се установи, че ответницата К. е имала достъп до
процесния имот и е посещавала същия през периода, през който ищецът твърди да е
отблъсквал нейното владение.
За
пълното на изложеното следва да се посочи, че настоящият въззивен състав се
солидаризира и с изводите на първоинстанционния съд, че отказът да се сключи
договор за доброволна делба на съсобствен имот не може да доведе до преобръщане
на държането във владени. В този смисъл, а именно, че не може да се направи
еднозначен извод, че сънаследник, който отказва предложение за доброволна делба,
счита себе си за собственик на идеалните части на останалите сънаследници, е и
цитираната в обжалваното решението практика (Решение № 113/ 08.08.2019 г.,
постановено по гр.д. № 3243 по описа за 2018 г. на ВКС, I г.о.), която се
споделя и от окръжния съд.
По изложените
съображения въззивната жалба, против решението на районният съд в частта, с
която същият е отхвърлил предявения иск частично само относно правото на
собственост върху 250/943 ид. части от процесния имот, се намира за неоснователна,
а обжалваното решение на основание чл. 271, ал.1 от ГПК следва да се потвърди.
С оглед
разпоредбата на чл. 280, ал. 3 от ГПК въззивното решение, с което се разглежда
по същество въззивната жалба против отхвърлителния диспозитив на обжалваното
решение, не подлежи на касационно обжалване.
Относно разноските:
Предвид
изхода на спора по частната жалба против тази част на решението, имаща характер
на определение, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на жалбоподателя
следва да се присъдят направените от него разноски за един адвокат. Съгласно
представения ДПЗС (л.20 от възз. дело), имащ характер на разписка,
жалбоподателят е заплатил сумата от 1000 лв. в брой за процесуално
представителство по въззивното дело. Доколкото обаче в настоящото производство
се разглеждат както частната жалба, така и въззивната такава, то предвид
уважаването на първата в полза на жалбоподателя следва да се присъди сумата от 300
лв. с оглед разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 7 вр. чл. 11, пр. 2 от Наредба № 1
от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На
основание чл. 77 от ГПК вр. чл. 19 от Тарифата за държавните такси по ГПК
жалбоподателят следва да заплати сумата от 15 лв., представляваща държавна
такса за разглеждане на частната жалба, в полза на бюджета на съдебната власт
по сметка на Окръжен съд – Пловдив.
С оглед
изхода на спора по въззивната жалба против отхвърлителния диспозитив на
атакуваното решение, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК жалбоподателя следва да
заплати на въззиваемите страни направените от тях разноски във въззивното
производство. Съгласно представения ДПЗС (л.21 от възз. дело), имащ характер на
разписка, въззиваемите страни Д. К.А. и П.Н.К. са заплатили сумата от 500 лв. в
брой за процесуално представителство по въззивното дело. Доколкото обаче в
настоящото производство се разглеждат както частната жалба, така и въззивната
такава, то предвид уважаването на първата и оставянето без уважение на втората
в полза на въззиваемите страни следва да се присъди половината от заплатената
сума в размер на 250 лв., поради това, че настоящото решение е постановено
отчасти в нейна полза.
В полза
на жалбоподателя не следва да се присъжда сумата то 28,30 лв., с оглед на това,
че същата представлява държавна такса за депозиране на въззивната жалба против отхвърлителния
диспозитив на атакуваното решение на Районен съд – Пловдив.
Предвид
частичната отмяна на атакуваното решение, настоящата инстанция следва да
ревизира същото и в частта за разноски. В този смисъл на основание чл. 78, ал.
3 от ГПК ищецът – настоящ жалбоподател, следва да заплати на ответниците Д. К.А. и Р.И.А. половината от заплатената от тях сума
за едни адвокат в първоинстанционното производство, доколкото заявената от него
претенция е само частично отхвърлена, а за останалата част тепърва следва
районният съд да се произнася. Следователно атакуваното решение следва да бъде
изменено в частта за разноските, като в полза на ответниците бъде присъдена
сумата от 250 лв. на всяка от двете, съобразно представените ДПЗС (л. 68 и л.
26), които имат характер на разписки.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 113 от 09.04.2020 г. по гр. дело № 10470 /
2019 г. на Районен съд –
Пловдив, III гр. състав, В ЧАСТТА МУ, имаща
характер на определение, с която е ПРЕКРАТЕНО
като недопустимо производството по гр.д. № 10470 по описа за 2019 г. на Районен
съд Пловдив, В ЧАСТТА му по
отношение на предявения от А.И.Ч., ЕГН: **********, адрес: ***, против Р.И.А.,
ЕГН: **********, адрес: ***, Д. К.К., ЕГН: ********** и П.Н.К., ЕГН: **********,
двамата с адрес: *** иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за
установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на основание
придобивна давност въз основа на упражнявано от него давностно владение,
считано от 2009 г., на 693/ 943 идеални
части от поземлен имот с пл. № 325 от кв. 26, находящ се в село Я., общ
Куклен, обл. Пловдив, за който със заповед № 501/ 15.12.2008 г. на кмета на
Община Куклен, влязла в сила на 22.01.2009 г. са отредени УПИ V-325 с площ от 690
кв.м., при съседи: УПИ IV-326, УПИ XI-325, УПИ VIII-324 и улица, и УПИ XI-325 с
площ от 250 кв.м., при съседи: улица, УПИ VI-322, 323, УПИ VII – 323, УПИ
V-325, находящи се в кв. 26 по плана на село Я., община Куклен, и е ВЪРНАТА искова молба вх. № 41302/
24.06.2019 г., В ЧАСТТА й по
отношение на предявения от А.И.Ч., ЕГН: **********, адрес: ***, против Р.И.А.,
ЕГН: **********, адрес: ***, Д. К.К., ЕГН: ********** и П.Н.К., ЕГН: **********,
двамата с адрес: *** иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за
установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на основание
придобивна давност въз основа на упражнявано от него давностно владение,
считано от 2009 г., на 693/ 943 идеални
части от поземлен имот с пл. № 325 от кв. 26, находящ се в село Я., общ
Куклен, обл. Пловдив, за който със заповед № 501/ 15.12.2008 г. на кмета на
Община Куклен, влязла в сила на 22.01.2009 г. са отредени УПИ V-325 с площ от
690 кв.м., при съседи: УПИ IV-326, УПИ XI-325, УПИ VIII-324 и улица, и УПИ
XI-325 с площ от 250 кв.м., при съседи: улица, УПИ VI-322, 323, УПИ VII – 323,
УПИ V-325, находящи се в кв. 26 по плана на село Я., община Куклен.
ВРЪЩА гр. дело № 10470 / 2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив
на Районен съд – Пловдив,
III гр. състав, за
продължаване на съдопроизводствените действие по делото съобразно указанията в
настоящите мотиви.
ОСЪЖДА Р.И.А., ЕГН: **********, адрес: ***, Д. К.К., ЕГН: ********** и П.Н.К.,
ЕГН: **********, двамата с адрес: *** да заплатят на А.И.Ч., ЕГН: **********,
адрес: *** общо сумата от 300 лв.
(триста лева), представляваща заплатено адвокатско възнаграждение по въззивното
дело.
ОСЪЖДА А.И.Ч., ЕГН: **********, адрес: *** да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Окръжен съд – Пловдив сумата от 15 лв. (петнадесет лева),
представляваща ДТ за разглеждане на частната жалба.
Настоящото решение на
Окръжен съд – Пловдив в частта, с която отменя частично обжалваното решение и
връща делото на районния съд, има характер на определение, като на основание
чл. 274, ал. 4 от ГПК е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 113 от 09.04.2020 г. по гр. дело №
10470 / 2019 г. на Районен
съд – Пловдив, III гр. състав, В ЧАСТТА, с
която е ОТХВЪРЛЕН предявения от А.И.Ч.,
ЕГН: **********, адрес: ***, против Р.И.А., ЕГН: **********, адрес: ***, Д. К.К.,
ЕГН: ********** и П.Н.К., ЕГН: **********, двамата с адрес: ***, иск с правно
основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между
страните, че ищецът е собственик на основание придобивна давност въз основа на
упражнявано от него давностно владение, считано от 2009 г., на 250/ 943 идеални части от поземлен имот
с пл. № 325 от кв. 26, находящ се в село Я., общ Куклен, обл. Пловдив, за който
със заповед № 501/ 15.12.2008 г. на кмета на Община Куклен, влязла в сила на
22.01.2009 г. са отредени УПИ V-325 с площ от 690 кв.м., при съседи: УПИ IV-326,
УПИ XI-325, УПИ VIII-324 и улица, и УПИ XI-325 с площ от 250 кв.м., при съседи:
улица, УПИ VI-322, 323, УПИ VII – 323, УПИ V-325, находящи се в кв. 26 по плана
на село Яврово, община Куклен.
ОТМЕНЯ Решение № 113 от 09.04.2020 г.
по гр. дело № 10470 / 2019 г. на Районен съд – Пловдив, III гр. състав, В ЧАСТТА, с която А.И.Ч., ЕГН: **********, адрес: ***, е осъден да
заплати на Р.И.А., ЕГН: **********, адрес: ***, за разликата от 250 лв. (пет стотин и шестдесет лева)
до пълния претендиран размер от 500 лв.
(шестстотин лева), представляващи разноски в първоинстанционното производство
за заплатено адвокатско възнаграждение, както и В ЧАСТТА, с която А.И.Ч., ЕГН: **********, адрес: ***, е осъден да
заплати на Д. К.К., ЕГН: **********, с адрес: ***, за разликата от 250 лв. (пет стотин и шестдесет лева)
до пълния претендиран размер от 500 лв.
(шестстотин лева), представляващи разноски в първоинстанционното производство
за заплатено адвокатско възнаграждение.
ПОТВЪРЖДАВА обжалваното решение в останалата част.
ОСЪЖДА А.И.Ч., ЕГН: **********, адрес: *** да заплати на Д. К.К., ЕГН: **********
и П.Н.К., ЕГН: **********, двамата с адрес: ***, общо сумата от 250 лв. (двеста и петдесет лева),
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение по въззивното дело.
Настоящото решение на
Окръжен съд – Пловдив в частта, с която се потвърждава обжалваното решение на
Районен съд – Пловдив, както и в частта за разноските на основание чл. 280, ал.
3 от ГПК е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1./
2./