РЕШЕНИЕ
№ 119
гр. Пловдив, 06.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Анна Ив. Иванова
Членове:Иван Ал. Анастасов
Радослав Хр. Георгиев
при участието на секретаря Валентина П. Василева
като разгледа докладваното от Иван Ал. Анастасов Въззивно гражданско дело
№ 20245300502931 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба от „Ново финанс“ООД
против решение № 3393/29.07.2024г. по гр.д.№ 5/2024г. на ПдРС, XXIV гр.с., с което
жалбоподателят е осъден да заплати на въззиваемата Т. И. сумата от 2391,22 лева,
недължимо платена по договор за заем № 1180-ПВ/09.06.2022г., ведно със законната лихва
върху посочената сума от датата на подаване на исковата молба, както и сумата 265,69 лева,
платена от Т. И. без основание по договор за заем № 1179- ПВ/08.06.2022 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба. Във въззивната жалба се сочи, че
обжалваното решение е неправилно и постановено в несъответствие с действащата
нормативна уредба и трайната съдебна практика на ВКС и СЕС. Изложен е подробен
коментар на понятието добри нрави и в тази връзка се оспорва като погрешен извода на
първоинстанционния съд, че клаузите за възнаградителни лихви по двата договора за заем са
нищожни поради противоречие с добрите нрави. Сочи се, че размерът на възнаградителните
лихви, изразен в проценти, е значително под максимално допустимия по ЗПК, а размерът на
възнаградителните лихви като сума в абсолютен размер за целия период на договорите е в
зависимост не само от лихвения процент, но и от срока, за който е отпуснат заемът. Сочи се,
че разходите по заличаване на ипотеките не са взети предвид при изчисляване на ГПР, тъй
като този разход не е предмет на договорите за заем, а е предвиден в договорите за
учредяване на ипотека. Оспорва се като погрешен изводът на РС, че в представеното по
делото доказателство не се съдържат основания, на които да бъде начислявана „такса
референции“. Сочи се, че тази такса е предвидена в чл. 4, т.6 в двата договора и е дължима
единствено в случай, че заемополучателят пожелае да му бъде издадена референция. Сочи
се също така, че въззиваемата се е запознала с всички условия на двата договора за заем и ги
е приела без възражение, като произнасянето по предявените от нея искове следва да бъде
съобразено и с принципа за свобода на договарянето. Иска се цялостна отмяна на
обжалваното решение и отхвърляне на исковете.
1
От въззиваемата Т. И. е подаден отговор на въззивната жалба, с който се поддържа, че
обжалваното решение е правилно и законосъобразно, изложени са доводи в подкрепа на
изводите на първоинстанционния съд.
ПОС, XIV гр.с., като се запозна с материалите по делото, намира следното:
Производството по гр.д.№ 5/2024г. на ПдРС, XXIV гр.с. е образувано по искова молба
от Т. И. против „Ново Финанс“ООД, в която се твърди, че на 09.06.2022 г. между страните
бил сключен договор за потребителски кредит на стойност 13500 лева, с годишен процент
на разходите 42,88% и годишна договорна възнаградителна лихва в размер от 36%. Срокът
за връщане на горепосочената сума бил 60 месеца, с падеж на погасителната погасителна
вноска на 09.06.2027г.. Вземанията по договора били обезпечени с договорна ипотека върху
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.526.182.2.6 по КККР на гр.Пловдив.
