Р Е Ш Е Н И Е
№………./……… .06.2019 г.
гр.
Варна
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и
първи май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Д. ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА
ЧАВДАРОВА
МИЛА КОЛЕВА
при
секретар Мария Манолова,
като
разгледа докладваното от съдия Томова
въззивно
търговско дело № 143 по описа за 2019 година,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивното производство е разгледано по реда
на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна
жалба вх. №79529/03.12.2018г.
по описа на ВРС, на Ж.Г.Ж., ЕГН **********,***, срещу решение
№4220/24.10.2018г. на Варненски районен съд, 40 състав, постановено по гр.д.
№3786/2018г. по описа на ВРС.
С обжалваното решение ответникът –
жалбоподател Ж.Г.Ж., ЕГН **********, е осъден да заплати на ищеца „ОТП
факторинг България” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище
гр. София, сумите 5 894,02 евро -
главница; 1 619,33 евро - договорни
лихви за периода от 24.08.2014г. до 24.05.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 15.03.2018г. до окончателното й
плащане, които вземания произтичат от договор за кредит за текущо потребление
от 29.08.2011г., сключен с „БАНКА ДСК” АД, ЕИК *********, прехвърлено на ищеца
„ОТП факторинг България” ЕАД с договор за покупко-продажба на вземания /цесия/
от 17.09.2012г., както и сумата 675,33
лева, представляваща сторени от ищеца разноски по делото.
Поддържаните във въззивната жалба
оплаквания са за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение.
Твърди се, че при
решаване на делото първоинстанционният съд неправилно е тълкувал и приложил закона както относно
началния момент, от който започва да тече погасителната давност за
претендираните от ищеца вземания, така и относно приложимия в конкретния случай
давностен срок, вследствие на което, е достигнал до неправилни правни изводи.
Като се
позовава на постигнатата в кредитния договор уговорка за условията за
настъпване на предсрочна изискуемост на кредита и като аргументира теза, че
дадените в т.18 на Тълкувателно решение №4/2013г., на ОСГТК на ВКС разрешения са относими само и единствено към
заповедното производство, но не и към предявения осъдителен иск, въззивникът
счита, че липсва основание да се приеме, че за настъпване на изискуемостта на
претендираните вземания е необходимо банката
допълнително, с нарочно волеизявление да уведомява длъжника за това. Отделно от
това твърди, че погасителната давност не започва да тече от датата на
получаване на уведомлението на ищеца, че кредитът е станал предсрочно изискуем,
а от по-ранен момент, а именно от изтичане на 90 дни от последното плащане.
Допълнително са изложени аргументи, че неправилно първоинстанционният съд е възприел
датата на получаване на пратка №12445617 от
01.06.2017г. като дата на получаване от длъжника на
уведомлението за предсрочната изискуемост, като се твърди, че самата обратна
разписка не установява съдържанието на получената пратка.
При тези
основни оплаквания и като поддържа обоснованото още в отговора на исковата
молба възражение, че ищцовата претенция е погасена поради изтекла погасителна давност,
при това както кратката тригодишна, така и общата петгодишна такава,
въззивникът отправя искане до въззивния съд да уважи въззивната жалба и да отмени
обжалваното решение.
В отговора си въззиваемата страна Г. Г.,***,
излага аргументирано коментара си по оплакванията на ответника и приложимите
към спора законови разпоредби и обосновава искане въззивната жалба да бъде
оставена без уважение като неоснователна. Претендира присъждане на разноски за
въззивното производство.
Въззивникът Ж. Ж. не е взел участие
(лично или чрез пълномощник) в насрочените пред въззивния съд открити съдебни
заседания. С молба-становище от 15.04.2019г. е заявил, че поддържа подадената
въззивна жалба и изложените в нея оплаквания, и моли за нейното уважаване.
В хода на устните прения въззиваемата
страна „ОТП факторинг България” ЕАД, чрез пълномощника си по
делото юрисконсулт Т.Х.-Т., обосновава становище за неоснователност на
подадената въззивна жалба и моли обжалваното решение на първоинстанционния съд
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
За
да се произнесе по същество на предявената въззивна жалба, съдът взе предвид
следното от фактическа и правна страна:
Производството пред районния съд е
образувано по исковата молба на „ОТП факторинг България” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище гр. София, с която се иска ответникът Ж.Г.Ж., ЕГН **********,***,
да бъде осъден да му заплати ликвидните и изискуеми вземания по договор за
кредит за текущо потребление от 29.08.2011г., сключен с „БАНКА ДСК” АД, ЕИК
*********, придобити от него с договор за покупко-продажба на вземания /цесия/
от 17.09.2012г., включващи дължимата и непогасена главница в размер на 5 894,02
евро и уговорената редовна лихва за периода от 24.08.2014г. до 24.08.2021г. в
общ размер на 2 694,18 евро. Претендира се и присъждане на обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда –
15.03.2018г., до окончателното изплащане на задължението.
Искът се основава на твърденията на
ищеца, че на 29.08.2011г. между „Банка
ДСК“ ЕАД и Ж.Г.Ж. бил сключен
договор за потребителски кредит, съгласно
който банката й предоставила в заем сумата 5 900 евро срещу насрещно поетото от
кредитополучателя задължение да върне същата до 24.08.2021г. чрез
плащане на 120 анюитетни вноски, включващи части от главницата и уговореното
възнаграждение за кредитора, съгласно нарочен погасителен план, представляващ
неразделна част от договора. Основавайки се на настъпила предсрочна изискуемост
в хипотезата на т.19.2 от приложимите към договора Общи условия (ОУ) поради
допусната забава в плащането на дължимите погасителни вноски над 90 дни, на
23.05.2012г. банката – кредитор подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист на основание чл.417 и чл.418 от ГПК. В хода на
образуваното заповедно производство по ч.гр.д. №7342/2012г. на Варненски районен
съд била издадена заповед за изпълнение от 29.05.2012г., допуснато било нейното
незабавно изпълнение като е издаден и изпълнителен лист.
След издаване на заповедта за изпълнение,
банката прехвърлила вземанията си спрямо длъжника на ищеца „ОТП факторинг
България” ЕАД с договор
за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 17.09.2012г. Последният е бил
надлежно упълномощен от цедента и от негово име е изпратил уведомление на
длъжниците за извършената цесия. Липсват твърдения за надлежното му връчване на
длъжника.
След прехвърлянето на вземанията по
кредитния договор длъжникът Ж.Ж. е
извършвал доброволни плащания към новия кредитор „ОТП факторинг България” ЕАД с
цел погасяване на задълженията. Последното плащане било направено на
13.07.2015г.
През 2016г. била проведена среща с
кредитополучателя с цел уговаряне на начин на погасяване на вземания. Поради
отказ за подписване на протокола, въз основа на издадения по реда на чл.418 ГПК
изпълнителен лист кредиторът – цесионер образувал изпълнително производство
(изп. дело №12/2017г. по описа на ЧСИ №713), в хода на което на длъжника била
връчена издадената заповед за изпълнение. След като длъжникът подал възражение
по чл.414 ГПК кредиторът не предявил иска за установяване съществуването на
вземанията по оспорената заповед за изпълнение, поради което същата била
обезсилена с определение от 11.09.2017г. по ч.гр.д. №7342/2012г. на ВРС.
Поради неизпълнение на договорните
задължения и с оглед спазване на законовите изисквания за нарочно уведомяване,
с писмо F13-012/01.06.2017, връчено лично на 05.06.2017г., кредитополучателят
бил уведомен за обявяването на кредитния дълг за предсрочно изискуем.
Наред с това ищецът счита, че
най-ранния момент, в който длъжникът е узнал за настъпилата предсрочна
изискуемост на дълга е връчването на ПДИ по изп. дело №12/2017г. на ЧСИ Л.
Тодорова, а именно 01.06.2017г.
В условие на евентуалност, се твърди,
че длъжникът – ответник по иска следва да се счита уведомен за извършеното
прехвърляне на вземания по кредитния договор и обявената предсрочна изискуемост
на дълга с връчването на преписа от исковата молба и приложенията към нея.
Основното възражение, което ответникът
Ж.Ж. противопоставя, е за погасяване на вземанията по давност, като твърди, че
към момента на предявяване на иска (15.03.2018г.) е изтекла както кратката
тригодишна, така и общата петгодишна давност.
В отговора си на исковата молба
ответникът заявява, че не оспорва обстоятелството, че е получил уведомление от
страна на кредитора, че договорът за кредит е станал предсрочно изискуем. Наред с това, въпреки,
че признава получаването на 05.06.2017г. на пратка с №12445617, възразява за
недоказаност по несъмнен начин, че това е именно уведомлението, поради което
счита, че за предсрочната изискуемост следва да се счита уведомен с връчването
на преписа от ИМ. Възразява и за неуведоменост до датата на връчване на преписа
от исковата молба за извършеното прехвърляне на вземанията по договора за
кредит от страна на първоначалния кредитор. Независимо от горното ответникът
твърди, че тъй като в случая се касае за предявен осъдителен иск, а не за
установителен такъв по чл.422 от ГПК, единствено спрямо който са приложими
разрешенията, дадени в т.18 от ТР №4/2013 на ВКС, ОСГТК, предсрочната
изискуемост следва да се счита настъпила при настъпване на определените в
договора условия, без да е необходимо това обстоятелство да се съобщава с
нарочно изявление. С оглед на това предсрочната изискуемост в случая следва да
се счита настъпила с изтичането на 90 дни от последното плащане по договора за
кредит и именно това е началният момент на давностния срок. Според ответника,
дори да се приеме, че това е датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение (23.05.2012г.), то към датата на предявяване на настоящия
осъдителен иск петгодишния давностен срок е изтекъл. Предвид факта, че
заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист са били
обезсилени, същият не следва да се счита прекъсван или спиран.
