Номер 109213.10.2020 г.Град Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – ВарнаII състав
На 23.09.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
Лазар К. Василев
като разгледа докладваното от Наталия П. Неделчева Въззивно гражданско
дело № 20203100501889 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувно е по въззивна жалба на В. Б. И. срещу решение №2103/03.06.2020г.,
постановено по гр. дело №19033/2019г. по описа на ВРС, с което е отхвърлен искът му с
правно основание чл. 45 от ЗЗД, за осъждане на ответницата да му заплати сумата от
2000.00лв., представляваща претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в
причинени му болки и страдания- стрес, безсъние, безпомощност, униние, чувство за
малоценност, накърняване на човешкото достойнство, безнадеждност, липса на доверие и
трайно влошаване на физиологичното и психологичното му здраве, следствие
противоправното поведение по повод излагане на неверни твърдения в исковата молба за
прекратяване на брака чрез развод поради дълбоко и непоправимо разстройство на брачната
връзка по изключителна вина на ищеца, както и напускане без каквото и да е предизвестие и
обяснение на семейното жилище. Жалбоподателят счита решението за неправилно, тъй като
е постановено в противоречие с материалния закон и целта на закона. Излага, че съдът
неправилно се е обосновал в мотивите си, че исковата претенция е неоснователна и
недоказана. Твърди, че в конкретния случай е налице целенасочено въвеждане в
заблуждение на съда по повод на вината за прекратяване на брачния съюз. Формират се
преднамерено от страна на Ст.Ив. негативни и неверни представи относно личностните
характеристики и моралното поведение на жалбоподателя, което е в разрез с добрите нрави
и закона, като безспорно това поведение на ответницата се явява противо-правно съгласно
националното законодателство. Твърди, че в хода на съдебното дирене се установява по
безспорен начин, че ответницата е нарушила разпоредбите на чл. 15 от СК не по негова вина
в качеството му на съпруг. Приписано му било виновно поведение, което не се установява
от събраните в бракоразводния процес доказателства в тяхната съвкупност. Неправилен е
1
изводът на съда, че не е налице злоупотреба с права с което се накърнява човешкото му
достойнство и доброто име. Излага, че ответницата противоправно и недобросъвестно е
упражнила правото на прекратяване на брака с цел да бъдат увредени неговите права и
законни интереси с оглед негативните последици, засягащи виновния съпруг. Твърди, че с
оглед характера на отговорността на непозволено увреждане, законодателят е възприел
принцип за оборима презумция за вина, като във всички случаи на непозволено увреждане,
вината се предполага до доказване на противното. Именно поради тази причина
неоснователен се явява изводът на съда, че не се бил справил с доказателствената тежест и в
хода на производството са останали недоказани наведените твърдения за противоправност
на извършеното деяние. Оспорва като неправилен и изводът на съда, че не са събрани
доказателства относно настъпилите в личната му сфера неимуществени вреди. С оглед
изложеното, моли обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и
незаконосъобразно, като на негово място бъде постановено друго, с което предявеният иск
да бъде изцяло уважен като доказан по основание и размер.
Ответницата С. Т. И. не е депозирала писмен отговор
Чрез писмена молба вх. №20241/14.09.20202г., докладвана в о.с.з., проведено на
23.09.2020г., въззивникът оттегля иска си, като моли производоството по делото да бъде
прекратено.
Въззиваемата страна, чрез своя пълномощник не дава съгласието си за прекратяване,
на осн. чл. 232 ГПК, като моли съдът да се произнесе по съществото на спора с решение, с
което да остави без уважение въззивната жалба като потвърди първоинстанционното
решение. Счита, че предявеният иск е недоказан, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и е процесуално допустима.
За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-Варна съобрази следното:
Производството е образувано по иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, предявен от В.
Б. И. , ЕГН:********** срещу С. Т. И. , ЕГН:********** за осъждане на последната да му
заплати сумата от 2000,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, изразяващи се в причинени му болки и страдания- стрес, безсъние, безпомощност,
униние, чувство за малоценност, накърняване на човешкото достойнство, безнадеждност,
липса на доверие и трайно влошаване на физиологичното и психологичното му здраве,
следствие противоправното поведение във връзка с излагане на неверни твърдения в
исковата молба за прекратяване на брака чрез развод поради дълбоко и непоправимо
разстройство на брачната връзка по изключителна вина на ищеца, както и напускане без
каквото и да е предизвестие и обяснение на семейното жилище. Според изложеното в
исковата молба, страните сключили граждански брак на 11.10.1977г., като до лятото на
2018г. брачното им съжителство било хармонично; ищецът полагал грижи за издръжката на
2
семейството въпреки влошеното си здравословно състояние. През лятото на 2018г.
