№ 49
гр. Враца , 26.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВРАЦА, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на двадесет и седми април, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Иван В. Никифорски
при участието на секретаря Нина К. Георгиева
като разгледа докладваното от Иван В. Никифорски Гражданско дело №
20201420102322 по описа за 2020 година
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове, както
следва:
- иск с правно основание по чл. 422 ГПК вр. чл. 342, ал. 1 ТЗ вр. чл. 232, ал. 2,
предл. първо ЗЗД за признаване за установено, че ответника В. К. В. дължи на „Мого
България” ООД следните суми: 203,34 лева незаплатена главница по лизингови вноски,
както и сумата от 618,58 лева, представляваща незаплатена възнаградителна лихва по
лизингови вноски по погасителен план от първа (с падеж 10.08.2018 г.) до трета (с
падеж 10.10.2018 г.) включително и четвърта частично (за период от 11.10.2018 г. до
24.10.2018 г.), в общ размер от 821,92 лева.
- искове с правно основание по чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че ответника В. К. В. дължи на „Мого България” ООД
сумите от: 7,72 лв., представляваща неустойка за забавени плащания за периода от
10.08.2018 г. до 26.10.2018 г., както и сумата от 789,96 лева, представляваща неустойка
за прекратяване по вина на Лизингополучателя на договора за лизинг.
- осъдителн иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата от 164, 78 лева,
представляваща разноски за данъчни задължения за лек автомобил марка „********"
модел „******", идентификационен номер на рама **********, per. № *********.
Ищецът „Мого България” ООД e подало заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение срещу В. К. В. за сумите от: 203,34 представляваща
главница за падежирали и незаплатени лизингови вноски по Договор за финансов
лизинг със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив №
***********, дължими за периода от 10.08.2018 г. до 26.10.2018 г.; сумата от 618,58
лева, представляваща възнаградителна лихва за падежирали и незаплатени лизингови
вноски по Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на
собствеността върху лизинговия актив № ***********, дължими за периода от
1
10.08.2018 г. до 26.10.2018 г.; сумата от 7,72 лева, представляваща неустойка за забава
на плащане на лизингови вноски, дължими за периода от 10.08.2018 г. до 26.10.2018 г.;
сумата от 789,96 лева, представляваща неустойка за прекратяване на договора по вина
на лизингополучателя на основание чл.15.5 от Общите условия; сумата от 225,42 лева,
заплатени застрахователни премии по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на основание чл. 8.6 от приложимите Общи условия във вр. с. чл. 345/2/
от ТЗ; сумата от 299,48 лева разходи за възстановяване на лизинговия актив на
основание чл. 14.4 от приложимите Общи условия, ведно със законната лихва, върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 21.04.2020г. до
окончателното й изплащане, както и деловодните разноски – 42,89 лева внесена
държавна и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева.
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК. След
указание до заявителя, последният е предявил установителен иск за вземания, предмет
на издадената заповед за изпълнение.
Ищецът твърди, че на 25.07.2018 г. между „Мого България" ЕООД (с вписана
впоследствие промяна в правната форма в ООД), ЕИК ********* в качеството на
Лизингодател и В. К. В. в качеството на Лизингополучател е сключен Договор за
финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността №***********. В
изпълнение на задълженията си Лизингодателят е придобил собствеността върху
посочения от Лизингополучателя лек автомобил марка „**********" модел „******",
идентификационен номер на рама **************, рег. № ********* и е предоставил
ползването му на Лизингополучателя, за което е съставен приемо - предавателен
протокол от 26.07.2018 г.Лизингополучателят е заплатил авансова вноска и
първоначални разходи по смисъла на приложимите Общи условия, размерът на
финансирането е 6 300,00 лева. Всички съществени условия са подробно описани в
Договора, приетите от клиента Общи условия и приложенията - неразделна част от
Договора. В частност, Лизингополучателят е поел задължение за заплащане на месечни
вноски, както и да използва вещта лично, по предназначение и с грижата на добър
стопанин.Договорен бил срок от 48 месеца, изтичащ на 10.07.2022 г. съгласно
приложения Погасителен план - неразделна част от Договора за финансов лизинг.
Договорен е фиксиран лихвен процент в размер на 39,60 %, съответно размер на
месечни анюитетни вноски от 263,32 лева.
