Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и пети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. №
9414 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 369917 от 23.03.2018 г., постановено по гр. д. № 77877/2017 г. по
описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 41-ви
състав, първоинстанционният съдебен състав е отхвърлил предявените от Г.И.Х., ЕГН
**********,***, Търговски дом, етаж 1, кантора №
152, срещу Г.К.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, офис 11,
иск с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 535 ТЗ
за сумата от 7 000 лева, представляваща предоставена на 21.11.2012 г. в заем
сума, връщането на която било обезпечено със запис на заповед от 21.11.2012 г.
с падеж на плащане 21.05.2013 г., и иск с правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД за сума в размер на 2 800 лева, представляваща лихва върху претендираната
главница, начислена за периода 21.05.2013 г. - 31.10.2017 г. С посоченото съдебно
решение районният съд е осъдил ищеца – Г.И.Х., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на ответника – Г.К.Г., сума в размер на 890 лева,
представляваща разноски по делото.
Срещу така постановеното решение в указания законoустановен срок по реда на чл. 259, ал. 1
ГПК, е депозирана въззивна жалба от Г.И.Х., представляван от надлежно
упълномощен процесуален представител – адв. С.А. (пълномощно – л. 18 - гръб), в
която се излагат доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост
на обжалваното решение. Сочи се, че при постановяване на същото районният съд е
допуснал нарушения на съществени процесуални правила. Поддържа се, че за да
постанови обжалвания съдебен акт, съдът неправилно е приел, че въззивникът, в
качеството на приносител, е релевирал каузално правоотношение, за обезпечение
изпълнението на което е издаден представения по делото менителничен ефект, и следователно
е следвало да установи съществуването на вземането по същото. В тази връзка се
сочи, че съдът е допуснал процесуално нарушение при разпределяне на
доказателствената тежест в свое определение, постановено на 18.01.2018 г.
Акцентира се, че при редовен от външна страна запис на заповед и направено
най-общо оспорване на вземането от ответника, съдът неправилно е приел, че
въззивникът е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за
плащане, както и да доказва възникването и съществуването на вземане по
каузално правоотношение между него, като поемател, и длъжника, като издател.
Поддържа се и че показанията на разпитания по делото свидетел, при наличието на
писмено доказателство, каквото е записът на заповед, са допустими. Освен това
се твърди редовният от външна страна запис на заповед да презюмира задължението
на ответника за връщане на дадената в заем сума.
Съобразно изложеното се иска
обжалваният съдебен акт да бъде отменен, като неправилен и незаконосъобразен, и
предявените от ищеца искове да бъдат уважени изцяло. Претендират се разноски.
В указания законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемата страна – Г.К.Г., в който се излагат
доводи за правилност и законосъобразност на обжалваното решение и за
неоснователност на депозираната въззивна жалба. Акцентира се, че разпитаният
свидетел не е твърди да е възприел предаването на процесната сума, както и че
представеният запис на заповед не може да се цени като разписка за получаване
на същата. С молба от 24.09.2019 г. въззиваемият заявява, че поддържа
изложеното в отговора на въззивната жалба и претендира разноски за платен
адвокатски хонорар в размер на 890 лв.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна,
в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е неоснователна, като съображенията за това са следните:
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си единствено
за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Съобразно така установените си задължения, настоящият
съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. При
постановяване на oбжалвания
съдебен акт не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и
правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му
съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивната инстанция намира
следното:
Първоинстанционният
съд сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове, както следва:
иск с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да плати на
ищеца сума в размер на 7 000 лв., представляваща предоставена на 21.11.2012 г.
в заем сума, връщането на която се твърди да е обезпечено със запис на заповед
от 21.11.2012 г., с падеж на плащане 21.05.2013 г., и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2 800 лева, представляваща лихва върху
главницата, начислена за периода 21.05.2013 г. - 31.10.2017 г.
Договорът за
заем за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа
на постигнато между страните съгласие заемодателят предаде, а заемополучателят
получи в заем парична сума или заместими вещи, на които става собственик, като заемополучателят
се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид количество и качество.
За да бъде
уважена предявената искова претенция с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да установи при
условията на пълно и главно доказване, съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, наличието на предвидените законови предпоставки от фактическия състав на чл. 240 ЗЗД, а именно: наличие на валидно възникнало облигационно
задължение по сключен между страните договор за заем. Доколкото договорът за
заем е реален, то необходимо е да се установи предаването в собственост от
заемодателя-ищец на заемополучателя-ответник на уговорената парична сума или
друга заместима вещ. Съществено е, че установяването
на предаване на парична сума
не освобождава ищеца от задължението да установи, че същата
е предадена именно
въз основа на договор за заем, доколкото е възможно да е предадена на
друго основание – ищецът да е изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил
морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр. (в този
смисъл: решение № 262 от 2.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 676/2017 г., IV г. о.,
ГК, решение № 192 от 7.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2519/2014 г., III г. о.,
ГК и др.).
