№ 935
гр. Плевен, 10.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на пети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Ася Тр. Ширкова
при участието на секретаря ПЕТЯ СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от Ася Тр. Ширкова Гражданско дело №
20244430101791 по описа за 2024 година
Делото е образувано по предявена искова молба от М. Г. М. с ЕГН
********** от с.О*** , представлявана от адв. Д.М. от АК *** срещу „****, с
ЕИК ********** гр.*** ж.к. **** №28, бл.АТЦ „****“ ет.2 офис 73Г. Ищцата
твърди, че е страна по договор за паричен заем № 5756251 / 01.12.2021г. с
ответното дружество „*****. Твърди, че съгласно чл.1 ал.3 от договора,
следвало да заплати такса за експресно разглеждане на документите за
отпускане на паричен заем в размер на 709.32 лева, а съгласно чл.3 получава
сумата в размер на 1000 лева, ГПР 48.52%, годишен лихвен процент 40.32 %,
при срок на кредита от 12 вноски. Ищцата твърди, че в чл.4 ал.2 от договора е
предвидено и заплащането на неустойка като общата сума, която следва да
заплати е в размер на 472.80 лева.
Ищцата сочи, че сключеният договор №5756251/01.12.2021г. е нищожен, на
основание чл.26 ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл.11 ал.1 т.10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК вр. с
чл.22 от ЗПК.
В условията на евентуалност, твърди, че клаузата на чл.1 ал.3 и чл.4 ал.2
от процесния договор сключен, са нищожни на основание чл.26, ал.1 ЗЗД и
поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 10а, чл.11, чл.19
ал.4 ЗПК във вр. с чл.22, както и по чл.143, ал.1 ЗЗП. Ищцата твърди, че
1
процесният договор не отговаря на всички изисквания на чл.22 ЗПК.
Твърди, че договорът е недействителен с оглед разпоредбите на чл.22
ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1,т.9 от ЗПК договор за
потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен
процент и условията за прилагането му. Твърди, че в случая в договора е
посочен годишен лихвен процент 40.32% , но липсват условия за прилагането
му и не е ясно дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита,
или е променлив. Твърди, че нито в договора, пито в погасителния план има
отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да
може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на
действително прилагания от заемодателя. Посочва, че това ограничава правата
на и е основание за недействителност на договора.
Ищцата твърди, че договорът не отговаря на изискванията на чл.11 ал.1
т.10 ЗПК, според която разпоредба трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Посочва, че годишният процент на
разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се
изчислява по специална формула. Ищцата твърди, че спазването на това
изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на
ГПР и общо дължимата сума по договора. Твърди, че в настоящия договор е
посочена само абсолютна стойност на ГПР, но липсва ясно разписана
методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Твърди, че
липсва яснота относно общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Твърди, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване
на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо.
Посочва, че тези съставни елементи са неизвестни, при което се създават
2
предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки стойността на ГПР.
Ищцата твърди, че не е ясно какво се включва в общите разходи за
потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на
такса, и неустойка. Ищцата посочва, че не може да се направи еднозначен
извод, дали разходите са включени или не при формиране на ГПР, не е ясно по
какъв начин е формиран, неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на
заема.
Твърди, че договорът е недействителен, поради заобикаляне на
разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, вр.с чл.11 ал.1 т.10, вр чл.22 от ЗПК, тъй
като в същия е уговорена такса за експресно разглеждане и неустойка. С
предвиждането на такива разходи който не са посочени в ГПР, се заобикаля
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Посочва, че събирането на такива разходи е
част от дейността по управление на кредита и следва да са включени в
годишния процент на разходите, доколкото същите са свързани с отпускане на
кредита при една първоначална оценка на риска и разходи свързани с
обезпечаване на риска от просрочие на погасителна вноска. Твърди, че според
чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи и бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1 от ДР на ЗПК- "Общ
разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, неустойки, такси, възнаграждение за кредитни посредници
и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги. Ищцата навежда
доводи, че е следвало в ГПР да бъдат включена и такса за експресно
разглеждане и неустойката и след като това не е сторено, е налице
заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК като с уговорката за
допълнителни разходи се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута определена с ПМС№426/2014г. Твърди, че именно поради невключване
на уговорената такса за експресно разглеждане и неустойка в размера на ГПР,
последният не съответства на действително прилагания от кредитора в
3
кредитното правоотношение. Твърди, че посочването в договора на размер на
ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните
представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и
ал.2 т.1 ЗЗП. Ищцата твърди, че с преюдициално заключение по дело №С-
453/10 е прието , че използването на заблуждаващи търговски практики,
изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер
на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе
преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на
чл.143 и сл.ЗЗП.
