Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 31.01.2018
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на двадесет
и осми ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
САВА ШИШЕНКОВ
при секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от съдия Орешарова гражданско дело № 11837 по описа за 2017 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С
решение № 108426 от 03.05.2017 г., постановено по гр. дело № 21423/2016 г.,
Софийският районен съд, III ГО, 141 състав, е уважил частично предявения от Т.С.С.
срещу „П.Г.“ ЕАД, иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във
вр. с чл. 1.1 от Трудовия договор от 24.11.2011 г., като е осъдил ответника да
заплати на ищеца сумата от 6131,68 лв., представляваща задължение, равняващо се
на неизплатени от „РВП К.“ АД на ищеца нетни трудови възнаграждения за периода
м. 06.2011 г. – м. 12.2011 г., ведно с обезщетение за забава в размер на
законната лихва от 19.04.2016 г. до окончателното изплащане на задължението,
като е отхвърлил иска за разликата над 6131,68 лв. до пълния предявен размер от
11548,74 лв., както и за сумата 1420 лв., претендирана като задължение,
равняващо се на неизплатени от „РВП К.“ АД на ищеца командировъчни пари за
периода м. 09.2010 г. до м. 12.2010 г. С решението е отхвърлил и предявените от
ищеца срещу ответника искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 215 КТ,
вр. с чл. 123, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните
суми: 5417,06 лв., представляваща разликата над 6131,68 лв. до 11548,74 лв.,
претендирана като неизплатени от „РВП К.“ АД на ищеца нетни трудови
възнаграждения за периода м. 06.2011 г. – м.12.2011 г., и сумата 1420 лв.,
претендирана като неизплатени от „РВП К.“ АД на ищеца командировъчни пари за
периода м. 09.2010 г. – м. 12.2010 г., ведно със законната лихва от датата на
исковата молба – 19.04.2016 г. до окончателното изпълнение на вземанията. С
оглед изхода на спора, с решението е осъдил ответника, на основание чл. 78, ал.
1 от ГПК, да заплати на ищеца сумата от 108,36 лв. – разноски по делото, а на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, е осъдил ищеца да заплати на ответника сумата
от 17,26 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. С решението е
осъдил „П.Г.“ ЕАД да заплати по сметка на Софийския районен съд, на основание
чл. 78, ал. 6 от ГПК, сумата от 319,57 лв. - държавна такса и депозит за вещо
лице.
В
законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от Т.С.С. чрез адв. Ц.С., в
която се правят оплаквания, че решението в частта, с която предявеният иск е
отхвърлен, е неправилно. Излага, че съдът правилно е възприел фактическата
обстановка, но неправилно е приел заключението на вещото лице по допусната
експертиза, в частта за която липсват ведомостите за възнаграждения и за
командировъчни пари. Излага, че справката от работодателя не е оспорена от страните
и следва да бъде взета предвид при определяне на размера на претенцията. Моли
решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да бъде постановено
друго, с което искът да бъде уважен. Претендира разноски. Представя списък по
чл. 80 ГПК.
В
законоустановения срок срещу решението в частта, в която предявеният иск е
уважен, е постъпила въззивна жалба от „П.Г.“ ЕАД, в която се правят оплаквания,
че задължението на дружеството не е по трудово правоотношение, тъй като за
посочения период ищецът и ответникът не са се намирали в трудови
правоотношения, а задължението на ответника е по договор за поръчителство.
Излага правни доводи, че тъй като отговорността на поръчителя е обусловена от
тази на главния длъжник, а неговата е погасена по давност, ответникът не следва
да отговаря по предявения иск. Освен това излага, че задължението му е
прекратено на основание чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, тъй като 6-месечният срок е
изтекъл на 30.06.2012 г. Твърди, че вземането не е станало изискуемо по
отношение на него. На следващо място излага, че претенцията е погасена по
давност, тъй като се касае до трудов спор, освен това задължението произтича от
трудово правоотношение. С оглед изложеното, моли решението в обжалваната част
да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявеният иск да
бъде отхвърлен. Претендира разноски. Не представя списък по чл. 80 ГПК.
