№ 10768
гр. София, 22.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20221110156410 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С......., с която против В. Т. П., ЕГН **********, с адрес: гр. С............ са
предявени по реда на чл. 422, вр. чл. 415 ГПК установителни искове с правно основание чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за признаване за
установено, че ответницата дължи на ищеца следните суми: 1175,70 лв., представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за периода 01.05.2019 г. – 30.04.2021 г., ведно със
законна лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 23.08.2022 г. до окончателното
изплащане; 216,77 лв. - мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода
15.09.2019 г. – 08.08.2022 г.; 16,97 лв., представляваща цена на услуга дялово разпределение
на топлинна енергия за периода 01.07.2019 г. – 30.06.2020 г., ведно със законна лихва от
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 23.08.2022 г. до окончателното изплащане; 4,57
лв. - мораторна лихва върху цената на услугата дялово разпределение за периода 31.08.2019
г. – 08.08.2022 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК от 09.09.2022 г. по ч. гр. д. № 45472/2022 г. по описа на СРС, 48 състав.
Ищецът твърди, че между него и ответницата е възникнало договорно правоотношение с
предмет – доставка на топлинна енергия /ТЕ/ за битови нужди за топлоснабден имот:
апартамент № 64, находящ се в гр. С............, с абонатен № 314077, въз основа на договор за
продажба на топлинна енергия при общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150
ЗЕ обвързват потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Сочи, че
ответницата има качеството на „битов клиент“. Поддържа, че съгласно тези общи условия е
доставил за процесния период до имота на ответницата топлинна енергия, като купувачът не
1
е заплатил дължимата цена. Твърди, че съгласно приложимите общи условия купувачът на
топлинна енергия е длъжен да заплаща дължимата цена в 45-дневен срок от датата на
публикуване на месечните дължими суми на интернет страницата на ищцовото дружество, а
като не е сторила това, ответницата е изпаднала в забава, поради което дължи обезщетение
за забава върху главниците в посочените размери. Поддържа, че съгласно чл. 139 ЗЕ
разпределението на топлинна енергия между клиентите в сграда – етажна собственост се
извършва по системата за дялово разпределение при наличието на договор с лице, вписано в
публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Сочи, че в настоящия случай услугата дялово
разпределение на ТЕ в сградата се извършва от „Н.И.“ ООД, поради което се дължи и
възнаграждение за услуга дялово разпределение на топлинна енергия. Моли за уважаване на
предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответницата, с който
исковете се оспорват. Излагат се съображения, че всички суми преди 23.08.2019 г. (за
периода м. 05.2019 г. – м. 08.2019 г.) са погасени по давност, включително и част от сумите
по общата фактура от 31.07.2020 г., обхващаща предходен отчетен период, а именно м.
05.2019 г. – м. 04.2020 г., тъй като издаването на обща фактура не променя падежа на всяко
задължение и същото не се дължи от датата на издаване на общата фактура, респективно от
падежа й, а съобразно чл. 33, ал. 1 от ОУ. Твърди се, че липсва облигационна връзка между
страните, тъй като ответницата не е собственик или ползвател на процесния имот и в тази
връзка не е обвързана от общите условия на ищеца. Ответницата оспорва реално да ползва
имота, съответно да има качеството на битов клиент по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Поддържа се, че цената на услугата за дялово разпределение на топлинна енергия се дължи
на фирмата за дялово разпределение, а не на ищеца, както и че част от претенцията е
погасена по давност. Ответницата оспорва и исковете за мораторна лихва с твърдения, че не
е изпаднала в забава, поради липса на отправена от ищеца покана за заплащане на
задълженията. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени доказателствата по делото и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа страна:
Със заявление от 23.08.2022 г. „Т.С.“ ЕАД е сезирало съда с искане за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу В. Т. П. за сумата от 1175,70 лв.,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода 01.05.2019 г. –
30.04.2021 г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
23.08.2022 г. до окончателното изплащане; сумата от 216,77 лв. - мораторна лихва върху
главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2019 г. – 08.08.2022 г.; сумата от 16,97 лв.,
представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода 01.07.2019 г. – 30.06.2020
г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 23.08.2022 г. до
окончателното изплащане; сумата от 4,57 лв. - мораторна лихва върху цената на услугата
дялово разпределение за периода 31.08.2019 г. – 08.08.2022 г. С разпореждане от 09.09.2022
г. съдът е издал исканата заповед за изпълнение, като в полза на заявителя са присъдени и
2
сумите от 28,28 лв. - държавна такса и 50 лв. - юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта е връчена на длъжника на 18.09.2022 г., като в срока по чл. 414 ГПК от
ответницата е постъпило възражение от 21.09.2022 г.
В срока по чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК заявителят е предявил искове за установяване на
вземанията си по исков ред.
По делото е приет Нотариален акт за дарение на недвижим имот, том LXLIV, дело №
18337/997 г., от който се установява, че на 17.07.1997 г. В. Т. Евстатиева е дарила на дъщеря
си Силвия Николаева Евстатиева следния свой собствен недвижим имот: апартамент № 64,
находящ се в гр. София, ж. к. „Овча Купел“, ул. „3-1“, кв. 110, бл. нов 507, стар блок 11-19,
вх. В, ет. 1, със застроена площ от 44,75 кв. м., с прилежащото му избено помещение № 2,
заедно с 0,878 % ид. части от общите части на сградата и право на строеж върху мястото,
като дарителката В. Т. Евстатиева си е запазила безвъзмездно пожизнено правото на
ползване и обитаване на процесния имот.
Прието е и Удостоверение изх. № 68-00-237/13/22.02.2013 г. от ГИС София, от което се
установява, че стар адрес – ж. к. „О....... е идентичен с настоящ адрес – ж. к. „О..............
Представен и приет е протокол от проведено на 15.07.2002 г. Общо събрание на етажните
собственици на адрес: гр. София, ж. к. „О..........., на което е взето решение да се сключи
договор с ТАЕС „Н.И.“ ООД за извършване на услугата „топлинно счетоводство“ и са
избрани представители, които да сключат договор от името на етажната собственост. В този
протокол е съставен и списък на етажните собственици, които с подписите си са
удостоверили горното решение, като срещу апартамент № 64 е положен подпис за В. Т.
Евстатиева, който не е оспорен по делото.
Представен и приет е договор от 12.08.2002 г., сключен между ЕС на адрес: гр. София, ж.
к. „О........... като възложител и ТАЕС „Н.И.“ ООД като изпълнител за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинна енергия. Договорът е сключен за срок от пет
години, считано от подписването му /раздел IV/.
Приет е и договор № Д-0-68/03.06.2020 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител и
„Н.“ АД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение
на топлинната енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил
на изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово разпределение на топлинната
енергия между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение №
0У-024 от 10.08.2007 г., срещу насрещно задължение на възложителя да заплаща
договореното възнаграждение.
Приети са обща фактура за отчетен период 01.05.2019 г. – 30.04.2020 г., фактури и
съобщения към фактури, издавани през процесния период и извлечение за дължими суми за
исковия период.
Приети са и писмени доказателства, представени от „Н.“ АД с молба от 09.03.2023 г., а
3
именно: индивидуални справки за период м. 05.2019 г. – м. 04.2021 г. за абонатен № 314077,
документи за отчет на уредите за дялово разпределение на топлинна енергия, носещи
подпис за ответницата и неоспорени по делото, и такива относно сертификация на уредите
за дялово разпределение.
При така установеното съдът намира от правна страна следното:
В предмета на делото са включени установителни искове, предявени в срока по чл. 415
ГПК от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК, връчена лично на длъжника, срещу която в срока по чл. 414 ГПК е подадено
възражение от последния. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо
спрямо другата страна съществуването на вземанията, предмет на издадената заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК.
За да се уважи искът за установяване вземане на ищеца за стойността на доставената
топлинна енергия и цена на услугата дялово разпределение на ТЕ по делото следва да се
докаже, че за процесния период между страните е съществувало валидно правоотношение,
по силата на което ищецът се е задължил да доставя на ответницата топлинна енергия срещу
задължение на последната да заплаща стойността , че ищецът е изпълнил своите
задължения и е доставил конкретно количество топлоенергия, начислил е суми за него
съобразно действащата към съответния момент нормативна уредба, поради което за
ответницата е възникнало задължение да заплати стойността й, че е била извършена
услугата дялово разпределение на топлинна енергия в полза на ответницата, която е поела
задължение да заплати тази сума на ищеца и договорения размер на възнаграждението.
По отношение на акцесорните искове за обезщетение за забава в плащането на
главниците ищецът следва да установи, че главните задължения са възникнали, че е
настъпила тяхната изискуемост, както и че размерът на законната лихва възлиза именно на
спорните суми.
При установяване на тези обстоятелства, в тежест на ответницата е да докаже плащане,
както и изтичане на законоустановения давностен срок за принудително събиране на
процесните вземания, а в тежест на ищеца е да докаже настъпването на обстоятелства,
водещи до спиране и/или прекъсване на погасителната давност.
По делото не е спорно, а се установява и от приетите доказателства, че през исковия
период процесният имот е бил топлофициран и че сградата - етажна собственост, в която се
намира, е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Спорно на първо място е дали ответницата има качеството на клиент на топлинна
енергия за процесния имот и абонатен номер през процесния период.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т. 42
от ДР на ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г., а именно: физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара
за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството
си. Съгласно разпоредбата на чл. 153 ЗЕ - в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
4
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
„потребители на топлинна енергия“. След отмяната на § 1, т. 42 ДР на ЗЕ и с влизане в сила
на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“,
което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“.
Съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) „Битов клиент“ е
клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ (редакция след 17.07.2012 г.) всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти
на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140,
ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36,
ал. 3 ЗЕ. Посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за
битови нужди, са собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
върху имота. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, съответно - на носителя на вещното право на ползване, за
собствени битови нужди и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо имота лице придобива
качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.
Сключването на договора с третото лице следва да се докаже с всички допустими по ГПК
доказателствени средства, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя
при топлопреносното дружество (ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на
ОСГК на ВКС).
В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от ДКЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. С оглед на изложеното, собственикът или титуляр на вещно право на ползване
в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на
отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата
топлинна енергия. По силата на закона между битовия клиент и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично
известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя.
Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за
присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик
5
потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия. Следователно договорът за
доставка на топлинна енергия за даден имот, част от сграда, намираща се в режим на етажна
собственост, може да бъде както изричен писмен (при постигане на съгласие относно
същественото съдържание на договора), така и презюмиран (сключен със самия факт на
придобиване на собствеността или вещното право на ползване), като всеки нов договор за
този имот, сключен по който и да е от двата начина (изричен или презюмиран),
преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго
лице. Ето защо за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за
доставка на топлинна енергия за процесния имот през процесния период, от значение е
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка на
топлинна енергия (изричен или презюмиран).
Настоящият състав на съда приема, че ищецът е изпълнил доказателствената си тежест да
установи, че през процесния период ответницата е имала качеството клиент на топлинна
енергия, доставяна до процесния имот.
От представения по делото Нотариален акт за дарение на недвижим имот, том LXLIV,
дело № 18337/997 г., се установява, че на 17.07.1997 г. ответницата е дарила на дъщеря си
Силвия Николаева Евстатиева процесния имот, като си е запазила правото на ползване
върху същия. С оглед разясненията на посоченото тълкувателно решение съдът приема, че
именно ответницата в качеството си на вещен ползвател на имота се явява клиент на
топлинна енергия за битови нужди по аргумент на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ и
има задължение да заплаща стойността на доставената от ищеца топлинна енергия в
процесния имот за исковия период. В случая единствен правнорелевантен факт за
възникване на договорното правоотношение между страните е кой е носителят на
ограничено вещно право на ползване върху имота за исковия период от време, като е без
значение кой фактически е използвал имота и е живял в него. По делото няма данни правото
на ползване да се е погасило, да е било учредено вещно право на ползване на друго лице или
да е сключен изричен писмен договор с топлофикационното дружество с трето за делото
лице, а такива твърдения не са и изложени от ответницата.
Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови
нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда
съдържанието на договора. Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия
при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по
силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника –
потребител, включително и относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и
съдебната практика, обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр. д. № 3184/2013 г. на
ВКС, ІІІ г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. С оглед тази нормативна уредба съдът
приема, че между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за
6
продажба, каквито са Общите условия на ищеца от 2016 г., одобрени с решение № 0У-
1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от
11.08.2016 г., което правоотношение е възникнало по силата на закона с оглед качеството на
ответницата на носител на вещно право на ползване върху имота през процесния период.
Ето защо ответницата дължи цената на доставената до имота топлинна енергия през исковия
период.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 - чл. 148) и в
Наредбата за топлоснабдяването.
В чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост, въз основа
на принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като
всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните
единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на
отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на топлинната енергия,
отдадена от сградната инсталация.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК по делото е отделено за безспорно и
ненуждаещо се от доказване, че през исковия период до имота е доставена топлинна енергия
в соченото от ищеца количество на претендираната стойност, че е извършвана услугата
дялово разпределение на топлинна енергия, чиято цена възлиза на исковата сума, както и че
лихвите за забава върху главницата за топлинна енергия и цена на услуга за дялово
разпределение на топлинна енергия възлизат на исковите суми.
Поради изложеното, съдът приема, че главницата за топлинна енергия за процесния
период 01.05.2019 г. – 30.04.2021 г. е в размер на исковата сума – 1175,70 лв., като от
доказателствата, представени от „Н.“ АД и неоспорени от страните, се установява, че до
имота е доставяна топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за
отопление на имот и за БГВ.
От страна на ответницата своевременно е направено възражение за погасителна давност,
по отношение на което съдът намира следното:
Задълженията на потребителя за заплащане стойността на топлинната енергия са такива
за периодични плащания, тъй като са налице повтарящи се през определен период от време
еднородни задължения, чийто падеж е уговорен в общите условия на ищцовото дружество,
като не е необходимо плащанията да са еднакви по размер (в този смисъл е Тълкувателно
решение № 3/18.05.2012 г. по т. д. № 3/2011 г. на ОСГК на ВКС). Същите се погасяват с
изтичането на тригодишен давностен срок. Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1
ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а в ал. 2
ЗЗД е предвидено, че ако е уговорено вземането да става изискуемо след покана, давността
започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.
Разпоредбата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД предвижда, че давностният срок се прекъсва с
7
предявяване на иск относно вземането. Според Общите условия за продажба на топлинна
енергия от ищцовото дружество от 2016 г., купувачите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. Тъй като настоящият иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение – 23.08.2022 г., на основание чл. 422, ал. 1 ГПК – в
случая от 23.08.2022 г. давността е прекъсната, като в периода 13.03.2020 г. - 20.05.2020 г.
срокът на погасителната давност е спрял да тече на основание чл. 3, т. 2 от Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, във връзка с § 13
от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето (обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г.).
Поради това, вземанията на ищеца, станали изискуеми преди 15.06.2019 г. (с прибавяне на
69 дни, през които давност не е текла), са погасени по давност. В случая най-ранното
вземане, което се претендира е за м. май 2019 г., което е станало изискуемо на 15.07.2019 г.
(за цена на ТЕ), т. е. не е обхванато от погасителната давност и по делото няма вземания,
които да са погасени по давност. От ответницата не са представени доказателства или
наведени твърдения за извършени плащания на сумите за главница за топлинна енергия.
Поради това искът за главница е основателен в пълен размер – 1175,70 лв. Като законна
последица от уважаване на иска, върху главницата следва да се присъди и законна лихва от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 23.08.2022 г. до окончателното
плащане.
По претенцията за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия:
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ищеца от 2016 г., приложими в случая,
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32,
ал. 1 и ал. 2 в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно чл.