Посочва се, че лизингополучателят не е извършвал плащания по договорения
Погасителен план. Към 24.10.20218 г. неплатени са: вноска №1 по Погасителен план с
падеж 10.08.2018 г. до вноска №3 по Погасителен план с падеж 10.10.2018 г.
Лизингополучателят е преустановил контакт с Лизингодателя. Не е открит на
декларираните телефони, електронен адрес и при посещение на адрес. Лизинговият
актив е установен във владение на трето лице, владеещо го без правно основание - Б.
Х., който се е представил като ползвател и е предал с приемо - предавателен протокол
автомобила на представители на собственика.Лизинговият актив е иззет и възстановен
във владение на собственика му на 24.10.2018 г.Предвид допуснатото неизпълнение на
договорни задължения и изземването на Лизинговия актив, е прекратен и сключеният
Договор.
Навеждат се доводи, че лизингополучателят е продължил да ползва лизинговия
актив до 24.10.2018 г, на която дата лизинговият актив е върнат във владение на
собственика - Лизингодател.Поради това и на основание чл. чл. 345 от ТЗ във вр. с чл.
8.1 от приложимите към Договора Общи условия за периода, през който лизинговият
актив е ползван от Лизингополучателя, последният дължи заплащането на
2
договорените месечни вноски по погасителен план от първа (с падеж 10.08.2018 г.) до
трета (с падеж 10.10.2018 г.) включително и четвърта частично (за период от
11.10.2018 г. до 24.10.2018г.) в общ размер от 821,92 лева, в това число главница в
размер на 203.34 лева и възнаградителна лихва в размер на 618.58 лева.
На основание чл. 15.1 от приложимите ОУ, предвид допуснатата забава в
плащанията на първа до трета вноска е начислена неустойка в размер на 7,72 лева към
26.10.2018 г., както следва:за забава в плащането на вноска №1 по погасителен план с
падеж 10.08.2018 г. - 3,31 лева;за забава в плащането на вноска №2по погасителен план
с падеж 10.09.2018 г. - 3,27 лева;за забава в плащането на вноска №3 по погасителен
план с падеж 10.10.2018 г. -1,14 лева.
Посочва се на следващо място, че на основание чл.15.5 от приложимите към
Договора Общи условия, Лизингополучателят дължи на Лизингодателя неустойка за
прекратяване на договора по вина на Лизингополучателя в трикратен размер на
договорената месечна вноска или общо 789,96 лева, дължима еднократно към датата на
прекратяване на Договора, формирана като сбор от три месечни вноска, всяка една в
размер на 263,32 лева.
Съобразно изложеното и на основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 от
ЗЗД във вр. с чл. 342, ал.2 от ТЗ, чл. 92, ал.1 от ЗЗД и чл. 86, ал.1 от ЗЗД, ищцовото
дружество счита, че гореописаните суми са дължими ведно със законната лихва за
забава, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, поради което
се иска от съда да постанови решение, с което да приеме за установено, че В. К. В.,
ЕГН **********, с адрес: **************** дължи исковите суми на ищеца.
Твърди се и че на основание чл. 8.6. във вр. С чл. 8.7.4 от Общите условия,
Лизингополучателят дължи да възстанови на Лизингодателя направените разходи за
заплащане на данъци на основание чл. чл.52- 61 от Закона за местните данъци и такси:
за 2018 в размер на 164,78 лева. Данъците са заплатени по сметка на СО - район Изгрев
- по седалище на данъчнозадълженото лице. Претенцията за заплащане на тези
извършени разходи не е предявена в рамките на ч.г.д №848/2020 г. по описа на PC
Враца, поради което предявява обективно кумулативно съединен осъдителен иск за
заплащане на сумата от 164,78 лева, представляващи данък МПС за 2018 г.
Моли съда да установи вземанията така, както са предявени в заповедното
производство и да осъди ответника за сумата, съгласно предявения осъдителен иск.
Претендира разноски.
В срочно подаден отговор особения представител на отевтника оспорва
предявените искове.
Посочва се на първо място, че въпреки неизпълнението, лизингодателят не е
упражнил правото си да прекрати договора за лизинг, при условията и по реда на
чл.13.5 и чл.13.6 от Общите условия към договора за лизинг. Доказателства в тази
насока не са ангажирани. На 24.10.2018г. лизингодателят е иззел лизинговия
автомобил от лицето Б. Х., в чието държане същият се е намирал към тази дата.
Автомобилът е иззет в условията на непрекратен, действащ договор за лизинг, като по
този начин лизингодателят е лишил лизингополучателя от ползване на лизинговата
вещ. Лизингодателят не е изпълнил основно задължение, произтичащо от лизинговия
договор, а именно да предостави на лизингополучателя свободното ползване на
лизинговия обект в рамките на срока на договора. Лизингодатеят твърди, че с
изземването на лизинговата вещ - 24.10.2018г. договорът за лизинг е прекратен.
3
Прекратяването, обаче е по вина на лизингодателят, а не на ответника, тъй като
изземването на лизинговата вещ е осъществено в условията на непрекратен договор за
лизинг. По изложените съображения счита, че ответникът не дължи сумата от 789,96
лв., представляваща неустойка за прекратяване на договора по негова вина.
Твърди се на следващо място, че уговорката за неустойка в чл.15.5 от Общите
условия е неравноправна, противоречи на закона и добрите нрави, което обуславя
нейната нищожност. Тази клауза е неравноправна, не е индивидуално договорена, а
представлява част от съдържанието на Общите условия на лизингодателя и
противоречи на разпоредбата на чл.143, т.5 ЗЗП. Посочва се, че неравноправна е всяка
клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, като съгласно чл.145 ЗЗП,
неравноправността се преценява към момента на сключване на договора при вземане
предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства,
свързани с неговото сключване, както и всички останали клаузи на договора или друг
договор, от който той зависи, а според чл.146 ЗЗП, неравноправните клаузи в договора
са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Определената изцяло от търговеца
методика на изчисляване на неустойки в размер, многократно завишен спрямо
обезщетението, дължимо за евентуално предвидими от забавата вреди, е в разрез с
принципа на добросъвестност и води до наличие на клаузи, създаващи значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на услуга,
като потребителят е задължен да заплати необосновано висока неустойка. В процесния
случай е налице именно такова несъответствие в уговорената неустойка при
предсрочно прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, имащ качеството
на потребител. По изложените съображения се прави възражение за нищожност на
неустойката като неравноправна, нарушаваща добрите нрави, на основание чл.143, т.5
ЗЗП вр. чл.26, ал. 1 ЗЗД.
На следващо място се твърди, че договорът за финансов лизинг има специална
правна уредба в чл.342 от ТЗ, поради което не попада в приложното поле и не се
регулира от нормите на Закона за потребителския кредит. С оглед на изложеното,
уговорения в чл.5 от договора размер на лихвения процент от 39.60% противоречи на
морала и закона. Съгласно чл.4, ал.1,т.4 от ЗПК разпоредбите на закона не се прилагат
по отношение на договори за лизинг, при които не се предвижда задължение за
закупуване на стоката, предмет на договора. В процесния лизингов договор
придобиването на лизинговия актив не е задължително, а представлява възможност /
опция за лизингополучателя. Липсва изрична уговорка за задължително придобиване
на актива - т. 15 от Договора и т.2.5.1 от Общите условия, поради което процесиите
клаузи на лизинговия договор не следва да се разглеждат в контекста на ЗПК.
Уговорения процент възнаградителна лихва противоречи на закона и на добрите нрави,
което влече нейната нищожност. Прави се и възражение за нищожност на чл.5 от
договора за лизинг, в който е договорена клаузата за възнаградителна лихва, тъй като
същата е прекомерна висока.
За напълно неоснователно и недоказано по размер се намира искането ответникът
да заплати пътен данък за лизинговия автомобил за 2018г. Ответникът е ползвал
лизинговия актив не през цялата 2018г., а едва от 25.07.2018г., а данъкът се претендира
за цялата 2018 година.
По изложените съображения се иска отхвърляне на предявените искове.
Съдът, въз основа на събраните доказателства и наведените от страните
твърдения, намира за установено следното от фактическа страна:
4
От представения по делото договор /л.7 – 31 / се установява, че на 25.07.2018 г.
между „Мого България" ЕООД (с вписана впоследствие промяна в правната форма в
ООД), ЕИК ********* в качеството на Лизингодател и В. К. В. в качеството на
Лизингополучател е сключен Договор за финансов лизинг със задължително
придобиване на собствеността №***********. Договорен бил срок от 48 месеца,
изтичащ на 10.07.2022 г. съгласно приложения Погасителен план - неразделна част от
Договора за финансов лизинг /л.9./. Договорен е фиксиран лихвен процент в размер на
39,60 %, съответно размер на месечни анюитетни вноски от 263,32 лева и ГПР в размер
на 47,73 %.
