№ 211
гр. Плевен, 16.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Вера Св. Найденова
при участието на секретаря ЦЕЦКА С. ШУТЕВА
като разгледа докладваното от Вера Св. Найденова Гражданско дело №
20214430102097 по описа за 2021 година
Пред ПлРС е депозирана искова молба от „***, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление ***, представлявано от Р.И.М. – Т. - управител, чрез пълномощника адв.А.К.,
против С. В. ХР., ЕГН **********, от ***, и М. ПР. ХР., ЕГН **********, от ***. В молбата
се твърди, че на 22,06,2009 г. е подписан договор за потребителски кредит №*** между ***,
С. В. ХР. като кредитополучател и М. ПР. ХР. като съкредитоискател, по силата на който е
предоставен кредит в размер на 2600,00 лева, който преведен по сметка на
кредитополучателя същия ден. Твърди се, че лицата, подписали договора като
кредитополучател, отговарят солидарно. Срокът за погасяване на кредита е 93 месечни
вноски с краен срок 22,03,2017 г. Твърди се, че плащане на вноски не е извършвано, като е
останала непогасена главница в размер на 2635,00 лева. Твърди се, че с договор за възлагане
на вземания от 18,01,2016 г. задължението на С. В. ХР. и М. ПР. ХР. е прехвърлено на
ищеца, за което е направен опит ответниците да бъда уведомени, но неуспешно. Твърди се,
че поради липса на доброволно изпълнение е заведено ч.гр.д.№6471/2020 г. на ПлРС,
издадена е ЗИ, срещу която длъжниците са възразили. В заключение моли съда да постанови
решение, с което да признае за установено вземането на ищеца срещу ответниците при
условията на солидарност в размер на 2635,00 лева падежирала и изискуема главница за
периода 22,09,2009 г. – 22,03,2017 г., ведно със законната лихва от депозиране на
заявлението по чл.410 от ГПК в съда. Претендират се разноски в заповедното и исковото
производство. В съд.заседание проц.представител на ищеца моли съда да уважи
претенцията. При условията на евентуалност, ако съдът отхвърли иска, прави възражение за
прекомерност на заплатеното от ответниците адвокатско възнаграждение.
В срока по чл.131 от ГПК ответниците не депозират писмен отговор. В с.з.
1
проц.представител на ответниците – адв.Л.Т., моли съда да отхвърли иска, тъй като
претендираните суми са погасени по давност.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и съобрази становищата
на страните, намира за установено следното:
Видно от представения в заверено копие договор за потребителски кредит №***/22,06,2009
г., между ответниците и *** е сключен договор за кредит, по силата на който ищецът е
предоставил на ответниците сумата от 2600,00 лева, със краен срок на погасяване 22,03,2017
г. В чл.15 от Договора е уговорено, че при непогасяване изцяло или отчасти на която и да е
вноска от главницата или лихвата по кредита, както и при неизпълнение на което и да е
друго задължение по настоящия договор, вземането на Банката за възстановяване на целия
кредит става предсрочно изцяло изискуемо, без да се прекратява действието на договора.
Изискуемостта настъпва, без да е необходимо каквото и да е волеизявление на страните.
Представен е и погасителен план от 22,03,2009 г.
Не се оспорва от ответниците, а и се установява от представеното банково бордеро №*** от
22,06,2009 г., че кредитът е усвоен на 22,06,2009 г., като сумата е преведена по сметка на
ответника С. В. ХР..
От представеното копие на Договор за възлагане на вземания от 18,01,2016 г. и
Потвърждение за извършена цесия към него, се установява, че вземането на *** срещу
ответниците е прехвърлено на ищеца в настоящото производство. Първоначалният кредитор
е упълномощил цедента да уведоми длъжниците за станалата цесия съгласно чл.99, ал.3 от
ЗЗД.
Уведомление за извършената цесия е изпратено до кредитополучателите на 07,08,2020 г., но
пратките са се върнали с отбелязване „сменен адрес“ за отв.С.Х., и „непотърсена“ за
отв.М.Х..
