№ 5532
гр. София, 31.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-3 СЪСТАВ, в публично заседание
на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Богдана Желявска
при участието на секретаря Ели Й. Гигова
като разгледа докладваното от Богдана Желявска Гражданско дело №
20221100107886 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе пред вид:
Предявен е иск от И. И. Х., ЕГН **********, чрез адв. Е. Ф., съдебен адрес: София, ул.
„******* ******* против ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес: гр.
София, бул. ”Витоша” № 2, с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, за сумата 120 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на
правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.дело № 1/1991 г.,
впоследствие преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София, за периода от
образуване на делото през януари 1991 г. до завеждане на делото, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 25.07.2019 г. до окончателното изплащане и сторените
разноски.
В исковата молба се твърди, че ищецът един от пострадалите от т.нар. „Възродителен
процес“ - един от пострадалите от престъпленията, които се разследват повече от 30 години
по сл. дело 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие
преобразувано в сл. дело № 780-11/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № 11-048/1999
по описа на ВОП-София, известно още като т. нар. възродителен процес.
Заявява, че от началото на януари 1985 г. до 07.02.1985 г. бил задържан в РУ на МВР-
Сливен; от 07.02.1985 г. до 19.03.1986 г. бил задържан и лишен от свобода в затвора и
1
лагера на остров Белене; от 19.03.1986 г. до 22.06.1988 г. бил интерниран в с. Радовене,
община Роман, област Враца. След окончателното му освобождаване, през 1989 г. бил
изгонен от страната.
По-нататък твърди, че не бил извършил престъпление или друго провинение, които по
закон да допускат задържането и лишаването му от свобода. Нямал присъда, с която да му е
наложено наказание лишаване от свобода. Въпреки това във връзка с така наречения
възродителен процес ищецът бил фактически лишен от свобода около 3 години и половина.
В МВР-Сливен, както и в затвора на остров Белене, ищецът и други хора от турски
етнически произход били лишени от свобода в килии, при крайно деградиращи условия –
мръсотия; липса на елементарни условия за живот и лична хигиена; липса на здравни и
медицински грижи и помощ; лоша храна. Работил без заплащане, без трудови и
осигурителни права, без трудов договор, като тези години труд и до днес не му се признават
за трудов или осигурителен стаж за пенсиониране.
Впоследствие след всичко преживяно, ищецът бил принуден да се установи да живее в
Турция. През месец юни 1989 г. на ищеца и семейството му били връчени задгранични
паспорти с ултиматум до 24 часа да напуснат страната. Тогава с по един куфар и почти
никакви пари заминали за Република Турция, където се заселили и продължават да живеят и
до днес, изграждайки живота си от нулата.
Там бяха изгонени и редица други хора, с които бяхме заедно лишени от свобода в Белене. В
Турция поддържал редовни контакти с редица други хора, с които били заедно в Белене,
като от средствата за масово осведомяване и от наши близки в България разбрали за
започването на сл. дело 1/1991г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили. Години
наред разследващите не потърсили нито него, нито другите хора, които заради т.нар.
възродителен процес са били задържани и лишени от свобода, без съд и присъда.
Тази пасивност на разследващите притеснявала както него, така и другите като него.
Заради това през 1996г. подготвили обща жалба до главния прокурор, към която приложили
информация за всички 94 пострадали с посочване на имена, адрес, телефонен номер,
информация за периодите и местата на лишаване от свобода. Жалбата с регистрационен
номер 351/04.03.1996 г., заедно с приложените към нея индивидуални бележки на 94 души,
била внЕ.а лично от него, като в протокола за предаване на жалбата е посочен с имената ми
в издадените ми в Турция документи за самоличност, но и досега никой жалбоподателите не
е получил отговор или каквато и да е друга комуникация във връзка с нея.
Част от пострадалите, изгонени и установили се в Турция, отначало неформално, а
впоследствие и формално, учредили сдружение, Сдружение по турското законодателство,
което да подпомага усилията ни за комуникация с властите за издирване, установяване и
търсене на отговорност от виновниците за упражнената спрямо нас репресия и причинените
ни страдания по време на комунистическия режим - Сдружение „За справедливост, права,
култура и солидарност на Балканите“. Постоянно чрез него търсели и исквали информация
от българските власти за развитието на делото.
2
Всички институции, до които пишели, демонстрирали притеснение и загриженост, че делото
се бави толкова много време, но по него не се случвало нужното за успешното му
преминаване в съдебна фаза. От кореспонденцията с институциите става ясно, че
интензивните действия по разследването са извършени през 1991г.-1994г., след това делото
два пъти е внасяно в съда с обвинителен акт ( НОХД №1/1994г. по описа на Върховния съд -
Военна колегия и НОХД 01/1998 г. по описа на ВКС), като и двата пъти съдът е върнал
внЕ.ия обвинителен акт с конкретни указания за отстраняване на допуснати нарушения. В
последствие част от обвиняемите са починали, имало редица спирания и възобновявания на
делото, промяна в квалификацията на обвиненията.