В
срока за отговор на въззивната жалба на „П.Г.“ ЕАД, такъв е постъпил от Т.С.С.,
като в него излага аргументи в подкрепа на правилността на първоинстанционното
решение в обжалваната от ответника част. Твърди, че доводите на ответника, че
същият отговаря като поръчител, са неоснователни. Моли въззивната жалба да бъде
оставена без уважение, а решението в обжалваната част да бъде потвърдено. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Срещу
решението по исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 215 КТ, във вр.
с чл. 123, ал. 1 КТ не е постъпила въззивна жалба от ищеца, като в молба на
лист 97 от делото същият е заявил, че не поддържа фактическите си твърдения за
настъпило прехвърляне на трудовото правоотношение от „РВП К.“ АД на „П.Г.“ ЕАД
на някое от основанията по чл. 123 КТ.
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на страните, намира за установено следното:
От представения по делото Трудов договор 504 I
RW/24.11.2011 г., сключен между „П.Г.“ ЕАД (старо фирмено наименование „Пътно строителна техника“ АД), в качеството му на
работодател, от една страна, и Т.С.С., в качеството му на работник, от друга,
се установи, че страните са били обвързани от трудово правоотношение със срок
на изпитване в полза на работодателя, по силата на което работникът е назначен
на длъжността: „Началник на строителен обект“, код по НКПД 1323-7006, с
основно месечно трудово възнаграждение в размер на 1350 лв. и допълнително
трудово възнаграждение в размер на 0,8% за всяка година придобит стаж, платимо
до 25-то число на месеца, следващ месеца на полагането на труда.
По делото е установено, че работникът е постъпил на
работа, считано от 05.12.2011 г.
От представеното на лист 8 Допълнително споразумение
№ 7 II ру от 24.02.2014 г., сключено към Трудов договор 504 I RW/24.11.2011 г.,
се установява, че страните са изменили основното месечно трудово възнаграждение
на работника от 1330 лв. на 1670 лв.
По делото е установено, че на 31.10.2014 г. страните
са сключили Допълнително споразумение № 80 II ис/31.10.2014 г. към Трудов
договор 504 I RW/24.11.2011 г., по силата на което „П.Г.“ ЕАД, в качеството му
на работодател, от една страна, и Т.С.С., наричан работник, от друга, са се
съгласили, че считано от 03.11.2014 г. длъжността на работника се променя от „Началник
строителен обект“ на „Ръководител екип“, считано от 03.11.2014 г. с
място на работа обект на „П.Г.“ ЕАД ***, обект „Изграждане на канализационна
мрежа с. Мурсалево“.
От представената по делото Заповед № 109 Iис от
30.09.2015 г. ведно с молба с вх. № 455 от 11.09.2015 г. и приложеното копие от
трудова книжка, се установява, че трудовото правоотношение на ищеца с „П.Г.“
ЕАД на длъжност: „Ръководител екип“ е прекратено на основание чл. 325,
ал. 1, т. 1 от КТ по взаимно съгласие на страните, изразено писмено.
Между страните не се спори, че преди подписването на
трудовия договор с ответника, Т.С.С. е бил в трудово правоотношение с РВП „К.“
АД, което дружество е обявено в несъстоятелност, като по делото е установено от Заповед № 105 от
01.12.2011 г. на „РВП К.“ АД, че трудовото правоотношение с Т.С.С. на длъжност
„ръководител проект“, е прекратено считано от 05.12.2011 г. на основание
чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. В заповедта е определено обезщетение по чл. 221, ал.
1 от КТ в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието
и обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск в
размер на 3 дни. Заповедта е получена от работника срещу подпис.
От справка за дължими работни заплати, издадена от
РВП „К.“ АД с изх. № 47 от 26.01.2012 г., се установява, че дължимите суми към Т.С.С.
са в размер на 14158,46 лв. – заплати за месеци 03.2011 г., 05.2011 г., 06.2011
г., 07.2011 г., 08.2011 г., 09.2011 г., 10.2011 г., 11.2011 г., 12.2011 г. или
общо 14158,46 лв., ведно с 1420 лв., представляващи командировъчни разходи.
