РЕШЕНИЕ

 

Гр. София, 21.12.2020 г.

В  И М ЕТ О  Н А  Н А Р О Д А

 

         СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV „Д” въззивен състав, в публичното заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:

                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЗДРАВКА ИВАНОВА

      ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

                                                                     ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 13679 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

С Решение  № 120660 от 21.05.2019 г., постановено по гр. д. № 6457/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 29 състав е признал за установено на основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 538, ал. 1, вр. чл. 535 ТЗ, че Н.С. Н., с ЕГН ********** и адрес ***, дължи на М.В. И., с ЕГН ********** и адрес ***, сумата в размер на 2 500 лева - дължима по Запис на заповед, издаден на 20.11.2016 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 85377/2017 г., по описа на СРС, 29 състав. С решението ответницата Н.С. Н., с ЕГН ********** и адрес ***, е осъдена да заплати на М.В.Й., с ЕГН ********** и адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 510 лева - разноски в исковото производство и сумата в размер на 50 лева - разноски в заповедното производство.

Решението на СРС е обжалвано в срока по чл.259 от ГПК от ответницата Н.С. Н., чрез пълномощника си адв.И., който поддържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие със задължетилнети указания на т.17 от Тълкувателно решение № 4/2014 година и константната съдебна практика по чл.290 от ГПК. По-конкретно се поддържа, че при направено от ответницата в отговора на ИМ възражение за безпаричност на записа на заповед , доколкото същият е издаден единствено за обезщетение за вземане по твърдения за неформален договор , издателят следва да конкретизира това твърдение чрез посочване на обстоятелствата, при които длъжникът е издал ценната книга и в този случай тежастта да доказване е на издателя. неправилно първоинстанционният съд е заключил, че ищецът не е ангажирал доказателства относно възникване на вземането по записа на заповед, както и свързаното с него заемно правоотношение. Излага доводи, че в конкретния случайи е налице и заплаха в резултат на която е подписана процесната ценна книга. Моли съда решението на СРС да бъде отменено и предявения иск да бъде отхъврел. Претендира разноски.

Въззиваемият в отговора на въззивната жалба оспорва въззивната жалба по подробни изложени в нея съображения.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като решаващият въззивен състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. По доводите във въззивната жалба следва да бъде отбелязано и следното:

Предявеният пред първоинстанционният съд иск е установителен, при правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 44 ЗЗД, вр. чл. 535 ТЗ за признаване за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата в размер на 2 500 лв., представляваща задължение по запис на заповед от 20.11.2016 г

Производството се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на заявителя М.В.Й..  Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.

Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявения установителен иск.ове.

Ищецът в исковата молба твърди, че ищецът и ответницата са бивши съпрузи. Твърди се, че за периода от м.01.2016 г. до м. 10.2016 г. ищецът е предоставил в заем на ответницата сумата от 2500 лв. за ремонт на имот в с.Владо Тричков, общ.Своге, ползван от бившите съпрузи като семейно жилище, който бил собствен на съпругата. При развода с ответницата, за да е по-спокоен за дадените пари, тя предложила да му подпише запис на заповед, с който била обезпечена главницата по заема. Поради неизпълнение от страна на ответницата на падежа, е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, като в негова полза са били издадени заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 13.12.2017 г. и изпълнителен лист от 13.12.2017 г. по ч.гр.д. № 85377/2017 г. по описа на CPC, I ГО, 29 състав за сумата в размер на 2 500 лв., представляваща задължение по запис на заповед от 20.11.2016 г.

Ответникът е подал в законоустановения срок отговор на исковата молба, в който твърди, че имотът в с.Владо Тричков, общ.Своге бил закупен от нея с парите от продажбата на неин собствен имот и банков кредит. Твърди, че със същите средства бил извършен и ремонта и обзавеждането на къщата. Твърди, че записът на заповед подписала, тъй като това било поставеното от ищеца условие да напусне жилището, поради влошените им отношения, като ищецът нямало да чупи и унищожава повече имуществото й, което според него му принадлежи.

Законосъобразен е извода на СРС, че за уважаването на иска по чл. 538, ал. 1, вр. чл. 535 ТЗ е необходимо ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на следните предпоставки: че има качеството на поемател по процесната ценна книга, издадена от ответника, че същата удостоверява в негова полза изискуемо вземане (настъпил е срокът, в който ответницата е трябвало да погаси задължението по записа на заповед), както и неговия размер.

От представената по делото ценна книга се установява, че на че на  20.11.2016 г. ответницата е издала запис на заповед, с който се е задължила да заплати на ищеца сумата в размер на 2 500 лева, като е уговорен падеж - 30.11.2017 г.

За да породи изпълнителна сила записът на заповед трябва да съдържа предписаните в разпоредбата на чл. 535 от ТЗ реквизити, като тяхната кумулативна наличност обуславя действителността на менителничния ефект. Записът на заповед като абстрактна ценна книга на заповед представлява едновременно основание и доказателство за пораждане на паричното вземане в полза на ремитента (поемателя) или на последния джиратар, което е материализирано в менителничния ефект. За да е редовен записът на заповед от външна страна е необходимо самият документ да е назован „запис на заповед“, както и в самия текст на същия да е изписан изразът „запис на заповед“, както предписва правната норма, регламентирана в чл. 535, т. 1 ТЗ.

Настоящият състав възприема изложеното от СРС, че представената по делото ценна книга на заповед се установява, че тя удостоверява действително поето менителнично задължение. Записът на заповед е действителен, тъй като в този документ са обективирани всички изискуеми от закона клаузи (реквизити) – съдържа се наименованието „запис на заповед“, както в заглавието на акта, така и в неговия текст. Налице е безусловно обещание за заплащане на определена парична сума от издателя в размер на 2 500 лева. Менителничният ефект е подписан от издателя, като са посочени и мястото на издаване - гр. София, ж.к. „*******. Посочена е и дата на издаване на документа - 20.11.2016 г., както и падеж - 30.11.2017 г., настъпил преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение.

Въззивната инстанция споделя извода на СРС, че в конкретния случай  е налице е редовна ценна книга с всички предвидени в разпоредбата на чл. 535 ТЗ реквизити, като ответницата не оспорва автентичността на подписа си като издател.

Основният спорен по делото въпрос е свързан с наведените от ответницата общи възражения от една страна, за недължимост на сумата по записа на заповед поради липса на каузално правоотношение, а от друга - че самата сделка е унищожаема, поради упражнена принуда при издаването му по смисъла на чл. 30 ЗЗД.

Съгласно т.17 на ТР № 4 / 2014 год. ищецът - поемател по запис на заповед, за съществуване вземането по която предявява иска по чл. 422 ал.1 ГПК, не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение във връзка с което е издаден записа на заповед. С въвеждането на такова твърдение от някоя от страните в производството по чл.422 ал.1 ГПК, подлежи на доказване и каузалното правоотношение, но само доколкото възраженията, основани на това правоотношение,биха имали за последица погасяване вземането по записа на заповед. По правилото на чл.154 ал.1 от ГПК всяка от страните доказва фактите на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи за претендираното, съответно отричаното право. Именно във връзка с разпределение тежестта на доказване, съгласно чл.154 ал.1 ГПК и основанието на вземането на ищеца - абстрактна правна сделка,изрично в мотивите към т.17 на ТР № 4 / 2014 год. на ОСГТК на ВКС се приема, че ищецът - кредитор, сочещ обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузално правоотношение, доказва вземането си, основано на менителничния ефект. Не би могло да се вмени в тежест на кредитора - поемател по записа на заповед, установяването на обстоятелство, за позоваване на което няма изначален правен интерес в производството по чл.422 ал.1 от ГПК, съгласно преждепосоченото в мотивите на Тълкувателното решение: че не следва да сочи и доказва връзка между абстрактното с конкретно каузално правоотношение. Твърдението му за кауза в процеса е обуславящо единствено за предмета на защитата на ответника - длъжник по записа. Ако той би потвърдил същата кауза, на доказване биха подлежащи само релативните му възражения за несъществуване или погасяване на вземането. Ако би твърдял различна кауза, съгласно Тълкувателното решение, всяка от страните доказва твърдяната от нея кауза. Доказването на каузата на ищеца в този случай, обаче, в съответствие с мотивите на т.17 в цялост, се обуславя не от основанието на иска, а от осъществяваната от ответника защита и цели да обори доказвана от ответника, различна от действителната, каузална причина за издаването на ефекта, респ.недължимост на вземането на това основание, предвид правопогасяващи, правоизключващи или правоунищожаващи възражения.

Ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение, от установяване на каузална причина за издаване записа на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на ответника, в случай че същият би твърдял и доказвал различна от действителната каузална причина за издаване на менителничния ефект. За посочването на кауза, но недоказването й, ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на абстрактната правна сделка, независимо от защитата на ответника .

Недоказването от ищеца на сключено с ответника каузално правоотношение,  посочен като причина за издаване на менителничния ефект, не съставлява основание за отхвърляне на иска при констатирана редовност на записа на заповед и независимо от предмета на защитата на ответника. Предмет на делото по предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотеза на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. Ищецът - кредитор доказва вземането си, основано на записа на заповед, като при липса на релативно възражение от ответника, към която се приравнява и общото възражение на ответника за безпаричност на ценната книга, вкл. в случаите на разкрита в исковата молба обезпечителна функция на менителничния ефект, ищецът - поемател не е длъжен да доказва възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение. В този смисъл са Решение № 248 от 23.01.2015 г. по търг. д. № 3437/2013 г. на Върховен касационен съд Решение № 15 от 16.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 1484/2015 г., I т. о., ТК.

Затова законосъобразен е изводът на  първостепенният съд, че ищецът е доказал вземането си, основано на редовен менителничен ефект, като направените от ответницата оспорвания съдът приема за общи такива, доколкото в отговора на исковата молба не се твърди наличието на други каузални правоотношения между издателя и поемателя, за обезпечаване на вземането по които е издаден процесния менителничен ефект.

Второто възражение на ответницата е, че е била принуден да издаде ценната книга чрез заплашване от кредитора /основание по чл.30 от ЗЗД/. Фактическият състав на заплашването като институт на гражданското право изисква да е сключена сделка; едната страна по сделката да я сключва въз основа на основателни страхови представи за предстоящо неблагоприятно изменение на обективната действителност за страната или за нейни близки, причиняването на което зависи от заплашващия и този основателен страх да е предизвикан от другата страна или от трети лица. Възбуждането на страх трябва да е в нарушение на морала или на добрите нрави и да противоречи на закона и именно той да е оказал въздействие върху страната при подписването на договора.

За установяване на факта на заплаха, ответницата е ангажирала гласни доказателства, чрез разпит на свидетелката Е.Й., дъщеря на ищеца от първия му брак, понастоящем живуща при ответницата. Изложеното от свидетелката, се основава на преразказаното от ответницата, тъй като свидетелката не твърди да е присъствала на подписването на процесния запис на заповед. В показанията си същата посочва: „...спомням си, вечерта, когато ... се качи горе на втория етаж и ми каза, че му подписала сума, за да се изнесе баща ми. Каза: „Баща ти ще се изнесе, направих това, което иска“. При разпита свидетелката не споделя за упражнено физическо или психическо въздействие от страна на ищеца към ответницата, което да е провокирало страх у лицето, че ще бъде извършено деяние, годно да изложи на опасност живота, здравето, честта, имота на заплашения или близък, и което да е въздействало върху волята на ответницата при подписването на процесната ценна книга, извън изложените твърдения за влошените взаимоотношения между страните, довели и до последващия им развод.

Затова законосъобразен се явяввя извода на СРС, че при установено наличие на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение, предявения иск за сумата в размер на 2500 лева, е основателен.

В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди обжалваното решение.

С оглед изхода на делото предвъззивната инстанция на въззиваемата страна следва да бъдатэприсъдени сторените по делото разноски в размер на 405 лв., представляващи възнаграждение за един адвокат съобразно Договор заправна защита и съдействие от 05.11.2020 г.

При тези мотиви, Софийски градски съд

 

                                                   Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение  № 120660 от 21.05.2019 г., постановено по гр. д. № 6457/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 29 състав, вкл.в частта за разноските.

ОСЪЖДА Н.С. Н., с ЕГН ********** и адрес ***, да заплати на М.В. И., с ЕГН ********** и адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сторените пред СГС разноски в размер на 405 лв., представляващи възнаграждение за един адвокат съобразно Договор заправна защита и съдействие от 05.11.2020 г.

Решението не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 от ГПК.

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                          ЧЛЕНОВЕ:1.                   2.