През 2002 г. ищецът бил разпитан като свидетел и му били разяснени правата на пострадало
лице по сл. дело 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, в последствие
преобразувано в сл. дело № 780-11/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № ІІ-048/1999
г. по описа на ВОП-София.
В исковата си молба ищецът заявява, че в края на 2017 г. са били приети изменения в НПК,
които за първи път дават възможност на пострадалия да поиска от съда постановяването на
мерки за ускоряване на досъдебното производство.
По искане на друг пострадал по сл. дело 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените
сили, в последствие преобразувано в сл. дело №780-П/1998 г. по описа на ВОП-София, а
сега ДП №11-048/1999 по описа на ВОП-София, с определение № 3198/19.07.2018 г. по
ч.н.д.№3175/2018 г. на СГС на основание чл. 369 НПК на прокурора е даден едномесечен
срок за произнасяне, съобразно правомощията му, в който не последвало приключване на
делото. В мотивите на определението е посочено, че давността е изтекла още през 2000 г.,
единственият жив обвиняем е поискал прекратяване на наказателното производство поради
изтеклата давност.
По заявление на друг пострадал с определение №3730/ 03.09.2018 г. на СГС е даден нов
едномесечен срок на прокуратурата за приключване на делото, в отговор на което било
издадено постановлението от 04.10.2018 г. на ВОП за спиране на наказателното
производство.
През м. март 2018 г. ищецът също подал искане по чл. 368 НПК, което било изпратено от
Прокуратурата в Софийски военен съд и било образувано ЧНД №119/2018 г. по описа на
Софийски военен съд. С определение от 04.05.2018. производството по делото било
прекратено, с мотивите, че Софийски военен съд не е компетентен да разгледа заявлението
и делото било върнато на Военно-окръжна прокуратура за внасяне на заявлението на ищеца
за ускоряване в компетентния съд.
По – нататък ищецът заявява, че подаденото от него заявление за ускоряване на досъдебното
производство по ред на чл. 368 НПК дълго време не било придвижено от прокуратурата към
3
компетентния съд по неясни причини. По неизвестни за него причини неговото заявление не
е било изпратено на СГС, а в отговора, който е получил на изричното си запитване, било
отразено само обстоятелството, че по заявлението му от 19.03.2018 г. не е образувано дело в
СГС.
Ищецът заявява, че за периода от 01.01.2018 г. до юли 2020 г. са образувани 94 броя дела в
Софийски градски съд по заявления по чл. 368 от НПК за ускоряване на сл. дело 1/1991 г.,
ДП № II-048/1999 по описа на ВОП-София. За периода от 01.01.2018 г. до юли 2020 г. са
издадени 78 броя определения, с които са определени мерки по чл. 369 НПК за ускоряване и
приключване на същото досъдебно производство. Въпреки това ВОП-София не е изпълнила
нито едно от тях, което според ищеца е поредно доказателство за целенасочено забавяне на
делото.
През октомври 2018 г., по повод на втория срок, даден за ускоряване на наказателното
производство с определение №3730/03.09.2018 г. на СГС е издадено Постановление от
04.10.2018 г. на ВОП, цитирано по – горе, за спиране на наказателното производство по ДП
№11-048/1999г. по описа на Военно-окръжна прокуратура София, на основание чл.244, ал.1,
т.1, във връзка с чл.25, ал.2 във връзка с чл.242, ал.1 НПК- за изчакване на отговора на
четвърта поред молба за правна помощ по делото.
Част от пострадалите са подали жалби срещу посоченото постановление, по която
производството е прекратено, а преписката е върната на прокуратурата за съобщаване и
връчване на постановлението на всички пострадали, след което да бъде изпратено на съда за
произнасяне по жалбата.
Според отразеното в исковата молба, наблюдаващият прокурор също създава пречки за
осъществяване на съдебния контрол над Постановлението за спиране от 04.10.2018 г., респ.
за бавене на делото. През м. юни 2021 г. по подадени две нови искания за ускоряване на
процедурата по делото от двама от пострадалите, били постановени определение №
1516/30.112021 г. по ч.н.д. № 2932/2021 г. на СГС, НО, 8-ми с-в и определение №
1517/30.11.2021 г. по ч.н.д. № 2966/2021 г. същия състав, в които съдът отново констатирал
неоправдано забавяне в производството по процесното ДП и определил нов двумесечен срок
за предприемане от страна на прокурора на предписаните мерки за ускоряване на
досъдебното производство във връзка със съобщаване на Постановлението за спиране, след
изтичането на който подадените жалби срещу него бъдат изпратени за разглеждане от
компетентния съд.