С оглед
изложеното, неоснователно е възражението на въззивника за неправилно
разпределена доказателствена тежест от първоинстанционния съд. Видно от
съдържанието определение от 18.01.2018 г., постановено по първоинстанционното
дело (л. 23 и сл. от делото пред СРС), районният съд е разпределил
доказателствената тежест в съотвествие със законоустановените изисквания и константната
практика на ВКС.
Не кореспондира с
материалите по делото и твърдението на въззивника, че съдът неправилно е приел,
че е релевирал каузалното заемно правоотношение в качеството си на приносител на
представената по делото ценна книга – запис на заповед. В процесния случай,
предвид изложените фактически твърдения в исковата молба и молба-уточнение към нея
от 24.11.2017 г., въззивникът твърди, че е дал в заем пари, които следва да му
бъдат върнати от ответника, т.е. предмет на доказване е съществуването на
валидно възникнало облигационно правоотношение между страните по делото със
сочените параметри от ищеца, както правилно е приел и районният съд, противно
на твърденията във въззивната жалба.
Във връзка с
изложените доводи, че при редовен от външна страна менителничен ефект, какъвто
безспорно се установява да е налице по делото, и направено най-общо оспорване
на вземането от ответника, съдът неправилно е приел, че въззивникът е длъжен да
сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане, е необходимо да се
посочи, че същите са неотносими към
предмета на делото. В този смисъл са и разясненията, дадени в т. 17 от тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014
г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК по въпроса какъв е предметът на делото
и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.
422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа
на запис на заповед. Обсъжданите доводи и разяснения биха били относими и
правилни в хипотезата на предявен иск за вземане по запис на заповед, каквато
процесната хипотеза не е. В конкретния случай производството не е по реда на
чл. 422 ГПК и не се претендира вземане по ценна книга. Твърди се единствено, че
с нея е обезпечено изпълнението на договор за заем, вземането по който се
претендира от ищеца и е предмет на делото.
В обобщение, с оглед
фактическите твърдения на ищеца и заявеното от него искане в петитума на
исковата молба, районният съд, в съответствие с основополагащия принцип на
диспозитивното начало в граждаския процес - чл. 6 ГПК, правилно е квалифицирал
предявените искове като такива с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, разпределил е
доказателствената тежест във връзка с тях и се е произнесъл в рамките на
заявеното до него искане. Предвид изложеното, доводите на въззивника в обратен
смисъл са неоснователни. Във връзка с правната квалификация на главният иск с
правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД въззивният съд
констатира същата е непрецизна, тъй като привръзката с чл. 535 ТЗ не е
необходима, но този недостатък не рефлектира върху правилността на обжалвания
съдебен акт.
Неоснователни
са и възраженията на въззивника за неправилност на решението, тъй като
ответникът не е оборил твърденията му, че вземането произтича от соченото в
исковата молба каузално правоотношение. По аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК,
всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или
възражения. Съобразно дадените от районния съд правилни указания на страните
във връзка с доказателствената тежест в процеса, ищецът е следвало да установи
твърдените от него факти при условията на пълно и главно доказване, което не се
установява да е сторено. Изводът за неосъществяване на същите не е във връзка с
процесуалното поведение на ответника, а следва от недоказването им от ищеца.
Неоснователни са и
доводите на въззивника, че показанията на разпитания по делото свидетел – М.Х.(л.
37 – гръб от делото пред СРС) са допустими, предвид факта на приложения по
делото запис на заповед, за който е прието от районния съд, че е редовен от
външна страна и съдържа изискуемите законови реквизите по чл. 535 ТЗ.
В производството по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД в случай че предаването на
паричната сума е установено – налице е писмен документ за предаване на сумата,
но липсват данни на какво основание е направено това, за останалите елементи на
договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания (решение №
82 от 12.05.2015 г. на ВКС по гр д. .5122/2014 г., 3 г. о., ГК).
В
конкретния случай, обаче, предаването на сумата не е установено съобразно
изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, за да се приеме, че са допустими свидетелски
показания за установяване на основанието за предаването и/или други елементи на
договор за заем. Както е посочено и от първоинстанционния съд, редовният от
външна страна запис на заповед не може да изпълни и ролята на разписка по чл.