На 24.11.2022 г. договорът бил предсрочно погасен, като била платена главницата и
натрупаната до момента на плащането договорна лихва, а именно сума в размер на 2391,22
лева. Съгласно договора, заемополучателят дължал плащане на лихвата за първите 6 месеца,
независимо кога е погасен кредитът. Твърди се, че уговорената договорна лихва е нищожна
поради накърняване на добрите нрави, тъй като същата надхвърляла двукратно размера на
законната лихва. Предоставеното обезпечение- ипотека върху недвижим имот, гарантирало в
достатъчна степен връщането на заетата сума и уговарянето на договорна лихва в такъв
размер накърнявало добрите нрави, като се цитира и съдебна практика в тази връзка. Ето
защо се твърди, че платената сума в размер от 2391,22 лева е недължима и подлежи на
връщане,ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба. Подадена е и
втора искова молба, която е съединена за разглеждане в общо производство с първата. В нея
се твърди, че страните са сключили още един договор за заем от 08.06.2022 г., по който бил
предоставен кредит в размер от 1500 лв. за срок 60 месеца при договорна лихва в размер на
36%. Ищецът твърди, че договорът е обезпечен с договорна ипотека върху същия недвижим
имот, служещ за обезпечение и на договора от 09.06.2022 г., като излага същите
съображения за договорната лихва с оглед твърденията за свръх обезпеченост по договора и
нищожност на възнаградителната лихва с оглед нейния размер. По този договор ищецът
твърди да е платил сумата от 265,69 лв. за възнаградителна лихва за периода 08.06.2022 г. –
24.11.2022 г., като иска от съда осъждането на ответника да върне тази сума като недължимо
платена, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба.
От „Ново финанс“ООД са подадени отговори на двете искови молби, с които исковете
са оспорени като неоснователни. Сочи се, че приложим по отношение на двата договора,
сключени с ищцата, е специалният Закона за кредити на недвижими имоти на потребители,
който изключвал общата правна уредба по ЗЗД. Уговорената възнаградителна лихва била
при фиксиран ГЛП и се начислявала ежемесечно до 9-о число на месеца. Изрично било
посочено в договорите, че в ГПР се включва договорната лихва и няма други суми, които се
начисляват извън нея. Уговореният лихвен процент бил ясно и недвусмислено посочен. Била
спазена нормата на чл. 29, ал. 9 ЗКНИП относно размера на ГПР. Договорната лихва
съставлявала възнаграждение за заемодателя, което било в рамките на свободата на
договаряне. Същата не водела до значително неравновесие между правата и задълженията на
страните. По искане на ищцата й била издадена референция, в която била посочена
дължимата възнаградителна лихва, както и много други дължими вземания по други
договори с нея. В договорите клаузите били индивидуално уговорени и в тях била
предоставена цялата необходима информация за потребителя.
Безспорно между страните е, че между тях са сключени горепосочените два договора,
обезпечени с ипотека. Безспорен е и факта на извършените плащания, включващи и такса за
издаване на референция в размер от 150 лева и за разходи за заличаване на ипотека в размер
от 450 лева, които били начислени общо по двата договора. Платената сума по двата
договора е в общ размер от 17601,31 лева, с която предсрочно са погасени главиците в
размер от 13060,46 лева по договора от 09.06.2022г. и в размер от 1451,16 лева по договора
от 08.06.2022г. Платени са изцяло и възнаградителните лихви, както следва: 2240,72 лева-
възнаградителна лихва по договора от 09.06.2022г. за периода 09.06.2022г.- 24.11.2022г.,
2
248,97 лева- възнаградителна лихва по договора от 08.06.2022г. за периода 08.06.2022г.-
24.11.2022г..
Спорът по делото се свежда до това, дали клаузите в договорите за възнаградителна
лихва са действителни, както и относно това, дали сумите за такса за издаване на
референция и за разходи за заличаване на ипотека са платени на валидно правно основание.