Твърди, че съгласно чл.26 ал.4 ЗЗД нищожността на отделни части не
влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че
сделката би била сключена и без недействителните й части. Твърди, че в
случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожната клауза на
процесния договор относно определянето на ГПР да бъде заместени по право
от повелителни норми на закона, или че договорът за потребителски кредит би
бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като
ГПР е въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Поради това
навежда доводи, че в случая не е приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и
нищожността на посочената по-горе клауза на процесния договор обуславя
недействителността на целия договор.
Ищцата твърди, че клаузата на чл.1 ал.3 и чл.4 ал.2 от договора за кредит
са нищожни на основание чл.26 ал.1 ЗЗД и поради това че са сключени при
неспазване на нормите на чл.10а чл.11 чл.19 ал.4 ЗПК вр. чл.22 ЗПК, както и
чл.143 ЗЗП. Твърди, че накърняването на добрите нрави е налице, когато се
нарушава правен принцип, в който смисъл посочва и съдебна практика на
ВКС. Такъв признак сочи, че е добросъвестността в гражданските и
търговските отношения, като целта му е да не се допуска несправедливо
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Поради
накърняването на добрите нрави сочи, че се стига до значителна
нееквивалентност на насрещните престации и до злепоставяне на интересите
. Сочи, че уговорената дължимост на посочените суми е в противоречие с
добрите нрави и принципа на справедливост, като уговорената сума е около
2/3 от размера на кредита. Отделно от това твърди, че възможността на
4
кредитора да събира такси и комисионни за допълнителни услуги е
регламентирана в чл.10а ал.1 ЗПК, като уговорената такса експресно
разглеждане е в противоречие с чл.10а ЗПК. Твърди, че всяка клауза, която
цели да заобиколи закона е нищожна поради което предвидените клаузи в чл.1
ал.3 и чл.4 ал.2 от Договора са неравноправни по смисъла на чл.143 т.5 ЗЗП,
тъй като са необосновано високи. Посочва, че преди сключване на договора за
кредит, кредитора може да прави оценка на кредитоспособността на
потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването му. Като не е
сторил това, кредиторът е заобиколил чл.33 ал.1 ЗПК и е уговорил двете такси
– за експресно разглеждане на документи и неустойка, с което си е уговорил
още едно допълнително възнаграждение и с което е постигнал по висок
размер на ГПР от разрешения в чл.19 ал.4 ЗПК.
В заключение моли съда да постанови решение, с което да обяви
договора за кредит за нищожен, а при условия на евентуалност да обяви
клаузите на чл.1 ал.3 и чл.4 ал.2 за нищожни на основание чл.26 ЗЗД, вр. чл.22
вр. чл10а , чл.11, чл.19 ЗПК, както и чл.143 ал.1 ЗЗП.
В едномесечния срок ответникът е представил писмен отговор и
насрещен иск. В отговора оспорва исковата молба твърди, че е посочен
фиксиран годишен лихвен процент по кредита и условия за прилагането му,
поради което не е нарушено правилото на чл.11 ал.1 т.9 ЗПК. Твърди, че по
смисъла на § 1, т.5 от ДР на ЗПК, фиксиран лихвен процент по кредита е
лихвеният процент, предвиден в клауза на договор за кредит, по силата на
която кредиторът и потребителят уговарят един постоянен лихвен процент за
целия срок на договора, а съгласно § 1, т. 5 от ДР на ЗПК лихвения процент по
кредита е лихвения процент, изразен като фиксиран или като променлив
процент, който се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит.