Налице е, твърди се в исковата молба, целенасочено бавене на делото с всякакви средства и
по всеки възможен повод. Още повече, че към датата на издаване постановлението за
спиране няма изпратена четвърта съдебна поръчка и не може да се очаква да бъде получен
отговор. Такава била изготвена и внЕ.а във ВКП едва на 17.01.2019 г., а била изпратена на
Министерство на правосъдието на 25.01.2019 г. От международния отдел на ВКП е било
4
отказано изпращането на молба за правна помощ с аргумента, че давността е изтекла и няма
смисъл от съдебна поръчка.
Ищецът заявява, че е подавал молби до ВОП на основание чл. 75, ал. 3 НПК за участие като
пострадал в досъдебна фаза в посоченото ДПпрез м. май 2019 г. и през м. февруари 2021 г.,
молба за промяна в правната квалификация - преквалифициране на обвиненията по чл. 418
НК и привличане към наказателна отговорност и на другите съучастници, както и за
премахване нивото на класификация, но не е получил отговор по никоя молба. С молба от
29.05.2019 г. до ВОП – София е посочил актуален адрес в България, но никой не го е търсил
на този адрес.
Разследването и досъдебната фаза по посоченото следствено дело, сега досъдебно
производство, продължава вече 30-та година, без никакви изгледи някой от виновниците да
бъде предаден на съд в обозримо близко бъдеще и/или делото да бъде приключено по някой
друг възможен начин.
Тази продължителност ищецът счита за прекомерна и за нея липсва обективно и разумно
оправдание. Необоснованото забавяне на делото по същество е равносилно на отказ на
достъп до правосъдие и своеобразен отказ за извършване на разследването по ефективен
начин. Времето за решаване на едно дело по принцип има толкова голямо значение за
справедливостта, колкото и крайното решение на съда. А, в настоящия случай, времето на
разследването има ключово значение за това въобще делото да не стигне до решаване от
съда поради изтекла абсолютна давност. Прекомерната продължителност на делото
нарушава правото ми по чл.6§ 1 от ЕКЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в
разумен срок, на каквото имам право с оглед на това, че съм пострадал от деянията, предмет
на разследването.
Ищецът заявява, че, в резултат на нарушението са му причинени неимуществени вреди,
изразяващи се в притеснения, очакване и безпокойство за резултата от това производство,
фрустрация от бавенето му, тревоги и страх, че същото се води формално, разочарование и
загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта.
Заявява, че продължителност на разследването от над 30 години нарушава правото му на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок, още повече, че и към днешна дата няма
някой да бъде предаден на съд. Въпреки наличието на искане за преквалифициране на
обвиненията по други текстове от НК, явно, според него, това няма да се случи, а
наказателното производство ще бъде прекратено, без наказание за виновниците и без
възмездяване на пострадалите.
Според ищцовата страна, продължаващото вече 30 години забавяне на досъдебното
производство има пряка последица загубване на залога му – загубване на възможността за
претендиране и получаване на обезщетение за вредите, причинени с разследваните деяния.
5
Позовава се на практиката на ЕСП Ч, според която загубата на възможности, причинена с
нарушение на права, защитени от ЕКПЧОС, вкл. от нарушението на чл. 6, пар. 1и от
неразумния срок е основание за присъждане на обезщетение, а съдът, калкулирайки
обезщетението, следва да отчете изтеклия прекалено дълъг срок.
Счита, че отговорност за необоснованото забавяне на делото носи Прокуратурата, защото тя
е господар на досъдебната фаза на процеса и има отговорността за изпълнение на
задължението на държавата да проведе официално досъдебно производство достатъчно
задълбочено, грижливо и обективно, както и да бъдат взети възможните разумни мерки, за
да се съберат всички налични доказателства, нужни за установяване на релевантните факти
и обстоятелства.
Вследствие на това забавяне ищецът е търпял неимуществени вреди, които се изразяват в
следното: задълбочило се е до крайна степен чувството и усещането му за липса на
справедливост, защото не се оправдаят очакванията му за поне частично възстановяване на
справедливостта и компенсация за нечовешките страдания и репресии, на които е бил
подложен по време на т.нар. „възродителен процес“. Изпитвал е и продължава да изпитва
разочарование от липсата на осезаем напредък по делото, изпитвал е страх и опасения, че
това забавяне ще позволи на обвиняемите да се измъкнат от правосъдието и да останат
ненаказани за деянията си, загубил доверие в институциите, чувствал се безсилен и
безпомощен. Лишен е от възможността да бъда конституиран като граждански ищец и
частен обвинител, което не му дава душевен мир и покой.
