№ 3229
гр. София, 27.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Петър Люб. Сантиров
Членове:Ивета Антонова
Йоана Кр. Кацарска
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20231100506703 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 15199 от 29.12.2022 г., постановено по гр. дело № 44685/2022 г. по
описа на СРС, 145-ти състав, частично са били уважени предявените от „Топлофикация
София” ЕАД срещу В. Б. И. и П. Г. И. пасивно субективно и обективно кумулативно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 150 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, като ответниците са осъдени да заплатят разделно - всеки по 1/2 от сумата от
330.99 лв. - главница, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия
за имот с абонатен номер 291617, находящ се в гр. София, ж.к. „Люлин“ бл. ****, за периода
от м.04.2019 г. до м.04.2020 г., ведно със законната лихва от 18.08.2022 г. до изплащане на
вземането, сумата от 18.91 лв. - главница за извършена услуга дялово разпределение за
периода м.06.2019 г. - м.04.2020 г., ведно със законната лихва от 18.08.2022 г. до изплащане
на вземането, сумата от 74.05 лв. - обезщетение за забава върху главницата за топлинна
енергия за периода от 15.09.2019 г. до 20.07.2022 г., като са отхвърлени иска за главница за
цена на доставена топлинна енергия за разликата над уважения размер от 330,99 лв. до
пълния предявен размер от 716.37 лв. и за периода от м.05.2018 г. до м.03.2019 г. , както и
иска за лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за разликата над уважения
размер от 18,91 лв. до пълния предявен размер от 171.72 лв., както и изцяло иска за сумата в
размер на 4.65 лв., представляваща обезщетение за забава върху таксата за дялово
разпределение за периода от 31.07.2019 г. до 20.07.2022 г.
Със същото решение ответниците са осъдени да заплатят на ищцовото дружество на
1
основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК - сумата от 325.52 лв. - разноски по делото съразмерно
на уважената част от исковете, а ищецът е осъден да заплати на ответника В. И. на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 160,49 лв., представляваща разноски в
производството, а в полза на адв. Д.С. от ВрАК на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от
ЗАдв. сумата от 160,49 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за
безплатно оказана правна помощ.
Срещу така постановеното решение, в частта с която исковете са били частично
отхвърлени е постъпила въззивна жалба от ищеца, чрез процесуалния му представител, в
която са изложени оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите.
Сочи, че по делото е установено, че същите са съсобственици на процесния недвижим имот
и имат качеството на потребители по смисъла на §1, т. 42 ДР на ЗЕ, както и че съгласно чл.
33, ал. 2 от ОУ от 2014 г. същите изпадат в забава след издаването на общата фактура. Моли
съда да отмени решението в обжалваната част и уважи изцяло исковете, както и да присъди
направените по делото разноски.
Въззиваемият ответник е подал отговор на въззивната жалба на ищеца, с който
оспорва същата, излагайки подробни съображения.
Срещу така постановеното решение, в частта, с която исковете са били уважени, е
постъпила въззивна жалба от ответниците, чрез пълномощника им – адв. Д.С., в която са
изложени оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния
съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и
необоснованост на изводите. Поддържа, че СРС не е приложил правилно разпоредбата на
чл. 192а АПК, доколкото с решение № 11603 от 31.07.2019 г. по адм. дело № 13721/2017 г. на
ВАС, VI-тo отделение, потвърдено с решение № 8294 от 26.06.2020 г. по адм. дело №
14350/2019 г. по описа на ВАС, петчленен състав, част от разпоредбите на Наредба № 16-334
от 2007 г. за топлоснабдяването, обн., ДВ, бр. 94 от 2013 г. и Методиката за дялово
разпределение на топлинна енергия в сгради – етажна собственост в редакцията ,
представляваща Приложение към чл. 61, ал. 1 от същата Наредба, действително са обявени
за нищожни или са отменени. Сочи още, че ищецът не е установил по делото, а негова е
доказателствената тежест, че през процесния период между страните е съществувало
облигационно правоотношение. При условията на евентуалност на оплакванията, поддържа
че ищецът не е установил стойността на доставеното количество топлинна енергия,
съответно въз основа на какво е било отчитането, както и че измервателните уреди са годни
такива, доколкото изчисленията на вещото лице били в противоречие с разпоредби от
правото на ЕС и практиката на СЕС. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и
отхвърли изцяло предявените искове.
Въззиваемият ищец не е подал отговор на въззивната жалба на ответниците.
Третото лице помагач на ищеца – „Директ“ ЕООД не е подал отговор на въззивната
жалба и не изразява становище по същата.
2
Жалбите са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в
процеса, като е заплатена дължимата от страните държавна такса за въззивно обжалване,
поради което са допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивните жалби за неоснователни по
следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е
обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.
272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба
доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:
По жалбата на „Топлофикация София” ЕАД:
Противно на поддържаното в жалбата на ищеца първоинстанционният съд е приела,
че ответниците са пасивно материално рлегитимирани да отговарят по исковете, като
частично е уважил, както главните, така и акцесорните искове. По отношение оплакванията,
касаещи акцесорните претенции е приел , че с Решение по Протокол 7/23.10.2014г. на Съвета
на директорите на „Топлофикация София” ЕАД са приети нови общи условия, които са
одобрени с Решение ОУ-1/ 27.06.2016г. на КЕВР на основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като същите
са публикувани през м. 07.2016г. и следователно са влезли в сила м. 08.2016г. (с изтичането
на тридесетдневен срок след публикуването им, арг. от чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Имайки предвид,
че претенциятяа на ищеца обхваща период след влизането в сила на цитираните ОУ, то
съгласно чл. 33, ал. 1 от тях клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят, поради което и не е необходимо изпращането на покана. Що се отнася до цената за
услугата дялово разпределение обосновано и правилно е приел, че липсва предвиден срок за
плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в
забава след покана - арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД, а по делото не са представени доказателства за
отправена покана от кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща
подаването на исковата молба, която да е получена от ответниците, поради което
акцесорната претенция в размер на 4.65 лв. за периода от 31.07.2019 г. до 20.07.2022 г. се
3
явява изцяло неоснователна, както е приел и първоинстанционният съд. Доколкото във
въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания включително и относно размерите на
уважените обектвино съединени главни и акцесорни установителни искове, то в
съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за
правилността на решението в тази му част, поради което жалбата на ищеца се явява
неоснователна.
По отношение жалбата на В. Б. И. и П. Г. И.:
Процесният договор за търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с
конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното
предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в
един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като
общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на
определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ „потребител на
енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на
имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на
топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена
за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни
правоотношения с ищцовото дружество.
Ето защо, противно на поддържаното в жалбата, съобразно цитираната нормативна
уредба, възникването на облигационно правоотношение за битови нужди, не е въз основа на
индивидуален писмен договор, а възниква по силата на закона със собственика или вещния
ползвател на топлоснабдения имот. По делото е представен Договор за продажба на
държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 12.02.1991 г., както
и заверена декларация по чл. 14 ЗМДТ, писмо от СО, район „Люлин“ с per. № 26.01.2018 г.
Предвид оплакването в жалбата следва да се отбележи още, че правото на собственост е сред
основните права на гражданите. Прогласено, гарантирано и защитено в Конституцията на
Република България – арг. чл. 17 от КРБ, чл. 18 от КРБ и чл. 19 от КРБ, като същото е
абсолютно и безсрочно. Следователно ищецът е изпълнил в съответствие с разпоредбата на
чл. 154, ал. 1 ГПК разпределената му като доказателствената тежест, и е установил по
делото обстоятелство, че ответниците са собственици при равни дялове на процесния
недвижим имот – арг. чл. 30, ал. 2 ЗС.
По отношение на дали и какво количество топлинна енергия ищцовото дружество е
доставяло през процесния период следва да се отбележи, че от кредитираното от настоящия
4
състав на съда заключение на вещото лице по изслушаната и приета СТЕ се установява
реално доставената топлинна енергия за процесния период до имота на ответника. Следва
да се отбележи още, че изчисленията през процесния период са извършвани от трето на
процесното материално правоотношение лице – „Директ“ ЕООД, като съгласно
заключението на вещото лице по изслушаната СТЕ стойността на доставената топлинна
енергия е изчислена въз основа на действащата към този момент нормативна база. Посочено
е още, че дружеството, извършващо дяловото разпределение на доставената до абонатите
топлинна енергия в края на всеки отоплителен сезон, изчислява реално доставеното
количество топлинна енергия в съответствие с нормативните изисквания. Конкретната
методология по отчитането и изчисляването на доставената топлинна енергия е описана в
заключението на СТЕ, като съдът изцяло възприема фактическите (доказателствените)
изводи, до които е достигнала тази съдебна експертиза. От друга страна, вещото лице от
допуснатата комплексната СТЕ е анализирало данните, обективирани в главните отчети за
процесните периоди и общия топломер в АС, както и че уредите за топлинно отчитане са
минавали през необходимите и задължителни метрологични проверки. Ето защо са
неоснователни оплакванията в жалбата, тъй като изчисленията са извършени на въз основа
на издадени от ищеца фактури, а въз основа на установените на реалната стойност в
измервателните устройства.
По отношение оплакванията, касаещи необоснованост на заключението на вещото
лице по изслушаната СТЕ поради отмяна на Наредба № 16-334 от 2007 г. за
топлоснабдяването, обн., ДВ, бр. 94 от 2013 г. , следва да бъде посочено, че с решение №
11603 от 31.07.2019 г. по адм. дело № 13721/2017 г. на ВАС, VI-тo отделение, потвърдено с
решение № 8294 от 26.06.2020 г. по адм. дело № 14350/2019 г. по описа на ВАС, петчленен
състав, част от разпоредбите на Наредба № 16-334 от 2007 г. за топлоснабдяването, обн., ДВ,
бр. 94 от 2013 г. и Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради –
етажна собственост в редакцията , представляваща Приложение към чл. 61, ал. 1 от същата
Наредба, действително са обявени за нищожни или са отменени. Съгласно чл. 195, ал. 1 АПК
обаче подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизане в сила на
съдебното решение, т. е. занапред. В ТР № 2/27.06.2016 г. на ВАС е разяснено, че съдебното
решение, с което се обявява нищожност или се отменя подзаконов нормативен акт, няма
обратно действие, поради което с оглед действието занапред на решението на ВАС съдът
приема, че за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2019 г. Методиката представлява приложим
административен акт, поради което и оплакванията в тази насока, включително и за
нарушение на 192а АПК са неоснователни.
Предвид оплакванията за допуснати нарушения на Конституцията на РБ и на правото
на ЕС, следва де се посочи още, че с решение на Конституционния съд № 5/22.04.2010 г. по
к. д. № 15/2009 г. е посочено, че топлоснабдяването на сградите под режим на етажна
собственост неизбежно се извършва чрез инсталация, която се явява обща част на сградата.
Предназначението на сградната инсталация е да отоплява вътрешната част на сградата
етажна собственост, и чрез топлопроводите топлинната енергия да достига до
5
индивидуалните имоти на потребителите. Общите части не могат да бъдат отделени от
сградата по начин да задоволяват нуждите само на някои собственици и титуляри на вещни
права. Потребителите на топлинна енергия в такава сграда могат да имат различни интереси,
включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който
законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на конфликти между
етажните собственици, е „решава мнозинството“. Затова при доставката на централно
отопление в сградите под режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от
всеки отделен етажен собственик (той не би могъл да получи енергията, без да ползва
сградната инсталация като обща част), а от мнозинството етажни собственици, които по
общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярят на права върху
отделни обекти не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или
от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в
сградата.“
В допълнение, с Решение от 5 декември 2019 г. по съединени дела С -708/17 и С-
725/17 Съдът на Европейския съюз (СЕС) прие, че в българската правна уредба, която
задължава собствениците на апартамент в сграда-етажна собственост, присъединена към
система за централно отопление, да участват в разходите за топлинна енергия за общите
части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали
доставката на отопление и не го използват в своя апартамент, не противоречи на правото на
ЕС и в частност на правата на потребителите и регулацията за нелоялните търговски
практики. Напротив, следва сметките за използваната топлоенергия в тези общи части да се
изготвят индивидуално за всеки собственик на обект в сградата, като се изчисляват
пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
Не е налице и нарушение на общностното право /ЕО/. Европейските директиви са
актове, които обвързват по отношение на дължимия резултат, но националните власти
определят формата и начина на въвеждането им в действащото вътрешно право. Те нямат
пряко действие, когато са транспонирани в българското право в срока, указан в тях.
Единствено в хипотезата, при която дадена директива не е въведена в действие в
националното право своевременно, всеки правен субект може да се позове пряко на нейните
разпоредби пред българския съд, който не следва да прилага националните норми, които
противоречат на разпоредбите на директивата.
Настоящият случай обаче не е такъв. На първо място поради условността на нормите
и поради обстоятелството, че Директива 2006/32/ЕО е транспонирана в българското
законодателство чрез Закона за енергийната ефективност- §3 ДР на ЗЕЕ, а нарушение на
разпоредбите на този закон не се твърди и не се установява. След изтичането на посочения в
чл. 18 от директивата срок вътрешното законодателство е съобразено с чл. 13 включително
по отношение топлинната енергия от сградна инсталация, която също е реално консумирана
от потребителите. Освен това чл. 13.1 от директивата изисква осигуряване на индивидуални
измервателни уреди, доколкото това е технически осъществимо. Ето защо, принципът за
6
заплащане на реално потребената енергия е спазен, тъй като е предвидено заплащане на
изравнителни сметки, респ. възстановяване на надвзети суми по изравнителни сметки, а в
случаите не неосигурен достъп потрбителите могат да поискан допълнителен отчет и
изработване на изравнителна сметка по реда на чл.70 ал.5 от наредбата в 3 месечен срок от
получаване на изравнителната сметка вкл. и от определеното от ЕС лице. Следователно
макар и да няма реално определена месечна сума, е налице реална сума за отчетния период,
който в случая е годишен съответнто отоплителен сезон /а в конкретният случай това е
сумата за сградна инсталация/. В този смисъл е и практиката на ВКС, постановена по ред на
чл. 290 ГПК /отм/ - Решение № 507/ 22.01.2013 г., постановено по гр. д. № 1557/2011 г. по
описа на ВКС, IV гр.о.
Доколкото във въззивната жалба на ответниците липсват други конкретни оплаквания
и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение
следва да се потвърди.
Тъй като жалбите на страните са неосновтелни, то разноските следва да останат за тях
така, както са направени.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване
по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 15199 от 29.12.2022 г., постановено по гр. дело № 44685/2022
г. по описа на СРС, 145-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца
„Топлофикация София” ЕАД - „Директ“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7