Р Е Ш Е Н И Е
№ ........
гр.Плевен,30.01.2019г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р
О Д А
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ХІ-ти граждански състав, в публично
заседание на двадесет и осми януари през
две хиляди и деветнадесета
година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АСЯ ШИРКОВА
при секретаря Галина Карталска, като разгледа докладваното от съдията ШИРКОВА гр.д. № 5805 по описа на съда за 2018 година, на основание данните
по делото и закона, за да се произнесе
взе предвид следното:
Предявени
искове по реда на чл.422,ал.1 от ГПК във вр.с
чл.415,ал.1 от ГПК с правно основание чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, чл.79, ал.1
от ЗЗД, 92 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът „А.з.с.н.в. ЕАД твърди, че по
силата на договор за цесия, сключен на 19.05.2017г, с цедента
„***” ЕАД, всички вземания по сключения на 25.04.2016г. между последния, като
кредитор, и ответника А.В.М., като клиент, договор за ***били прехвърлени в
негова полза, в качеството му на цесионер. За цесията
ищецът твърди, че изпратил уведомление, а и към исковата молба има приложено
такова за връчване на ответника. Поддържа, че по силата на сключения договор за
*** цедента предоставил на ответника кредит в размер
на 500 лева срещу задължението на последния да върне заетата сума, ведно с
уговорената възнаградителна лихва в размер на 98,63
лева и такси : 25 лева – за оценка досието на клиента и 426,49 лева – за
предоставяне на услугата домашно посещение. Общата сума по кредита, включваща
главница, възнаградителна лихва и такси, следвало да
бъде заплатена на 60 седмични вноски. Ищецът твърди, че ответникът не изпълнил
задължението си да погасява вноските в срок като дължими останали следните
суми: 486,11 лева – главница, 92,89 лева – договорна лихва за периода
от 11.05.2016г. до 21.06.2017г., 45,35
лева – обезщетение за забава за периода от 19.05.2017г. до 30.03.2018г.,
15,34 лева такса за оценка на досие за периода 22.10.2016г. до 17.06.2017г., 291,41 лева такса за услуга „Кредит у
дома“. Твърди, че за посочените суми се снабдил със заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК, издадена срещу ответника по ч.гр.д. № 2262/2018г. по описа на РС
Плевен, като длъжникът е уведомен за издадената заповед по реда на чл.47 ал.5 ГПК. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по
отношение на ответника, че му дължи сумите по заповедта за изпълнение.
Претендира деловодните разноски в исковото и заповедното производства.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК ответникът
чрез назначения си особен представител оспорва предявените искове. Оспорва, че
ответникът е положил подпис в договора за кредит. Твъди,
че по делото липсват доказателства, че ответникът дължи претендираните
суми.
Съдът,
като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните,
намира за установено следното:
По
делото е открито производство по оспорване истинността на положени от ответника
подписи в договора за кредит. В производството ищецът доказа твърденията си, че
ответникът е подписал лично приложените по делото договор и приложения към
него.
Разпоредбата на чл.26, ал.1 от ЗПК
изрично предвижда, че кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за ***на
трето лице само ако договорът за ***предвижда такава възможност. Такава
възможност в случая е предвидена в клаузата на чл.22 от Общите условия (лист 5)
на сключения договор, според която кредиторът има право да прехвърля, изцяло
или частично, правата си по договора без съгласието на клиента като
впоследствие информира същия. В случая се установява, че уведомлението за цесия
е изпратено на адрес, но лицето не е намерено. Съдът счита, че неуведомяването
на длъжника не води до недействителност на цесията. Правата по цесията
преминават върху цесионера със сключване на договора.
Съобщението по чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД
не е елемент от фактическия състав на договора за цесия, поради което не
е условие за прехвърлителното
действие на цесията. Единствените правни
последици от неспазване на задължението за уведомяване се свеждат до това, че
до съобщаване на цесията, длъжникът може да плати на цедента
и плащането да го освободи валидно от дълга. Липсата на уведомление обаче не
прави цесията недействителна, нито освобождава длъжника от задължението да
плати на новия кредитор. Въпреки, че
ответникът не е намерен на посочения в договора адрес, който е и негов
постоянен адрес в НБД, то преписа от исковата молба и доказателствата са
връчени на назначения му особен представител. С връчването им, съдът приема, че
правата му са защитени. Отделно от това, съгласно трайната практика на ВКС, възражението
за липса на уведомление за цесия може да се прави единствено с доказателства за
плащане от страна на длъжника, каквито по делото не са представени.
Установява се, че при главница в размер
на 500 лева, съгласно сключения договор за ***(буква „Д“) е уговорена такса за
услугата „Кредит у дома” в размер на 426,49 лева. Посочено е, че тази услуга се
предоставя по избор на клиента и се дължи за 1. домашната доставка на заетата
сума в брой по негово местоживеене и 2. седмично домашно събиране на вноските
по кредита. В разпоредбите на чл.25 и чл.26 от общите условия е посочено, тази
такса се дължи, макар и в намален размер от 30% (чл.26), дори и в случаите на
пълно предсрочно погасяване на кредита, както и при отказ от услугата.
Съдът приема, че договорената такса
за услуга „Кредит у дома” е свързана с извършването на плащанията по договора и
е отделно уговорена. Същата не се включва в размера на годишния процент на
разходите – чл.19, ал.3, т.3 от ЗПК, поради което за нея принципно не намират
приложение ограниченията на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК. Поради това и не следва
да се съпоставя годишния процент на разходите
с размера на законната лихва. Но за тази клауза в договора на общо
основание (чл.24 ЗПК) важат правилата на чл.143 – чл.148 ЗЗП. Според чл.143,
т.14 вр.чл.146, ал.1 от ЗЗП за неравноправна, нищожна
се приема такава клауза в потребителския договор, която налага на потребителя
да изпълни своите задължения, дори и ако търговецът или доставчикът не изпълни
своите такива. По тази причина съдът счита, че чл.25 и чл.26 от договорните
разпоредби (с характер на общи условия), чието тълкуване налага извода, че
таксата за услугата „Кредит у дома” се дължи дори и когато тя не е била
предоставена на клиента, съставляват неравноправни и следователно нищожни
клаузи, за което съдът е длъжен да следи служебно.
Безспорно е, че кредиторът има право
да начислява и събира от длъжника и предвидените в договора такси. При преценка
дали една клауза е неравнопарвна и следователно
нищожна, следва да се установи естеството на конкретното вземане. В случая се
касае за такса, която представлява възнаграждение на кредитора за извършена от него
дейност или услуга и която се дължи отделно от главницата, възнаградителната
и мораторната лихви по договора. Дали се дължи тази
такса зависи от това дали кредиторът е изпълнил задължението си да извърши
дейността, да предостави услугата, за която се дължи тя. Таксата, за разлика от
възнаградителната лихва, не съставлява възнаграждение
за кредитора и не следва да се превръща в основен източник на печалба за него.
При положение, че ответникът не е заплащал изцяло дължимите месечни вноски, то
очевидно е, че и услугата по тяхното събиране от дома на ответника не е била
извършвана. Отделно от това, тази такса следва да бъде пропорционална на сумата
по кредита. Видно е, че в случая за кредит с главница от 500 лева, таксата за
услугата „Кредит у дома“ е в размер на почти същата сума – 426,49 лева. Липсва
съразмерност и пропорционалност, а това я превръща в средство за неоснователно
обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, в действителност придобива характер
на втора, скрита възнаградителна лихва. Но дори да се
приеме, че тази сума се дължи, то ответникът следва да дължи такава част от
нея, на каквото стойност кредитодателят е извършил
услугата.
В разпоредбата на чл.25 от ОУ е
предвидено ”….клиентът разбира, че 30 % от тази такса е равна на разходите,
свързани с организирането на допълнителната услуга Кредит у дома и
предоставянето на кредита в брой по местоживеене на клиента ….”. При така
изложеното, съдът приема, че кредитодателят е извършил
услуга на ответника да му предостави кредита вкъщи, което му е струвало 30%, а
именно сумата от 127,94 лева. Остатъкът от стойността на тази услуга, а именно
298,55 лева се дължи за това, че кредитополучателят ще посещава дома на
ответника, за да взима от него вноските по кредита. Този остатък, разделен на
броя на седмичните вноски (60 на брой) е в размер на по 5 лева за посещение.