Приключването на забавеното дело за него е било от огромно значение, защото, в резултат
на деянията, предмет на разследването, бил лишен от свобода за повече от 4 години, без съд
и присъда - единствената му „вина“ била, че се самоопределя от турски етнически произход
е несъгласен с т.нар. „възродителен процес“.
В тази връзка, ищецът моли съда да осъди Прокуратурата на Република България да му
заплати сумата от 120 000 лева, ведно със законната лихва за забава от 25.07.2019 г. до
окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
причинени му от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на
сл. дело 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. Дело № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-
София, а сега ДП № II-048/1999 по описа на ВОП-София, за периода от образуване на делото
през януари 1991 г. до момента на предявяване на настоящия иск. Претендира разноски и
адвокатски хонорар.
Представил е и е изискал прилагане на писмени доказателства.
В хода по същество моли съда да уважи иска изцяло със законните послеции – лихва и
разноски, изразяващи се в заплатената по делото д.т. Не претендира адвокатски хонорар.
Ответникът ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ оспорва така предявените
искове изцяло – както по основание, така и по размер.
6
На първо място оспорва допустимостта на иска, защото липсват доказателства да е протекла
процедурата по Глава трета "А” от ЗСВ: „РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ЗАЯВЛЕНИЯ СРЕЩУ
НАРУШАВАНЕ ПРАВОТО НА РАЗГЛЕЖДАНЕ и РЕШАВАНЕ НА ДЕЛОТО в РАЗУМЕН
СРОК“. Към настоящия момент производството е приключило с Постановление от
31.05.2022 г., а, съгласно чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ иска по чл. 2б ЗОДОВ се разглежда от съда
едва след като е приключила административната процедура, поради което счита иска за
недопустим.
Според ответника за да бъде уважен предявеният иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, в тежест на
ищеца е да ангажира доказателства за следните обстоятелства: 1. за обстоятелството, че
притежава качеството на пострадал по смисъла на чл. 74 НПК в образуваното наказателно
производство: 2. за продължителността на проведеното наказателно производство и за
обстоятелството, че е нарушено правото на разглеждане и решаване на делото в разумен
срок, съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС; 3. за претърпените неимуществени вреди; 4. за
наличието на причинно-следствена връзка между допуснатото нарушение на чл. 6, § 1 от
КЗПЧОС и претърпените вреди: 5. за размера на дължимото обезщетение. Тъй като ищецът
не е уточнил от кои действия на органите на ПРБ е търпял твърдените вреди, по отношение
на тези от тях, които са преди влизане в сила на нормата, претенцията е недопустима.
Възразява за това, че претендираните от ищеца неимуществени вреди са от забавеното
разследване, тъй като те са от самия Възродителен процес, в какъвто смисъл вече има
съдебна практика.
Изразява становище, че ищецът не е представил доказателства за това, че е претърпял
неимуществени вреди вследствие продължителността на досъдебното производство, а те са
в резултат на извършените по отношение на него репресивни действия по време на т. нар.
възродителен процес.
По отношение на представените с исковата молба доказателства, възразява, че същите
обосновават твърденията на ищеца за извършени спрямо него действия на държавни органи,
различни от ПРБ.
Тъй като ищецът е бил реабилитиран с Решение на Народното събрание на Република
България - обнародвано в ДВ, бр. 44 от 01 юни 1990 г., то той има право на обезщетение за
претърпените от него имуществени и неимуществени вреди, съобразно чл. 4, ал. 2 ЗПГРРЛ.
Според ответника ДП № II-048/1999 г. на ВОП - София се отличава със сериозна фактическа
и правна сложност, като неговата продължителност се дължи на дадените с разпореждания
на съда задължителни указания за прокуратурата, предвиждащи извършването на огромна
по обем оперативно – издирвателна дейност, свързана с установяване на общо 446
свидетели, от които разпитани били 312 свидетели, а 134 не са разпитани, тъй като не са
установени, включително посредством съдебна поръчка до Република Турция, която не била
изпълнена. По тази причина, производството по сл. дело е било спряно с постановление от
01.10.2002 г., а с постановление от 04.07.2003 г. същото било възобновено. Поради
неизпълнение на съдебната поръчка от страна на Република Турция, с постановление от
7
04.02.2004 г. наказателното производство отново било спряно, а на 18.02.2004 г. отново
била изпратена молба за съдебна поръчка до р. Турция. С постановление от 14.12.2010 г.
производството по делото е възобновено, а разследването продължено, в т. ч. и
изпълнението на съдебната поръка от страна на Република Турция. След възобновяване на
производството, сроковете за разследване били своевременно удължавани.
Възразява, че ищецът не е представил доказателства за това, че органите на ПРБ не са
предприели всички необходими за движението на производството действия, а напротив - от
представените от ищеца доказателства се установява, че значението на досъдебното
производство е било отчетено от всички държавни органи.
Тъй като делото е било внасяно на два пъти в съда, за тези периоди ПРБ не е пасивно
легитимирана да носи отговорност по иска. Поради това, периодите, през които делото е
било в съда, следва да се приспаднат от общата продължителност на процеса, тъй като в
тази фаза на процеса осъществяването на функцията по ръководство и решаване е
възложено на съда, съответно отговорността за тяхната разумна продължителност е именно
негова. След приспадане на тези периоди според ответника следва да се прецени
фактическата и правна сложност на делото и ритмичността на извършените по него
действия по разследването, както и действията на пострадалите и обвиняемите.
Оспорва иска за обезщетяване на неимуществени вреди и по размер. Претенцията на ищеца
е завишена и не съответства на претендираните вреди, на икономическия стандарт в Р.
България и на съдебната практика в аналогични случаи, включително и тази на ЕСПЧ.
Прави възражение и относно направеното в исковата молба искане за присъждане на
разноски за производството по делото, като счита, че заплатеният адвокатски хонорар не
следва да надхвърля минималния такъв по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
В допълнително становище приложено по делото ПРБ се позовава на разпоредбите на
закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица и заявява, че ищецът
следва да получи обезщетение по този закон.
Представил е писмени доказателства, изискал е и прилагането на такива.
В хода по същество заявява, че предявеният иск следва да се отхвърли изцяло, като
неоснователен и недоказан, тъй като не е доказана причинно – следствената връзка между
претендирааните от ищеца вреди и действията на Прокуратурата, липсват доказателства и
по размера на предявения иск. Позовава се на отразеното в писмения отговор. Възразява
сумата да бъде преведена по посочената банкова сметка.
Съдът, като взе пред вид представените и приети по делото доказателства и становища
на страните, приема за установено от фактическа страна следното:
В хода на производството от Военно – окръжна прокуратура, София бе изпратено писмо, в
което заявяват, че не може да бъде изпратено за прилагане по настоящото дело ДП № ІІ-
8
048/1999 г. на ВОП, София, по следните причини: Разследването до настоящия момент не е
приключило, по него се изпълняват задължителни писмени указания на ВКС и СГС, НО.
Отделно от това на 17.01.2019 г. е изпратено искане за съдебна поръчка до Република
Турция за установяване и разпит на свидетели, която все още не е приключила, а отделно от
това в писмото се заявява, че досъдебното производство е в значителен обем – 118 тома и
значителна част от него съдържа класифицирана информация, съгласно ЗЗКИ.
С оглед неизпращане на доказателства от посоченото ДП и неприлагане на делото съдът
предостави на ищеца възможност да се снабдят с доказателства, които да приложат по
делото и това бе сторено.
От ищцовата страна, с оглед предоставената възможност, бяха представени като писмени
доказателства документи, съдържащи се в ДП № ІІ-048/1999 г. на ВОП - София, а именно:
Протокол от 17.102012 г. за разпит на ищеца като свидетел и пострадало лице,
Постановления по сл.д. № 1/1991 г. за привличане на обвиняеми на Д.С., Т.Ж., Г.А., П.М.,
П.К., обвинителен акт по сл.д. № 1/1991 г., пр.д. № 03/1993 г., обвинителен акт по сл.д. №
1/1991 г., пр.д. № 04/1997 г., н.д. № 1/1998 г., разпореждане от 28.04.1998 г. по н.д. № 1/1998
г. на ВКС на РБ, Военна колегия за прекратяване на съдебното производство по
наказателното дело и връщане на делото за доразследване на Прокуратурата на въоръжените
сили на РБ, 2 бр. писма от 27.01.2019 г. и 28.012019 г. на ВКП, Отдел Международен във
връзка с искане за правна помощ до Европейската конвенция за взаимопомощ по
наказателни въпроси.
В течение на процеса е представена и жалба, подадена на 04.03.1996 г. до Главна
прокуратура на РБ, подадена от 94 репресирани изселници, подадена чрез Генералното
консулство на България в Истанбул.
