РЕШЕНИЕ
№ 258
гр. Велико Търново , 17.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на двадесет
и пети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Георги Драгoстинов
Членове:Ирена Колева
Любка Милкова
при участието на секретаря Галина Д. Занчева
като разгледа докладваното от Ирена Колева Въззивно гражданско дело №
20214100500304 по описа за 2021 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е въз основа на въззивна жалба на М. ИЛ. Д., ЕГН **********, с адрес град
В. Т., ул.“Д. Ч.“ № ..., вх.В, ап.24, против Решение № 261/01.03.2021г. по гр.дело №
2642/2020г. по описа на Районен съд-В. Т., с което първоинстанционният съд се е
произнесъл по иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД, предявен срещу него от „С.“
ООД – град Д.. С обжалваното решение съдът е уважил исковата претенция и е осъдил
ответника да заплати на ищеца сумата от 1 808.85 лв., представляваща платено обезщетение
за неспазено предизвестие по чл.220 ал.1 от КТ, като получена на отпаднало основание,
ведно със законната лихва от 14.12.2020г. до окончателното изплащане. Жалбоподателят
счита, че постановеният съдебен акт е неправилен поради постановяването му в
противоречие с материалния закон. Излага, че съдът е дал неправилна правна квалификация
на предявения срещу него иск, тъй като спорът е трудов и в КТ съществува правна норма,
разписана от законодателя в чл.271 ал.1 КТ, съгласно която не дължи връщане на
полученото от него обезщетение за неспазено предизвестие поради това, че го е получил
добросъвестно. Прави искане за отмяна на обжалваното решение и вместо него
постановяване на друго, с което предявеният иск бъде отхвърлен. Претендира разноски за
въззивното производство.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещната страна не е подала отговор на въззивната
1
жалба и не е взела становище по нея.
В хода на проведеното съдебно заседание страните не са се явили. Въззивникът, чрез
процесуалния си представител по пълномощие, поддържа в писмен вид изразените във
въззивната жалба оплаквания срещу обжалваното решение, както и направеното с нея
искане за отмяната му. Поддържа претенцията си за разноски съгласно представен списък по
чл.80 ГПК.
Въззиваемата страна изразява в писмен вид позицията си по спора, като оспорва
подадената жалба, намира за неоснователни наведените в нея оплаквания и моли за
постановяване на решение, с което обжалваният първоинстанционен акт бъде потвърден,
като правилен и законосъобразен. Прави искане за присъждане на разноски за въззивното
производство, изразяващи се в заплащане на възнаграждение на упълномощения адвокат.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна,
против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се
разгледа по същество. Съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК въззивният съд следва
да извърши служебна проверка относно валидността и допустимостта на обжалваното
решение. Съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата
нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на
съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални
нарушения, обуславящи неговата недопустимост.
За да се произнесе по спора, настоящият съдебен състав намира следното:
Подадена е била искова молба от „С.“ ООД срещу М. ИЛ. Д. с правно основание чл.55
ал.1 пр.3 ЗЗД, с която е направено искане за осъждане на ответника да заплати на
дружеството сумата от 1 808.85 лв., представляваща платено обезщетение за неспазено
предизвестие по чл.220 ал.1 от КТ, като получена на отпаднало основание, ведно със
законната лихва от 14.12.2020г. до окончателното изплащане. В нея са изложени твърдения
за наличието на трудовоправно отношение между страните за времето от 03.10.2011г. до
06.02.2018г., когато същото било прекратено със заповед за уволнение, издадена от
управителя на дружеството-работодател „С." ООД и на работника било изплатено
обезщетение по чл.220 ал.1 КТ за неспазено предизвестие в горепосочения размер. Посочено
е, че заповедта била оспорена по съдебен ред и с влязло в законна сила съдебно решение по
гр.дело № 527/2018г. по описа на ВТРС уволнението било признато за незаконно, заповедта
отменена и в полза на ищеца присъдено обезщетение по чл.225 КТ за времето, през което е
останал без работа поради незаконното уволнение, изплатено му изцяло в присъдения
размер. Изложено е, че заплатеното по повод уволнението обезщетение по чл.220 ал.1 КТ за
неспазено предизвестие се явява получено на отпаднало основание, поради което ответникът
дължи връщането му, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до
окончателното изплащане.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е подал писмен отговор на ИМ, в който е
оспорил предявения иск, включително и по размер.
За да уважи предявения иск, районният съд е приел, че от доказателствата по делото се
установява факта на получаване на обезщетението за неспазено предизвестие в размер на
сумата от 1 808.85 лв. от страна на ответника и че основанието за заплащане на същото –
прекратеното ТПО, е отпаднало с отмяна на заповедта за уволнението на ответника с
влязлото в законна сила съдебно решение, поради което то се явява платено на отпаднало
основание и ответникът дължи връщането му.
2
Съдът, след анализ на събраните по делото пред първата инстанция доказателства, по
вътрешно убеждение и въз основа на закона, в предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата, достигна до следните правни изводи:
По делото е установено, че със Заповед № 22 и Заповед № 23, и двете от 06.02.2018г.,
трудовото правоотношение между „С.“ ООД и М. ИЛ. Д., заемащ длъжността „търговски
представител“ е било прекратено, като на последния е било начислено на основание чл.220
ал.1 КТ обезщетение за неспазено предизвестие в размер на 1 808.85 лв. Последното е
изплатено на работника по банков път, видно от представено платежно нареждане от
12.03.2018г., ведно с останалите начислени суми съгласно фиш за работна заплата за
м.февруари 2018г. С влязло в законна сила на 02.07.2019г. съдебно решение, постановено по
гр.дело № 527/2018г. по описа на ВТРС, посочените по-горе заповеди на работодателя да
били признати за незаконни и съответно отменени, а работникът възстановен на заеманата
преди уволнението длъжност и в негова полза присъдено обезщетение по чл.225 КТ.
При тези данни, предявеният от „С.“ ООД иск за връщане на изплатената като
обезщетение по чл.220 ал.1 КТ сума в размер на 1808.85 лв. се явява основателен, тъй като с
отмяна на уволнителната заповед и възстановяването на трудовото правоотношение между
страните е отпаднало основанието, на което е изплатено обезщетението за неспазено
предизвестие. Последното безусловно подлежи на връщане, защото то е в зависимост от
наличието на законно уволнение. Действително, както е посочил и жалбоподателя, не
подлежат на връщане сумите от трудово възнаграждение и обезщетения по ТПО, когато те
са изплатени неправилно, ако работникът или служителят е бил добросъвестен. Това
означава, че основанието за плащане трябва да е липсвало още в момента на извършването
му /начална липса на основание/, а работникът или служителят да не е знаел за него.
Последващото отпадане на основанието няма отношение към добросъвестността по смисъла
на чл. 271 ал. 1 КТ, защото не може да се отнесе към момента на получаването на сумата.
Като се има предвид така установеното по делото, съдът не приема доводите за
добросъвестност на въззивника при получаване на сумата, поради което не е налице
хипотезата на член 271 ал.1 от КТ. С оглед изложените в ИМ фактически твърдения,
първоинстанционният съд е дал правилна правна квалификация на спорното право, поради
което оплакването в този смисъл във въззивната жалба е неоснователно.
По изложените съображения, предявеният иск се явява основателен и следва да се
уважи изцяло. Идентичен правен резултат е постановил и първоинстанционният съд, чието
решение, като правилно и законосъобразно, следва да се потвърди.
На основание чл.78 ал.3 ГПК въззиваемият има право на поисканите разноски, за които
е представен списък по чл.80 ГПК. Действително направените от страната разноски са за
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 357.00 лв., видно от приложения по
делото договор за правна защита и съдействие, поради което въззивникът следва да бъде
осъден да заплати същите.
Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, В. окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261/01.03.2021г. по гр.дело № 2642/2020г. по описа на
Районен съд-В. Т..
ОСЪЖДА М. ИЛ. Д., ЕГН **********, с адрес град В. Т., ул. “Д. Ч.“ № ..., вх. ..., ап. ...
да заплати на „С.“ ООД, ЕИК ......., със седалище и адрес на управление град В., бул. “В. В.“
3
№ ..., направените от дружеството разноски във въззивното производство в размер на 357.00
/триста петдесет и седем/ лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4