СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV „Д“
въззивен състав, в публично съдебно на двадесет и четвърти октомври през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
Мл. съдия: БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от мл. съдия Коева в.гр.дело № 2116 по описа за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
С решение № 561913 от 14.12.2018 г.,
постановено по гр. дело № 34211 по описа за 2016 г. на СРС, ГО, 173-и състав е
уважен предявеният от М. М.Ж.отрицателен установителен иск с правно основание
чл. 124 ГПК срещу ответника “Ч.Е.Б.” АД, като е признато за установено между
страните, че ищцата не дължи на ответното дружество сумата от 4 542,82 лв. – представляваща
стойността на доставена електрическа енергия в периода м. 12.2009 г. – м.
04.2012 г. до топлоснабден имот – къща в гр. София, ул. “*******, кл. №
********* .
Решението на първоинстанционния съд
в частта, с която предявения отрицателен установителен иск е бил уважен за
сумата от 3611,11 лв. като необжалвано е влязло в законна сила.
Решението е обжалвано с
въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство - "Ч.Е.Б.”
АД в частта, с която искът е уважен за сумата над 3611,11 лв. като недопустимо.
Въззивникът поддържа, че дружеството – ответник никога и по никакъв начин не
е претендирало по-висока сума от 3611,11
лв., поради което ищцата не е имала
правен интерес за предявяване на иск над посочената сума. Във въззивната жалба
са релевирани твърдения за недопустимост на отрицателен установителен иск за
погасяване по давност на суми, тъй като при платена сума, ищецът би имал защита
само с осъдителен иск, а не с отрицателен установителен иск. Искането към съда
е да обезсили първоинстанционното решение в обжалваната част, евентуално да го
отмени. Претендира разноски направени пред двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263 от ГПК ответникът по
жалбата –е депозирала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба, като
излага подробни съображения в подкрепа на допустимостта и основателността на
предявения иск. Твърди се, че за нея е бил налице правен интерес да установи
недължимостта на сумата в размер от 4542, 82 ля., тъй като захранването в имота
е било преустановено и дружеството отказва да го възстанови до заплащане на
сумата. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид становищата на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269, изр.1 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част. Съобразно разпоредбата на чл. 269, изр.2 от ГПК по отношение правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е
обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно има
правомощие да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби,
приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания с
ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС- т.
Настоящият съдебен състав
приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователни твърденията на въззивнка
за липса на правен интерес за ищеца да води иск за недължимост на сумата над
3611,11 лв. С исковата молба по делото е депозирана справка за дължими суми,
съгласно която ответното дружество претендира сума в размер на 4 542, 82 лв.
Ищцата е обосновала правния си интерес от провеждане на отрицателния
установителен иск именно с претендираните от ответното дружество суми и с
факта, че електрозахранването до процесния обект е било преустановено, който
факт е безспорен между страните. В законоустановения срок е постъпил отговор на
исковата молба от страна на ответника, в който са развити подробни теоретични
съображения за недопсутимост въобще на отрицателен установителен иск поради
изтекла погасителна давност, в същия лиспва оспорване на приложените по делото
писмени доказателства, вкл. и приложената справка със задължения, поради което
релевирането им в по-късен етап се явява преклудирано. Следва да се отбележи,
че ответното дружество е депозирало молба на 08.10.2018 г. ведно, с която са
приложени 5 бр. фактури, отразяващи потребено количество електрическа енергия
издавани в процесния период за задължения на ищеца, общия сбор на които се
равнява на 4587,92 лв., който сбор надхвърля исковата сума.
Наведените възражения
за плащане на сумата в размер на 976,81 лв. от ищцата по фактура от 11.02.2010
г. са заявени от ответника едва във въззивната жалба, поради което не следва да
бъдат обсъждани.
Не могат да бъдат
споделени и твърденията на ответника, че не е бездействал, а ел. захравнането на ищцата е било
преустановено. Съгласно разпоредбата на чл. 116 ЗЗД, давността се прекъсва: с
признаване на вземането от длъжника; с предявяване на иск или възражение или на
искане за почване на помирително производство; ако искът или възражението или
искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не
се смята прекъсната; с предприемане на действия за принудително изпълнение. В
първоинстанционното производство ответникът не е агажирал доказателства за
прекъсване на давността, поради което законосъобразно СРС е приел, че
претендираните суми са погасени с изтичане на законоустановения срок.
В подадената въззивна жалба не се съдържат други
конкретни доводи обосноваващи неправилност на първоинстанционното решение, а
съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, проверката за правилност, до
която въззивният съд се ограничава е само до релевираните с въззивната жалба
доводи, като нормата е императивна, и предписва на въззивния съд дължимо
поведение, от което той не може да се отклонява. Конкретните пороци на
първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения и искания
на жалбоподателя обуславят обхвата на необходимите действия, които въззивният
съд трябва да извърши, за да поправи неправилните изводи и да ги замени с
правилни, когато постановява собственото си решение по спора. Изложеното
схващане е застъпено и в задължителната съдебна практика обективирана в
Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г., постановено по т. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед на гореизложеното и доколкото
в случая не е налице императивна материалноправна норма, която въззивния съд
следва да приложи, правомощията на въззивната инстанция са изчерпани.
С оглед гореизложеното и поради съвпадане на крайните изводи с тези на
първоинстанционния съд, то обжалваното решение на СРС следва да бъде
потвърдено.
По отношение на разноските в настоящото производство:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна М. М.Ж..
Съгласно договор за правни услуги от 07.02.2019 г., същата е направил разноски
за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 420 лв., платени в брой в
деня на подписване на договора, който служи за разписка за последното. Съгласно
т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012 на
ОСГТК на ВКС, 1 съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат,
когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан
начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят
доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното
плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. Съдът
намира за основателно направеното от процесуалния представител на въззивника възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй като делото не се отличава
с висока фактическа и правна сложност, приключило е с провеждането на едно
открито съдебно заседание, на което не е присъставл процесуалния представител
на въззиваемият, с оглед на което възнаграждението следва да бъде определено
съобразно предвидения минимален размер съгласно НМРАВ, а именно 300 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 561913 от 14.12.2018 г., постановено по гр.
дело № 34211 по описа за 2016 г. на СРС, ГО, 173-и състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА "Ч.Е.Б." АД с ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:*** да заплати на М. М.Ж., ЕГН ********** сумата от 300 лв.
– адвокатско възнаграждение за пред въззивната инстанция, на осн. чл. 273 вр. чл. 78, ал.3 от ГПК.
Решението не подлежи на обжалване.