По делото не се спори, а и това се установява от събраните доказателства, подробно описани
по – горе, че и понастоящем сл.д. № 1/1991 г., преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. на ВОП
не е приключило, като не е навлязло и в своята съдебна фаза. В хода на делото и, с оглед
дадената му възможност, ищецът представи определение № 1223/12.12.2022 г. на САС, 6-ти
наказателен с-в, постановено по ч.н.д. № 821/2022 г., с което е отменено определението от
20.06.2022 г. по ч.н.д. № 2337/2022 г. на СГС, НО, 9-ти с-в, с което е потвърдено
Постановлението на ВОП – София от 31.05.2022 г. за прекратяване на наказателното
производство по ДП № ДП № ІІ-48/1999 г. на ВОП – София. Отменено е и цитираното
Постановление на ВОП – София за прекратяване на посоченото ДП и делото е върнато на
ВОП – София за продължаване на процесуално – следствените действия. При отмяната си
съдът е приел, че при постановяване на цитирания акт на ВОП – София са допуснати
съществени нарушения на процесуалните права и ограничаване правата на пострадалите
лица, което налага отмяната му само на това основание, както и че липсва пълноценно и
мотивирано произнасяне на прокурор за прекратяване на наказателното производство.
9
В хода на производството от ответната страна бе направено възражение, че ищецът е бил
обезщетен по Закона за политическата и гражданска реабилитация на репресирани лица,
обстоятелство, което бе отречено от ищцовата страна. Ответникът, обаче, не представи
доказателства в подкрепа на тези си твърдения, поради което съдът приема възражението за
недоказано.
По искане на ищеца съдът разпита свидетелката Себиле Куртулду, негова дъщеря.
В показанията си тя заяви, че живее с баща си в Република Турция. По време на
Възродителния процес баща й, невинен, бил в затвора в Сливен два – три месеца, после в
лагера на остров Белене година и половина, след това бил интерниран в с. Радовене,
Врачавско. Когато се прибрал вкъщи бил много болен, много са го били, имал нещо в
главата, не можел да ходи, губел равновесие.
Свидетелката каза, че делото срещу виновните за Възродителния процес продължава вече 32
години – баща й редовно се интересува дали е приключило – следи го лично или чрез
познати, също изселници като него, ходил е до Военната прокуратура да подава жалби, чака
някакви сведения, но официална информация така и не получава. много се притеснява,
много се ядосва, че виновните не са осъдени, че няма да получи справедливост, казва на
близките си, че делото ще остане за тях, че няма да свърши. Продължителността на делото
му се отразява много зле – вдига кръвно, прилошава му, постъпва в болница по спешност.
По – нататък свидетелката заяви, че баща й не е получавал никакви суми като обезщетение
от държавата.
Изложеното се доказва от приетите от съда и неоспорени от страните писмени и гласни
доказателства.
Други релевантни доказателства по делото не са представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна
следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 2Б ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди в размер 120 000 лв. в резултат от нарушаване правото на
ищеца за разглеждане и решаване в разумен срок на наказателно производство, по което той
е пострадал, ведно със законните последици – лихва и разноски.
Посочената разпоредба предвижда отговорност за действията на органите на съдебната
власт, изразяващи се в нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок.
10
Според чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на
юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен
срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията.
При разглеждане на исковете съдът взема пред вид общата продължителност и предмета на
производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на
техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в
процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за
правилното решаване на спора.
Разпоредбата на чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните
свободи предпоставя право на всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите
граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно
обвинение срещу него, на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок,
от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.
Безспорно се доказа в хода на настоящото производство, че, във връзка с провеждането на
насилствена смяна на имената на турското население в България, от началото на януари
1985 г. до 07.02.1985 г. ищецът бил задържан в РУ на МВР - Сливен, че бил лишен от
свобода за периода от 19.03.1986 г. до 22.06.1988 г. в затвора и лагера на остров Белене, от
16.05.1985 г. до 04.08.1986 г. бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров
Белене; от 19.03.1986 г. до 22.06.1988 г. бил лишен от свобода в интерниран в с. Радовене,
община Роман, област Враца.
Срещу И. Х. не е постановявана присъда, с която да му е наложено наказание лишаване от
свобода, но фактически е бил лишен от свобода близо 3 години и половина.
Не се оспорва обстоятелството, че както по време на задържането му в РУ на МВР - Сливен,
така и на остров Белене, ищецът бил лишен от свобода в килии, при крайно деградиращи
условия — мръсотия, липса на елементарни условия за живот и лична хигиена, лоша храна,
тежък физически труд и т.н., не му разрешавали да се свърже с близките си, те били в
неведение къде е, по – им разрешили свижданията през 6 месеца, а накрая ги накарали и да
платим за настаняването ни в Белене.