Видно от заключението на вещото
лице, ответникът е заплатил сумата от 164,37 лева, което се равнява на 9
вноски. Тоест кредитодателят има право да получи
такса в размер на 45 лева за тези девет посещения. Към тази сума е дължима и
сумата от 30 % за предоставяне на кредита в дома му в размер на 127,94 лева и
общо дължимата сума за тази услуга, която кредитодателят
е извършил реално е в размер на 172,94 лева. Видно от заключението на вещото
лице, с платените до момента суми, ответникът е погасил частично такса за услуга „Кредит у
дома“ в размер на 135,08 лева. Съдът приема, че остават дължими 37,86 лева, тъй
като това е стойността на реално извършената от кредитодателя
услуга „Кредит у дома“.
По отношение на претендираната
лихва за забава в размер на 45,35 лева за периода 19.05.2017г., когато е
прехвърлено вземането с договора за цесия, до датата на подаване на заявлението
-30.03.2019г., то тя следва да бъде присъдена за периода 21.06.2017г. – датата
на последната вноска, до която дата изтича периода на договорната лихва, тъй
като присъждането и за периода 19.05.2017г. до 21.06.2017г. би довело до
неоснователно обогатяване на кредитора, който би получил за един и същ период
върху главницата договорна лихва и лихва за забава. Поради това, съдът счита,
че искът се явява основателен за периода 21.06.2017г. до 30.03.2018г. до сумата
от 38,21 лева, като за разликата до 45,35 лева искът се явяван неоснователен и
следва да бъде отхвърлен.
Що се отнася до претендирани
суми в размер на 486,11 лева главница, 92,89 лева договорна лихва за периода
11.05.2016г. до 21.06.2017г., когато е падежа на последната вноски, сумата от
15,34 лева неплатена такса за услуга „Оценка на досие“, те се дължат изцяло в
размера, в който са претендирани, тъй като в този
размер са изчислени от в заключението на вещото лице.
В заключение следва да бъде признато
за установено, че ответникът дължи на ищеца главница в размер на 486,11 лева, договорна лихва в размер на 92,89 лева за периода 11.05.2016г.-21.06.2017г.,
такса за оценка на досие в размер на
15,34 лева, такса за услуга
„Кредит у дома“ в размер на 37,86 лева и лихва за забава за периода 21.06.2017г. – 30.03.2018г. в размер на
38,21 лева, като за разликата до претендираните
291,41 лева такса за услуга „Кредит у дома“ и 45,35 лева за лихва за забава за
периода 19.05.2017г. – 30.03.2018г., исковете са неоснователни и следва да
бъдат отхвърлени.
С оглед изхода на делото, ответникът
дължи разноски съразмерно уважената част на исковете. В заповедното
производство разноските на ищеца са в размер на 75 лева и ответникът следва да
му заплати сумата от 54 лева. В исковото производство разноските на ищеца с в
размер на 1125 лева и ответникът му дължи разноски в размер на 810,02 лева.
По изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение
на А.В.М.,
ЕГН **********,***, че дължи н.
“А.З.С.Н.В.”
ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, ***законен представител Н.Т.С.
и М.Д.Д. – ***, главница в размер на 486,11 лева, договорна лихва в размер на 92,89 лева за периода 11.05.2016г.-21.06.2017г., такса за оценка на
досие в размер на 15,34 лева, такса
за услуга „Кредит у дома“ в размер на 37,86
лева и лихва за забава за периода 21.06.2017г. – 30.03.2018г. в размер на 38,21 лева, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
30.03.2018г. до окончателното й изплащане, за които вземания по ч.гр.д. № 2262
по описа за 2018г. на Плевенския районен съд е издадена заповед № 1497/02.04.2018г.
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, като за разликата до претендираните 291,41 лева такса за услуга „Кредит у дома“
и 45,35 лева за лихва за забава за периода 19.05.2017г. – 30.03.2018г, ОТХВЪРЛЯ предявените искове като
неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА А.В.М., ЕГН **********,***, че дължи н. “А.З.С.Н.В.”
ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, ***законен представител Н.Т.С.
и М.Д.Д. – *** 810,02 лева деловодни разноски в исковото и 54
лева в заповедното производства.
Решението
подлежи на обжалване пред Плевенския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: