Р Е Ш Е Н И Е
град София, 15.06.2022 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на седми април през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното
от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №11909 по
описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от ответниците – Д.И.Г. и Ф.Г.К., с която всеки от тях обжалва решение №137717 от 01.07.2020г., постановено по гр.д.№43606/2014г. по описа на СРС, І Г.О., 39-ти състав, в частта, в която е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че жалбоподателите дължат на "Т.С." ЕАД следните суми: на основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата от 3935.13 лв., представляваща главница -стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м.10.2011г. до м.04.2013г. за топлоснабден имот, находящ се в град София, ж.к.“******, аб. №347078, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК - 24.04.2014г., до окончателното изплащане, както и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 415.27 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 01.12.2011г. до 14.03.2014г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение от 18.07.2014г. по гр.д. №22090/2014г. по описа на СРС, І Г.О., 39-ти състав; както и са осъдени жалбоподателите да заплатят на "Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 766.75 лв., направени в разноски в заповедното и първоинстанционното производство.
В жалбата са инвокирани доводи за недопустимост и
алтернативно за незаконосъобразност на
съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на
материалния закон. Поддържа се, че предявените искове по реда на чл.422, ал.1
от ГПК са недопустими поради липса на идентичност на основанието на което са
предявени процесните вземания в заповедното и исковото производство. На
следващо място се оспорват констатациите на съда досежно установяване на
реалното количество на доставена топлинна енергия в процесния топлоснабден
имот, респективно дължимостта на претендираните от ищеца суми за главница и
лихва за забава. Оспорват се изводите на експерта, изготвил приетата по делото съдебно-техническа
експертиза досежно доставените в имота количества топлинна енергия, доказващи реално
потребление, респективно дължимостта на претендираните от ищеца суми. Поддържа се още,
че ищецът
неправилно е начислил лихви за забава върху сумите, за които са издадени
месечни прогнозни фактури, а съгласно действащите за периода ОУ лихва за забава
се начислява само върху изравнителните сметки, които не са платени в 30-дневен
срок след публикуването им в интернет страницата на ищеца, който факт следва да
бъде удостоверен от нотариус. Твърди се, че в случая ишецът не е ангажирал
доказателства за датата на публикуването на интернет-страницата си на
изравнителните сметки, поради което следва да се приеме, че по делото не е
доказан факта, че ответниците са изпаднали в забава относно претендираните суми
за главница за доставената топлинна енергия, респективно предявените
установителни искове по чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД се
явяват неоснователни и недоказани и като такива следва да бъдат отхвърлени. Навежда
се още и възражение
за нищожност
като неравноправна на клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ като противоречаща на общия
принцип за добросъвестност, установен в нормата
на чл.143, ал.1 от ЗЗП. Допълнителни аргументи в същия смисъл са изложени и в молба от
07.04.2022г., която по същество представлява писмена защита. Предвид на
изложеното молят съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на
СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли
предявените искове. Претендира се присъждане на разноски на адв.Р.Н.-Д. по реда
на чл.38, ал.2 от ЗА.
Въззиваемата страна - "Т.С." ЕАД, депозира писмен отговор, в
който взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба по
изложени в същия съображения. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да
потвърди като правилно и законосъобразно
решението на СРС в обжалваните части. Претендира присъждане на разноски за
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Трето лице-помагач - "Н.и." ООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от "Т.С." ЕАД срещу Д.И.Г. и Ф.Г.К. при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед заявения петитум
на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е
постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени исковете
за главница и мораторна лихва. В останалата част като необжалваемо решението на
СРС е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.дело №22090/2014г. по описа на СРС, І Г.О., 39-ти състав, въззиваемият – ищец - "Т.С." ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410
от ГПК на 24.04.2014г.
и е постановена на 19.05.2014г. заповед за изпълнение на парично задължение по
реда на чл.410 от ГПК срещу Д.И.Г. и Ф.Г.К. за заплащане на сумите, посочени в
заявлението. В срока по чл.414 от ГПК
са подадени поотделно от всеки от длъжниците - Д.И.Г. и Ф.Г.К. възражения, поради което
дължимите от тях суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо,
като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми на закона.
Обжалваното първоинстанционно решение
отговаря на всички изисквания за валидност на съдебното решение – постановено е
от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е и изразява
волята на съда по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание.
Обжалваното първоинстанционно решение е и
допустимо – не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, не
са налице процесуални пречки или липсата на положителни процесуални
предпоставки за предявяването на иска. Обжалваното решение е постановено в съответствие
с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Противно на изложеното във въззивната
жалба, първоинстанционното решение е и допустимо – постановено е по допустим
иск, включително при наличие на допълнителните процесуални предпоставки за
надлежното му упражняване, предвидени в чл.422 ГПК – наличие на издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу ответниците, подадени от последните
възражения в срока срещу заповедта по чл.414, ал.2 ГПК, спазване на срока по
чл.415, ал.1 ГПК за предявяване на установителния иск, като е налице и пълна
идентичност между страните и предмета на последния и на вземането, за което е
издадена заповедта за изпълнение. В тази връзка основният довод на въззивниците
- ответници, изложен във въззивната жалба за недопустимост на предявения по
делото установителен иск, съдът приема за изцяло неоснователен. Решението е и правилно в частта, в която е обоснован краен извод за частична основателност
на предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с
чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу ответниците като първоинстанционният съд е приел, че вземанията за главница са дължими поради
проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответниците топлоенергия, а относно вземанията за обезщетение за
забава е прието, че ответниците са изпаднали в забава, тъй като задълженията им за заплащане на цената на
топлинната енергия са срочни. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателите във връзка с неговата правилност. Относно доводите
изложени в жалбата за
незаконосъобразност на обжалваното решение
следва да се добави и следното:
Неоснователни са възраженията на ответниците за
необоснованост на решението предвид недоказано количество на доставената до
топлоснабдения имот топлинна енергия. От събраните по делото писмени
доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице по приетата СТЕ съдът
приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на
ответниците е доставяна топлинна енергия при дялово разпределение на същата в
сградата етажна собственост и отчитане и заплащане на потребената топлинна
енергия на месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна
сметка. При кредитиране заключението по СТЕ съдът приема за установено по
делото, че количеството на топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е
изчислено по формула, съгласно приложението към чл.61, т.6.1. от Наредба
№16-334. Следователно се налага извода, че сумите за топлинна енергия за имота
на ответника са начислени в съответствие с действащата за исковия период
Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице,
специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули за
извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените му задачи,
предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Съдът намира да посочи още, че ответниците не са
оспорили заключението
на вещото лице по приетата СТЕ, не са
ангажирали доказателства, включително и такива
оборващи представените и ангажирани от ищеца
доказателства или опровергаващи установените с последните факти и обстоятелства
по делото. Ето защо
съдът намира, че заявените с въззивната жалба възражения не сочат
необоснованост на заключението и като отчита че не са подкрепени от събрани по
делото доказателства, приема за неоснователни.
По отношение на предявения иск с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД настоящият
състав намира, че правилно е прието в мотивите на оспореното решение, че по
делото е доказано, че ответниците са изпаднали в забава досежно претендираните
от ищеца вземания за главница, поради което дължат лихва за забава. Предвид
разпоредбата на чл.32 от ОУ /от 2008г., действащи към релевантния период/ към
договора за доставка на топлинна енергия е определен срок за заплащане на
дължимата от купувача месечна цена на доставената топлинна енергия - 30 дни от
изтичането на периода, за който се отнася. В този смисъл и на основание чл.84, ал.1 ЗЗД, считано
от деня следващ последния ден от горния срок купувачът на топлинна енергия
изпада в забава за изпълнение на задължението си за заплащане на цената на
доставената му топлинна енергия и дължи обезщетение в размерите по чл.86 ЗЗД, независимо че
избраният ред за начисляване на енергията е по прогнозни и една изравнителна
сметки. Изцяло неотносими са изложените във въззивната жалба доводи, че лихва за забава се начислява само върху
изравнителните сметки, които не са платени в 30-дневен срок след публикуването
им в интернет страницата на ищеца. Този ред за начисляване на лихви за забава
се въвежда с ОУ от 2014г., които в случая не намират приложение доколкото не са
били действащи през исковия период. По отношение на размера на дължимото
обезщетение за забава съдът правилно го е изчислил върху присъдената главница
на основание чл.162 от ГПК. Съдебното решение в частта, в която са уважени
предявените установителни искове срещу ответниците за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за
периода от 01.12.2011г. до 14.03.2014г., следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно.
Относно релевираният довод във
въззивната жалба за неравноправни клаузи в ОУ, настоящият състав намира, че
доколкото възражението е направено за първи път пред въззивната инстанция е
преклудирано и като такова не следва да се обсъжда.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като
дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при постановяване
на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно
изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивниците не се дължат разноски. По
отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направени
разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото подаденият
отговор е банкетен, както и не е проявена процесуална активност в хода на
делото – представител на въззиваемата страна не се е явил в съдебно заседание.
При това положение в полза на въззиваемата страна не се дължи юрисконсултско
възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №137717 от
01.07.2020г., постановено по гр.д.№43606/2014г.
по описа на СРС, І Г.О., 39-ти състав, в обжалваните части.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./