От представеното копие от списък по чл. 687 от ТЗ се
установява, че вземанията на Т.С.С. по прекратеното трудово правоотношение не
са вписани от синдика в списъка с приетите вземания, като по делото не е
установено работникът да е оспорил списъка по реда на чл. 690, ал. 1 от ТЗ, да
е предявил иск за установяване на вземането по чл. 694, ал. 1 ТЗ или иск по чл.
128, т. 2 КТ, в хипотезата на чл. 637, ал. 1 ТЗ, който да е приключил с решение
след откриване на производството по несъстоятелност при условията на чл. 691 ТЗ.
По делото е прието за безспорно между страните и
ненуждаещо се от доказване, че съгласно чл. 1, ал. 1 от Трудов договор 504 I
RW/24.11.2011 г., съгласно отделно споразумение „ПСТ“ АД се е ангажирало в
рамките на 12 месеца, считано от датата на подписване на този договор, за изплащане
на дължимите от предишния работодател („РВП К.“ АД - в несъстоятелност) на работника суми за начислени,
но неизплатени трудови възнаграждения, при условие че същият работи в
дружеството за период не по-малък от една година. В случай, че трудовия договор
бъде прекратен от страна на работника преди изтичане на този срок, работникът
дължи връщане на получените допълнителни суми.
От представеното по делото копие от трудова книжка
безспорно се установи, че ищецът е работил при ответника общо 3 години, 9
месеца и 26 дни, поради което предвиденото в разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от
трудовия договор условие, при настъпването на което разпоредбата губи своето
действие, не е настъпило.
От приетото по делото и неоспорено от страните
заключение на вещото лице по ССчЕ се установи, че начислените трудови
възнаграждения за периода от месец март 2011 г. до месец декември 2011 г. са в
общ размер на 10700,42 лв., но за месец юли 2011 г., месец септември 2011 г и
месец октомври 2011 г. няма предадени ведомости в архива на НОИ – гр.
Кюстендил. Според заключението на вещото лице изплатената сума в размер на
2609,72 лв., посочена от ищеца в молба от 09.08.2016 г., е отнесена за
погасяване на задълженията за месец март 2011 г. и месец май 2011 г. От
заключението се установява, че са предадени само ведомости за заплати и няма
заповеди за командировки и счетоводни документи, от които може да се установи
размерът на сумите за командировъчни разходи за процесния период.
Други релевантни за спора доказателства не са
представени по делото.
При
така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в
обжалваната част. Настоящият въззивен
състав счита, че разгледано по същество, решението е неправилно в частта, с
която е уважен предявеният иск по чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД за сумата до 6131,68
лв., представляваща задължение, равняващо се на неизплатените от „РВП К.“ на
ищеца нетни трудови възнаграждения за периода м. 06.2011 г. – м. 12.2011 г.,
ведно със законната лихва върху сумата от 19.04.2016 г. до окончателното
ѝ изплащане, както и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на
ищеца сумата от 108,36 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение, както и
сумата в размер на 319,57 лв. държавна такса и депозит за експертиза по сметка
на Софийския районен съд, по следните съображения:
Правилно първоинстанционният съд е приел, че е
сезиран с иск за неизпълнение на облигационно задължение произтичащо от
договор, по силата на който ответникът „П.Г.“ ЕАД се е задължил спрямо ищеца да
заплати в срок от 12 месеца, считано от датата на подписване на договора
(24.11.2011 г.) съществуващото към момента задължение на „РВП К.“ АД - в несъстоятелност за заплащане
на начислените, но неплатени трудови възнаграждения. Сочената уговорка
има характера на договор за встъпване в дълг по смисъла чл. 101 от ЗЗД,
съгласно който трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение
по съглашение с кредитора или с длъжника. Ако кредиторът е одобрил съглашението
за встъпване, то не може да бъде отменено или изменено без негово съгласие.
