РЕШЕНИЕ
№ 19
гр. Дряново, 07.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на тридесети януари
през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Мариета Спасова
при участието на секретаря Гергана Генева
като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело №
20224220100194 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид :
Предявени са кумулативно съединени искове с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Ищцата Т. Д. Д. чрез пълномощника си Адвокатско дружество „Д. М.“,
представлявано от Д. М. - управител основава исковата си претенция на
обстоятелството, че на 15.12.2021г. сключила договор за паричен заем №
5761981 с ответното дружество. Посочва, че страните се договорили отпуснатият
заем да бъде в размер на 2 600 лв., видът на вноската бил двуседмичен, броят на
погасителните вноски 30. Годишният лихвен процент бил в размер на 40,32 %, а
ГПР в размер на 49,36%. В чл. 1, ал. 3 от договора било уговорено, че
кредиторът предоставя на потребителя допълнителна услуга по експресно
разглеждане на искането за заем, съгласно която на кредитополучателят била
начислена допълнителна такса в размер на 1635,60 лв., която щяла да бъде
разсрочена, заедно с погасителните вноски по заема. В чл. 4, ал. 1 от договора
страните се договорили, че заемателят се задължавал в срок до 3 дни от
сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения : поръчител физическо лице, което да отговаря на определени от
кредитора условия или банкова гаранция. В ал. 2 на чл. 4 било уговорено, че в
случай на непредставяне на обезпечението, потребителят дължал неустойка в
1
размер на 1090,20 лв. Уговорено било също така тази неустойка да бъде
заплащана разсрочено, като в този случай дължимата вноска щяло да бъде в
размер на 199,90 лв., а общото задължение по кредита щяло да бъде в размер на
5997 лв.
Твърди, че към настоящия момент ищцата била погасила изцяло
задълженията си към кредитора.
Посочват, че процесният договор бил нищожен на основание чл. 10, ал. 1
вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. Било
нарушено изискването процесният договор да бъде написан по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка
от страните по договора. На ищцата не било предоставено копие от Общите
условия и погасителен план, което било нарушение на императивните правила,
установени със ЗПК, както и договорът не бил подписан на всяка страница.
Договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 11, ал.
1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото
съдържание, а именно годишният процент на разходите (ГПР) по кредита. В
нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР
бил посочен единствено като процент, но без изрично да били описани и
основните данни, които послужили за неговото изчисляване. Липсата на ясно
разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти
точно били включени в него и как се формирал посоченият в договора ГПР,
което било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр.
чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. Кредиторът не бил посочил как се
изчислявал ГПР. Не бил посочил включва ли се към него такса за експресно
разглеждане, неустойка за непредоставяне на поръчител, застраховка и т.н. По
този начин потребителят нямал реалната възможност да изчисли реалният ГЛП.,
без същият да притежава специални знания и умения.
В договора единствено бил посочен годишен лихвен процент по заема, без
обаче да ставало ясно как тази стойност се съотнасяла към ГПР по договора.
Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число
възнаградителна лихва, такса експресно разглеждане и неустойка за поръчител)
обаче водели до различен размер на ГПР от посочения. В случай, че в ГПР
бъдела включена неустойката и такса експресно разглеждане, то същият бил в
размер на 327,88%, а ГЛП 154,54%. Дори и да не бъдела включена неустойката
за непредставяне на поръчител, а само таксата за експресно разглеждане, която
безспорно следвало да се сключи, то ГПР бил в размер 189,73%, а ГЛП 110,89%
Съгласно решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС „На
2
непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в
която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на
този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В
подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с
условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на
сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да
имат отражение върху обхвата на задължението му". В договора за
потребителски кредит бил налице грешно посочен размер на ГПР, а
действителният такъв бил над максимално установения праг на ГПР, предвиден в
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Настоящият случай касаел
еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не
можел да влияе.
На следващо място твърди, че в глава четвърта от ЗПК било уредено
задължение на кредитора преди сключване па договор за кредит да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да
откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент на Съвета относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи: „В условията нa разрастващ се кредитен
пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или
да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а
държаните – членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване
на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране па кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".
В този смисъл смята, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем
било уговорено, че заемателят дължал неустойка, в случай че не предостави
поръчител, била нищожна. Кредиторът, в случай, че преценил, че длъжникът не
е отговарял па определени изисквания – да откаже да сключи договора, Въпреки
това на длъжника се вменявало задължение да осигури документ едва след като
кредитът бил отпуснат, като ако не сторел това дългът му нараствал, т.е.
опасността от свръх задлъжнялост се увеличавала.
Отделно от горното смята, че неустойка за неизпълнение на задължение,
което не било свързано пряко с претърпени вреди (нямало данни за ответника да
били настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) бил типичен пример
за неустойка, която накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и целяла
единствено постигането на неоснователно обогатяване (в този смисъл т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС). Счита, че
било налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД.
Претендираната неустойка се явявала уговорена с цел да се заобиколи
3
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 Закона за потребителския кредит,
уреждащ максимален размер па годишния процент на разходите. С процесната
клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително
обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение – непредставен
поръчител, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка
възмездявала „нищо". В случая кредиторът начислявал неустойка, чието
плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски. Нито една от страните не
била имала реално намерение да бъде предоставен поръчител. Счита, че ако
кредиторът действително бил имал желание и цел да му бъде предоставен
поръчител или банкова гаранция могъл да отпусне кредита след предоставянето
на такъв или да откаже сключване па договор за паричен заем, каквато била
обичайната практика при предоставяне на кредити. Дори да се приемело, че
страните допускали възможността потребителят да предостави поръчител или
банкова гаранция и „неустойката" да не се дължи, то смята, че това плащане не
се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под
условие. Дори и при непредоставяне на поръчител, договорът продължавало да
се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка, а кредиторът не се възползвал от правата си,
дадени му с чл. 71 ЗЗД. Тази клауза била изцяло неравноправна и нищожна на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), тъй
като същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения
да заплати необосновано висока неустойка. Също така счита, че тази клауза не
била индивидуално уговорена съгласно чл. 146 от ЗЗП.