Не се оспорва също, че в с. Радовене той не бил заключен в килия, но бил под постоянно
наблюдение на милицията и държавна сигурност, не можел да напуска селото, не можел да
контактува с близките си, не можел да си тръгне от там и да се върне в дома си или да отиде
където и да било на друго място по негово желание, бил в пълна социална изолация, като
трябвало да се подписва в кметството всяка сутрин и вечер. Нямал документи за
самоличност.
Не се оспорва и фактът, че, след окончателното му освобождаване през 1989 г., Х. бил
изгонен от България в Турция, и така се установил да живее там.
По делото не се спори и, а и това е известно в обществото, че, във връзка с т.нар.
11
„Възродителен процес“ е било образувано сл. д. № 1/1991 г. по описа на .Прокуратурата на
Въоръжените сили, по – късно преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. на ВОП, което и до
настоящия момент не е приключило, пред вид извършващите се по него и към момента на
произнасяне на съда процесуално – следствени действия. От събраните доказателства се
установява, че ищецът е разпитван по посоченото досъдебно производство в качеството му
на пострадал, както и фактът, че както той, така и други пострадали по време на
Възродителния процес лица, многократно са правили опити да се сдобият с информация за
хода на разследването и за фазата, в която то се намира, но без резултат. Установи се, че
ищецът е инициирал и производство по реда на чл. 368 - 369 НПК за ускоряване на делото,
но производството по образуваното по неговото искане н.ч.д. № 4749/2018 г. по описа на
СГС,13 –ти с-в, по което с определение №4915/06.11.2018 г. съдът дал нов едномесечен срок
на прокуратурата за приключване на делото с произнасяне по същество. Въпреки изтичането
на поредно дадения срок, такова произнасяне липсва.
Доказа се, следователно, че следствената фаза на образуваното през 1991 г. наказателно
производство по т.вар. „Възродителен процес“ към момента на подаване на исковата молба
– 2020 г., а и досега – все още не е приключила.
Предявената претенция е за доказване на обстоятелството, че така установените действия на
органите на държавното обвинение противоречат на основните принципи на Европейската
конвенция за правата на човека, ратифицирана от българската държава и, по – точно,
съобразно предвидената специална норма на чл. 2Б ЗОДОВ – на принципа за разглеждане и
решаване на делото в разумен срок, съобразно прокламираното в чл. 6, ал. 1 на Конвенцията
за защита на правата на човека и основните свободи.
Европейският съд по правата на човека в практиката си приема, че нарушаването на правото
на разглеждане и решаване на делото в разумен срок предполага анормалното
функциониране на съдебната система и, следователно, подлежи на компенсиране. При
преценка дали е налице нарушаване на това право следва да се вземат пред вид
особеностите на всеки отделен случай в светлината на конкретната материя, сложността на
процеса, процесуалното поведение както на заинтересованото лице, така и на съответните
власти, оторизирани със случая. Ако бъдат установени продължителни периоди на
бездействие, или липса на резултат от извършени процесуални действия от страна на
компетентните органи между отделните фази на процеса, като доказателство за
бездействието им, въпреки наличието на трудности от обективен характер, съдът констатира
липсата на решаване на делото в разумен срок. И това е така, защото, както посочва в
практиката си ЕСПЧ, компетентните в съответната държава съдебни власти са длъжни да
вземат всички необходими мерки за приключване на делото с постановяване на влязъл в
сила съдебен акт в разумен срок
От ответната страна в отговора са направени няколко възражения по съществото на
12
спора, по които съдът дължи произнасяне.
Съдът приема, че в настоящия случай се касае за забавяне на приключване на делото в
изключително дълъг срок – който до момента на постановяване на решението на настоящата
инстанция е 30 години – време, през което ответникът, като отговорен за процеса на
досъдебното производство, е следвало да предприеме необходимите действия по
финализирането му. Всичко това води до несъстоятелност на изложеното от ПРБ
възражение.
Ответникът поддържа тезата, че ищцовата претенция се базира на действия, извършени
преди влизане в сила на нормата на чл. 2Б ЗОДОВ, признаваща защита на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок, като право, пораждащо обезщетение за
нарушаването му.