В сключения договор е посочен фиксиран ГПР, а при положение, че лихвения
процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се
приеме, че са нарушени изискванията на чл.11 т.9 ЗПК. При фиксирана лихва
липсва задължение в договора да се съдържа информация по чл.11 ал.1 т.9
ЗПК. Ответникът посочва, че изискването в чл.11 ал.1 т. 9 ЗПК за посочване на
индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, е неприложимо в настоящия случай, доколкото същото е
5
приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай се касае
за фиксиран годишен лихвен процент. Твърди, че договорът съдържа и
необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, поради което националният закон и
Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на
договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква
част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е
и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е
задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.
Твърди, че от договора ясно се вижда какъв е размерът на възнаградителната
лихва, както и размера на всяка вноска и включените в нея компоненти, което
е достатъчно да обоснове липса на нарушение по чл.11 ал.1 т.9 ЗПК, доколкото
договорът включва всички реквизити, посочени в тази разпоредба.
Ответникът твърди, че чл.11 ал.1 т.10 ЗПК не изисква да се посочи в
договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР, защото в
рамките на Европейския съюз, в това число и в България има нормативно
предвидени две математически формули за изчислението на ГПР /т.1 и т.2 от
Приложение №1 към ЗПК/, които единствено може да се прилагат за
изчислението на ГПР и страните нито могат да прилагат друга математическа
формула за изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в
договорите си горните две формули. Посочва, че нормата на чл.11 ал.1 т.10
ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и
изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а
единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР.
Навежда доводи, че смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае
предварително с размера на сумата, която ще върне на банката под формата на
ГПР, което изискване в случая е изпълнено, поради което не е налице
твърдяната недействителност на договора на основание чл.11 ал.1 т.10 ЗПК.
Изразява становище по отношение на твърденията на ищцата, че
процесният договор е недействителен, поради заобикаляне на разпоредбата на
чл.19 ал.4 ЗПК по аргумент, че неустойката и таксата за експресно
разглеждане на документи следва да се включи при калкулацията на ГПР и че
поради невключването им в Договора ГПР не е реално прилаганият между
страните. Твърди, че разпоредбата на чл.19 ал.3 ЗПК изрично предвижда, че
6
при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се прибавят
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си
по договора за потребителски кредит, а неустойката за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение има точно такъв характер и
категорично не следва да участва при формирането на ГПР. Посочва, че
включването на неустойката в ГПР би представлявало недопустимо
нарушение на императивна разпоредба на ЗПК от страна на финансовата
институция и би довело до заблуждаване на потребителя относно размера на
действителните разходи по кредита и размера на неговите задължения.
Твърди, че неустойката не следва да участва при формирането на ГПР не само
заради изричната забрана за това съгласно чл.19 ал.3 ЗПК, но и поради
характера на неустойката, представляваща задължение, което възниква
условно само и единствено в случай, че кредитополучателят не осигури
обезпечение по вид и в срок, посочен в Договора. Посочва, че при сключване
на Договора ответното дружество няма как да предвиди в общия размер на
плащанията едно условно задължение, което не е било възникнало и не е било
известно дали ще възникне, тъй като зависи от бъдещо, тъй като зависи от
бъдещо несигурно събитие, а именно изпълнението на задължението за
обезпечаване на кредита от ищцата.
По отношение на таксата за експресно твърди, че този вид услуга е
допълнителна, която ищцата доброволно е избрала да ползва, като на
основание чл.19 във връзка с Приложение № 1 към чл.19 ал.2 ЗПК стойността
на същата не следва да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора, тъй
като експресното разглеждане на документи не е действие по усвояване или
управление на кредита, а действие, което ги предхожда във времево
отношение. Твърди, че експресното разглеждане на документи няма
задължителен характер, с което обстоятелството ищцата е била запозната,
както и е избрала доброволно да ползва тази услуга срещу заплащане на такса
в конкретно посочен размер, което се потвърждава от чл.1, ал.З от Договора.
С оглед на това, навежда доводи, че ищцата неправилно се позовава на
неравноправност, именно защото оспорваната клауза фигурира в Договора по
изрична негова заявка, а не е едностранно наложена от ответното дружество и
предоставянето на финансови услуги от страна на ответното дружество не е
обусловено от експресно разглеждане на заявките, като тази услуга е
предоставена единствено и само в интерес на заемополучателите. Ответникът
7
твърди, че евентуалната недействителност на отделни клаузи, които не влияят
върху основните елементи на договора и без които той може да породи
действие, не следва автоматично да води до недействителност на цялото
съглашение.
Ответникът изразява становище и по отношение на евентуалния иск и
твърденията на ищцата за недействителност на клаузата на чл.1 ал.3 от
процесния договор за паричен заем като твърди, че са неоснователни и
необосновани твърденията на ищцата. Твърди, че посочената такса е дължима
при избиране на услугата за експресно разглеждане на заявката за кредит, а не
при стандартния срок от 10 дни. На практика услугата по експресно
разглеждане се извършва преди сключване на договора за кредит,
следователно посочената такса не може да се разглежда като такава по
управлението или усвояването на кредита. Таксата за експресно разглеждане е
дължима за услуга, предхождаща възникването на заемното правоотношение,
което въпреки посочената предоставена услуга, може да не възникне по
решение на която и да е от страните -заемателя или заемодателя. Твърди, че
клиентът е избрал тази услуга доброволно и поради това на основание чл.19
във връзка с Приложение №1 към чл.19 ал.2 ЗПК стойността на същата не
следва да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора.
Относно неустойката сочи, че представлява форма на договорна
отговорност, служеща за обезщетение за вредите, причинени от
неизпълнението и е начислена вследствие на неизпълнение на поетите
договорни задължения отстрана на заемателя за представяне в срок на
обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Навежда доводи, че
предназначението на посочената неустойка е да обезщети евентуалните вреди
от неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинява
неизпълнението на парично задължение, са пропуснати ползи - от
пропуснатата сигурна възможност за печалба, която кредиторът би
реализирал, ако бе получил в срок паричната престация; претърпени загуби -
евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако би си
набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови
лихви и такси). Твърди, че съгласно чл.92 ал.1 ЗЗД неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението без да е нужно те да се доказват. Цитира съдебна практика (В
TP № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС), в която е
8
прието, че неустойката е нищожна, само ако единствената цел, за която тя е
уговорена излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция, каквито хипотези в настоящия случай не са налице, тъй
като уговорената неустойка има обезщетителна функция.
Оспорва твърденията, че неустойката накърнява добрите нрави, а
преценката за основателността й следва да бъде направено чрез комплексно
изследване не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане
на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между
страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният
длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне
неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Дори и да се приеме, че
неустойката е прекомерна, то това не я прави нищожна поради накърняване на
добрите нрави, а следва да се намали нейният размер. Посочва, че има за цел
да дисциплинира длъжника при изпълнение на поетите от него договорни
задължения.
Посочва, че всеки заемател по договор за потребителски кредит
разполага с гарантираната от чл.29 ЗПК възможност да се откаже от договора
в 14-дневен срок, за която ищцата е била информирана чрез СЕФ и от текста
на самия Договор. В случай че упражни правото си, той би дължал връщане
единствено на получената в заем главница и не би дължал начислената му
поради не предоставяне на обезпечение неустойка. Твърди, че след като е
разбрала, че е в невъзможност да изпълни задължението си по чл.4 ал.1
Договора и при положение, че не е пожелала да понесе тежестта на
неустойката по чл.4 ал.2 от договора, тя е разполагала с 14 дни да се откаже от
договора и по този начин да избегне неблагоприятните за себе си последици, а
след като не е сторила това, то тя е решила да ползва кредита и да изплати
начислената й неустойка.
Оспорва твърдението, че уговорената неустойка представлява
допълнително възнаграждение, което е следвало да се включи при
калкулацията на ГПР, а неговият размер, посочен в договора, е формиран по
определения в приложение № 1 към ЗПК начин.
Ответникът оспорва твърденията, изложени в исковата молба, че
процесиите клаузи за неустойка и такса експресно разглеждане на
документи са нищожни като неравноправни, тъй като съгласно
9
разпоредбата на чл.143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. Посочва, че
неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя - по арг. от чл.6, §1
от Директива 93/13/ЕИО, а съгласно разпоредбата на чл.146 ал.1 ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.146 ал.1
ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е
неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по
договора. По аргумент от противното на чл.146 ал.2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им, а в
процесният случай Договора е сключен по предложение /искане/ направено от
кредитополучателя, от което може да се направи извод, че му е дадена
възможност да влияе върху съдържанието на клаузите на договорите, а не при
общи условия. Ищцата се е запознала с преддоговорната информация,
попълнила е въпросници за кандидатстване на кредити, въз основа на които са
договорени клаузите от договорите и не е била поставена в положение на по-
слаба страна от гледна точка на степента й на информираност и на
възможностите, които й се предоставят да преговаря. Принципът на
добросъвестност изисква в договорните отношения да бъде осигурена
защитата на всеки признат от нормите на правото интерес, а не само на
индивидуалния такъв на някой от договарящите страни. Твърди, че в
разглежданата хипотеза този принцип не е нарушен, тъй като в договорите
между страните са защитени правата и на двете страни. Правото на
заемополучателя да получи заемната сума, да се откаже от договора, да
извърши предсрочно погасяване са реципрочни на правото на кредитора до
получи плащането, разсрочено на ежемесечни вноски.
Предявен е насрещен иск от ответника срещу ищцата за заплащане на
сумата от 1026,30 лева, от които 859,62 лева главница и 166,68 лева лихва.
Прави искане за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза.
Ответникът по насрещния иск представя писмен отговор, в който го
оспорва. Навежда доводи, че кредитополучателят дължи само главница по
договора, защото договорът за кредит не недействителен. Посочва съдебна
10
практика на СГС и на окръжни съдилища, в които е застъпено това становище.
В съдебно заседание страните не се представляват.
По делото не се спори, а се установява и от представените писмени
доказателства, че между М. Г. М. с ЕГН ********** от с.О*** и „****, с ЕИК
********** гр.*** ж.к. **** №28, бл.АТЦ „****“ ет.2 офис 73Г е сключен
процесният договор за паричен заем № 5756251/01.12.2021г.
По отношение на договора приложение намира ЗПК, в редакцията към
момента на сключване на договора. Ищцата има качеството на потребител по смисъла
на ЗЗП, тъй като е физическо лице, което ползва услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което
като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност. Видно от чл.5 на приложения договор, същият е сключен при
Общи условия. Представеният по делото договор за потребителски кредит и
останалите ангажирани по делото доказателства не обуславят извод кредитът да е
предоставен на ищцата с оглед нейната търговска или професионална дейност, в
рамките на която да е бил сключен процесният договор. Ищцата попада в приложното
поле на §13 т.1 от ДР ЗЗП, и като потребител е защитена от разпоредбите на ЗЗП.
Преценката относно действителността на процесния договор за потребителски
кредит следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с
нормите на ЗПК, при действието на който е сключен договора като следва да се
установи дали договорът отговаря на изискванията на глава ІІІ - „Договор за
потребителски кредит. Форма и съдържание“ ( чл.9 - чл.11 ЗПК).
Договорът е сключен при спазване нормата на чл.10 ал.1 ЗПК, при
съобразяване на обстоятелството, че преди отпускане на кредита страните са
използвали средства за комуникация от разстояние, поради което възникналото между
тях правоотношение представлява договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние по смисъла на чл.6 ЗПФУР.
Съгласно разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл.19 ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
11
В чл.8 на договора е посочен процент на ГПР 48,52 %, т.е. формално е
изпълнено изискването на чл.11 ал.1 т.10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
по чл.19 ал.4 ЗПК. Този размер не отразява действителния такъв, тъй като не включва
част от разходите за кредита, а именно уговорената в чл.4 ал.2 от договора неустойка,
предвидено при непредставяне на обезпечение в тридневен срок, предвидено в чл.4
ал.1 от договора. Видно е, че при неизпълнение на това задължение, договорът
предвижда заплащане на неустойка в размер на 472,80 лева, която се разсрочва и
заплаща на месечни вноски заедно с погасителните по кредита. Тази неустойка следва
да бъде включена в общите разходи по кредита по смисъла на § 1 т.1 ДР на ЗПК,
съгласно която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.“
Определената дължима в договора като неустойка сума е разход, свързан с предмета
на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по
договора. Тази неустойка е известна на заемодателя, което се потвърждава и от
обстоятелството, че е разсрочена и определена още при сключване на договора за
кредит. Така уговорената неустойка има за цел да обезщети кредитора за вредите от
възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие
с предвиденото в чл.16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени
сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите
средства, съответна на получените гаранции. При тези доводи, съдът прави извод, че
уговорената неустойка следва да бъде включена в ГПР, тъй като е пряко свързана с
договора, известна е на кредитора към момента на сключването му и е задължително
условие за сключването на договора, тъй като изпълнението на уговореното
задължение за предоставяне на обезпечение на практика е невъзможно.
По отношение на определената в чл.1 ал.3 от договора такса в размер на 709,32
лева за експресно разглеждане, съдът счита, че също следва да бъде включена в ГПР,
тъй като представлява условие за сключване на договора. Съгласно чл.1 ал.2 от
договора, заемателят заявява, че преди подписване на договора е избрал да ползва
допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи за одобрение на
паричен заем, което е декларирано в предложение за сключване на договор за паричен
заем. Съдът приема, че при така уговорената клауза, заплащането на тази такса се
превръща в задължително условие за получаването на кредита.
12
Видно е, че двете суми неустойка и такса експресно разглеждане са в размер
по-голям от ползваната по кредита главница. При тези доводи, същите отговарят на
поставените от ЗПК изисквания, за да бъдат включени в общия разход по кредита ГПР.
Видно е, че двете суми са в размер по голям от ползваната по кредита главница и
включването им в ГПР би довило до многократно надхвърляне на определения в
размер на 48,52 % ГПР.
Съдът счита, че Договорът за потребителски кредит не отговаря на
изискванията на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент
на ГПР. При неправилно посочен ГПР, следва да се приеме, че такъв липсва и
съответно не е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора.
Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи,
което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. В този смисъл е и
практиката на СЕС в Решение по дело С-714/22 от 21.03.2024г., в което се
приема „чл.10 § 2 б.ж и член 23 Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в
смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР,
включващ всички предвидени в чл.3 б.ж от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от
лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената
в заем главница.“
С оглед изложеното, предявеният иск се явява основателен и договорът за заем
следва да бъде прогласен за нищожен на основание чл.26 ЗЗД вр. чл.11 т.10 ЗПК.
Предвид уважаването на предявения иск за нищожност на договора, то не
следва да бъде разглеждан предявения при условия на евентуалност иск за
прогласяване нищожност на отделни негови клаузи.
По насрещния иск : Дружеството заемодател е предявил насрещен иск за
заплащане на сума в размер на 859,62 лева главница по договора за паричен заем
Standart 30 № 5756251 и 166,68 лева договора лихва за периода 04.03.2022г –
29.11.2022г. С оглед приетото, че сключеният между страните договор е
недействителен, то съгласно чл.23 ЗПК, потребителят дължи връщане само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита. Видно от
13
заключението на вещото лице кредитополучателят е платил общо сума в размер на 463
лева, която е разпределена както следва : разходи за събиране на вземания 60 лева,
главница 140,38 лева, лихва 64,88 лева, неустойка в размер на 78,80 и такса експресно
разглеждане 118,94 лева. Тъй като при обявения за недействителен договор се дължи
само главница, то останалите суми са платени без основание. Поради това и предвид
направеното възражение за прихващане, предявеният насрещен иск се явява
основателен до сумата от 537 лева, която сума е разликата между главницата от 1000
лева и платените 463 лева. За разликата до 859,62 лева искът се явява неоснователен.
Неоснователен е и предявеният насрещен иск за лихва в размер на 166,68 лева,
тъй като предвид недействителността на договора, такава не се дължи.
По разноските :
Ищцата е упълномощила процесуален представител, като в договор за
правна помощ е посочено изрично за предявен иск за нищожност на договора,
за нищожност на чл.1 ал.3 от договора за кредит и нищожност на чл.4 ал.2 от
договора. Съдът е приел, че са предявени два иска - за прогласяване
нищожност на договор за кредит и при условия на евентуалност за
прогласяване нищожност на отделни две клаузи, като вторият е при условия
на евентуалност. Съгласно представен по делото договор за правна помощ,
сключен между ищцата и адв.Д.М., се установява, че е оказана безплатна
правна помощ на основание чл.38 ал.2 т.2 ЗА. В тази хипотеза, съдът като
съобрази фактическата и правна сложност на делото и определените размери в
Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, определя като справедливо и обосновано възнаграждение на
адв.Д.М. от АК *** сумата в размер на 300 лева.
Тъй като ищцата по делото е била освободена от заплащането на
държавна такса и разноски, то на основание чл.78 ал.6 ГПК ответникът по
главния иск следва да бъде осъден да заплати по сметка на РС Плевен сумата
от 50 лева, представляваща държавна такса.
Разноските на ответника съгласно представения списък са в размер на
600 лева адвокатско възнаграждение, 100 лева държавна такса по предявените
два насрещни иска за главница и лихва и 300 лева депозит за вещо лице
По отношение на адвокатското възнаграждение в размер на 600 лева,
съдът приема, че както е сключен договорът за правна помощ,
възнаграждението е за представителство по предявената искова молба и по
предявения насрещен иск. Видно е, че в пълномощното е уговорено правна
14
защита и съдействие, изразяващи се в изготвяне и предявяване на насрещен
иск, водене и представителство пред РС по гр.дело №1791/24г. по описа на РС
Плевен, което включва и предявения иск за прогласяване на договора за
недействителен, тъй като представеният писмен отговор също е подаден от
процесуалния представител на ответното дружество. С оглед на това съдът
приема, че ответникът и процесуалния му представител са уговорили общо
възнаграждение в размер на 600 лева, от които по 300 лева за
представителство по исковата молба и 300 лева по насрещния иск. С оглед
уважената и отхвърлен част, ищецът следва да заплати на ответника разноски
в размер на 340,10 лева.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД по
иска на М. Г. М. с ЕГН ********** от с.О*** срещу „****, с ЕИК **********
гр.*** ж.к. **** №28, бл.АТЦ „****“ ет.2 офис 73Г като противоречащ на
чл.22 вр. с чл.11 ал.1 т.10 ЗПК Договор за паричен заем №
5756251/01.12.2021г., сключен между М. Г. М. и „****.
ОСЪЖДА М. Г. М. с ЕГН ********** от с.О***, да заплати на „****, с
ЕИК ********** гр.*** ж.к. **** №28, бл.АТЦ „****“ ет.2 офис 73Г дължима
главница по Договор за паричен заем № 5756251/01.12.2021г. в размер на от
537 лева като за разликата до 859,62 лева за главница и за сумата от 166,68 лева
ОТХВЪРЛЯ иска като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „****, с ЕИК ********** гр.*** ж.к. **** №28, бл.АТЦ
„****“ ет.2 офис 73Г да заплати държавна такса по сметка на РС Плевен в
размер на 50 лева.
ОСЪЖДА М. Г. М. с ЕГН ********** от с.О***, да заплати на „****, с
ЕИК ********** гр.*** ж.к. **** №28, бл.АТЦ „****“ ет.2 офис 73Г разноски
в размер на 340,10 лева съобразно уважената и отхвърлена част на исковете.
ОСЪЖДА „****, с ЕИК ********** гр.*** ж.к. **** №28, бл.АТЦ
„****“ ет.2 офис 73Г, да заплати на адвокат Д. В. М. от АК ***, адвокатско
възнаграждение по чл.38 ал. 2 от ЗА в размер на 300 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенския окръжен съд в
15
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
16