На следващо място клаузата, с която се уговаряло заплащане на
възнаграждение за експресно разглеждане била нищожна и противоречаща,
както на закона, в пряко противоречие на ЗПК. Съгласно чл.10, ал.1 ЗПК
кредиторът можел да събира от потребителя такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Тези такси
не можели по аргумент от чл. 10, ал. 2 ЗПК да бъдат свързани с усвояване и
управление на кредита. Безспорно било, че такса „бързо разглеждане" била
свързана с усвояването на кредита. Същата не представлявала допълнителна
услуга. Следвало да се посочи, че сумата, която се начислявала за тази „услуга"
била в размер на над 50 % от главницата, или за кредит от 2600 лв., кредиторът
начислявал такса в размер на 1635,60 лв.
Смятат, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „Вива кредит" ООД не било включило в ГПР
разходите за заплащане на „неустойка" и допълнителна услуга, като и двете по
своята същност представлявали печалба за кредитора, надбавка към главницата,
която се плащала периодично, поради което трябвало да бъде част от годишния
4
лихвен процент (ГЛП) и ГПР. При условие, че ГПР бил законосъобразно описан,
действителният такъв щял да възлиза многократно над допустимия, а не както
бил посочен в договора. Налице било нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тьй като търговецът бил
заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в
отношенията между страните.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не можело
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския сьвет на Република България, което означавало, че лихвите и
разходите по кредита не можели да надхвърлят 50 % от взетата сума. На
основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по
ал. 4, били нищожни.
С тези действия „Вива кредит" ООД заобиколило изискванията на ЗПК за
точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника. Приложимото
национално законодателство следвало да бъде тълкувано и прилагано съобразно
духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива
2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 23 Април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредити. Кредиторът изначално бил наясно, че тази
такса за непредоставяне на документ ще бъдела начислена и следвало да я
включи в ГПР и ГЛП. Във връзка с горното смята, че неизпълнението на
задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставяло и самата
цел цел на Директива 2008/48/ЕО да имало единен съпоставим прозрачен пазар
на кредитите, защото по този начин потребителят не можел да сравни
продуктите адекватно. Целта на уредбата на ГПР била чрез императивни норми
да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на
кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира
икономическия избор на потребителя.
Обстоятелството дали бил правилно изчислен и посочен ГПР се
установявало на база изискванията на единната формула, залегнала в самата
Директива 2008/48/ЕО и транспонирана в ЗПК, поради което същата имала
нормативно значение. Гореописаните такси (в това число начислената
„неустойка" и такса бързо разглеждане) безспорно попадали в изискванията на
Директивата — те били предвидими общи разходи, които обуславяли
сключването на договора при тези условия и били предварително заложени. По
тези съображения тези клаузи изисквали размерът им да се включи в общия
размер на разходите и от там в ГПР. Неправилното изчисляване и посочване
било самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на
5
това било обстоятелството, че посочването на ГПР било изведено като
съществено условие на договора. Това следвало и от сравнителноправния прочит
на уредбите на държавите от ЕС, имплементиращи Директива 2008/48/ЕО/, както
и практиката на СЕС, където това изискване последователно и ясно било
формулирано и затвърждавано. ОТ гореизложеното било единствено изводимо,
че грешното посочване на размера на ГПР следвало да се приравни на
хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК,
респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на основание
чл. 22 от ЗПК.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално
прилаганият в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла па чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита
на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС. В този смисъл решение
от 15.03.2012 г. по дело С2—453/10 на СЕС.
Договорът за потребителски кредити бил нищожен на основание чл. 11,
ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за
възнаградителната лихва (ГЛП) била нищожна поради противоречие с добрите
нрави. Определеният от кредитодателя размер па възнаградителната лихва (в
който се включвала начислената „неустойка" и допълнителна такса експресно
разглеждане) за изключително висок и противоречащ на добрите прави, тъй като
надвишавал трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ.
двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка
недействителността на уговорката относно договорната лихва водела до
нищожност и на целия договор (per argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 от
ЗПК). За срок от 15 месеца ищцата следвало да заплати сумата в размер на 5 997
лв., а била предоставена сума в размер на 2 600 лв., тоест кредиторът щял за
генерира печалба в размер на 3397 лв. Налице била разлика между посочената в
процесния договор за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и
тази, която ищцата реално следвало да върне. Липсвали каквито и да било
условия за прилагането на ГЛП. Липсвало уточнение за базата, върху която се
начислявал лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита или върху
остатъчната главница. Нарушението било още по-съществено доколкото нито в
договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв бил общият размер
на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с
главницата по кредита, за да можело да се направи проверка дали посоченият
лихвен процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя.
Неизпълнението на задължението на кредитодателя (банка или пък небанкова
финансова институция), който по занятие осъществявал сделки по предоставяне
на потребителски кредити и като такъв бил по-силната страна в
6
правоотношението, да предостави на потребителя изискуемата информация,
водело до лишаване от правото му да получи възнаграждението по договора.
Клаузите в процесния договор не били формулирани по ясен и недвусмислен
начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и разглеждани както
самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволявали на
потребителя да прецени икономическите последици.
Налице били явно неизгодни условия по процесния договор с оглед
драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните
престации. Отпуснатия кредит бил за 2600 лв., като впоследствие следвало да се
върне 5997 лева, респективно ответното дружество генерирало печалба в размер
на 3397 лв. Това обстоятелство явно не съответствало на пазарните и
икономически условия в страната към момента на предоставяне на заема.
Евентуално, ако се приеме договорът за валиден и действителен, смята, че били
нищожни отделните клаузи от процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, пр.
1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради
нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради
неравноправност. Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита".
Дори и целият договор да не бил нищожен, то твърдят нищожност на отделни
негови клаузи, а именно неустоечната клауза, на база на която на ищцата била
наложена процесната неустойка, както и клаузата, с която била начислена такса
за бързо разглеждане. Ето защо счита, че бил налице правен интерес за ищцата
от предявяване на настоящия иск срещу ответното дружество на основание чл.