От приложения на л. 12 приемо - предавателен протокол от 26.07.2018 г. се
установява, че в изпълнение на задълженията си Лизингодателят е придобил
собствеността върху посочения от Лизингополучателя лек автомобил марка
„*********" модел „******", идентификационен номер на рама **************, рег.
№ ********* и е предоставил ползването му на Лизингополучателя, за което е
съставен приемо - предавателен протокол от 26.07.2018 г.
Представен като доказателство по делото е и стандартен европейски формуляр,
както и общите условия на „Мого България” ООД.
От изслушаното и неоспорено заключение на вещото лице по ССЕ се установява,
че действително е налице неизпълнение на задължението по договора за заплащане на
вноските по погасителния план. В изпълнение на чл.2 и чл. 9 на Договор за финансов
лизинг № *********** ответникът е заплатил следните суми, на съответните дати: на
25.07.2018 г. - Първоначална вноска - сума в размер на 2700.00 лв.,на 25.07.2018 г
Такса ангажимент - сума в размер на 100.00 лв., на 25.07.2018 г. Такса регистрация в
КАТ - сума в размер на 120.00 лв. От страна на ответника няма постъпили суми за
погасяване на дължимите суми за главница и лихва върху главницата по погасителен
план на нито една падежна дата. Горното осъществява основанието по т.13.5, втора
хипотеза от ОУ за разваляне на договора.Изчислено е, че размерът на договорената и
незаплатена част от главница по Договор за финансов лизинг № ***********, съгласно
приложимия погасителен план за периода от 10.08.2018 г. до 26.10.2018 възлиза на
сума в размер на 203.34 лв. Размерът на договорената и незаплатена част от
възнаградителната лихва за същия период възлиза на 618.58лв. Размерът на
начислената неустойка за забава по Договор за финансов лизинг № ***********,
съгласно приложимия погасителен план и чл.15.1. от ОУ към Договора е както следва:
за периода от 10.08.2018 г. до 24.10.2018 г. - сума в размер на 7.70 лв., за периода от
10.08.2018 г. до 26.10.2018 г. - сума в размер на 7.90 лв. Размерът на начислената
неустойка, съгласно чл. 15.5 от ОУ от Договора - прекратяване по вина на
Лизингополучателя на Договора за финансов лизинг № ***********, вещото лице е
изчислило, че представлява сума в размер на 692.24 лв., вземайки предвид последните
три непогасени вноски. Частта от данъка за 2018 г., заплатена от „ Мого
България”,която съответства пропорционално на периода за ползване от 25.07.2018 г
до 24.10.2018 г. от Лизингополучателя представлява сума в размер на 109.85 лв.
Съдът кредитира изцяло заключението по приетата експертиза като компетентно и
обективно изготвено.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
Процесното правоотношение се регулира от разпоредбите на ЗПК поради
качеството на лизингополучателя на потребител по см. на пар.13, т.1 от ДР на закона,
5
така и поради естеството и предмета на договора. Това произтича от спецификите на
договора за финансов лизинг, с който се осъществява инвестиционно кредитиране на
лизингополучателя. За срока на договора последният ползва паричния ресурс на
лизингодателя, т.е. в месечната вноска се включва и част от стойността на вещта,
предмет на лизинга. Налице са и условията по чл.3, ал.3 от ЗПК, поради което към
договора приложение намират разпоредбите на закона.В този смисъл неоснователно е
възражението на процесуалния представител на ответника, че ЗПК е неприложим в
конкретния случай. Съгласно чл.24 ЗПК, приложими към тези правоотношения са и
нормите на ЗЗП, съответно разпоредбата на чл.7, ал.3 ГПК, съгласно която съдът
служебно следи за наличие на неравноправни клаузи в потребителски
договор. Предявените претенции както за договорна лихва, така и за неустойка са
точно и ясно посочени в договора и приложимите ОУ на лизингодателя. Същите не са
променяни по времедействие на договора. Същевременно, възнаградителната лихва
представлява компонент от ГПР, уговорена е във фиксиран размер от 39,60 % в
договора за лизинг. Очевидно е от погасителния план, че същата представлява
съществен елемент от погасителната вноска. Съгласно т.9 от договора за лизинг, ГПР
съставлява 47.73% като се формира от договорната лихва и такса ангажимент.