Приложими по отношение на двата договора, сключени между страните, са Закона за
кредитите за недвижими имоти на потребители и Закона за потребителския кредит. Нито в
единия, нито в другия закон, не е уреден максимален размер на възнаградителните лихви,
дължими от кредитополучателите. Преценката относно това, дали клаузата за
възнаградителна лихва е неравноправна спрямо кредитополучателя и противоречи на
добрите нрави, следва да се извърши в рамките на допустимото от закона, а в случай, че
липсва приложима нормативна уредба, според общо приетите морални категории и
съобразно с икономическите условия в страната. В съществуващата от преди влизане в сила
на горепосочените два закона и по- конкретно преди влизане в сила на разпоредбата на
чл.19, ал.4 от ЗПК, аналогична на тази по чл.29, ал.9 от ЗКНИП, с която е установен
максимален размер на годишния процент на разходите, се приема, че възнаградителните
лихви не следва да надхвърлят трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени
кредити двукратния размер на законната лихва / така например Решение № 906/30.12.2004г.
по гр. д. № 1106/2003г. на ВКС, II г.о., Решение № 378/18.05.2006г. по гр.д. № 315/2005г. на
ВКС, II г.о., Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г.о./.
Актуалната, а понастоящем вече и трайна практика на ВКС обаче е в смисъл, че клаузите за
възнаградителна лихва не са неравноправни и противоречащи на добрите нрави, когато
размерът на тези лихви не води до превишаване на максимално допустимия размер на ГПР.
Така например в мотивите към Решение № 50086 от 21.12.2023 г. на ВКС по т. д. №
1027/2022 г., I т. о., ТК се приема, че „При годишен процент на разходите по кредита,
дължими от потребителя, уговорен в размер на 44, 95%, който не надвишава пет пъти
размера на законната лихва и не е определен в нарушение на императивната разпоредба на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, изводът за свръхпрекомерност на лихвения процент от 37,70%, който е
част от годишния процент на разходите, е необоснован“, а също така, че „задаването като
императив на конкретно съотношение между възнаграждението по договора и трикратния
размер на законната лихва, без подобен максимален размер да е законодателно уреден и без
да се преценят всички обстоятелства по договора, има за резултат формирането на
необоснован правен извод“. В мотивите към Определение № 81 от 10.01.2025 г. на ВКС по т.
д. № 1914/2024 г., I т. о., ТК се приема, че в този смисъл е формирана трайна съдебна
практика, като са цитирани Решение по № 378 от 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на
ВКС, II г. о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, ГК, II г.о.,
Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, ГК, II г.о.. Отново изрично
е посочено, че „след като годишният процент на разходите не надвишава установения
максимален размер в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то уговорката за лихвен процент, като част от този
годишен процент на разходите, не е нищожна като накърняваща добрите нрави, съответно
липсват основания за обявяване на целия договор за недействителен“.
В конкретния случай и двата кредита са отпуснати при фиксиран годишен лихвен
процент от 36% и ГПР в размер от 42,88%, поради което не е налице основание да се
приеме, че клаузите за възнаградителни лихви са нищожни. Обстоятелството, че в
абсолютен размер възнаградителните лихви надхвърлят размера на отпуснатите кредити, не
обосновава противоположен извод, като се има предвид, че кредитите са отпуснати за срок
от пет години. Общоизвестно е, че колкото по- дълъг е срокът на договора за кредит,
толкова- по- голям е и размерът на възнаградителните лихви- и като лихвен процент, и като
обща сума.
В т.4.6 от двата договора е предвидено, че „заемодателят ще издаде, при поискване от
заемополучателя, писмо ангажимент/удостоверение, в което се посочват дължимите суми по
настоящия договор- лихви, такси, главница и др. към датата на издаване на същото, срещу
заплащане на съответната такса, съгласно ОУ“. Именно това е клаузата, предвиждаща такса
3
за издаване на референция. Със същата не се въвежда никакво задължение за въззиваемата-
нито като условие за сключване на договора за кредит, нито за извършване на плащане в
полза на кредитодателя в някакъв последващ момент. Ето защо, таксата за издаване на
референция не следва да се разглежда като част от общия разход по кредита и съответно-
като разход, подлежащ на включване при изчисляване на ГПР. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК
общият разход по кредита включва и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора
за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита. В случая
получаването на референция и заплащането на такса за нея не предпоставя по никакъв
начин отпускането на кредита. Ето защо и клаузата, с която е уговорена възможност за
издаване на референция, не може да се разглежда като нищожна, нито обосновава
нищожност на целия договор. Не е налице друга клауза в договора, чрез която въззиваемата
да е била принудена да ползва тази услуга / например прилагане на по- неизгодни за нея
условия при неползване на услугата или заплащане на неустойка/.