33, ал. 4 обаче продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва
само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2, т. е. ако не
са заплатени в 45 - дневен срок след издаване на обща фактура за отчетния период,
определена на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 клиентите са длъжни да
заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период, в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който
се отнасят. Според чл. 32, ал. 2 след отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки, продавачът издава за отчетния период кредитни
известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Върху тези
окончателно определени по размер суми въз основа на реалния отчет на доставеното
количество ТЕ клиентите дължат обезщетение за забава, ако не са заплатили сумите в
посочения в чл. 33, ал. 2 срок. Следователно, задълженията на ответника за заплащане
стойността на доставената енергия са възникнали като срочни, поради което поставянето на
потребителя в забава не е обусловено от отправяне на покана от страна на кредитора или от
публикуване на общата фактура на интернет - страницата на дружеството. В ОУ от 2016 г.
8
падежът на задължението за заплащане стойността на ТЕ е изрично определен – с изтичане
на 45 - дневен срок след изготвяне на изравнителните сметки след края на отоплителния
сезон. С оглед това, за главните вземания за периода м. 05.2019 г. – м. 04.2021 г., спрямо
които приложение намират Общите условия на ищеца от 2016 г., в полза на ищеца
съществува вземане за мораторна лихва, начислена в периода 15.09.2019 г. – 08.08.2022 г., в
размер на 216,77 лв., поради което искът за мораторна лихва също следва да бъде уважен в
пълен размер, при липса на доказателства за плащане на задължението.
По претенцията за услугата за дялово разпределение за периода:
По силата на чл. 22 от Общите условия на ищеца от 2016 г. дяловото разпределение на
топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл. 61 и сл. от Наредбата
за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС, като
съгласно ал. 2 на същите клаузи – клиентите заплащат на продавача стойността на услугата
дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл. 36 от Общите условия на ищеца от 2016 г. клиентите заплащат цена на
услугата дялово разпределение (извършвана от избран от клиентите търговец), като
стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане
уредите за дялово разпределение. В клаузата на чл. 36, ал. 2 от Общите условия 2016 г. е
предвидено, че редът и начинът на заплащане на услугата се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение, и се обявява по
подходящ начин на клиентите. С общите условия, одобрени от ДКЕВР, се урежда
съдържанието на договора за продажба на топлинна енергия между страните, който на
основание чл. 20а ЗЗД има сила на закон за последните.
Предвид горните обстоятелства ищецът се легитимира като субект, който има право да
получи цената на извършваната услуга дялово разпределение, съобразно което предявеният
иск за установяване дължимостта на тази сума в полза на „Т.С.“ ЕАД – в качеството му на
продавач на топлинна енергия, и при наличните доказателства, че през процесния период
действително е извършвана услуга дялово разпределение на топлинна енергия, е установен
по основание. Наличието или липсата на договор е ирелевантно, тъй като за ответницата при
всички случаи е възникнало задължението за заплащане на стойността на извършената по
отношение на имота услуга. Таксата се дължи именно на ищцовото дружество по силата на
чл. 22, ал. 2 ОУ. Относно размера, който не се оспорва от ответницата, и при съобразяване,
че периодът, за който се претендира цената на услугата е 01.07.2019 г. – 30.06.2020 г., т. е.
няма вземания, които да са погасени по давност, съдът приема, че искът за цена на услуга
дялово разпределение на топлинна енергия следва да бъде уважен изцяло за сумата от 16,97
лв. и за периода 01.07.2019 г. – 30.06.2020 г. Като законна последица върху главницата
следва да се присъди и законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
– 23.08.2022 г. до окончателното плащане.
По иска за мораторна лихва върху цената на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия:
По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за
9
плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в
забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за
отправена покана от кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради
което акцесорната претенция в тази част се явява неоснователна и следва да бъде
отхвърлена.
По разноските:
С оглед изхода от спора право на разноски имат и двете страни съразмерно на уважената,
респективно отхвърлената част от исковете.