Първоначалният длъжник и встъпилото лице отговарят към кредитора като солидарни
длъжници. Съдът счита за неоснователно възражението на ответника, че страните
са постигнали съгласие за сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и
сл. ЗЗД. Встъпването в дълг, когато следва от сключен между кредитора и
встъпващия в дълг договор, каквато е настоящата хипотеза, наподобява
поръчителството, но встъпилият в чужд дълг е винаги отговорен на същото правно
основание, на което дължи първоначалният длъжник и солидарно с него. В
хипотезата на чл. 101 ЗЗД отговорността на встъпилия нов
длъжник възниква само ако има съществуващо задължение, но не е акцесорна на
главното задължение. Задължението на поръчителя също зависи от съществуването
на главното задължение, но е винаги акцесорно, откъдето произтичат и
съществените различия в правата на встъпилия в дълг и поръчителя. Поръчителят
отговаря на собствено правно основание, докато встъпилият в дълг дължи на
същото правно основание, по силата на което дължи и първоначалният длъжник и
солидарно с него (така Решение № 213 от 6.01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015
г., IV ГО на ВКС). При тълкуване на действителната воля на
страните, съобразно чл. 20 от ЗЗД, а именно отделните уговорки да се ценят във връзка едни с
други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с
оглед целта на договора, обичаите и практиката и добросъвестността,
настоящият състав счита, че не е установено ответникът да е поел акцесорно
задължение да обезпечаване изпълнението на задължението на бившия работодател
на ищеца. Напротив, от представените по делото доказателства се установи, че
трудовото правоотношение на ищеца с „РВП К.“ АД – в несъстоятелност е прекратено на
основание чл. 327, т. 2 от КТ от страна на работника без предизвестие, тъй като
работодателят е забавил изплащането на трудовото възнаграждение или на
обезщетение по КТ или по общественото осигуряване, като се е съгласил, считано
от датата на прекратяване на старото трудово правоотношение, да започне
изпълнението по трудовия договор 504 I RW/24.11.2011 г., сключен с ответника, в който е обективирана и
уговорката, от която черпи правата си. От това може да се направи житейски
обоснован и логичен извод, че ищецът е приел да сключи новия трудов договор с
ответника, при положение, че той поеме обещание да заплати съществуващия вече
дълг на стария му работодател, по отношение на който все още не е било открито
производство по несъстоятелност, но е бил неплатежоспособен, както се
установява от вписванията по партидата му в Търговски регистър. Освен това, в
представения документ – трудов договор липсват каквито и да било изрази,
установяващи намерението на страните да бъде учредено лично обезпечение и
отговорността на ответното дружество да е акцесорна спрямо тази на предишния
работодател на ищеца. С оглед
изложеното правилно първоинстанционният съд е приел, че се касае до претенция
за реално изпълнение на задължение по договор за встъпване в дълг по чл. 101 ЗЗД, а не за претенция за реално изпълнение, произтичаща от договор по чл. 61 и
сл. от КТ, въпреки че задължението, което е поел ответникът, по правния си
произход е задължение за заплащане на възнаграждение по договор за труд.
Встъпването в дълг има действие при условие, че е
налице действително валидно старо задължение, в което да се встъпи, тъй като
съдържанието, условията и обемът на задълженията към момента на встъпването са
едни и същи, т.е. налице е множество на задълженията, но единство на
престацията. Настъпилото впоследствие погасяване на дълга на „РВП К.“ АД – в несъстоятелност на основание
чл. 739, ал. 1 от ТЗ, обаче, не ползва ответника като солидарен длъжник по
аналогия с чл. 125 от ЗЗД, при липса на изрична уредба, сходна с тази по чл.
124 ЗЗД и доколкото не води до погасяване на дълга чрез способ, удовлетворяващ
интереса на кредитора.
Въпреки това възражението
на ответника за изтекла в негова полза погасителна давност е основателно. Съгласно
чл. 111, буква „а“ от ЗЗД вземанията за възнаграждение за труд, за които не е
предвидена друга давност се погасяват с изтичане на тригодишна давност, което
правило намира приложение в конкретния случай, тъй като независимо, че
безспорно между ищеца и ответника няма трудово правоотношение, ответникът
отговаря именно за неизплатено трудово възнаграждение на основание договора с
правно основание чл. 101 от ЗЗД. В чл. 1.1 от трудовия договор страните са
постигнали уговорка, че „П.Г.“ ЕАД ще
изпълни задълженията си в рамките на 12 месеца от датата на подписване на
договора, т.е. задължението е било изпълняемо,
но не и изискуемо, а падежът му е настъпил на 24.11.2012 г., от който момент,
на основание чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, е започнала да тече тригодишната погасителна
давност. Същата е изтекла на 24.11.2015 г., а исковата молба е подадена на
19.04.2016 г., поради което и доколкото по делото не е установено спиране или
прекъсване на давността, претенцията на ищеца следва да бъде отхвърлена като
погасена по давност.
