гр.
Шумен, 04.12.2019г.
Шуменски
окръжен съд, в публичното заседание на седми ноември, две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. Карагьозян
ЧЛЕНОВЕ: 1.З. Иванова
2.С. С.
при
секретаря С. Методиева, като разгледа докладваното от съдия Зара Иванова
в.гр.д. №347 по описа за 2019 година, за
да се произнесе взе предвид следното:
Производство
по реда на чл.
274 и сл. от ГПК.
Делото
е образувано по частна жалба с рег. №4412/08.06.2019г. , депозирана от Р.Р.П., с ЕГН**********,***, съдебен адрес:***, к.23, чрез адв.С.Т. от ШАК срещу Определение 1614/23.5.2019г. ,
постановено по гр.д.№465/2019г. по описа
на ШРС , с което съдът е прогласил на основание на чл.17 от Регламент (ЕО) №2201/2003 относно компетентността,
признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата,
свързани с родителската отговорност, че
българският съд не е компетентен да се произнесе по предявените от Р.Р.П. срещу А.П.,
обективно кумулативно съединени иск за развод и искове за предоставяне
упражняването на родителските права спрямо роденото от брака малолетно дете Е. П.,
, определяне режим на лични контакти на детето с ответника, определяне
местоживеене на детето и дължимата му
издръжка, поради подсъдността им на съда на Република Германия и е прекратил
производството по делото . Жалбоподателя намира определението за неправилно,
т.к. счита, че българският съд е компетентен да се произнесе по предявения иск
за развод и съединените с него небрачни искове за упражняване на родителските
права по отношение на детето Е. П., местоживеенето му , личните отношения и
издръжката .Твърди, че ищцата има постоянно местопребиваване в РБългария , от което по силата на разпоредбите на Регламент (ЕО)2201/2003 г. на Съвета от
27.11.2003 г., българският съд , в
частност Районен съд-Ш. притежава местна компетентност да разгледа предявените
искове. Съобразно посоченото моли обжалваното определение да бъде отменено и
вместо него да бъде постановено друго, с което делото да бъде върнато на същия
състав за продължаване на съдопроизводствените
действия.
В
срока по чл.276, ал.1 от ГПК, насрещната страна представя писмен отговор , в
който заявява, че оспорва жалбата , моли обжалвания съдебен акт да бъде
потвърден.
Настоящата въззивна
инстанция, след като се запозна с жалбата и материалите по делото, приема за
установено следното:
Частната жалба е подадена в срок, от
надлежно легитимирано лице и е процесуално допустима. Разгледана по същество,
същата е основателна, поради следните съображения:
Производството
по първоинстанционното гр.д.№465/2019г. по описа на ШРС , е
образувано по предявен от Р.Р.П. срещу А.П. иск, с правно основание чл.49 от СК и съединени с него небрачни искове за упражняване на родителските права, личните отношения, местоживеенето и издръжката
на роденото от брака дете Е. П.. С
обжалваното определение първоинстанционния съд е прекратил производството по делото
поради липса на международна компетентност на българския съд.
По делото
безспорно е установено, че ответникът А.П. е гражданин на Федерална република Г.,
т.е. делото е с международен елемент и спора попада в приложното поле на Регламент (ЕО)2201/2003г., относно
компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела
и делата, свързани с родителската отговорност. Съгласно разпоредбата на чл.3 от
Регламента компетентни да разглеждат дела, свързани с развод, законна раздяла
на съпрузите и унищожаване на брака, са съдилищата на държавата-членка, на
чиято територия: съпрузите имат обичайно местопребиваване, или съпрузите са имали
последното обичайно местопребиваване, ако един от тях все още живее там, или
ответникът има обичайно местопребиваване, или в случай на обща искова молба и
единият от съпрузите има обичайно местопребиваване, или ищецът има обичайно
местопребиваване, ако той е живял там поне една година непосредствено преди
предявяването на иска, или ищецът има обичайно местопребиваване, ако е живял
там поне шест месеца непосредствено преди предявяването на иска и е гражданин
на въпросната държава-членка или, ако се отнася до Обединеното кралство или
Ирландия, има „domicile" там; чиито граждани са
двамата съпрузи, или ако се отнася до Обединеното кралство или Ирландия, където
те имат „domicile", като за целите на регламента
терминът „domicile" има значението, с което се
използва в правните системи на Обединеното кралство и Ирландия.