Безспорно е установено по делото, в т.ч.
и от заключението на изслушаната във въззивното производство съдебно –
счетоводна експертиза (ССчЕ), а и този факт не се оспорва от ответника, че до
21.05.2012г. – дата, предхождаща подаването на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение (23.05.2012г.), кредитополучателят е заплатил суми в общ
размер 192,07 евро, с които са били погасени частично задължения за главница,
договорна лихва, санкционна лихва и такси. Впоследствие, след прехвърляне на
вземането е извършил още няколко частични плащания към новия кредитор –
цесионера „ОТП факторинг България” ЕАД като на дати 21.11.2012, 09.04.2013,
03.07.2015 и 13.07.2015 година е заплатил суми в общ размер 800 лева (409,03
евро), с които са погасени задължения за разноски и договорна лихва. Към датата
на предявяване на иска – 15.03.2018г., непогасените задължения са в размери
както следва: 5894,02 евро- главница; 3842,53 евро – редовна (договорна) лихва.
На първо място, повдигнатия с
обжалването на първоинстанционното решение съдебен спор се основа на оплаквания
за неправилно приложение на правилата за поставяне на банковия заем в режим на
предсрочна изискуемост. От фактическа страна това оплакване се основава на
твърдението, че уведомлението за предсрочна изискуемост по чл.60, ал.2 от ЗКИ
не е връчено на заемополучателя - ответник по иска и въззивник в настоящото
производство, като се оспорва истинността на подписа на удостоверението за
връчване, евентуално – че е налице неяснота относно съдържанието на получената
пратка с №12445617 от 01.06.2017г. От правна страна предсрочната изискуемост се
оспорва с довода, че изискването за връчване на нарочно уведомление е приложимо
единствено в хипотезата на исковете по чл.422 от ГПК, но и не към осъдителните
искове.
В отговор на възведените оплаквания
въззивният съд намира за необходимо да поясни правилото за предсрочна
изискуемост. Касае за потестативно право, предоставено в полза на заемодателя,
чийто правен резултат е едностранното налагане на промяна в кредитното
правоотношение и не е обусловено от вида на исковата защита, нито от
производството, по което заемодателят ще избере да реализира паричното си
вземане. Упражняването на това право е обвързано от конкретни материалноправни
предпоставки, в случая - продължителното просрочие по дължимите погасителни
вноски. Заемателят разполага с правото да оспори фактическия състав и да
докаже, че упражняването на това потестативно право е преждевременно или, че
изявлението за предсрочната изискуемост не е достигнало до него.
Доказателствената тежест при един такъв спор се носи от заемодателя - по
отношение на фактическия състав на възникване на правото на предсрочна
изискуемост, а по отношение оспорване валидността на подписа за връчване на
изявлението по чл.60, ал.2 от ЗКИ, както е в този случай, доказателствената
тежест е за заемателя. Твърдейки, че подписа, положен за получател в документа,
удостоверяващ връчването на изявлението за предсрочно прекратяване не е негов,
въззивника не ангажирал доказателства, за да удостовери това свое твърдение и
липсва основание за неговото кредитиране като вярно. Отделно от това, видно от
самата обратна разписка (л.32), в нея изрично е вписан номера на писмото, което
се връчва като пратка - F13-012, което съдът намира за достатъчно за
установяване на факта на неговото връчване на длъжника. С оглед на това
обосновано следва да се приеме, че предсрочната изискуемост на целия кредитен
дълг е настъпила на на 05.06.2017г. - датата на получаване на писмо
F13-012/01.06.2017, в какъвто смисъл са и изявленията на кредитора в самото
писмо.
Безспорно е, че към датата на
предявяване на настоящия иск – 15.03.2018г., задълженията по процесния кредитен
договор за целия размер на невърнатата главница и за договорните лихви до
датата на обявяване на предсрочната изискуемост са ликвидни и с настъпил падеж,
поради което и предявения иск за тяхното присъждане се явява доказан по
основание и размер.
Наред с уведомяването за настъпилата
предсрочна изискуемост, с писмо F13-012/01.06.2017 кредитополучателят е бил
уведомен по чл.99, ал.3 от ЗЗД и за извършеното прехвърляне на вземанията по
договора за кредит по силата на сключения между „Банка
ДСК“ ЕАД и „ОТП факторинг България” ЕАД
договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 17.09.2012г.
Видно както от самия договор за цесия (чл.5.4), така и от представените нарочно
потвърждение за извършеното прехвърляне и пълномощно, дадено от законния
представител на дружеството – цедент на ищцовото дружество (л.24, 25),
цесионерът е бил надлежно упълномощен от предходния кредитор да стори това. За
извършването на действие по уведомяване на длъжника по чл.99, ал.3 от ЗЗД от
пълномощник липсва законова пречка. В конкретния случай от ответника – длъжник
не са противопоставени твърдения, че до получаването на писмо
F13-012/01.06.2017 (а и до предявяването на иска) е погасил задължението си на
стария кредитор, поради което липсата на предходно уведомяване се явява
ирелевантен факт.
По тези съображения следва да се
приеме, че процесната цесия има действие за длъжника Ж.Ж. и тъй като същият не
твърди да е извършил плащане на прехвърлените суми, то ищецът - цесионер „ОТП
факторинг България” ЕАД се явява носител на тези вземания.
По отношение на възражението на
ответника - длъжник за погасяване по давност на правото да се изисква плащане
на търсените с иска вземания, следва да се съобрази следното:
Съгласно чл.114 ал.1 ЗЗД, давността тече от
момента, в който вземането е станало изискуемо. Изискуемостта, като критерий за началото на течение на
давността, следва да бъде преценявана съобразно уговорения падеж.
Задължението
на длъжника да върне заетата сума може да бъде разсрочено за определен период
от време, но това не го прави периодично плащане. Поради това задължението на
ответника за връщане на главницата се погасява с предвидената в чл.110 от ЗЗД
обща петгодишна погасителна давност. Началото на този давностен срок не е от
уговорения краен падеж на цялото задължение или от датата на обявяване на
кредита за предсрочно изискуем, а от датата, на която ответникът е следвало да
извършва всяка една от месечните вноски. Течението на давностния срок прекъсва с
предявяването на иска относно вземането на основание чл.117, б.“б“ от ЗЗД. В
случая исковата молба е предявена на 15.03.2018г., поради което разсрочените
вземания за главница, чийто падеж е настъпил преди 15.03.2013г., се явяват
погасени по давност. Следователно, предявеното вземане за главницата, включено в погасителните вноски с
падеж до 24.02.2013г., т.е. за погасителни вноски от 1-ва до 18-та включително, се явява
погасено по давност. Сборът
от погасените по давност вноски за главницата с падежи до 24.02.2013г.,
включително (след приспадане на платените от длъжника суми) възлиза на 466,62
евро, изчислен съобразно посочените в погасителния план стойности и
заключението на ССчЕ. За разликата до пълния доказан размер на главницата от
5 894,02 евро, възлизаща на 5 427,40 евро, вземането не е погасено по
давност.
По отношение на вземането за възнаградителната
лихва е приложима
кратката тригодишна погасителна давност по чл. 111, б. „в” от ЗЗД, чийто
начален момент е падежа на всяка отделна погасителна вноска. Следователно,
вземането за договорна
/възнаградителна/ лихва, включена в погасителните вноски с падеж до
24.02.2015г., включително, е погасено по давност. Сборът от погасените по
давност вноски за възнаградителната лихва с падежи от 24.09.2011г. до
24.02.2015г., включително (след приспадане на платените от длъжника суми)
възлиза на 2512,25 евро, изчислен съобразно посочените в погасителния план
стойности и заключението на ССчЕ.
Ищецът е претендирал дължимата възнаградителна лихва
за периода от
24.08.2014г. до 24.08.2021г. Първоинстанционният съд е уважил претенцията само
частично – за периода от 24.08.2014г. до 24.05.2017г., възлизаща на сумата от 1
619,33 евро. Решението е обжалвано само в тази му част, определяща и пределите,
в които въззивният съд може да се произнесе. Както вече се посочи, по отношение
на вноските с падежи до 24.02.2015г., включително, вземането за възнаградителна
лихва е погасено по давност. За вноски с падежи
от 24.03.2015 до 24.05.2017г., включително, вземането за възнаградителна
лихва е в общ размер на 1
243,33 евро, в който именно размер искът е основателен.