77, ал.1 ЗЗД, удостоверяваща предаване на отразената в текста му парична сума,
тъй като по дефиниция от чл. 535, т. 2 ТЗ, материализира само безусловното
обещание на издателя за плащане, не и негово удостоверително изявление, че е
получил пари от поемателя. Доказването на каузално правоотношение или на
предаване на парични средства посредством записа на заповед е мислимо и
възможно единствено в хипотезата, когато освен реквизитите по чл. 535 ТЗ,
менителничният ефект съдържа и други вписвания, отнасящи се до каузални
правоотношения между издателя и поемателя и/или до извършена помежду им размяна
на пари (в този смисъл: решение № 21/15.03.2012 г. по т.д № 1144/2010 г., I
т.о. на ВКС; решение № 24/03.04.2013 г. по т.д. № 998/2011 г., I т.о. ВКС и
др.).
Процесната хипотеза не е
такава – видно от съдържанието на записа на заповед (л. 5 от делото пред СРС),
същият не обективира изявление, че паричната сума е предадена на издателя и че
последният е поел задължение за връщането й. Липсата на признание за получаване
на сумата налага извод, че документът не се конвертира в разписка по чл. 77,
ал. 1 ЗЗД. Не е поето и задължение за връщане на получената сума,
което обстоятелство има за последица невъзможност от документа да се изведе
основанието на съществуващите между страните облигационни отношения.
Предвид изложеното, не е
налице начало на писмено доказателство и във връзка със свидетелските показания
свидетеля М.Х.следва да бъде съобразена разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно която е недопустимо установяване със свидетелски показания на
договори на стойност над 5000 лв. За пълнота е необходимо да се посочи, че от
показанията на свидетеля, дори да бяха допустими, не се установява, предаването
на процесната сума, тъй като свидетелят не е очевидец на същото, а е узнал за
него от трето заинтересовано лице - ищеца. Показанията, в частта в която
свидетелката заявява, че съпругът й е приготвил парична сума в претендирания
размер и е тръгнал от дома им, като преди това са обсъждали предоставяне на
заем на ответника, са индиция за осъществяване на твърдените от ищеца факти, но
са недостатъчни за доказване основателността на предявената искова претенция съобразно
изискванията на процесуалния закон.
С оглед правната същност
на записа на заповед – безусловно обещание да се плати определена сума пари, и
предвид факта, че основанието за задължаване не е елемент от фактическия състав
на абстрактната сделка, поради което и не е сред задължителните реквизити по
чл. 535 ТЗ, доводът на въззивника, че редовната от външна страна ценна книга
презюмира и задължение за връщане на дадена в
заем парична сума е неоснователен.
Както е посочил и
районният съд, в случай че разполага с редовен запис на заповед, кредиторът
може да събере вземането си на основание ценната книга. В процесния случай,
обаче, се претендира парично вземане на основание договор за заем, като не са
ангажирани доказателства за предаване на сумата на соченото основание, поради
което районният съд правилно е приел, въз основа на събраните по делото доказателства,
че предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал.
1 ЗЗД е неоснователен, като недоказан.
Предвид неоснователността
на главната искова претенция за главница в размер на 7000 лв., неоснователна е
и исковата претенция за мораторна лихва, начислена върху нея за исковия период.
В обобщение, поради неоснователността на доводите, изложени във въззивната
жалба, и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционният съд следва да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно, включително и в частта за разноските.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на
основание. чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, има въззиваемата страна. От
последната е направено искане за присъждане на такива за адвокатско
възнаграждение на един адвокат в размер на 890 лв. Искането е направно
своевременно – в срока по чл. 80 ГПК, но разгледано по същество е
неоснователно.
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по
тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, за да се ангажира отговорността за разноски на въззивника,
следва по несъмнен начин да се установи, че по учредено по договор за правна
защита и съдействие мандатно правоотношение страните – въззиваем и адвокат, са
уговорили конкретен размер на адвокатско възнаграждение и то е било заплатено,
каквато процесната хипотеза не е. Съгласно разясненията, дадени с посоченото
тълкувателно решение, само когато е
доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по
правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо, в договора за правна
помощ следва да бъде указан вида на
плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително
заплащането да се осъществи по определен начин - например по банков път.
Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва
да бъде документално установено със съответните банкови документи,
удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт
следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е
приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се
удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското
възнаграждение. В процесния случай в договора за правна защита и съдействие е
посочено, че сумата е внесена, без да са представени доказателства за плащането
й по банкова сметка *** в брой. С оглед изложеното, искането на въззиваемия за
присъждане на разноски е неоснователно.
В подадената
въззивна жалба, въззивникът също е направил искане за присъждане на разноски и
адвокатско възнаграждение, но предвид неоснователността на жалбата, такива не
му се дължат.
С оглед цената на исковите претенции и по аргумент от чл.
280, ал. 1, пр. 1 ГПК решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 369917 от 23.03.2018 г., постановено по
гр. д. № 77877/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско
отделение (І ГО), 41-ви състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните, при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.