22 от ЗПК. Моли съда да приеме, че били пороци, обуславящи нищожността на
чл. 1 ал. 3 от договор за потребителски кредит № 5761981, с която се
начислявала такса експресно разглеждане като нищожна на основание чл. 26, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, чл. 19 ЗПК., както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, чиято
невалидност моли да бъде прогласена. Моли съда да приеме, че били налице
пороци, обуславящи нищожността на чл. 4, ал. 2 от договор за потребителски
кредит № 5761981, с която се начислявала неустойка за непредоставяне па
поръчител като нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, bp. с чл.11,
чл. 19 ЗПК., както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, чиято невалидност да бъде
прогласена. Да осъди ответника „ВИВА КРЕДИТ" ООД да заплати на Т. Д. Д. на
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД сумата в размер на 50 лева – частичен
иск от общо 2 725,80 ли., представляваща недължимо платена сумаа по договор
за потребителски кредит № 5761981, сключен между страните, ведно със
законната лихва от датата па депозиране па исковата молба в съда до
окончателното изплащане на вземането. Претендира разноски, включително
7
адвокатско възнаграждение.
С допълнителна молба от 30.08.2022г. процесуалният представител на
ищцата заявява, че с исковата молба бил предявен само един осъдителен иск с
правно основание чл. 55 от ЗЗД. Не били предявени самостоятелни искове за
обявяване на договора за нищожен или за унищожаването му. Моли съда да се
произнесе единствено в мотивите на решението относно нищожността на
договора. Предявени били отделни искове за прогласяване за нищожни на
отделни, конкретно посочени клаузи. Моли съда да съобрази трайната практика
на ВКС, съгласно която когато съдът бил сезиран с осъдителен иск за
изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД за
дадено без правно основание, без да се иска обявяване на договора за нищожен,
съдът не само можел, но и бил длъжен да провери действителността на договора
при нарушаване на добрите нрави, при неравноправни клаузи във вреда на
потребителя и при нарушаване на императивни правни норми, които водели до
накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за
установяване на нищожността не се изисквало събиране на доказателства.
В дадения от съда срок е депозиран отговор от ответното дружество
„Вива кредит“ ООД чрез пълномощника адвокат А. Н. от МАК, в който се
посочва, че оспорват изцяло изложените от ищеца претенции и твърдения.
Признават, че на 15.12.2021 г. ищецът сключил с дружеството (в качеството му
на заемодател) договор за предоставяне на паричен заем № 5761981 и по силата
на този договор усвоил заемна сума в размер на 2600 лв. С подписване на
договора ищецът се задължил да върне заемната сума на 30 равни двуседмични
погасителни вноски, всяка в размер на 163,56 лв., в която били включени част от
дължимите главница и лихва. Както изрично било посочено в чл. 1, ал. 1, т. 2 от
договора преди сключването му на ищеца бил представен Стандартен
европейски формуляр (СЕФ), описващ всички условия по договора съгласно
изискванията за Закона за потребителския кредит (ЗПК). Заемателката погасила
предсрочно задължението си по договора, като заплатила сума в общ размер на
5227,24 лв., от които: 2600 лв. главница, 424,79 лв. договорна лихва, 1635,60 лв. -
такса експресно разглеждане на документи, 456,85 лв. – неустойка и 110 лв. –
разходи за събиране на вземането.
Възразяват срещу предявения от ищеца осъдителен иск, като считат, че
претенциите били напълно неоснователни и следвало да бъдат изцяло
отхвърлени. По отношение на твърденията на ищеца, че договора за паричен
заем бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК поради неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 -11 ЗПК посочват, че в договора бил посочен
фиксиран годишен лихвен процент по заема, годишен процент на разходите,
8
брой погасителни вноски – 30, размер на двуседмична погасителна вноска –
163,56 лв., дата на плащане на всяка от погасителните вноски, общ размер на
всички плащания с включена такса експресно разглеждане на документи –
4906,80 лв. Ищецът считал, че кредитът бил сключен в нарушение на
разпоредбата на чл.11 ал.1 т. 9 ЗПК, като смятал, че възнаградителната лихва
била нищожна поради противоречието с добрите нрави. В чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК
изрично било посочено какви трябва да са реквизитите на договора за кредит
съгласно разпоредбата - лихвен процент и условията за прилагането му. Не било
допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като в договора бил
посочен годишен фиксиран лихвен процент по кредита, която информация
заедно с уговорения срок на договора съдържала и условията за прилагането му.
По смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗПК фиксиран лихвен процент по кредита бил
лихвеният процент, предвиден в клауза на договор за кредит, по силата на която
кредиторът и потребителят уговаряли един постоянен лихвен процент за целия
срок на договора, а съгласно § 1, т. 5 от ДР на ЗПК лихвения процент по кредита
бил лихвеният процент, изразен като фиксиран или като променлив процент,
който се прилагал на годишна основа към сумата на усвоения кредит. В
сключения договор бил посочен фиксиран ГЛП, а при положение, че лихвения
процент бил точно фиксиран в договора и бил ясен за страните, то не можело да
се приеме, че били нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 от ЗПК. В този смисъл
решение № 1285 от 27.10.2017 г. на ОС-Пловдив по В. гр. д. № 1764/2017 г. При
фиксирана лихва липсвало задължение в договора да се съдържа информация по
чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Изискването в чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК за посочване на индекс или
референтен лихвен процент, който бил свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент;
ако при различни обстоятелства се прилагали различни лихвени проценти било
неприложимо в настоящия случай, доколкото това условие било приложимо при
променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично било предвидено,
че се касаело за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържал и
необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива
2008/48/ЕО не поставяли като изискване към съдържанието на договора
посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска – каква част от нея
била за погасяване на главница и каква част – за лихва. В този смисъл даденото
от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което било задължително за
националните съдилища на основание чл. 633 от ГПК.
От договора ясно се виждало какъв бил размерът на възнаградителната
лихва, както и размера на всяка вноска и включените в нея компоненти. Всичко
9
това било достатъчно да обоснове липса на нарушение по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
доколкото в договора се съдържали всички реквизити, посочени в тази
разпоредба. Възнаградителната лихва представлявала цената на предоставяната
от кредитора услуга – ползването на парични средства - и поради това той бил
свободен да определи какъв да бъде нейният размер. Размерът на лихвата бил
договорен в съответствие с принципа на свобода на договарянето, предвиден в
чл. 9 от ЗЗД. Въпреки това ищецът приемал, че тази уговорка била нищожна и
влече нищожност на целия Договор, поради обстоятелството, че размерът на
лихвата надвишавал трикратния размер на законната лихва за забава. На първо
място посочва, че ЗПК не въвеждал лимит на възнаградителната лихва по
договорите за потребителски кредит. Единственото ограничение, предвидено в
чл. 19, ал. 4 ЗПК, било ГПР да не бъде по-висок от петкратния размер на
законната лихва. Дружеството спазило това ограничение, като ГПР съгласно
Договора възлизал на 49,39 %. При изчисляването на ГПР бил включен размерът
на фиксирания годишен лихвен процент. Доколкото разходите по кредита били в
законоустановените граници и не било налице отделно нормативно ограничение
по отношение на възнаградителната лихва, то възраженията за нищожност се
явявали напълно неоснователни.