Първоинстанционният съд е посочил,
че с оглед горното, българският съд би бил компетентен да разгледа иска за
развод на съпрузите, в случай, че ищцата има обичайно местопребиваване на
територията на Република България, което съгласно Регламента означава да е
живяла в страната поне шест месеца непосредствено преди предявяване на иска и
да e гражданин на съответната държава - членка на
ЕС. Приел е, че от представените от нея
доказателства не може да се направи извод, че е живяла в РБ. поне 6 месеца преди предявяване на иска, като
е конкретизирал, че това означава, че
през по- голямата част от времевия период да е установена в РБ като
местоживеене, месторабота, социални контакти и др. трайноустановени
факти от личен или професионален характер. Посочил е, че единствено установено по делото обстоятелство е че
ищцата има регистрирани постоянен и настоящ адреси на територията на Република
България, а такъв е регистриран на
21.01.2019 год. Посочил е, че това обстоятелство е относимо
към правния термин "обичайно местопребиваване", но не е достатъчно за
установяването му в пълния обем на неговото съдържание.
Настоящият
съдебен състав намира, че при наличните пред
ШРС доказателства горното становище е обосновано, но във въззивната
инстанция, съгласно възможността предвидена от чл.278, ал.4 от ГПК са представени и приети нови доказателства, които
опровергават горния извод. От разпитаните пред ШОС свидетели, чиито показания
съдът възприема за достоверни, т.к. са непротиворечиви, последователни и
логични, приема за доказано , че около средата на месец март 2018г. ищцата и
ответникът са пристигнали в РБ. Първоначално се установили в имот собственост
на бащата на ищцата в гр.Шумен, където са живели до месец юли същата година. В
този период от време са извършвали ремонт на жилище, находящо
се в гр.В., собственост на ищцата. През месец октомври ищцата, ответникът и детето
заминали за ФРГ за 5-6 дни. Извън горните посещения ищцата периодично посещавала
за около 2-3 дни М. за получаване на парични
обезщетения. От месец юли 2018г. до настоящият момент ищцата и детето живеят в
гр.В. . Следва да се посочи, че в
Регламента не е дефинирано понятието „обичайно местопребиваване“, ето защо
следва да се преценява във всеки отделен случай въз основа на съвкупност от
установените фактически обстоятелства . От анализа на свидетелските показания
съдът намира, че се доказва, че ищцата е реализирала намерението си да остане
да живее в РБ.. Видно от нотариален акт №180 , том II ,
рег.№4699 , нотариално дело №318/2018г. по описа на Нотариус рег.№335, с район
на действие ВРС, тя е придобила изцяло собствеността върху имот в гр.В., в
който понастоящем живее, възобновила е и е поддържала социалните си контакти.
От друга страна от представеното Удостоверение от 30.01.2018г. , издадено от Община на главен град на Федерална
провинция М. е видно, че ищцата е
преустановила търговската дейност като „онлайн магазин“ . Видно е, че постепенно ищцата е преустановила
фактическите и правните връзки с държавата по предходното и местопребиваване.
Впрочем, ответникът не оспорва обстоятелството, че през пролетта на 2018г.,
заедно със съпругата и детето си е пристигнал в РБ., но твърди, че това е станало
с намерението да изкарат тук само лятото. Тези твърдения се опровергават както
от факта, че престоят на самият ответник е продължил значително след летния
сезон, така и от съдържанието на представената по делото Молба от 28.04.2018г. ,
в която той е изразил желанието си да прекрати трудовия си договор във ФРГ ,
поради преместване в чужбина, считано от 31.05.2018г. От изложеното по-горе, съдът намира за доказано,
че не само ищцата, а и ответникът са пристигнали в РБългария
с желанието и намерението да променят центъра на жизнените си интереси и да
заживеят трайно в страната. Впоследствие, поради различни причини, които не са
предмет на обсъждане в настоящото производство, ответникът се е завърнал във ФРГ, но ищцата е останала и
е продължила да устройва бита си в страната. Безспорният факт , че в периода около 06.10.2018г.-12.10.2018г. , ищцата е
била на територията на ФРГ не разколебава извода на съда, че към този момент
обичайното и местоживеене вече е в РБългария,
отсъствието е за кратки периоди, през които няма данни ищцата да е извършвала
действия, от които да се направи извод, че има намерение отново да промени
местопребиваването си - напр. търсене или започване на работа , осигуряване на
жилище и др. Предвид изложеното съдът намира, че по делото е
доказано, че считано шест месеца преди подаване на исковата молба, ищцата е
имала постоянно местопребиваване в РБългария , ето защо на основание чл.3, §1 , б.“а“ , шесто тире от Регламент (ЕО)2201/2003г., българският
съд е местно компетентен да разгледа иска по чл.49 от СК .
С
брачната претенция по чл.49 от СК са
съединени и небрачни искове, относно упражняване на родителските права по
отношение на детето Е. П., личните контакти, местоживеенето и издръжката му. Подсъдността на първият от исковете - за
определяне начина и реда на упражняване на родителските права , при наличие на
констатирания международен елемент, също е уредена от Регламент (ЕО)2201/2003г., като чл.8 , §1 ,
където е регламентирано общото правило за подсъдността, предвижда, че съдилищата на държавата-членка са компетентни
по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето има
обичайно местопребиваване в тази държава-членка по времето когато съдът е
сезиран.
Обстоятелствата,
които съдът приема за доказани по отношение обичайното местопребиваване на
ищцата, съдът приема за релевантни и по отношение на детето Е. П.. Намира, че
считано от около средата на месец март 2018г., обичайното местопребиваване на
детето е в РБ., няма спор, че детето е живяло с майка си, поради което с оглед
възрастта му, обичайното му местопребиваване е същото като нейното. Относно
временното отсъствие на детето от мястото, където е обичайното му
местопребиваване ( в периода 06.10.2018г.-12.10.2018г.) са дадени разяснения в
Решението по дело № С-523/07г.на СЕС. Няма промяна, щом, с оглед фактическите
обстоятелства, може да се очаква завръщане на детето в първоначалното място на
пребиваване, както е в случая. В цитираното решение на СЕС по преюдициално запитване е разяснено още, че престоят на
детето в определена държава не трябва да бъде непрекъснат, за да се приеме, че
там е неговото обичайно местопребиваване. Обстоятелството, че през този престой
на детето е извършен медицински преглед, не означава, че там е центърът на
жизнените му интереси . От представеният от ответника документ удостоверяващ
горното обстоятелство не става ясно дали се касае за рутинен, периодичен
преглед или поради някакво внезапно заболяване , в последния случай съвсем
естествено е детето да бъде прегледано в държавата, в която се намира в
момента. Предвид посоченото, приема, че българският съд е компетентен да
разгледа иска упражняването на родителските права. Съобразно изложеното и като
взе предвид , че не са налице изключенията предвидени в §2 на чл.8 от
Регламента , намира , че на основание чл.8, §1 , българският съд е компетентен
да разгледа молбата за определяне на родителските права .
Заявен е и иск за определяне на издръжка за детето Е.
П., чиято подсъдност е уредена в член
3, б.“г“ от Регламент (ЕО) 4/2009г.
, според който компетентни да се
произнесат по задължения за издръжка в държавите членки са съдилищата, които по
силата на Регламент
(ЕО)2201/2003 са компетентни да разгледат иск за родителска отговорност,
когато искането за издръжка е акцесорно спрямо този иск. В случая е налице
именно посочената хипотеза, искът за издръжка се явява акцесорен
спрямо иска за упражняването на родителските права и след като се приема, че българският съд е
компетентен да го разгледа , налице е компетнетност и
по отношение иска за издръжка .
Поради
изложените съображения , съдът счита, че обжалваното определение се явява
неправилно което налага отменянето му и връщане на делото на същия състав на
Районен съд-Шумен за продължаване на съдопроизводствените
действия по делото .
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ Определение 1614/23.5.2019г. , постановено по гр.д.№465/2019г. по описа на ШРС , с което съдът е прогласил на основание на чл.17 от Регламент (ЕО) №2201/2003 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, че българският съд не е компетентен да се произнесе по предявените от Р.Р.П. срещу А.П., обективно кумулативно съединени иск за развод и искове за предоставяне упражняването на родителските права спрямо роденото от брака малолетно дете Е. П., , определяне режим на лични контакти на детето с ответника, определяне местоживеене на детето и дължимата му издръжка, поради подсъдността им на съда на Република Г. и е прекратил производството по делото .
ВРЪЩА делото на Районен съд Ш., на същия състав, за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането и решаването и на брачния иск по чл.49,ал.1 от СК и съединените с него небрачни искове .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.