Съдът не приема тезата на ответника, позовавайки се и на практиката на ВКС, според която,
ако производството, по което е допуснато нарушението, е заварено към датата на влизане в
сила на ЗИД на ЗОДОВ /обн. ДВ, бр. 98/11.12.2012 г., искът има своето основание в нормата
на чл. 2б ЗОДОВ за нарушение на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен
срок, съобразно чл. 6, пар. 1 от Конвенцията, като тук отговорността на държавата следва да
се реализира по особените правила, визирани в закона. И това е така, защото правото за
разглеждане и решаване на делото в разумен срок е сред нормите, които законодателят е
преценил като значими за осъществяване на демократичната и правова държава. Отделно от
това, ако подкрепи тезата на представителя на ПРБ, настоящият съдебен състав следва да
приеме, че ищецът разполага с правото да търси обезщетение за забавяне на делото само за
периода от влизане в сила на нормата на ЗОДОВ – 2012 г. и до настоящия момент – т.е. за 8
години, игнорирайки обстоятелството за необоснованото и неоправдано забавяне на делото,
извън всякакви разумни срокове за период от 30 години. А, както бе посочено по - горе, в
практиката си ЕСПЧ е категоричен - нарушаването на правото на разглеждане и решаване
на делото в разумен срок предполага анормалното функциониране на съдебната система и,
следователно, подлежи на обезщетяване.
Възражението на ответника, че ищецът е получил обезщетение по реда на ЗПГРРЛ, във
връзка с което и е предявил такава претенция по съответния ред, съдът също намира за
неоснователно, пред вид факта, че от представените доказателства се установи, че такова
искане на ищеца не е уважавано, а и постъпилото от него е извън предвидения в закона
срока
С оглед всичко изложено, съдът приема, че от страна на органите на държавното обвинение
са налице действия и бездействия, които противоречат на основните принципи на
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, визирани в чл. 6, пар. 1 –
разглеждане и решаване на делото в разумен срок. В резултат на това, ищецът И. И. Х. е
понесъл неимуществените вреди, описани по – горе, които са свързани тридесетгодишното
му очакване с очакванията му, като пострадал от престъпленията, за които е образувано
цитираното по – горе наказателно дело, да получи справедливост и морално удовлетворение
след наказване на виновните за престъплението лица.
13
По тези причини и пред вид изложеното съдът намира, че предявената по делото претенция
за заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди, се явява доказана по
своето основание.
Относно размера на предявения иск съдът намира следното:
Неимуществената вреда представлява сериозно засягане на личността и достойнството на
едно лице и се изразява в негативни преживявания от негова страна. Обезщетението следва
да бъде съобразено с личността на дееца, начина по който е преживял случилите се събития
и отраженията, които са оказали върху него, включително върху обкръжаващата го среда,
професионалната такава и близките му.
То има за цел да репарира накърняването на личните права и интереси, а справедливото
обезщетяване на всички неимуществени вреди означава да се определи точен паричен
еквивалент на негативните преживявания и психичното им отражение върху увреденото
лице. В случая, настоящият съдебен състав прие за доказано от събраните доказателства, че
е налице пряка причинна връзка между причинените неимуществени вреди на ищеца, така,
както са описани по – горе, и действията на органите на Прокуратурата.
При определяне размера на обезщетението съдът следва да се съобрази с разпоредбата на чл.
52 ЗЗД и чл. 4 ЗОДОВ.
Пред вид всички обстоятелства по делото, изключително дългия период на все още
неприключилото наказателно производство, както и, пред вид обстоятелството, че към
настоящия момент за ищеца не съществува възможност да потърси компенсация н
качеството си на пострадал по все още неприключилото досъдебно производство, съдът
намира, че претърпените от последния неимуществени вреди следва да бъдат възмездени по
справедливост с обезщетение в размер 70 000 лв., ведно със законната лихва върху сумите,
считано от 25.07.2019 г. до окончателното изплащане.
Съдът определя началния момент на претендираната законна лихва, съобразно нормата на
ЗЗД, която предпоставя, че при непозволено увреждане лихва се дължи от момента на
увреждането, като се съобразява с претенцията на ищеца, който посочва, че към 25.072019 г.
увреждането е било вече налице.
В останалата част, за разликата до 120 000 лв., претенцията следва да се отхвърли, като
неоснователна и недоказана.
Сумата следва да се преведе по посочената в исковата молба, в съответствие с разпоредбата
на чл. 127, ал. 4 ГПК, банкова сметка.
Съдът намира, че разноски на ищцовата страна не следва да се присъждат, пред вид факта,
че липсват доказателства за тях.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
14
OСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, София, бул. Витоша № 2, да
заплати на И. И. Х., ЕГН **********, чрез адв. Е. Ф., съдебен адрес: София, ул. „*******
*******, на основание чл. 2б ЗОДОВ, сумата 70 000 лв. – обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в
разумен срок на сл.дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. по
описа на ВОП – София, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.07.2019
г. до окончателното изплащане и сторените разноски в размер 5,84 лв.
Сумата е платима по клиентска банкова сметка на Адв. Дружество „Е. Ф.“ в П., IBAN:
*******, BIC: PRCBBGSF.
ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част, за разликата до 120 000 лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН и
НЕДОКАЗАН.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в четиринадесетдневен срок пред САС.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
15