Договорната лихва представлявала цената, която потребителят заплащал
на кредитора за това, че ползвал неговите парични средства, именно това
правело лихвата възнаградителна, а не наказателна, поради което се дължала
така, както била уговорена. Такава била била и волята на ищеца, обективирана
изрично в подписания от него Договор. Съгласно чл. 20а от ЗЗД договорът имал
сила на закон за тези, които го били сключили. Процесният случай не можел да
обоснове противоречие с добрите нрави. Договорената възнаградителна лихва не
можела да се счете за прекомерна, водеща до противоправно облагодетелстване
на кредитора и противоречаща на добрите нрави. Договорната лихва по своята
същност представлява „цена" за ползване на парични средства за определен
период от време. Тази „цена" се формирала от няколко фактора - разходи на
търговеца за предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на
обслужване, риск от неизпълнение от страна на заемателя. Високите цени на
определени стоки или услуги можели да бъдат определени от качество на
изпълнение, качество на вложените материали, уникалност на стоката или
услугата, административни разходи на търговеца. За определяне на цената се
взимали много на брой параметри в тяхната съвкупност и се правело сложно
изчисление, за да можело да се формулира „пазарна цена", която да защити както
потребителите на тази услуга, така и търговците, които я предоставяли.
При определяне на допустимия размер на лихвения процент по договор за
паричен заем трябвало да се изхожда от спецификата на всеки кредитен продукт
10
и не можело да се слагат общи ограничения за всички заеми. За цената по един
заем имало значение дали заемът бил потребителски или ипотечен, какъв бил
размерът на главницата, колко бил дългосрочен заемът. Затова поставянето на
общо максимално ограничение на договорната лихва до трикратния размер на
законната лихва за всички видове заеми, без да се държи сметка за тяхната
специфика, пазара и разходите за отпускането им, не бил адекватно ограничение.
По тези съображения считат, че ЗПК не предвиждал законово ограничение на
лихвата по кредита. Нещо повече, такова ограничение било негативно за самите
потребители. Непазарните ограничения на лихвите водели до намаляване на
кредитирането, поемане на по-малък риск от финансовите институции и
лишаването на потребителите с по-ниски доходи от достъп до финансиране,
което в крайна сметка било в техен ущърб.
Неоснователни били твърденията на ищеца, че процесният договор
противоречал на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посочената
разпоредба изисквала посочване на годишния процент на разходите по кредита,
както и на общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора, което изискване в случая, видно от съдържанието на
приложения договор, било спазено. Видно от чл. 2 т. 5 от договора бил посочен
фиксирания годишен лихвен процент, а в т. 8 на същия член бил посочен ГПР в
размер на 49,49 %, а в т. 7 - общия размер на всички плащания по договора
(главница и възнаградителна лихва). Ясно от договора било, че единственият
компонент, който определял ГПР била възнаградителната лихва, посочени били
в т. 8 и допусканията при които това ГПР се изчислявал. Недвусмислено и ясно
било, че ГПР се формирал от възнаградителната лихва, уговорена като фиксиран
лихвен процент в договора. Обстоятелството дали неустойката следвало да се
включи в ГПР било въпрос, относим към действителността на клаузата, а не на
целия договор.
По отношение на твърденията на ищеца, че неустойката следвало да се
включи при калкулацията на ГПР и че поради невключването й посоченият в
договора ГПР не бил действителен, посочват, че при изчисляване на ГПР чл. 19,
ал. 3 от ЗПК изрично изключвал плащания, възникващи при неизпълнение на
задължения по договора за потребителски кредит. Тази разпоредба идвала да
покаже, че освен да защити потребителя, законодателят пожелал да насърчи
добросъвестното спазване на неговите задължения и стриктното им изпълнение.
Засилената защита на потребителя като по-слаба страна се простирала дотам,
докъдето от негова страна също било налице добросъвестност и своевременно и
точно изпълнение. Когато такова липсвало, както било в настоящия случай, то
той не следвало да се ползва от допълнителна закрила. Считат, че уговорената
неустойка не влизала в противоречие с целта на въведеното ограничение на ГПР,
11
а дори напротив, целяла минимизирането на риска от неизпълнение и
осигурявала добросъвестно поведение от страна на длъжника, като го
стимулирала да спазва стриктно договора, без да поставя в риск.
В настоящия случай размерът на ГПР бил посочен в договора, като
същият се формирал по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В това
приложение били посочени редът и начинът на изчисление на ГПР, както и
значимите компоненти на изчисляването му. В този смисъл била практиката на
СЕС. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит
трябвало да се изготви в писмена форма и в него трябвало да се посочи ГПР,
както и условията, при които последният можело да бъде променян. В член 1а от
тази директива се определяли условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква
а) от нея се уточнявало, че ГПР трябвало да се изчисли „в момента, в който
кредитният договор бил сключен". Така това информиране на потребителите
относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно
единна математическа формула, имало съществено значение (в този смисъл
определение от 16 ноември 2010г., Pohotovost, С-76/10, EU:C;2010:685, т. 69 и
70). В случая към момента, в който договорът бил сключен не се установявало да
се дължи предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост
настъпвала при неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от
сключването на договора. Неоснователни се явявали възраженията, че в ГПР
следвало да бъде включена и уговорената неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 3 от
ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит.
В допълнение към изложеното по-горе се твърди, че включването на
задължението за заплащане на неустойка в калкулацията на ГПР не само не би
дало на потребителя реална информация за кредита, но би го объркало, тъй като
в случай, че за него не се породяло задължение за неустойка, то изчисления въз
основа на нея размер на ГПР би бил нереален и не отговарящ на действителните
условия по кредита. Законът, както и кредиторът, изхождали от презумпцията за
добросъвестност и своевременно изпълнение на задълженията, а не обратното.
Обстоятелството, че ищецът бил некоректен към кредитора си и не бил
предоставил обезпечение, било такова, което било извън волята на дружеството
и зависело единствено от насрещната страна. Нещо повече чл. 11, ал. 1, т. 10
предвиждала, че ГПР се изчислявал към момента на сключване на договора за
кредит, към която дата на кредитора нямало как да бъде известно дали
заемателят ще изпълни всички поети с договора задължения или не. Ето защо
неустойката за неизпълнение нямало как да бъде включена в ГПР. Ако
неустойката изначално била включвана в ГПР, то този показател не би бил верен
12
по отношение на заематели, които били изпълнили задължението си за
предоставяне на обезпечение. Договорът в чл. 3, т. 8 изрично посочвал какви
допускания били взети предвид при изчисляване на ГПР, с оглед на което била
налице пълна прозрачност по отношение на въпросния коефициент.
На следващо място, твърденията, че с поставянето на изискване за
предоставяне на обезпечение се целяло заобикалянето на разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК и било заблуждаваща търговска практика представлявали
единствено субективно мнение на ищцовата страна. Считат за несериозно да се
твърдяло за нелегитимно искане на кредитор отпуснатият от него кредит да
бъдел адекватно обезпечен, а кое обезпечение било достатъчно и адекватно
можело да прецени единствено самият той. Ако според индивидуалната
преценка на заемателя изискванията се явявали неизпълними, тъй като
действително всеки човек разполагал с различни възможности, то той бил
свободен да сключва договор за кредит с конкретното дружество, а не както в
случая на ищцата да сключва многократно договори с точно този кредитор.
Следва да се прави разграничение между печалба, каквато неустойката
категорично не била, и обезщетяване на понесения риск и допълнителни
разходи, възникнали от договорно неизпълнение и по-голямото внимание за
проследяване живота на един необезпечен кредит в сравнение с един обезпечен
такъв. Нещо повече, въпреки че задължението за заплащане на неустойка било
дължимо изцяло с изтичането на третия ден, който бил крайният срок за
предоставяне на обезпечението, в израз на добросъвестност към клиента това
задължение било разсрочено, така че то да бъдело икономически по-поносимо за
него.
Не можело да бъдат споделени твърденията на ищеца, че договорената
неустойка следвало да бъдела включена в ГПР по кредита, като невключването й
представлявало нарушение на чл. 5, чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК. Съгласно чл.
19, ал. 1 от ЗПК ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Ал. 3
на чл. 19 ЗПК изрично предвиждала, че в ГПР не се включвали разходите, които
потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. Неустойката за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение имала точно такъв характер и категорично не
следвало да участва при формирането на ГПР. Нещо повече, включването на
неустойката в ГПР би представлявало недопустимо нарушение на императивна
разпоредба на ЗПК от страна на финансовата институция и би довело до
заблуждаване на потребителя относно размера на действителните разходи по
кредита и размера на неговите задължения. Лишено от правна логика било
становището, че неустойката следвало да участва при формирането на ГПР не
13
само заради изричната забрана за това съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК, но и поради
характера на неустойката, представляваща задължение, което възниквало
условно само и единствено в случай, че кредита получателят не осигурял
обезпечение по вид и в срок, посочен в Договора. Към датата на сключване на
договора задължението за неустойка не било възникнало и нямало имало
сигурност, че ще възникне.
При сключване на договора дружеството нямало как да включи в общия
размер на плащанията едно условно задължение, което не било известно дали ще
възникне, тъй като зависело от бъдещо несигурно събитие, а именно
изпълнението на задължението за обезпечаване на кредита от ищеца. Ако
дружеството било сторило това, категорично би било налице действие във вреда
на ищеца, изразяващо се в недобросъвестно допускане, че той нямало да изпълни
задължението си и калкулиране на некоректна стойност на разходите по кредита,
основана на това допускане. Следователно, невключването на неустойката в
ГПР, съответно в общия размер на плащанията по кредита, представлявала
законосъобразно действие на Дружеството в съответствие със ЗПК и в интерес
на потребителя на финансовата услуга. ГПР, от друга страна, представлявала
коефициент с процентно изражение. Той бил дефиниран в чл. 19, ал. 1 от ЗПК
като израз на общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Дори
само от дефинициите на ГЛП и ГПР ставала ясно, че те били различни по своята
природа и не подлежали на сравнение.
Неоснователни били твърденията на ищеца за противоречие на договора с
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. Съгласно посочената разпоредба
договорът за потребителски кредит следвало да съдържа условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за
целите на погасяването. В случая, видно от договора, в него се съдържала
необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, поради което следвало да се приеме, че
погасителният план бил инкорпориран в самия договор. Доколкото в него бил
уговорен фиксиран годишен лихвен процент, като не било предвидено
заплащане на суми, дължими при различни лихвени проценти, то не било
необходимо да се посочва последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми. Съгласно практиката на Съда на ЕС по
14
Директива 2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити /Решение
по дело С-42/15 от 09.11.16 г., решение от 05.09.19 г. по дело С-331/18/ в
договора за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез вноски, не
трябвало да се уточнява под формата на погасителен план каква част от
съответната вноска била предназначена за погасяване на главницата, като не се
допускало национална правна уредба, съгласно която договорът за кредит
трябвало да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, която показвала
погасяването на главницата, лихвите и другите разходи. Във връзка с
твърдението на ищеца, че не бил подписвал общи условия към договора за
потребителски кредит, молят да се има предвид от съда, че договорът не бил
сключен при условията на Общи условия, всички условия по договора били
инкорпорирани в сами него. Видно от представения от „Вива Кредит" ООД
договор за паричен заем, същият бил подписан от заемателя на всяка страница.
По отношение на твърдението на ищеца, че неустойката за неизпълнение
на договорно задължение била нищожна, молят съда да има предвид, че
неустойката по своята същност представлявала форма на договорна отговорност,
служеща за обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението. Процесната
неустойка била начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни
задължения от страна на заемателя за представяне в срок на обезпечение –
поръчител или банкова гаранция. Предназначението на посочената неустойка
било да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора, като
обичайните вреди, които причинявало неизпълнението на парично задължение,
били пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна възможност за печалба, която
кредиторът би реализирал, ако би получил в срок паричната престация;
претърпени загуби - евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би
дължал, ако би си набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар
(за банкови лихви и такси). Ако заемополучателят добросъвестно бил изпълнил
поетото договорно задължение и бил предоставил такава гаранция, то
кредиторът щял да бъде събрал вземането си и нямало да търпи посочените по-
горе вреди. Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечавала
изпълнението на задължението и служела като обезщетение за вредите от
неизпълнението без да е нужно те да се доказват. Фактическият състав, който
следвало да се осъществи, за да възникне основанието за заплащане на неустойка
за неизпълнение на договор, включвал следните елементи: наличие на валидно
договорно задължение; неизпълнение на задължението; неустойката да е
уговорена. Всичко изброено било налице, следователно неустоечните
задължения били валидно възникнали.
В Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г.,
ОСТК на ВКС, върховният съд приемал, че неустойката следвало да е нищожна,
15
само ако единствената цел, за която тя била уговорена излиза извън присъщата й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Хипотези, които в
настоящия случай не били налице, тъй като уговорената неустойка имала
обезщетителна функция. Въпросът за накърняването на добрите нрави по
отношение на уговорена неустойка следвало да бъде решен чрез комплексна
преценка - не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на
други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между
страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният
длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне
неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Дори и се приемело, че
неустойката била прекомерна, то това не я правело a priori нищожна поради
накърняване на добрите нрави, а следвало да се намали нейният размер.
Констатациите на процесуалния представител на ищеца, че
„поръчителството или поемането на солидарното задължение по договора за
кредит, следва да бъде учредена в изключително кратък срок, като поръчителят
или солидарният длъжник, следва да представят на кредитното дружество
обилна документация, която е невъзможно да бъде събрана в рамките на
определения тридневен срок" били необосновани и не отговаряли на истината. С
подписването на договора, ищецът се бил запознал с изискванията, касаещи
представяне на обезпечения под формата на поръчителство или банкова
гаранция. Презюмирали, че след като се съгласил с условията, същият бил
сигурен, че имал необходимото време, за да се подготви и да изпълни поетия
ангажимент. Въвеждайки твърдението, че неустойката била недействителна на
основание чл. 21 ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които се
покривали от ГПР, процесуалният представител на ищеца не бил съобразил
разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, в която било предвидено, че при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включвали
разходите, които потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си
по договора за потребителски кредит. Следвало заключението, че законодателят
предвидил възможността за начисляването на такива разходи, като изрично ги
изключил при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита.
Посочват, че в настоящия случай разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК не
намирала приложение и не било налице нарушение на нейните изисквания.
Претендираната неустойка за неизпълнение касаела едно допълнително
задължение за предоставяне на обезпечение като поради непредоставянето му
била начислена същата. Периодът, за който била начислена неустойка бил от
изтичането на тридневния срок за предоставяне на обезпечението до крайния
срок на договора, а претендираната законна лихва била за период от
настъпването на падежа на договора до изплащане на задължението, тоест за
16
периода, за който се начислявала неустойка за неизпълнение на договорно
задължение, не се претендирало обезщетение за забава.
По отношение на клаузата за предоставена услуга за експресно
разглеждане на документи и платената от ищеца такса за предоставянето й
заявяват, че услугата експресно разглеждане на документи била доброволна
услуга, която нямала нищо общо с такса за отпускане на кредита. Експресното
разглеждане на документи не било действие по усвояване или управление на
кредита, тъй като го предхождало времево. Действително експресното
разглеждане на документи представлявало една услуга, предхождаща
одобряването на отпускане на кредит и усвояването му, която услуга нямала
задължителен характер. Лицето, което кандидатствало за кредит, по своя
преценка избирало дали да ползва тази услуга. Обстоятелството, че ищецът бил
запознат с тези условия, избрал доброволно да ползва услугата по експресно
разглеждане на документи срещу такса в конкретно посочен размер, се
потвърждавало от чл. 1, ал. 3 от договора. Услугата експресно разглеждане на
документи, нямала общо с отпускането на кредита, а с факта дали потребителят
желае документите му да бъдат разгледани по-бързо с оглед необходимостта от
получаване на бърз отговор. Потребителят имал възможност свободно и
доброволно да реши, дали да се възползва или да изчака 10 дни. От друга страна
искането за ползване на посочената услуга създавало за заемодателя
допълнително задължение за бърза реакция и съответно за ангажирането на
допълнителни ресурси. Таксата за експресно разглеждане представлявала цената
на предоставяната от кредитора услуга - а именно по експресно разглеждане на
документите - и поради това той бил свободен да определи нейният размер. И в
този случай приложение намирала свободата на договаряне между страните,
прогласена в чл. 9 от ЗЗД.
Видно от чл. 1, ал. 2 от договора за паричен заем, услугата по експресно
разглеждане на документи била за допълнителна услуга, клиентът доброволно
избрал дали да се възползва от нея, следователно на основание чл. 19 във връзка
с Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК стойността на същата не следвало да
се прибавя при изчисляване на ГПР по договора. Въпреки осъществяването на
услугата по експресно разглеждане на документите, договор за паричен заем
можело да не бъде подписан и съответно заемното правоотношение по
предоставяне на потребителски кредит да не възникнело по желание на която и
да е от страните. Липсата на законова регламентация на цената на тази услуга не
била случайна, тъй като единствено финансовата институция можела да
остойности цената на всички ресурси, необходими за предоставяне на тази
услуга. Експресното разглеждане в толкова кратък срок от подаване на заявката
изисквала бърза реакция от страна на заемодателя, ангажиране на по-голям
17
административен и човешки ресурс, което логично оскъпявало услугата. Не било
без значение, че дружеството не изисквало от ищеца еднократно заплащане на
таксата за експресно разглеждане. Плащането на таксата било разсрочено с
погасителните вноски по кредита, което било в интерес на ищеца. Молят съда,
като вземе предвид изложеното в отговора на исковата молба, както и събраните
по делото писмени доказателства, да постанови решение, с което да отхвърли
предявените срещу дружеството искове и да присъдите направените разноски в
производството в пълен размер.
С протоколно определение от 30.01.2023г. на основание чл. 214, ал. 1 от
ГПК съдът допусна изменение на предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД,
като същият да се счита предявен за сумата 2092,45лв. вместо за 50 лв. частично
от 2725,80 лв.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
От събраните по делото доказателства се установява, че на 15.12.2021г.
между страните е сключен договор за паричен заем № 5761981, по силата на
който ответното дружество е предоставило на ищцата сумата 2600 лв. срещу
насрещното задължение на ищцата – кредитополучател да върне сумата на 30
двуседмични вноски от по 163,56 лв. В чл. 3, ал. 1 от договора за кредит е
инкорпориран погасителен план, в който е посочен размер на погасителната
вноска. Падежът на първата погасителна вноска е на 29.12.2021 г. и падеж на
последната – на 08.02.2023 г. В договора е уговорен фиксиран годишен лихвен
процент от 40,32 % и годишен процент на разходите от 49,36 %.
В клаузата на чл. 5, ал. 1 от договора страните са уговорили, че заемателят
поема задължение в тридневен срок от усвояване на сумата да предостави едно
от следните обезпечения – поръчител – физическо лице, което да представи на
заемодателя бележка от работодател, издадена не по-рано от 3 дни от деня на
представяне и да отговаря на следните изисквания : да е навършило 21 годишна
възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при
последния си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход от 1000 лв.,
през последните пет години да няма кредитна история в Централен кредитен
регистър на БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие
от 0 до 30 дни“, да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма
сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател. Или банкова
гаранция, издадена след усвояване на паричния заем в размер на цялото
задължение на заемателя, посочено в чл. 3, ал. 1, т. 7, валидна 30 дни след
падежа на плащане по договора. Страните са се съгласили, че в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал. 1,
18
заемателят дължи неустойка в размер на 1090,20 лв. Договорено е неустойката
да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка погасителна вноска, като
в този случай дължимата вноска е в размер на 199,90 лв., а общото задължение
по договора става общо 5997 лв.
От представената от ответника справка за извършени плащания от страна
на потребителя по договора за заем се установява, че ищцата е заплатила сумата
от общо 5117,24 лв. по договора, от които 2600 лв. за главница, 424,79 лв. за
договорна лихва, 456,85 лв. за неустойка и 1635,60 – такса за експресно
разглеждане.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установи, че от
направената проверка на документите на ответното дружество ищцата е
заплатила по договора за заем шест вноски на обща стойност 5227,24 лв. С тази
сума са били погасени следните задължения : главница – 2600 лв., договорна
лихва – 424,79 лв., неустойка – 456,85 лв. и такса за експресно разглеждане
1635,60. При включване на изплатеното за неустойка и такса за експресно
разглеждане ГПР на двуседмична база е 6,54 % и на годишна база – 421,38 %.
Без да бъде взета предвид неустойката и такса за експресно разглеждане ГПР на
двуседмична база е 1,55 %, а на годишна база 49,36 лв.
По своята правна същност договорът за потребителски кредит
представлява формален (изискуемата форма за действителност е писмена –
аргумент от чл. 10, ал. 1 ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това
дали той се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита
или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума –
аргумент от чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или двустранен в зависимост от
обстоятелството, дали сключването на договора предпоставя предаване на
паричните средства или само постигане на съгласие по основните негови
уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателя възниква
притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата
валута и размер. Ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 2
от ЗПК, а именно – физическо лице, което при сключване на договора за
потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност. Като потребител ищцата разполага със защита по глава шеста
от ЗЗП, за която съдът следи служебно.
В исковата молба се твърди, че договорът е недействителен на
специалните основания, предвидени в чл. 22 ЗПК поради нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно посочената разпоредба договорът за потребителски
кредит задължително съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
19
договора за кредит. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лиихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати. Предвид тази дефиниция
съдът намира, че уговорената неустойка и таксата за експресно разглеждане на
документи за одобрение на заема представляват разходи по кредита и е следвало
да бъдат взети предвид при определяне на ГПР, тъй като произтичат от и са
пряко свързани с договора. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден
относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще
направи, и реалното оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Реално приложимият ГПР по кредита не е 49,36 %, както е посочено в
договора, а 421,38 % съобразно заключението на вещото лице. Последното води
до недействителност на самия договор за заем по
силата на чл. 22 ЗПК. Поради което възражението на ищцата е основателно.
В клаузата на чл. 5, ал. 2 от договора е уговорена неустойка за
неизпълнение на задължение за представяне на обезпечение в срок в размер на
сумата от 1090,20 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски, към които се добавя сумата от 36,34 лв.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 1/ 15.07.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за
която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. В цитираното тълкувателно решение е посочено, че
условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат
от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството
им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на
които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид
на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; 4.
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди.
Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката
20
може да се придаде и санкционна функция, като в случая неустойката е
уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Чрез неустойката
кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно задължение, което не е нито
пряко, нито косвено обвързано с основното задължение на потребителя по
връщане на заемната сума. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Съгласно чл. 71, изр. последно от ЗЗД при неизпълнение на задължението
длъжникът да обезпечи вземането на кредитор, последният има право да поиска
изпълнение преди срока. В случая договарянето на неустойка излиза извън
нейния обезпечителен и санкционен характер, като представлява нарушение на
добрите нрави. По начина, по който е уговорена, неустойката за неизпълнение на
договора представлява сериозна санкция за длъжника и неоснователно обогатява
кредитора, на когото следва да е било предварително известно, че в краткия
тридневен срок за длъжника би било невъзможно добросъвестно да осигури
искането обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, както се твърди
в отговора. Доказателство в тази насока е обстоятелството, че в договора е
уговорено, че неустойката следвало да се заплати разсрочено на части, които са
прибавени към вноската по кредита. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на
това задължение с фиксиран размер, близък до 1/2 от размера на главницата,
според съда цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора,
извън установения годишен процент на разходите. Това допълнително е и
оскъпило значително кредита.
Поради което като окончателен се налага извода, че процесната клауза по
чл. 5, ал. 2 от договора е недействителна на основание чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11
ал. 1, т. 10 от ЗПК - договорената неустойка, като скрита форма на допълнително
възнаграждение за кредитора не е калкулирана в общия размер на ГПР. Поради
което предявеният иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е основателен и следва да бъде
уважен относно клаузата за неустойка, посочена по-горе.