За исковото производство на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК на ищеца следва да бъде
присъдена сума в размер на 270,84 лв. от общо претендираните в размер на 271,72 лв. (за
държавна такса – 171,72 лв. и 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение, определено
съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на
правната помощ, при съобразяване материалния интерес, фактическата и правната сложност
на делото), съразмерно с уважената част от исковете.
За заповедното производство на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК на ищеца се следват
разноски в размер на сумата от 78,02 лв. от общо 78,28 лв., съразмерно с уважената част от
исковете.
За исковото производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответницата следва да бъде
присъдена сума в размер на 1,48 лв. от общо претендираните в размер на 460 лв. (за
адвокатско възнаграждение, което е в почти минимален размер по Наредба № 1/09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения – чл. 7, ал. 2, т. 2, поради което не
подлежи на намаляване с оглед своевременно направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК),
съразмерно с отхвърлената част от исковете.
За заповедното производство ответницата претендира разноски за подаване на
възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК в размер на 300 лв. за адвокатско възнаграждение. Съдът
приема, че формализираното заповедно производство не предпоставя нужда от процесуално
представителство за длъжника. Възражението, съгласно изричния текст на закона, не се
нуждае от мотивиране, а длъжникът получава формуляра, с който би могъл да упражни
правото си на защита като приложение към заповедта за изпълнение. Ето защо и при
обсъждане на възражението срещу разноските за възнаграждението за подаване на
възражение от длъжника следва да бъде съобразен § 1 от Допълнителните разпоредби на
Наредбата, а именно за непредвидените в тази наредба случаи възнаграждението се
определя по аналогия. Съдът намира, че извършените от процесуалния представител на
длъжника действия в заповедното производство попадат в хипотезата на чл. 6, т. 5 от
Наредбата, съгласно която дължимото адвокатско възнаграждение следва да възлиза на
сумата от 50 лв. (в редакцията на Наредбата към подаване на възражението). Съобразно
изхода от спора на процесуалния представител на ответника се следват разноски в размер на
сумата от 0,16 лв. за заповедното производство.
10
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. С......., срещу В. Т. П., ЕГН **********, с адрес: гр.
С............, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че В. Т. П., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******,
както следва: сумата от 1175,70 лв. - главница, представляваща стойност на доставена
топлинна енергия за топлоснабден имот: апартамент № 64, находящ се в гр. С............, с
абонатен № 314077, за периода 01.05.2019 г. – 30.04.2021 г., ведно със законната лихва от
23.08.2022 г. до окончателното изплащане; сумата от 216,77 лв. – мораторна лихва върху
главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2019 г. – 08.08.2022 г. и сумата от 16,97 лв.
– главница, представляваща цена на услугата дялово разпределение на топлинна енергия за
периода 01.07.2019 г. – 30.06.2020 г., ведно със законната лихва от 23.08.2022 г. до
окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 09.09.2022 г. по ч. гр. д. № 45472/2022 г. по описа на СРС, 48
състав, като
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С......., срещу В. Т. П., ЕГН **********, с адрес: гр. С............, по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване дължимостта на
мораторна лихва върху цената на услугата дялово разпределение на топлинна енергия в
размер на 4,57 лв. за периода 31.08.2019 г. – 08.08.2022 г., за която сума е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 09.09.2022 г. по ч. гр. д. №
45472/2022 г. по описа на СРС, 48 състав.
ОСЪЖДА В. Т. П., ЕГН **********, с адрес: гр. С............, да заплати на „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С......., на основание чл. 78, ал. 1 и ал.
8 ГПК, сумата от 78,02 лв. - разноски за заповедното производство и сумата от 270,84 лв. -
разноски за исковото производство, съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С......., да
заплати на В. Т. П., ЕГН **********, с адрес: гр. С............, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
сумата от 0,16 лв. - разноски за заповедното производство и сумата от 1,48 лв. - разноски за
исковото производство, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението е постановено при участието на „Н.И.“ ЕООД като трето лице - помагач на
страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му чрез връчване на препис.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11
12