При неоснователност на
главния иск, на отхвърляне подлежи и акцесорната претенция за заплащане на
обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата.
Поради изложеното въззивната жалба на ответника е основателна,
а решението е неправилно в обжалваната осъдителна част и като такова следва да
бъде отменено. В останалата част, при съвпадане на
крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, обжалваното
решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
В частта, с която първоинстанционният
съд е отхвърлил исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 215 КТ,
предявени от ищеца срещу ответника на основание чл. 123, ал. 2 КТ, решенето не
е обжалвано от страните, поради което е влязло в сила.
По
разноските:
С оглед изхода на спора ищецът
следва да понесе разноските в производството.
Ответникът е заявил
искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции, което
е основателно. Съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г.), в полза на
юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер,
определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Заплащането на правната помощ е съобразно
вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на
Министерския съвет по предложение на НБПП. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ, за защита по дела с определен материален
интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. Предвид фактическата и правна
сложност на делото, както и с оглед обстоятелството, че съдът е ограничен до
определените в наредбата суми с оглед техния максимум, а не минимум, определя
възнаграждение за юрисконсулт в размер на 50 лв. за тази инстанция. За първа
инстанция на ответника следва да се присъдят още 15,47 лв. Ответникът е сторил
и разноски за държавна такса за въззвина жалба в размер на 122,63 лв., поради
което ищецът следва да заплати на ответника, на основание чл. 78, ал. 3, във
вр. с ал. 8 от ГПК сумата в общ размер на 188,37 лв. (50 + 15,74 + 122,63).
Решението, в частта, с която „П.Г.“ ЕАД е осъдено да заплати разноски на ищеца в
размер на 108,36 лв., както и разноски в размер на 319,57 лв. по сметка на СРС,
следва да бъде отменено.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 108426 от 03.05.2017
г. на Софийския районен съд, III ГО, 141-ви
състав, постановено по гр.дело № 21423/2016 год., в частта, с която е уважен
предявеният иск по чл. 79, ал. 1,
предл. първо ЗЗД за сумата от 6131,68 лв., представляваща задължение, равняващо
се на неизплатените от „РВП К.“ АД на ищеца нетни трудови възнаграждения за
периода м. 06.2011 г. – м. 12.2011 г., ведно със законната лихва върху сумата
от 19.04.2016 г. до окончателното ѝ изплащане, както и в частта, с която
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 108,36 лв. - разноски за
адвокатско възнаграждение, както и сумата в размер на 319,57 лв.,
представляваща държавна такса и депозит за експертиза по сметка на Софийския
районен съд, и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Т.С.С., ЕГН **********, с адрес ***,
срещу „П.Г.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление ***, иск с
правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумата от 6131,68 лв., представляваща задължение,
равняващо се на неизплатени от „РВП К.“ АД - в несъстоятелност на ищеца нетни
трудови възнаграждения за периода м. 06.2011 г. – м. 12.2011 г., ведно с
обезщетение за забава в размер на законната лихва от 19.04.2016 г. до
окончателното изплащане на задължението, като погасен по давност.
ПОТВЪРЖДАВА решението
в останалата обжалвана част, с която предявеният иск е
отхвърлен за разликата над 6131,68 лв. до пълния предявен размер от 11548,74 лв.,
за сумата от 1420 лв., претендирана като задължение, равняващо
се на неизплатени от „РВП К.“ АД-в несъстоятелност на ищеца
командировъчни пари за периода м. 09.2010 г. – м.
12.2010
г., както и в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от
17,26 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА
Т.С.С., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „П.Г.“
ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК, сумата от 188,37 лв.
– разноски за двете инстанции.
Решението може да се
обжалва пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на
страната, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.