Задълженията на кредитополучателката да заплати разноските по заличаване на
ипотеката са уговорени в т.6 от нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека /нот.акт
№ 110/09.06.2022г./ и съответната клауза не е част от договора за кредит, макар и
учредяването на ипотеката да е условие за отпускане на кредитите. Заплащането на тези
разходи се дължи- ако въобще кредитополучателят желае ипотеката да бъде заличена- след
окончателното погасяване на кредита, т.е. след приключване на правоотношението по
договора за кредит. Освен това, съгласно изр.2 на §1, т.1 от ДР на ЗПК, общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Както се сочи и в мотивите към
Определение № 2942 от 12.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1009/2024 г., I т. о., ТК, „В договора
за учредяване на ипотека от 06.02.2019 г. е постигната договорка между страните, че таксата
за заличаване на ипотека се поема от заемополучателя. Следователно сумата от 450.00 лева е
платена с основание, като тя се дължи на съответните институции, които извършват
услугата, а не на заемодателя. Сумата от 200.00 лева представлява направени разходи за
допълнителни услуги - издаване на референции, то също се явява платена с основание,
доколкото е извън предмета на процесните договори“. В обобщение на горното съдът
приема, че както възнаградителните лихви, така и таксата за издаване на референция и
разходите за заличаване на ипотека, са платени на валидни правни основания и не подлежат
на връщане, поради което обжалваното решение ще следва да бъде отменено изцяло,
включително и в частта относно разноските, като в полза на жалбоподателя бъдат присъдени
направените от него съдебни разноски за адв.възнаграждение в първоинстанционното
производство и във въззивното производство, както и заплатената за въззивното обжалване
ДТ в размер от 72,82 лева. Заплатеното адв.възнаграждение в размер от по 1500 лева за
всяка от двете съдебни инстанции ще следва да бъде редуцирано до размер от по 800 лева /
по 400 лева за всеки от двата иска/, като се има предвид, че спорът по делото не се отличава
с фактическа сложност, а и правната му сложност не е особено висока, като при това реално
по двата иска е реализирана една и съща защита.
Предвид гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 3393/29.07.2024г. по гр.д.№ 5/2024г. на ПдРС, XXIV гр.с., с
което жалбоподателят „Ново финанс“ООД е осъден да заплати на въззиваемата Т. И. сумата
от 2391,22 лева, недължимо платена по договор за заем № 1180-ПВ/09.06.2022г., ведно със
законната лихва върху посочената сума от датата на подаване на исковата молба, както и
сумата 265,69 лева, платена от Т. И. без основание по договор за заем № 1179- ПВ/08.06.2022
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, включително и в
частта от решението относно разноските, като вместо това
ОТХВЪРЛЯ предявените от Т. М. И. искове по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД против
4
„Ново финанс“ООД за това ответното дружество да бъде осъдено да й заплати сумата от
2391,22 лева, недължимо платена по договор за заем № 1180-ПВ/09.06.2022г., ведно със
законната лихва върху посочената сума от датата на подаване на исковата молба, както и
сумата 265,69 лева, платена от Т. И. без основание по договор за заем № 1179- ПВ/08.06.2022
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба.
ОСЪЖДА Т. М. И. от ***, ЕГН: ********** да заплати на „Ново финанс“ООД, ЕИК:
***, със седалище и адрес на управление: ***, сумата от 800 лева- съдебни разноски за
адв.възнаграждение в първоинстанционното производство, и 800 лева- съдебни разноски за
адв.възнаграждение във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5