Съгласно относимата разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, годишният процент на разходите
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на Република България. В упражняване на служебното си правомощие и поради
възраженията на ответника, съдът не констатира при уговаряне клаузата за
възнаградителна лихва страните да са се отклонили от императивната разпоредба,
уреждаща защита на потребителя. Не е извършвана промяна на фиксирания лихвен
процент. Компонентите на договора и дължимите от ответника плащания са ясно
посочени в договора за лизинг. Въз основа на изложеното съдът намира, че не се
установяват основания за нищожност на уговорения годишен процент на разходите, в
частност на възнаградителната лихва като негова компонента. Разпоредбата на чл.19,
ал.4 ЗПК ограничава ГПР до петкратния размер на законната лихва (или 50%).
Разпоредбата на чл.342, ал.2 ТЗ предвижда, че с договора за финансов лизинг
/ДФЛ/ лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия,
определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу
възнаграждение. Разпоредбата в ал.3 предоставя възможност на лизингополучателя да
придобие вещта по време на договора или след изтичане на срока му. Предвид
посочените правни норми, разпоредбата на чл.344 ТЗ, съгласно която лизингодателят
има задълженията на наемодател по чл.230 ЗЗД, и препращащата норма на чл.347, ал.2
ТЗ, основните задължения на лизингодателя по договора за финансов лизинг са
следните: 1/ да придобие вещта - предмет на договора за лизинг от трето лице при
условия, определени от лизингополучателя; 2/ да предаде лизинговия обект за ползване
на лизингополучателя и да му предостави свободното ползване в рамките на срока на
договора; 3/ да прехвърли на лизингополучателя собствеността на лизинговата вещ в
уговорения срок. По своята същност финансовият лизинг представлява специфична
финансова операция за предоставяне на кредит във веществена форма по избор на
лизингополучателя. Задълженията на лизингополучателя са предвидени в разпоредбата
на чл.345 ТЗ: 1/ има задълженията на наемател съгласно чл.232 и чл.233, ал.2 ЗЗД, а
именно да си служи с вещта за определеното в договора ползуване, а при липса на
такова - съгласно предназначението й, /чл.232 ЗЗД/, да плаща лизинговата цена и
разходите, свързани с ползуването на вещта /чл.232, ал.2 ЗЗД/, да съобщава незабавно
на лизингодателя за повредите и посегателствата, извършени върху наетата вещ
/чл.233, ал.2 ЗЗД/. Поради неизпълнение на основно задължение на лизингополучателя
да заплаща редовно лизинговата цена, договорът е прекратен едностранно от страна на
6
лизингодателя.
С развалянето му за лизингополучателя не отпада задължението за плащане на
предхождащите развалянето лизингови вноски, както и не се дължи връщането им в
случай, че същите са били платени до този момент. В случая, лизингодателя е
упражнил именно потестативното си право да развали договора, поради сбъдване на
едно от условията за това съгласно т.13.5, „I” от ОУ към договора за лизинг –
неплащане, вкл. забава в плащането на лизингова вноска.От изслушаното и неоспорено
заключение на вещото лице по ССЕ се установява, че действително е налице
неизпълнение на задължението по договора за заплащане на вноските по погасителен
план. Лизингополучателят е заплатил единствено първоначална вноска, като не е
заплатил нето една от вноските по погасителния план. Не е налице заплащане на
падежирала главница в размер на 203.34 лв. за периода от първа (с падеж 10.08.2018
г.) до трета (с падеж 10.10.2018 г.) включително и четвърта частично (за период от
11.10.2018 г. до 24.10.2018 г.). Горното осъществява основанието по т.13.5, първа
хипотеза от ОУ за разваляне на договора.
Съобразно заключението, размерът на непогасената възнаградителна лихва по
договора за периода от 10.08.2018 г. до 26.10.2018 възлиза на 618.58 лева. Не са
ангажирани доказателства от ответника за погасяване на това вземане.
Установи се, че посочената крайна дата 24.10.2018 г. е датата на прекратяване на
договора за лизинг.Прекратяването се приравнява на разваляне, тъй като е упражнено
едностранно от лизингодателя по вина на лизингополучателя, при наличие на
предпоставките на т.13.5 от ОУ.Следователно този иск следва да бъде уважен изцяло.
