Решение по дело №76/2021 на Окръжен съд - Видин

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е    № 63

 

гр.В**, 01.06.2021 година

 

В    И  М  Е  Т  О    Н  А     Н  А  Р  О  Д  А

 

             ВОС, гражданска колегия в открито 

заседание на  16 март две хиляди двадесет и първа година в състав:     

                                     

                                                               Председател: АН* П**  

Членове:   1. В* М*

      2. Г* Й*                                                   

 

при секретаря А* А* като разгледа докладваното от съдия А* П* въззивно гражданско дело  № 76 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 715 от 06.11.2020 г. постановено по гр.д. № 167 за 2020 година по описа на ВРС , съдът е признал за установено по отношение на В.Ц.Б., ЕГН **********,***, че дължи на „Е* К* Т**” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.Д**, ул. „К**“ № **, сумата от 4328.78 лв., ведно със законната лихва считано от 02.08.2019 г./датата на подаване на заявлението по ч. гр. д. № 2228/2019 г. по описа на

РС – В**/ до окончателното изплащане на вземането, представляващо задължение по издадената данъчна фактура № **********/28.11.2017 г. на стойност 4998.64 лв. с вкл. ДДС. Със същото решение ответникът е осъден да заплати разноските в първоинстанционното производство , както и тези в заповедното производство.

Поддържа се във въззивната жалба, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушения на материалния закон. Така  в жалбата се твърди , че неправилно в първоинстанционното решение е прието, че е погасил частично задължението, както и че фактурата е включена в дневниците за продажби на ищеца. Също така неправилно е прието, че от ищеца има издадени фактури към „М** К**“ на стойност 4699,24 лева. Счита, че изводите на ВРС за дължимост на сумите по процесната фактура, са неправилни, като доводите на страните са обсъдени едностранно. Излага се във въззивната жалба , че с ищцовото дружество ответникът е имал търговски отношения до 2017 г. като едноличен собственик и управител на „М** К**“ ЕООД, с ЕИК ***, което е прехвърлено на друго лице от 06.11.2017 г. и след това не е имал търговски отношения с ищеца. Сочи, че е физически невъзможно да бъдат доставени автомобилни части по 150 позиции в един ден, тъй като ответникът нямал склад, в който да приеме , такова количество стока. Иска се да бъде отменено решението на ВРС и се отхвърли претенцията на ищеца.

           По делото е постъпил писмен отговор от процесуалния представител на ответника по жалбата,  с който се оспорва изцяло въззивната жалба и се поддържа, че обжалваното решение е законосъобразно и обосновано. Претендират се разноски.

           

          Окръжният съд, след като се запозна с оплакванията във въззивната жалба, становището на ответната по жалба страна и събраните доказателства приема за установено следното :

          Въззивната жалба е подадена от надлежна страна и в законният срок, поради което е допустима.

ВРС е сезиран с иск по чл.422  ГПК.

Установено е по делото , че по подадено от страна на ищеца заявление по чл. 417 ГПК е образувано ч.гр. д. № 2228/2019 г. по описа на ВдРС, по което е издадена заповед № 1571-РЗ/07.08.2019 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ срещу ответника В.Б., за следните суми: 4328.78 лв. главница, законна лихва от датата на подаването на заявлението 06.08.2019 г. до изплащането на вземането, и сумата от 86.58 лв.-държавна такса и сумата от 50 лева адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 414 от ГПК длъжникът е подал възражение срещу Заповедта, с което е оспорил вземането. В следствие на възражението е образувано и настоящето дело.

Във връзка с договорните и неплатени задължения ищеца е издал данъчна фактура № **********/28.11.2017 г. за сумата от 4998.64 лв. с вкл. ДДС, с която сума е задължен ответника.

Същия е погасил част от задълженията си с приходни касови ордери, видно от приложените копия.

Процесуалния представител на ответника е оспорил размера на задълженията, като навежда довод, че ищеца, с издаването на процесната фактура, е прехвърлил на ответника, като физическо лице, задължения на „Макс Кар ВД“ ЕООД, на което е бил управител.

По делото е изслушана съдебно-икономическа експертиза, от която се установява, че задължението на ответника по процесната фактура,която е на стойност 4998.64 лв., възлиза в общ размер от 4328.78 лв.,както и че фактурата е включена в дневниците за продажба на дружеството и е осчетоводена в сметка 411 “Клиенти“ .

В заключението си вещото лице сочи, че са извършени частични плащания в размер на 669.86 лв., както и че има издадени от ищеца и неплатени от фирма „М** К**ВД“ ЕООД фактури на стойност 4699.24 лв.

          Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В рамките на тази проверка настоящият състав намира предявените искове с правно основание чл. 415 във вр. с чл.422 ГПК за процесуално допустими, поради което и дължи произнасяне по същество на спора.

Налице е сключен между страните в устна форма договор за търговска продажба на автомобилни части. Ищецът е изпълнил задължението си да достави същите на ответника , както и задължението да издаде фактура. Ответникът не е изпълнил насрещното си задължение да заплати цената на стоката след издаване на фактурата, което е установено от заключението по назначената ССчЕ. Извършените от ответника частични плащания с приходен касов ордер на каса, представляват признание на съществуващите между страните торговски отношения и наличието на задължение по посочената фактура.

Съдът намира възраженията на ответника за неоснователни и опровергани от съббаните по делото доказателства.

Поради съвпадане изводите на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, решението на ВРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.

При този изход на спора въззиваемото дружество има право на разноски за въззивната инстанция,съобразно представения списък на разноски. В тежест на въззивника следва да бъдат възложени разноските за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева.

              По изложените съображения, В** окръжен съд

    

Р  Е  Ш  И:

 

               ПОТВЪРЖДАВА решение № 715 от 06.11.2020 г. постановено по гр.д. № 167 за 2020 година по описа на ВРС.

    ОСЪЖДА В.Ц.Б., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ на „Е** К** Т**” ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр.Д**, ул. „К**“ № ** сумата в общ размер от 500лв.- адвокатско възнаграждение, направени разноски във въззивното производство.

   На основание чл.280,ал.3,т.3 от ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.

   

          Председател:                                      Членове: