№ 10537
гр. София, 03.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Б.Р.
при участието на секретаря В.К.
като разгледа докладваното от Б.Р. Гражданско дело № 20231110121410 по
описа за 2023 година
Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.
Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 113235/25.04.2023г. на СРС,
уточнена с Молба, вх. № 166920/13.06.2023г. на СРС, подадена във връзка със Заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена на
02.10.2017г. по ч.гр.д. № 88501/2017г. на СРС.
Ищецът "************" ЕООД чрез адв. А. К., като частен правоприемник на
заявителя „*************“ АД е предявил срещу ответника О. И. В. искове с правно
основание по чл. 422 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПКр, чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, чл. 79, ал. 1 ЗЗД и
чл. 99 ЗЗД за признаване за установено между страните, че ответникът дължи на ищеца във
връзка с Договор за издаване на кредитна карта от 28.10.2013г., сключен с „*********“,
както следва:
3205,56 лева – главница, ведно със законната лихва от подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение /20.12.2017г./ до окончателното ú
изплащане;
668,30 лева – възнаградителна лихва за периода 28.10.2013г.-16.10.2017г.;
386,36 лева – лихва за забава за периода 28.10.2013г.-27.11.2017г.;
45,00 лева – такси за поддържане на разплащателната сметка за периода
28.10.2013г.-27.11.2017г.
Основателността на исковете си ищецът обосновава с обстоятелството, че ответникът
сключил с „*********“ АД – клон България Договор за издаване на кредитна карта от
28.10.2013г. при кредитен лимит от 4800,00 лева. Съгласно договора в полза на банката се
заплащали такси и лихви съгласно утвърдената тарифа. Ежемесечно следвало да се плаща
сума, не по-малка от определената минимална погасителна вноска, определена в месечното
извлечение. Процесните суми останали неплатени и дължими. „*************“ АД била
правоприемник на „*********“ АД, като от своя страна прехвърлила вземанията си спрямо
ответника на „*********“ АД /с предходно наименование „**********“ ЕАД/, което от своя
1
страна ги прехвърлило на ищеца. В насрочените по делото публични съдебни заседания
ищецът се представлява от адв. К. или не изпраща представител. Предявените искове се
поддържат.
В срока за отговор ответникът О. И. В. чрез адв. Ц. Х. – АК-София, е подал Отговор,
вх. № 238906/25.08.2023г. на СРС, с който оспорва предявените искове като неоснователни.
Заявява, че производството е израз на злоупотреба с права, доколкото по изпълнителното
дело, образувано за събиране на сумите по издадената заповед за изпълнение, са удържани
суми в много по-голям размер от заявения по делото, а изпълнителното дело не се
предоставя на разположение на длъжника за запознаване. Оспорва се доказаността на
претенциите на ищеца, включително правоприемството между двете банки, наличието на
валиден договор за кредит, предоставяне на кредитна карта и откриване на сметка. Не било
посочено кои точно вноски и за кой период не е заплатил ответникът. Оспорва се
предсрочната изискуемост да е надлежно съобщена. Той не бил надлежно уведомен и за
цедирането на вземанията. Прави се възражения за нищожност на клаузи от договора поради
противоречието им със ЗЗПотр и ЗПКр. В насрочените по делото публични съдебни
заседания ответникът не се явява, като се представлява от адв. Х., който оспорва
предявените искове, включително в хода на устните състезания.
Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба,
предявените с нея искове и становището и възраженията на ответника в отговора ú,
съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните
правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:
Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен
интерес, а обективираните в нея искове са допустими и следва да бъдат разгледани по
същество. Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено решение или
решение при признание на иска. Участието на „************“ ЕООД като ищец по делото,
заявяващ процесуалната си легитимация като частен правоприемник на заявителя в
заповедното производство „*************“ АД, е допустимо съобразно ТР 4/2013-2014-
ОСГТК, т. 10б.
Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по исковете с
правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПКр, чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, чл. 79, ал. 1 ЗЗД
и чл. 99 ЗЗД е за ищеца. Същият следва да установи при условията на пълно и главно
доказване, че между заемодателя и ответника е възникнало валидно правоотношение по
договор за кредит, правата на кредитодателя по който са му надлежно прехвърлени с
договор за цесия, предоставянето на съответната сума на заемателя по уговорения от
страните начин и задължаване на ответника да я върне, включително размера на дължимата
възнаградителна лихва. В тежест на ищеца е да докаже, че са изпълнени задълженията за
предоставяне на предварителна информация на потребителя, че е получено съгласието на
потребителя за сключване на договора. В тежест на ищеца е да докаже, че клаузите на
сключения договор за заем не са неравноправни, както и че ответникът е бил наясно с
клаузите на договора, т.е. не е въведен в заблуждение. В тежест на ответника и при
доказване на горните факти е да установи погасяване на паричното си задължение. В тежест
на всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни
за себе си правни последици.
Видно от представените по делото заверено копие, на 28.10.2013г. до „*********а“ –
клон България е подадено Заявление-договор за издаване на кредитна карта Динамик Виза
на името на О. И. В.. В договора е налице подпис на титуляря В., като същият е одобрен за
кредитен лимит от 4800,00 лева, който той е приел на 18.11.2013г. Видно от представеното
по делото заверено копие, на 28.10.2013г. О. И. В. е поискал издаването на кредитна карта,
като е одобрен за кредитен лимит от 4800,00 лева, приет от него на 28.10.2023г. При това
положение съдът намира, че между „*********а“ – клон България и О. И. В. е възникнало
2
облигационно отношение по договор за кредит, предвиден за усвояване посредством
издаден паричен инструмент – кредитна карта. Ответникът, за когото бе доказателствената
тежест за това, не установи неавтентичност на описаните документи /че те не са подписани
от О. В./, включително приложените към тях общи условия. В конкретния случай липсва
необходимост от подписване на всяка страница от общите условия, доколкото това
изискване е последващо сключването на договора: нормата на чл. 11, ал. 2 ЗПКр в
съответната си редакция е в сила от 23.07.2014г. /ДВ, бр. 35 от 2014г./.
Неоснователно е и възражението за липса на правоприемство между „*********а“ –
клон България и „*************“ АД. Още през 2016г. в Търговския регистър е вписано
прехвърлянето на търговското предприятие на „*********а“ – клон България на
„*************“ АД. Това обстоятелство съобразно чл. 5 и чл. 9, ал. 2 ЗТРЮЛНСЦ вр. чл.
16, ал. 1 ТЗ се счита за публично известно, включително на третите лица, като за него, с
оглед нормата на чл. 23, ал. 6 ЗТРЮЛНСЦ, липсва необходимост от представяне на нарочни
доказателства. Следователно може да се приеме, че „*************“ АД е станала титуляр
на правата и задълженията на „*********а“ – клон България по процесния договор за
кредит чрез придобиване на търговското предприятие.
Видно от представеното официално заверено копие, с Договор за прехвърляне на
вземания /цесия/ от 27.03.2020г., с нотариална заверка на подписите, „*************“ АД е
продало на „**********“ ЕАД свои вземания, в това число такива срещу О. И. В., включени
в необезпечен портфейл по приложение № 2 към договора. В последствие с Договор за
прехвърляне на вземания /цесия/ от 11.12.2020г., „*********“ АД, с предходно
наименование „**********“, е прехвърлило свои вземания на „************“ ЕООД, сред
които и тези срещу ответника. Поради това съдът счита, че „************“ ЕООД се
легитимира надлежно като титуляр на вземанията срещу ответника. Възраженията на
последния, включително с формален характер досежно договорите за цесия, не могат да
бъдат споделени, тъй като договорите са надлежно изготвени и подписани и в тях или други
доказателства по делото няма индикации, които да могат да обосноват извод за
неавтентичност или преднамерено съставяне със съдържание за нуждите на процеса или за
други цели. Дали цесията е съобщена или не на длъжника би имало значение единствено в
случаи на извършени от него плащания и преценката на евентуалния им погасителен ефект.
Доколкото такива не се твърдят, то фактът, че длъжникът е узнал за цесията евентуално
дори едва с получаването на исковата молба за отговор, не влияе по никакъв начин на
съществуването и дължимостта на вземанията, вече с нов титуляр – цесионера.
Законосъобразното провеждане на изпълнителното производство по издадения въз
основа на заповедта за изпълнение по ч.гр.д. № 88501/2017г. на СРС изпълнителен лист
подлежи на преценка по различен процесуален ред и е извън предмета на настоящото дело.
Ответникът обаче е възразил и за това, че никога не му е предоставян платежният
инструмент - кредитна карта, чрез който се усвоява отпуснатият кредитен лимит.
Действително по делото доказателства в тази насока от страна на ищеца не са ангажирани.
По този начин остава недоказано обстоятелството, че заемодателят е предоставил на
заемателя в заем съответната парична сума, съответно и че именно заемодателят е извършил
транзакциите по списъка, представен към исковата молба. Този извод е верен и по аргумент
от чл. 53-54 ЗПУПС /отм./, разпределящи задълженията и риска при ползването на платежни
инструменти между издателя и ползвателя им. Касае се за хипотеза, приравнена на такава,
при която отпуснатата в заем сума не е доказано да е предоставена на заемателя.
По делото остана също така недоказано, в каквато насока е възразил и ответникът,
как са формирани процесните задължения, за кой период се отнасят, какви плащания са
направени, съответно какви суми са останали неплатени и кога, като в тази насока да са и
възникнали твърдяните в исковата молба права на кредитора. Тази информация не може да
се изведе единствено въз основа на наличните на л. 21-29 разпечатки на транзакции, а
3
доказателства по реда на ГПК за извличане на необходимата информация, било от тях, било
от други източници, не бяха ангажирани. Следва да се обърне внимание и на
обстоятелството, че ищецът претендира сумата от 45,00 лева за такси за поддръжка на
разплащателна сметка /Молба, вх. № 166920/13.06.2023г. на СРС/ за периода 28.10.2013г.-
27.11.2017г. В същото време обаче на л. 20 от делото е налице разпечатка на данни за
задълженията от дата 21.05.2016г. до дата 16.05.2020г., в която са посочени само две такси –
15,00 лева за такса за блокиране на карта/кредитен лимит и 30,00 лева за такса за
администриране на просрочен кредит. Начисляването на подобни суми, особено на такси за
администриране на просрочен кредит, е недопустимо /арг. чл. 33, ал. 1 и чл. 10а, ал. 2 ЗПКр/.
Задължение на ищеца, който претендира установяване наличието спрямо ответника
на задължение у последния за заплащане на парични суми, е да докаже пълно и главно /а не
само вероятно/ основанието, на което се дължат сумите, периода, за който се отнасят, както
и техният размер. Такова доказване по делото не бе проведено: Вероятна основателност на
иска е достатъчна за постановяване на неприсъствено решение /чл. 239, ал. 1, т. 2 ГПК/, но
не и за решаване на делото с решение по общия ред /чл. 235 ГПК/. Това е достатъчно за
отхвърляне на предявените искове като неоснователни, като обсъждането на
останалите доводи на страните и събрани във връзка с тях доказателства се явява
безпредметно, тъй като не са в състояние на обосноват различно крайно заключение по
предмета на спора.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК право на разноски има само страната, в полза на
която е постановен съдебният акт. Съобразно изхода от спора право на разноски по
настоящото дело има само ответникът, който своевременно е заявил претенция в тази
насока, като е представен и списък по чл. 80 ГПК. Съдът следва да се произнесе и по
разноските в заповедното производство.
Ответникът претендира за заповедното производство разноски за заплатен адвокатски
хонорар в размер на 850,00 лева /договорът се намира приложен в папката на в.ч.гр.д. №
1745/2023г. на СГС/. Основателно е възражението за неговата прекомерност. Адекватният
му размер съответства на сумата от 150,00 лева. Възражението се подава по утвърден
образец, не представлява каквато и да е фактическа, процесуална и юридическа сложност и
като цяло е бланкетно – достатъчно е подаването му със съдържащо се в него изявление за
недължимост/оспорване на претендираните суми, при това без каквито и да било мотиви и
доводи. В този смисъл: опр.3262/10.10.2017г.-в.гр.д.3474/2017г.-АпС-София,
опр.255/09.07.2018г.-в.ч.гр.д.315/2018г.-АпС-Велико Търново, опр.872/22.03.2017г.-
в.ч.т.д.199/2017г.-ОС-Варна, опр.431/02.07.2019г.-в.ч.гр.д.219/2019г.-ОС-Шумен, и др.
Лимитите, установени в НМРАВ, не обвързват съда при преценката за прекомерност.
Претендираните разноски от 800,00 лева за адвокатско възнаграждение за исковото
производство, реално заплатено, преценено съобразно фактическата, професионалната и
правната сложност на делото, защитавания по него материален интерес и хода на
производството /подаден е отговор на исковата молба, проведени са пет открити съдебни
заседания, във всяко едно от които адв. Х. се е явявал/, по никакъв начин не може да се
определи като прекомерно и следва да бъде присъдено в полза на ответника.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от "************" ЕООД, ЕИК **********, със
седалище в град София, срещу О. И. В., ЕГН **********, от град София, искове с правно
основание по чл. 422 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПКр, чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, чл. 79, ал. 1 ЗЗД и
4
чл. 99 ЗЗД за признаване за установено между страните, че ответникът дължи на ищеца във
връзка с Договор за издаване на кредитна карта от 28.10.2013г., сключен с „*********“ –
клон България, както следва:
3205,56 лева – главница, ведно със законната лихва от подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение /20.12.2017г./ до окончателното ú
изплащане;
668,30 лева – възнаградителна лихва за периода 28.10.2013г.-16.10.2017г.;
386,36 лева – лихва за забава за периода 28.10.2013г.-27.11.2017г.;
45,00 лева – такси за поддържане на разплащателната сметка за периода
28.10.2013г.-27.11.2017г.
ОСЪЖДА "************" ЕООД, ЕИК **********, със седалище в град София, да
заплати на О. И. В., ЕГН **********, от град София, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
сумата от 150,00 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в
заповедното производство (ч.гр.д. № 88501/2017г. на СРС).
ОСЪЖДА "************" ЕООД, ЕИК **********, със седалище в град София, да
заплати на О. И. В., ЕГН **********, от град София, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
сумата от 800,00 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в
първоинстанционното исково производство (гр.д. № 21410/2023г. на СРС).
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба,
подадена чрез Софийския районен съд в двуседмичен срок от съобщението.
Решението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5