ответницата напуснала семейното жилище без да даде обяснение за поведението си, като не
отговаряла на обажданията на ищеца, а в последствие подала и молба за прекратяване на
брака чрез развод. В депозираната искова молба навела твърдения за осъществен от страна
на ищеца спрямо ответницата психически и физически тормоз през всичките години на
семейния им живот. Ищецът счита, че тези твърдения не отговарят на обективната
действителност и дълбоко го разтърсили. Той преживял емоционален срив; не можел да спи
и да се храни; бил обзет от безпокойство, негодувание и отчаяние; почувствал се онеправдан
и с накърнено човешко достойнство. Твърди, че психо-емоционалното напрежение, на което
е бил подложен, се отразило трайно както на психичното му здраве, така и на
физиологичния му статус, като вследствие на преживените негативни емоции получил
инсулт и се наложило да започне медикаментозно лечение. Счита, че с поведението си
ответницата е нарушила разпоредбата на чл.15 от СК, задължаваща съпрузите да живеят
заедно. Отрича да е извършил фактическите действия, твърдяни от ответницата, обуславящи
изключителната му вина за разстройството на брака. Излага, че от събраните по гр. дело №
10015/2018г. по описа на ВРС доказателства, не се установява заболяванията на ответницата
да са резултат от противоправно поведение на ищеца; не се установява той да е нанесъл
обиди, тормоз и унижение спрямо бившата му съпруга и да е имал недопустимо поведение
спрямо нея и децата. Намира за противоправни действията на ответницата, изразяващи се в
излагането на неверни твърдения, като поддържа, че същите са му причинили емоционален
дискомфорт с продължителен ефект и с трайна увреда на физиологичното му здраве с
постоянен характер. Твърди, че описаните негативни изживявания имат характер на
претърпени вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от действията на
ответницата, за причиняването на които същата му дължи обезщетение. По изложените
съображения моли предявеният от него иск да бъде уважен като основателен и доказан.
Ответницата, чрез депозирания в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор и в о.с.з.
оспорва исковата претенция. Счита за недоказани твърденията на ищеца за причинени му от
нея неимуществени вреди. Твърди, че не е осъществен фактическия състав на непозволеното
увреждане по чл.45 от ЗЗД, тъй като поведението на ответницата не може да се окачестви
като противоправно по смисъла на чл.45 от ЗЗД. Изтъква и че наличието на причинна връзка
следва да бъде доказано във всеки конкретен случай, като тежестта на доказване е върху
този който твърди наличието на такава. Излага, че негативните изживявания на ищеца
поради прекратяването на брака не подлежат на възмездяване, тъй като са резултат от
личния му мироглед и ценностна система, както и че съществуват изцяло в неговото
съзнание. По изложените съображения моли предявеният срещу нея иск да бъде отхвърлен
като неоснователен.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, и като взе предвид, събрания и приобщен по
дело доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал.
2 от ГПК, приема за установени следните фактически положения:
3
Между страните липсва спор, че са бивши съпрузи, като бракът им е прекратен с
развод, с Решение №114/10.01.2019г., постановено по гр.д.№10015/2018г. по описа на ВРС,
9-ти състав. От приобщеното гр. Дело №10015/2019г. по описа на ВРС се установява, че в
депозираната от Ст.Ив. искова молба се твърди, че непоколебимото решение да инициира
бракоразводно производство, е мотивирано от непрестанния физически и психически
тормоз, осъществяван от съпруга й В.Б.в, в резултат от който получила психически срив и
започнала да получава нервни кризи. Видно от мотивите на решението, съдът е приел за
безспорно установено, че страните са във фактическа раздяла от лятото на 2018г. За
недоказано е счетено твърдението на ответницата, че изчерпването на брака е резултат само
и единствено от противоправни действия на Васил Иванов - ищеца в настоящото
производство. Бракът бил прекратен поради дълбоко и непоправимо разстройство, по
обективни причини.
От приетите по делото копия на Експертно решение №2768/10.10.2019г., издадено
от МБАЛ „Св. Анна-Варна“ АД и Експертно решение №0520/22.07.2011г. на МЗ-
Национална експертна лекарска комисия се установява, че ищецът страда от анкилозиращ
спондилит с множествено засягане на гръбначния стълб; двустранен сакроилеит умерена
степен на активност III ФК; двигателна недостатъчност вторична остеоартроза. ХБ III
стадий умерена степен СМФ ХС. МСБ ХКВБСН дискоординационен синдром лека степен
редки пристъпи.
От приложения амбулаторен лист, издаден на 07.10.2019г. е видно, че му е
поставена основна диагноза МКБ „Други уточнени мозъчносъдови болести“, като ищецът е
насочен към УМБАЛ „Св.Марина“-гр.Варна за КТ ангиография.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд достигна до
следните правни изводи:
Жалбата, по която е образувано настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да
се произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в
обжалваната му част.
Обжалваното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на
законоустановената писмена форма, поради което същото е валидно.
Съдебният акт е постановен при наличието на всички положителни процесуални
предпоставки за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват
отрицателните такива, поради което е и допустимо в обжалваната част.
Доколкото ответницата не е изразила съгласието си за прекратяване на
производството поради обективираното от ищеца волеизявление за оттегляне на иска, то
въззивният съд следва да се произнесе по съществото на спора.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният
съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т.
