№ 752
гр. Пловдив, 02.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
десети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Николай К. Стоянов
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Въззивно гражданско дело №
20235300501001 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „Фератум България“
ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Александър
Малинов“ №51, вх.А, ет.9,офис 20, ЕИК *********, чрез пълномощника
му юрк. Г. Г., против Решение №35 от 29.01.2023г., постановено по гр.д.
№1440/2021г. по описа на Районен съд- Асеновград, с което е
прогласена нищожността на договор за предоставяне на потребителски
кредит №395620 от 27.06.2016г., сключен между „Фератум България“
ЕООД и С. В. И., ЕГН **********. В жалбата се излагат доводи за
неправилност на решението, като се иска отмяната му и отхвърляне на
исковата претенция.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от ответната страна по
нея- С. В. И., ЕГН **********, чрез пълномощника й по делото адв. Е.
И., с който същата се оспорва и се иска потвърждаване на обжалваното
решение.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по
1
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че
същото е валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно
разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена
правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при
служебна проверка за допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по
правния спор между страните.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание
чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във връзка с чл.22 от Закона за потребителския
кредит, като ищцата С. В. И. иска постановяване на решение, с което да
се прогласи нищожността на сключения между нея и ответника „Фератум
България“ ЕООД договор за предоставяне на потребителски кредит
№395620 от 27.06.2016г. В исковата молба са изложени твърдения, че
договорът е недействителен, тъй като не отговаря на императивните
изисквания на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на
потребителите. Твърди се, че в него е посочена само абсолютната стойност
на годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита, но не и методиката на
формирането му и разходите, които са включени в него. В посочения в
договора ГПР не била включена таксата за осигуряване на поръчителство
от „Фератум банк“ в полза на кредитора.
В случая по делото няма спор между страните, а и се установява
от приложените по делото писмени доказателства, че между страните е
бил сключен договор за потребителски кредит №395620 от 27.06.2016г.
Видно от представения от ищцата с исковата молба на хартиен носител
договор, в него е посочен лихвен процент по заема- 23,00%, годишен
процент на разходите- 49,11%, брой погасителни вноски- 12, падежна
дата на първа погасителна вноска- 29.07.2016г., размер на погасителната
2
вноска- 82, общ размер на лихвата- 184 лв. В чл.5 от договора е
предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от
„Ferratum bank“ в полза на дружеството. Представен е и сключен между
„Фератум банк“- Малта, като гарант, и ищцата С. В. И., като клиент,
договор за гаранция /поръчителство/, с който гарантът се е задължил да
обезпечи изпълнението на задълженията на клиента, произтичащи от
договор за потребителски кредит №395620 от 27.06.2016г., сключен с
„Фератум България“ ЕООД. С договора е уговорено заплащане от клиента
на гаранта на такса за предоставяне на гаранцията в общ размер от 616
лв., която се заплаща на 12 месечни вноски. От заключението на приетата
по делото пред първоинстанционния съд съдебно- счетоводна експертиза,
изготвено от вещото лице М.Р., се установява, че в посочения в договора
за потребителски кредит ГПР от 49,11% е включена само лихвата, като при
включване в него и на таксата за предоставяне на гаранция същият би
бил 265,75%.
Доводите на ищцата за недействителност на договора за кредит са
основателни.
Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите
по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора. Процесният договор за кредит
формално отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, доколкото
в него е налице посочване на годишен процент на разходите и обща
сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в
договора, обаче не съответстват на действителните такива съобразно
поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1
от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от
ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
3
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. В случая по делото се установява, че в посочения в договора
ГПР не е включена дължимата от кредитополучателя такса за
предоставяне на гаранция /поръчителство/, дължима на „Фератум банк“.
Независимо че посочените разходи се дължат на друго лице, различно от
кредитодателя, същите са пряко свързани с договора за кредит и
съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от
ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляване на ГПР.
Неоснователни са доводите във въззивната жалба на „Фератум България“
ЕООД, че тъй като сключването на договора за гаранция не било
задължително условие за сключване на договора за кредит, то таксата за
гаранцията не следвало да се включва в ГПР. Видно от представения
договора за кредит, в него изрично е посочено, че заемът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от „Фератум банк“, поради което следва да
се приеме, че наличието на такова съставлява условие за сключването му
и без него договорът не би бил сключен. Обстоятелството, че съгласно
общите условия на ответното дружество кредитополучателят разполага с
възможност вместо гаранция от „Фератум банк“ да ангажира поръчител-
физическо лице, не е основание да се приеме, че сключването на
договора за гаранция не е условие за отпускане на кредита. Съгласно
предвиденото в общите условия евентуалният поръчител- физическо
лице следва да бъде одобрен от кредитора, т.е. само от неговата воля
зависи дали да приеме подобно обезпечение или да откаже отпускане на
кредита. В тази ситуация, за да получи поискания кредит,
кредитополучателят следва да се насочи към сключване на договор за
гаранция с посоченото от кредитора дружество- гарант. При това положение
евентуалните разходи на кредитополучателя за заплащане на гаранция е
следвало да бъдат взети предвид при изчисляване на ГПР по кредита.
Съгласно заключението на приетата съдебно- счетоводна експертиза ГПР
по кредита при включване в същия на таксата за гаранцията би бил
265,75%. От изложеното следва, че е нарушена разпоредбата на чл.19,
ал.4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита
4
не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на
икономическите интереси на потребителя като по- слабата страна в
правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и
целта на същите е да не допуснат той да заплати за предоставения му
кредит необосновано високо възнаграждение на кредитора. Съгласно
чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. Предвид горното настоящият състав на съда намира, че при
сключването на процесния договор за потребителски кредит чрез
предвиждане на гаранция под формата на поръчителство, което е
свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането й в полза
на свързано с кредитора лице, е направен опит за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита.
Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите
не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от
ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в
договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в
резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно
действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в
договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от
действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не
съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не
отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно
разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност. В този
смисъл е налице и формирана съдебна практика- Определение № 50685 от
30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о. Ето защо предявеният
иск за прогласяване на нищожността на договора е основателен и следва
да се уважи.
До същите фактически и правни изводи е стигнал и
първоинстанционният съд, поради което обжалваното решение следва да
5
бъде потвърдено.
Процесуалният представител на ищцата адв. Е. И. е оказала
безплатна правна помощ на същата на основание чл.38, ал.1 от Закона за
адвокатурата. С оглед изхода на спора и на основание чл.38, ал.2 от
Закона за адвокатурата жалбоподателят следва да бъде осъден да й
заплати адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на
400 лв., определено съгласно Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №35 от 29.01.2023г., постановено по гр.д.
№1440/2021г. по описа на Районен съд- Асеновград.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Александър Малинов“ №51, вх.А, ет.9,офис
20, ЕИК *********, да заплати на адв. Е. Г. И., сумата от 400 лв.-
адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА за оказаната пред
въззивната инстанция безплатна правна помощ на С. В. И..
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6