От заключението на ВЛ по допуснатата СИЕ, което съдът кредитира като компетентно и
безпристрастно изготвено, се установява, че на 22,06,2009 г. кредитната сума е усвоена по
сметка на отв.Х., като на същата дата сума от 2136,04 лева е прехвърлена с основание
„прехвърляне на средства за погасяване на кредит“, а сумата от 465,90 лева е прехвърлена с
основание „погасяване на КК *** С. В. ХР.“. ВЛ е установило, че по Договора за кредит
няма извършени плащания, няма данни за обявена предсрочна изискуемост на кредита. ВЛ
сочи, че към датата на цесията – 18,01,2016 г., задълженията по договора за кредит са в общ
размер на 3194,12 лева, а към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 01,12,2020 г., задължението е в общ размер на 3194,12 лева.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:
По делото е предявен иск с правно основание чл.422 вр.чл.415 от ГПК, с предмет -
признаване за установено по отношение на ответника на вземането, претендирано от ищеца.
В производството в съответствие с правилата за разпределение на доказателствената тежест
ищеца следва да докаже наличието на валидно облигационно отношение между него и
ответника, предоставяне на дължимите по договора/договорите услуги, както и че
2
задължението по договора е станало изцяло изискуемо.
Съдът е указал на страните доказателствената тежест в производството с определението по
чл.140 от ГПК от 15,10,2020 г.
От приложеното ч.гр.д. №6471/2020 г. по описа на Плевенски районен съд се установява, че
на 01,12,2020 г. ищецът е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение на
основание чл.410 ГПК срещу ответниците, като е издадена заповед за изпълнение за сумата
от 2635,00 лева главница, 408,01 лева договорна лихва за периода 22,09,2009 г. – 22,03,2017
г., ведно със законната лихва от датата на заявлението. В заповедта е отразено, че вземането
на заявителя произтича от Договор за потребителски паричен кредит №***/22,06,2009 г.
между длъжниците и ***, и договор за цесия от 18,01,2016 г. Срещу издадената ЗИ е
подадено възражение по чл.414 от ГПК от двамата длъжници, чрез адв.Л.Т. от ПАК, в което
е посочено, че вземането е погасено по давност.
От правна страна договорът е съглашение, което изисква съвпадането на две
противоположни по посока и съвпадащи по съдържание волеизявления. Той е сключен след
постигане на съвпадение на насрещните волеизявления на страните по основните му
елементи. Съдът приема, че сключеният договор за потребителски кредит с ответниците
напълно отговаря на законовите изисквания и съдържа всички изискуеми реквизити
изискуеми по закон. Към момента на подписване на процесния договор от страна на
ответниците всички полетата са попълнени, в това число и параметрите на кредита и
данните на кредитополучателите. Подписването на договора от страна на ответниците
предполага, че те са прочели подписания от тях договор.
Безспорно е, че договорът за паричен кредит /договор за заем/ намира своята
материалноправна обосновка в разпоредбите на чл.240 и сл. от ЗЗД. Той се характеризира
като реален, каузален, едностранен договор, като в конкретния случай е материализиран в
писмена форма, подписан е от представител на *** и от ответниците, като редовността и
авторството на подписите не са оспорени в хода на съдебното дирене. Задължение на
заемателя е да върне сумата в уговорения срок, да заплати уговорената в писмено сключения
договор възнаградителна лихва, а в случай на забава да заплати и съответно обезщетение за
забава на кредитора.
От приложения Договор за цесия от 18,01,2016 г. и Потвърждение към него е видно, че
кредитодателят е прехвърли на ищеца вземането си, произтичащо от процесния договор
№***/22,06,2009 г.
Ищецът твърди, че до настоящият момент ответника не е му е изплатил изцяло сумите
по цитирания по-горе договор за кредит, респективно по договора за цесия. По правната си
същност това е твърдение за отрицателен факт и освобождава ищеца от тежестта на
доказването му. Ответниците не ангажират доказателства за плащане на претендираната
сума, а от СИЕ се установява и размерът на неплатената главница.
Ответниците чрез процесуалния си представител са направили възражение за изтекла
погасителна давност още в подаденото по чл.414 от ГПК възражение, което съдът следва да
3
обсъди на основание т.11а от ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Правят такова и в
последното съдебно заседание, като се сочи, че са изминали повече от пет години, считано
от настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, като се сочи, че тази предсрочна
изискуемост е настъпила автоматично, считано от датата на първата просрочена вноска.
Съдът счита, че направеното от ответниците възражение е частично основателно. Видно от
Договора за кредит, в чл.15 страните са уговорили, че „…при непогасяване изцяло или
отчасти на която и да е вноска от главницата или лихвата по кредита, както и при
неизпълнение на което и да е друго задължение по настоящия договор, вземането на Банката
за възстановяване на целия кредит става предсрочно изцяло изискуемо, без да се прекратява
действието на договора. Изискуемостта настъпва, без да е необходимо каквото и да е
волеизявление на страните…”. Клаузата на чл.15 от Договора е в интерес на кредитора и
представлява негово право, което той може да упражни и да обяви целия кредит за изцяло и
предсрочно изискуем, но може и да не упражни това свое право. Единствено и само в
правомощията на кредитора е преценката дали ще обяви кредита за предсрочно изискуем.
Независимо от уговорката, че изискуемостта настъпва без волеизявление на страните,
предсрочната изискуемост не е настъпила автоматично към датата на първата просрочена
вноска 22,07,2009 г., съгласно разясненията, дадени в ТР №4/18,06,2014 г. на ОСГТК на
ВКС по тълк.д. №4/2013 г. - т.18 от същото. В мотивите към т.18 ВКС е приел, че
предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва при
наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащане и упражненото от
кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Постигнатата в договора
предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други
обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и кредиторът може да събере вземането
си и без да уведомява длъжника, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че
упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и това волеизявление да е
достигнало до длъжника-кредитополучател. Съгласно т.18 от цитираното ТР, в хипотезата
на предявен иск по чл.422 от ГПК вземането, произтичащо от банков кредит става
изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си на направи кредита предсрочно
изискуем, като това право на кредитора следва да е упражнено преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Последователна и непротиворечива е по-
новата практика на ВКС, че волеизявлението на кредитора за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита може да се съдържа в исковата молба, в която хипотеза това
волеизявление се счита надлежно връчено на ответника - дължник с получаване на препис
от ИМ и приложенията към нея. В конкретната хипотеза както старият кредитор - цедент
***, така и цесионера “***, на когото е прехвърлено вземането по процесния потребителски
кредит, не са се възползвали от правото си по чл.15 от Договора да обявят кредита за
предсрочно изискуем, въпреки че обективните предпоставки за това са били налице към
22,07,2009 г. Такова изявление не е направено от кредитора нито преди подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК, нито се съдържа в исковата молба по чл.422 от ГПК, за да се
приеме, че в хода на съдебното производство е настъпила предсрочна изискуемост на
цялото вземане. Към днешна дата цялото вземане по договора е изискуемо, но не поради
4
настъпила предсрочна изискуемост на кредита, доколкото такава не е обявена от кредитора,
а поради изтичане срока на договора. Падежът на последната погасителна вноска е изтекъл
на 22,03,2017 г., от който момент цялото вземане по кредита е станало изискуемо. След като
кредиторът не е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем,
предсрочната изискуемост не е настъпила автоматично към дата 22,07,2009 г. съгласно чл.15
от договора.
Заявлението по чл.410 от ГПК е подадено на 01,12,2020 г., от който момент се счита
предявен и искът по чл.422 от ГПК. Вземането за главницата за част от падежиралите
вноски - за периода от 22,07,2009 г. до 01,12,2015 г. е погасено по давност, тъй като е
изтекъл петгодишния период, съгласно чл.110 от ЗЗД, от падежа на всяка вноска до
завеждане на ИМ – 01,12,2020 г. Използвайки заключението на ВЛ, на основание чл.162 от
ГПК съдът изчисли, че главницата за горепосочения период, погасена по давност, е в размер
на 1893,95 лева. За тази сума, представляваща главница по вноски с настъпил падеж за
периода 22,07,2009 г. – 01,12,2015 г., вземането е погасено по давност и искът по чл.422 от
ГПК следва да се отхвърли като погасен по давност. В останалата част – за разликата над
1893,95 лева до 2600,00 лева искът по чл.422 от ГПК е основателен и доказан и следва да
бъде уважен. За тази част от главницата е установено безспорно, че вземането е изискуемо и
дължимите суми не са заплатени от ответниците-кредитополучатели, като вземането не е
погасено по давност. За разликата от 2600,00 лева до претендираните 2635,00 лева искът е
неоснователен и недоказан, тъй като както от представените писмени доказателства, така и
от заключението на ВЛ се установи, че усвоената кредитна сума е в размер на 2600,00 лева и
по делото не се установи основание за начисляването на 35,00 лева към главницата на
кредита.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца
сторените от него деловодни разноски съразмерно с уважената част от иска. Ищецът е
сторил разноски в исковото производство за ДТ в размер на 44,54 лева и 180,00 лева за
депозит за ВЛ, или общо разноски в размер на 224,54 лева, от които ответниците му дължат
разноски в размер на 60,63 лева съразмерно с уважената част от иска. Ответниците също
имат право на разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Същите са претендирали
50,00 лева за адвокатско възнаграждение, като следва да се отбележи, че възражението на
проц.представител на ищеца за прекомерност е неоснователно, доколкото заплатеното
адв.възнаграждение е под минимума, определен в Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Ето защо ищецът следва да бъде осъден да заплати на
ответниците разноски съразмерно с отхвърлената част от иска в размер на 36,50 лева.
С оглед разпоредбите на т.12 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК, съдът следва да се произнесе и за
дължимостта на разноските, направени в заповедното производство. Ето защо следва
ответниците да заплатят на ищеца и сумата от 14,00 лева – деловодни разноски от
заповедното производство съразмерно с частта на вземането, за която се установи, че
съществува.
Воден от горното, съдът
5
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422, ал.1 вр.чл.415 от ГПК, че С. В. ХР. ,
ЕГН **********, от ***, и М. ПР. ХР. , ЕГН **********, от ***, дължат солидарно на
„***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от Р.И.М. – Т. -
управител, сума в размер на 706,05 лева, падежирала и непогасена главница /за периода
01,12,2015 г. – 22,03,2017 г./ по договор за кредит №***/22,06,2009 г., ведно със законната
лихва от депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК в съда – 01,12,2020 г., за която е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№6471/2020 г. на ПлРС, КАТО за разликата до
претендираната главница от 2600,00 лева ОТХВЪРЛЯ предявения иск като
ПОГАСЕН ПО ДАВНОСТ, а за разликата от 2600,00 лева до претендираните 2635,00
лева отхвърля предявеният иск като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК С. В. ХР. , ЕГН **********, от ***, и М. ПР.
ХР., ЕГН **********, от ***, да заплатят солидарно на „***, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление ***, представлявано от Р.И.М. – Т. - управител, сторените по делото
разноски в исковото производство в размер на 60,63 лева - съразмерно с уважената част от
иска.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК „***, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление ***, представлявано от Р.И.М. – Т. - управител, ДА ЗАПЛАТИ на С. В. ХР. ,
ЕГН **********, от ***, и М. ПР. ХР. , ЕГН **********, от ***, направените деловодни
разноски в исковото производство съразмерно с отхвърлената част от иска, в размер на
36,50 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК С. В. ХР. , ЕГН **********, от ***, и М. ПР.
ХР., ЕГН **********, от ***, да заплатят солидарно на „***, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление ***, представлявано от Р.И.М. – Т. - управител, сторените по делото
разноски в заповедното производство в размер на 14,00 лева - съразмерно с частта от
вземането, за която се установи, че съществува.
Решението подлежи на обжалване пред ПлОС в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
6