4
1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на императивни
правни норми.
За основателността на претенцията по чл. 45 ЗЗД следва да се установи
кумулативното наличие на всички елементи от фактическия състав на непозволеното
увреждане, а именно деяние, противоправност на същото, вреда и наличието на причинно-
следствена връзка между деянието и вредата, като вината се презюмира.
Следователно, в тежест на ищеца е да установи наличието на противоправно
поведение от страна на ответника, настъпването на твърдените имуществени и
неимуществени вреди, както и причинно-следствената връзка между причинените вреди.
На първо място следва да се отбележи, че напускането на семейното жилище от
един от двамата съпрузи без даване на обяснения не е противоправно поведение, а въпрос на
личен избор.
По настоящото дело е безспорно, че ответницата е сезирала съда с молба за развод,
по която е било образувано гр. дело №19033/19г. по описа на ВРС. Самото подаване на
искова молба за развод също е конституционно и законово гарантирано право на всеки
гражданин. Съобразно разпоредбата на чл. 49, ал.1 СК всеки от съпрузите може да поиска
развод когато бракът е дълбоко и непоправимо разстроен.
Отговорността за непозволено увреждане по принцип предполага наличието на
причинени вреди от деяние, което е неправомерно. Сезирането на надлежните органи на
властта с молби, жалба или сигнал от гражданите е конституционно гарантирано право и
упражняването му зависи изцяло от тяхната преценка и воля. Поради това, упражняването
на материално и процесуално право (респ. подаването на молба или жалба до компетентен
орган) поначало е правомерно. Това обаче не изключва възможността за злоупотреба с
право, респ. и ангажирането на отговорността по чл. 45 ЗЗД. Злоупотребата с право е
противоправна и тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат
увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), както и в
противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Отговорността за вреди от
злоупотреба с право е деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестното
упражняване на законно признато право, като доказателствената тежест е за пострадалия. За
реализиране на фактическия състав на деликта от значение е наличието на вина, а не
нейната форма.
По настоящото дело е безспорно, че ответницата е сезирала съда с искова молба за
развод, но това само по себе си не е противоправно деяние, освен ако не представлява
злоупотреба с права. Такава злоупотреба ще е налице ако се установи непротиворечиво, че
искът/жалбата не са отправени с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да се получи
правосъдие като се разреши със сила на пресъдено нещо възникналия спор, а когато
ищецът/жалбоподателят знае, че обстоятелствата са неверни и подава иска/жалба, за да
навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес, като доказването на
недобросъвестното упражняване на законно признато право във всеки конкретен случай е в
5
тежест на пострадалия - ищец в производството, по правилата на чл. 154 ГПК.
В конкретния случай доколкото искът е за развод, а това е лично право, то по
никакъв начин не се установи, че то е упражнено от ответницата единствено с цел да бъде
ощетен ответника.
Единственият възможен начин за получаване на развод в Р Бъглария е чрез
сезиране на съда с искане в тази насока. Досежно изложение в исковата молба твърдения
относно брачните провинения на ответника, следва да се отбележи, че те попадат в рамките
на т. нар. стандартни брачни провинения, които се излагат в почти всяка искова молба за
развод. Отделно от това следва да се има предвид, че съдът не е приел за установено в
мотивите на решението то си, че ответникът действително е осъществил поведението,
описано от ищцата в исковата молба, а напротив- съдът е допуснал развода не по
едностранна вина на ответника, а по обективни причини, като е счел, че вероятно през
всичките 41 години същият се е изчерпал от емоционалното си съдържание.
Следователно, с оглед така изложените изводи, съдът намира, че ответникът не
установил по пътя на пълното и главно доказване, че ответницата е злоупотребила с правото
си на развод, нито че е имала друго противоправно поведение спрямо ищеца.
Отделно от това следва да се отбележи, че не се установи и какви точно вреди е
претърпял ищеца в резултат на поведението на ищеца. От приложените медицински
документи се установява, че същият е с влошено здравословно състояние, но то до голяма
степен отговаря на неговата възраст -71 години. Не се установи също причинно-следствена
връзка между здравословното състояние на ищеца и предприетите от ответницата действия
по подаване на исковата молба за развод.
С оглед изложеното така предявеният иск за осъждане на ответницата да заплати на
ищеца сумата от 2000лв., претендирани като обезщетение за претърпени от него вреди на
осн. чл. 45 ЗЗД следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан.
По изложените правни аргументи и поради съвпадение на крайните изводи на въззивната
инстанция с тези на първата, ВОС счита, че първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено, а въззивната жалба –оставена без уважение.
Предвид неоснователността на въззивната жалба, на въззиваемата страна следва да
бъдат присъдени разноски, но доколкото тя не претендира такива, то и съдът не ѝ присъжда.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Варненският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №2103/03.06.2020г., постановено по гр. дело
№19033/2019 г. по описа на ВРС, 17-ти състав.
Не присъжда разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на осн. чл. 280, ал.2 ГПК.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7