По отношение на претендираната неустойка за предсрочно прекратяване на
договора за финансов лизинг:
Договорът е прекратен поради наличие на неизпълнение на задължението за
плащане на лизингови вноски съгласно т.13.5 от ОУ. Изслушаното по делото
заключение на ССЕ сочи, че не е извършено плащане по която и да е от лизинговите
вноски.Съгласно т.15.5 от ОУ, при прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя, последният дължи неустойка в размер на три лизингови вноски –
същата се изчислява въз основа на последните три падежирали лизингови вноски преди
прекратяването. В случая прекратяването на договора е настъпило, считано занапред
от 24.10.2018г., с изземването на вещта от третото лице, в чието владение е
установено.Към този момент неизплатени са вноските с настъпили падежи на
10.08.2018 г - сума в размер на 166.30 лв., на 10.09.2018 г. с сума в размер на 263.32 лв.
и на 10.10.2018 г. с сума в размер на 263.32 лв., на обща стойност от 692.24 лв., до
който размер искът следва да бъде уважен. За разликата над тази сума до пълния
предявен размер от 789.96 лева искът ще бъде отхвърлен.Предявения иск за неустойка
от 7,72 лв., представляваща неустойка за забавени плащания за периода от 10.08.2018
г. до 26.10.2018 г. следва да бъде уважен изцяло, доколкото вещото лице е изчислило,
че неустойката е в размер на 7.90 лева.
По възражението за нищожност на клаузата на т.15.5 от ОУ, предвиждаща
неустойка за прекратяване на договора, като неравноправна и нищожна, съдът го
намира за неоснователно. В отговора ответникът визира противоречие с разпоредбата
на чл.143, т.5 ЗЗП, съответно неравноправност на клауза, която не е индивидуално
договорена, а представлява част от съдържанието на Общите условия на
лизингодателя. Съгласно цитираната разпоредба от ЗЗП, неравноправна е клауза, която
задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати
7
необосновано високо обезщетение или неустойка, като съгласно чл.145 ЗЗП,
неравноправността се преценява към момента на сключване на договора при вземане
предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства,
свързани с неговото сключване, както и всички останали клаузи на договора или друг
договор, от който той зависи, а според чл.146 ЗЗП, неравноправните клаузи в договора
са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Определената изцяло от търговеца
методика на изчисляване на неустойки в размер, многократно завишен спрямо
обезщетението, дължимо за евентуално предвидими от забавата вреди, е в разрез с
принципа на добросъвестност и води до наличие на клаузи, създаващи значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на услуга,
като потребителят е задължен да заплати необосновано висока неустойка. Съдът
следва да отговори дали е налице такова несъответствие в уговорената неустойка при
предсрочно прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, при това дали
същото е обусловено от положението на потребител на страна в правоотношението.
Съгласно ОУ, неустойката е осъразмерена с три лизингови вноски с настъпил падеж
преди прекратяването.
В случая е налице разваляне на договора по вина на длъжника – длъжникът не
оспорва, че е било налице неизпълнение на лизингови вноски в размер на 645.31 лева,
което представлява и основанието за разваляне. Налице е уговорка в Общите условия
на лизингодателя за заплащане на неустойка поради разваляне на договора в т.15.5,
поради което съдът я квалифицира като компенсаторна неустойка /вместо оставащото
изпълнение/. Налице са материалните предпоставки за присъждане на неустойка в
размер на три лизингови падежирали вноски – разваляне на договора и изрична
договорна клауза, която предвижда обезщетение на лизингодателя на това основание.
Съдът дължи произнасяне по възражението за нищожност на неустойката като
неравноправна, нарушаваща добрите нрави, на осн.чл.143, т.5 ЗЗП вр.чл.26, ал.1 ЗЗД.
Налице е изрично възражение на ответника, а от друга страна както съгласно чл.7, ал.3
ГПК, така и въз основа на ТР №1/2010г., т.3 на ОСТК на ВКС, съдът дължи служебно
преценка относно недействителността на неустоечната клауза с добрите нрави, т.е. при
надхвърляне на присъщите и функции.