С оглед правния извод за нищожност на клаузата на чл. 5, ал. 2 от
договора, следва да се приеме, че тази клауза не поражда права и задължения за
страните, поради което сумата, заплатена от заемателя изпълнение на
задълженията, предвидени в тази разпоредба, са били недължимо платени, като
престирани при начална липса на основание. Между страните в производството
по делото е безспорно обстоятелството, че в изпълнение на договора ищцата е
заплатила сумата от 456,85 лв. за неустойка, което обстоятелство се установява
от представената от ответника справка за извършени плащания, изходяща от
неговото счетоводство и от заключението на вещото лице.
21
На следващо място в чл. 1, ал. 2 от договора е предвидено, че заемателят
преди подписването му е избрал доброволно да се ползва от допълнително
услуга по експресно разглеждане на документи за одобрение на паричен заем,
предоставена от кредитора, което обстоятелство е декларирано в попълненото от
него ППЗ или форма за онлайн кандидатстване чрез средство за комуникация от
разстояние. Съгласно ал. 3 от същия текст за извършената допълнителна услуга
по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса
за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер
на 1635,60 лв.
Цитираните клаузи от договора са в противоречие с разпоредбата на чл.
10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Действията по приоритетно разглеждане на документи за одобрение на паричен
заем са такива, свързани със сключването на договор, респ. със своевременното
усвояване на кредита. За събирането на такси за разглежданите действия обаче
законодателят е предвидил забрана. При това положение съдът приема, че целта
на посочената договорна клауза е да послужи за заплащане на допълнително
възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, което е нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като не е посочен реално приложимият лихвен
процент по договора. Поради което предявеният иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е
основателен и следва да бъде уважен относно клаузата за такса за експресно
разглеждане, посочена по-горе.
С оглед правния извод за нищожност на клаузата на чл. 1, ал. 3 от
договора, следва да се приеме, че тази клауза не поражда права и задължения за
страните, поради което сумата, заплатена от заемателя в изпълнение на
задълженията, предвидени в тази разпоредба, са били недължимо платени, като
престирани при начална липса на основание. Между страните в производството
по делото е безспорно обстоятелството, че в изпълнение на договора ищецът е
заплатил сумата от 1635,60 лв. за такса експресно разглеждане, което
обстоятелство се установява от представената от ответника справка за
извършени плащания, изходяща от неговото счетоводство и от заключението на
вещото лице.
Предвид изложените мотиви и доколкото договорът за паричен заем и
клаузите на чл. 5, ал. 2 и чл. 1, ал. 3 съдът намира за недействителни по
изложените по-горе основания, предявеният иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо
ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен за сумата 2092,45 лв недължимо
заплатена неустойка по чл. 5, ал. 2 и такса експресно разглеждане по чл. 1, ал. 2
от договора. На основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД следва да се присъди и законната
22
лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба
пред Районен съд *** до окончателното изплащане на същата.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза
на ищцата следва да бъдат присъдени разноски съобразно представения списък
по чл. 80 от ГПК в размер на 385,70 лв. В производството по делото ищцата е
била представлявана на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 Закона за адвокатурата.
Поради което в полза на упълномощеното адвокатско дружество следва да се
присъди адвокатско възнаграждение в размер на 1570 лв. с ДДС общо за всички
искове. Определените възнаграждения за всеки от исковете са в минимален
размер съгласно Наредба № 1/ 01.07.2004г., в редакцията, действаща към датата
на постановяване на решението, поради което не са налице предпоставки за
намаляването им.
В исковата молба е посочена банкова сметка, по която да бъдат преведени
присъдените суми, поради което на основание чл. чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК
следва да се посочи в диспозитива на решението.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД по предявения от
Т. Д. Д., ЕГН **********, с. ***, общ. ***, ул. *** иск против „ВИВА КРЕДИТ“ ООД,
ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр. София, ***, бул.“***“ № **, ***,
представлявано от С. П. П. клаузата на чл. 5, ал. 2 от Договор за паричен заем №
5761981/ 15.12.2021г., сключен между страните, предвиждаща плащане на неустойка в
размер на 1090,20 лв. на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 22, ал. 1 от ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД по предявения от
Т. Д. Д., ЕГН **********, с. ***, общ. ***, ул. *** иск против „ВИВА КРЕДИТ“ ООД,
ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр. София, ***, бул.“***“ № **, ***,
представлявано от С. П. П. клаузата на чл. 1, ал. 3 от Договор за паричен заем №
5761981/ 15.12.2021г., сключен между страните, предвиждаща плащане на такса за
експресно разглеждане на документи в размер на 1635,60 лв. на основание чл. 146, ал.
1 от ЗЗП и чл. 22, ал. 1 от ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД „ВИВА КРЕДИТ“
ООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр. София, ***, бул.“***“ № **,
***, представлявано от С. П. П. ДА ЗАПЛАТИ на Т. Д. Д., ЕГН **********, с. ***,
общ. ***, ул. *** сумата 2092,45 лв. (две хиляди деветдесет и два лв. и четиридесет и
23
пет ст. ст.) – представляваща недължимо платена неустойка в размер на 456,85 лв. и
такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на кредит в размер на
1635,60, престирана при начална липса на правно основание по договор за заем №
5761981/ 15.10.2021г., ведно със законната лихвa, считано от датата на депозиране на
исковата молба – 15.06.2022г., до окончателното й изплащанe.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК ***
със седалище и адрес на управление гр. София, ж. к. ***, бул. *** № **, ***,
представлявано от С. П. П. ДА ЗАПЛАТИ на Т. Д. Д., ЕГН **********, с. ***, общ.
***, ул. *** сумата 385,70 лв. (триста осемдесет и пет лв. и седемдесет ст.) – разноски.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *** със седалище и адрес на
управление гр. София, ***, бул.“***“ № **, ***, представлявано от С. П. П. ДА
ЗАПЛАТИ на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ БУЛСТАТ ***, с адрес на
упражняване на дейността гр. София, ж. к. ***, представлявано от управителя Д. М. М.
СУМАТА 1570 (хиляда петстотин и седемдесет) лв. с ДДС – адвокатско
възнаграждение за осъществено адвокатско представителство на ищцата на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Присъдените суми за разноски може да бъдат заплатени по банкова сметка IBAN
BG62 FINV 9150 1017 4226 98 в „Първа инвестиционна банка“ АД.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд Габрово в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Дряново: _______________________
24