Налага се изводът, че предявеният иск
за главница се явява основателен за сумата 5
427,40 евро и неоснователен за разликата до претендираните 5 894,02 евро
(т.е. за сумата 466,62 евро) като погасен по давност, а акцесорния иск за
възнаградителна лихва е основателен за сумата 1 243,33 евро, а за разликата до
присъдените от първоинстанционния съд 1 619,33 евро вземането е неоснователно
като погасено по давност.
С оглед на изложеното, обжалваното
решение следва да бъде отменено в частта му, с която ответникът е осъден да
заплати на ищцовото дружество сума над 5 427,40 евро до присъдената главница в
размер на 5 894,02 евро, съответно сума над 1 243,33 евро до присъдената
възнаградителна лихва от 1 619,33 евро, като се постанови друго, с което
исковете в тази част бъдат отхвърлени. В останалата му обжалвана част
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
В съответствие с този резултат
решението следва да бъде частично ревизирано и по отношение на присъдените
разноски.
При общ размер на разноските на ищеца
за първоинстанционното производство от 771,94 лв. (д.т. и юрисконсултско
възнаграждение), съответно при общ размер на основателните искове от
6 670,73 евро с левова равностойност 13 046,81 лева, по съразмерност
с уважената част на исковете ответницата следва да му заплати сумата 560 лева.
Видно от приложения списък по чл.80 ГПК (л.59), сторените от ищеца разноски за въззивното производство са в общ
размер на 375 лева (възнаграждение за вещо лице и юрисконсултско
възнаграждение). По съразмерност с неоснователната част на въззивната жалба ответникът
– въззивник следва да му заплати сумата 333 лева.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК
въззиваемото дружество – ищец в първоинстанционното производство следва да бъде
осъдено да заплати по сметка на Варненски окръжен съд държавна такса върху
приетата за основателна част на въззивната жалба (за сумите 466,62 евро и 376
евро, с левова равностойност съответно 912,63 лв. и 735,39 лв.) в размер на 33
лева.
Въз основа на изложените мотиви и на
основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение №4220/24.10.2018г. на
Варненски районен съд, 40 състав, постановено по гр.д. №3786/2018г. по
описа на ВРС, в частта му,
с която Ж.Г.Ж., ЕГН **********,***, е осъдена да заплати на „ОТП факторинг
България” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище
гр. София, сума над 5 427,40 евро до 5 894,02 евро, представляваща
неизплатена главница по договор за кредит за текущо потребление от
29.08.2011г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда –
15.03.2018г. до окончателното изплащане на задължението, както и сума
над 1 243,33 евро до 1 619,33 евро, представляваща уговорена редовна лихва за
периода от 24.08.2014г. до 24.02.2015г., включително, както и сума над 560 лева
до присъдената сума от 675,33 лева, представляващи сторени разноски за
първоинстанционното производство по съразмерност с уважената част на исковете, като
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „ОТП
факторинг България” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище
гр. София, срещу Ж.Г.Ж., ЕГН **********,***, искове за сумата 466,62 евро,
представляваща разликата над дължимата главница по договор за кредит за текущо
потребление от 29.08.2011г., сключен с „БАНКА ДСК” АД, ЕИК *********,
прехвърлено на ищеца „ОТП факторинг България” ЕАД с договор за покупко-продажба
на вземания /цесия/ от 17.09.2012г., от 5 427,40 евро до пълния претендиран
размер от 5 894,02 евро, както и за сумата 376 евро,
представляваща разликата над дължимата възнаградителна лихва от 1 243,33 евро
до присъдения размер от 1 619,33 евро и за периода от 24.08.2014г. до
24.02.2015г., включително, като неоснователни поради погасени по давност
ПОТВЪРЖДАВА решение №4220/24.10.2018г. на
Варненски районен съд, 40 състав, постановено по гр.д. №3786/2018г. по
описа на ВРС, в останалата
му обжалвана част.
ОСЪЖДА „ОТП факторинг България” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище гр. София, да заплати по
сметка на Варненски окръжен съд сумата 33
лева (тридесет и три лева),
представляваща дължима държавна такса върху уважената част от исковете, на
основание чл.78, ал.6 ГПК.
ОСЪЖДА Ж.Г.Ж., ЕГН **********,***, да заплати на „ОТП факторинг България”
ЕАД, ЕИК *********,
със седалище гр. София, сумата 333 лева (триста тридесет и три
лева), представляваща разноски за въззивното производство по съразмерност с
неоснователната част на въззивната жалба, на основание чл.78, ал., от ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване - чл.280, ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.