Установената в нормата на чл.9 ЗЗД свобода на договаряне и отсъствието на
императивни законови правила, регулиращи начините на определяне неустойката и
нейните граници, както и въведения в гражданските и търговски правоотношения
принцип за справедливост, позволява да се приеме, както изрично е посочено и в
практиката на ВКС /вкл.решение № 129 от 09.07.2010 г., по т. д. № 977/2009 г. на II-ро
т. о. на ВКС/, че съответствието на уговорена неустойка с установените в обществото
предели на нравствена допустимост се преценява във всеки конкретен случай към
датата на сключване на договора. Разпоредбата на чл.26, предл. трето ЗЗД намира
приложение и при търговските сделки. В цитираната норма не е дефинирано
понятието "добри нрави", но тъй като законодателят е придал правно значение на
нарушаването им, приравнявайки го по последици с нарушение на закона, вложеният в
това понятие смисъл следва да се тълкува. Касае се за правила и норми, които бранят
правила, принципи, права и ценности -общи за всички правни субекти и тяхното
зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, не само на някоя от
договарящите страни. Такива са принципите на справедливост, на добросъвестност в
гражданските и търговските взаимоотношения, както и на предотвратяване
несправедливо облагодетелстване, намерили израз в отделни правни норми. /цит.
реш.88/2010г. по т.дело №911/2009г. на ВКС, Първо т.о./ В тази връзка, въпросът за
накърняване на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да бъде
8
решен чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но
при отчитане на други фактори. Съгласно задължителната практика на ВКС,
обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г.
на ВКС, ОСТК, т. 3, преценката за нищожност на клауза за неустойка в търговските
договори /договорът за лизинг е абсолютна търг.сделка съгл.чл.1, т.15 ТЗ/ поради
накърняване на добрите нрави се извършва въз основа на различни критерии,
например: естеството на задълженията на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и
др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди и др. В случая размерът е ограничен до три
лизингови вноски с настъпил падеж. Съдът не би могъл да осъразмери вредата за
кредитора –лизингодател с друго освен с плащането, което би получил от
лизингополучателя до края на срока на договора, т.е. до 10.06.2019г., вкл. при
евентуално придобиване на лизинговата вещ. Договорът е развален още в началото на
действието му през м.09.2017г. при оставащи неплатени повече от 20 вноски и цена на
МПС 14 500 лева. Същевременно, вещта е върната на лизингодателя, който свободно
може да я отдаде отново за ползване на трето лице /или продаде на трето лице/като
извлече полза от това.
Съдът съобразява съществуваща ръководна съдебна практика по реда на чл.290
ГПК, обективирана в тълкувателната част на решение №193/9.05.2016 г. по т. д. №
2659/2014 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, съгласно която уговорката за неустойка при
предсрочно прекратяване /разваляне/ на договор за финансов лизинг от лизингодателя
по вина на лизингополучателя, определена в размер на непогасената част от
лизинговата цена, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, т. к. излиза извън
присъщите функции на неустойката. Това е така, защото лизингодателят по вече
разваления договор получава имуществена облага от насрещната страна, в размер,
какъвто би получил, ако договорът не беше развален, но без да предоставя ползването
на собствената му вещ, което води до неговото неоснователно обогатяване и нарушава
принципа за справедливост. В случая, обаче, договорната отговорност на
лизингополучателя е ограничена до трикратния размер на лизинговата вноска при
оставащи още 45 вноски. Неустойката обезпечава изпълнението, но в случая се
проявява нейната обезщетителна и санкционна функция, която страните са ограничили
до трикратния размер на вноската. Същата има за предназначение да обезщети
лизингодателя за вредите от предсрочното прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя. Съдът намира, че уговорката не разкрива белези на неравноправна
клауза по смисъла на чл.143, т.5 вр.чл.146 ЗЗП, не е налице и нарушаване добрите
нрави, в съгласие с договорната свобода, поради което възражението е неоснователно.
Размерът е съобразен с изричната воля на страните и ограничен до трикратната
погасителна вноска по договора.
Предявения осъдителен иск за частта от данъка за 2018 г., заплатена от „ Мого
България”,която съответства пропорционално на периода за ползване - от 25.07.2018 г
до 24.10.2018 г. от Лизингополучателя представлява сума в размер на 109.85 лв., до
който размер искът следва да бъде уважен. За горницата над тази сума до пълния
предявен размер от 164.78 лева искът ще бъде отхвърлен.
9
По разноските:
С оглед изхода на делото и направеното искане на ищеца следва да се присъдят
разноски.Последният е доказал разноски в общ размер от 967.11 лв. / държавна такса –
157.11 лева, юрисконсултско възнаграждение определено по реда на чл.78, ал. 8 ГПК –
150.00 лева, депозит за особен представител – 480.00 лева и депозит за вещо лице –
180.00 лева /.Съобразно уважената част от исковите претенции на ищеца следва да се
присъдят разноски в размер на 884.37 лева.
С оглед задължителните указания, дадени в т. 12 от Тълкувателно решение от
18.06.2014 г. по ТД № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът в исковото производство
дължи да разпредели отговорността за разноските и в заповедното производство
съобразно изхода от спора. Издадената заповед за изпълнение включва и вземане за
разноски в размер на 92,89 лв. /държавна такса и юрисконсултско възнаграждение/.
Съобразно уважената част от исковите претенции на ищеца следва да се присъдят
разноски в размер на 84.92 лева.
При този изход на спора разноски се следват и на ответника, съобразно
отхвърлената част от исковите претенции, но доколкото същия не е доказал
извършване на разноски, то такива не следва да му бъдат присъждани.
Така мотивиран, Врачанският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК, че В. К. В., ЕГН
********** дължи на „Мого България” ООД, ЕИК ********* сумите, както следва:
- на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 342, ал. 1 ТЗ вр. чл. 232, ал. 2, предл. първо
ЗЗД сумата от 821,92 лева , представляваща сбор от сумата от 203,34 лева незаплатена
главница по лизингови вноски, както и сумата от 618,58 лева, представляваща
незаплатена възнаградителна лихва по лизингови вноски по погасителен план от първа
(с падеж 10.08.2018 г.) до трета (с падеж 10.10.2018 г.) включително и четвърта
частично (за период от 11.10.2018 г. до 24.10.2018 г.), дължими по Договор за
финансов лизинг № *********** от 25.07.2018 г., за която сума е издадена заповед за
изпълнение по реда на чл.410 ГПК с № 429 / 23.04.2020 г. по ч.гр.д. № 848 по описа на
РС-Враца за 2020 год., както и законна лихва върху тази сума, считано от 21.04.2020 г.
до окончателното изплащане на вземането.
- на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 7,72 лв,
представляваща неустойка за забавени плащания за периода от 10.08.2018 г. до
26.10.2018 г. по Договор за финансов лизинг № *********** от 25.07.2018 г., за която
сума е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК с № 429 / 23.04.2020 г.
по ч.гр.д. № 848 по описа на РС-Враца съда за 2020 год.
- на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от сумата от 692.24
лева, представляваща неустойка по чл.15.5 от ОУ по договора за прекратяване по вина
10
на лизингополучателя на договор за лизинг № *********** от 25.07.2018 г., за която
сума е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК с № 429 / 23.04.2020 г.
по ч.гр.д. № 848 по описа на РС-Враца съда за 2020 год., КАТО ОТХВЪРЛЯ ИСКА
за горницата над 692.24 лева до пълния предявен размер от 789,96 лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД В. К. В., ЕГН ********** да заплати на
„Мого България” ООД, ЕИК ********* сумата от 109,85 лв., представляваща
разноски за данъчни задължения за лек автомобил марка „********" модел „******",
идентификационен номер на рама **********, per. № *********, заплатена от „ Мого
България”, която съответства пропорционално на периода за ползване от 25.07.2018 г.
до 24.10.2018 г. от лизингополучателя В. К. В. на лизинговата вещ, КАТО
ОТХВЪРЛЯ ИСКА за горницата над 109.85 лева до пълния предявен размер от
164,78 лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В. К. В., ЕГН ********** да заплати на
„Мого България” ООД, ЕИК ********* сумата от 884.37 лева., представляваща
направени разноски в производството по гр. дело № 2322 /2020 г. по описа на РС
Враца, съобразно уважената част от исковите претенции.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В. К. В., ЕГН ********** да заплати на
„Мого България” ООД, ЕИК ********* сумата от 84.92 лева, представляваща
разноски по ч.гр.д. № 848 по описа на РС-Враца за 2020 год., съобразно уважената
част от исковите претенции.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните съгласно чл.7, ал.2 ГПК.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд гр. Враца в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Враца: _______________________
11