Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 16.07.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II E въззивен състав, в
публичното съдебно заседание на шестнадесети април две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от
мл.съдия Евелина Маринова в. гр. д. № 7844
по описа за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 259704 от 30.10.2019 г., постановено по гр.д.
№ 66594/2018 г. на СРС, II ГО, 63
състав, е признато за установено по предявените от „С.Б.С.“ АД срещу И.К.Й.
искове по реда на чл.422 ГПК, че И.К.Й. дължи на „С.Б.С.“ АД, на основание чл.
422 ГПК, вр. чл.143, ал.1 ЗЗД, сумата от 209 лв., представляваща дължима сума
по договор за продажба на изплащане № ********* от 16.11.2015 г. на устройство Handset HTC DESIRE 830 GREY със сериен номер 355721064806112,
сключен между ответника и „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, която сума е заплатена от „С.Б.С.“
АД в качеството на поръчител по договор за поръчителство от 07.11.2014 г. на
задълженията на ответника, ведно със законната лихва от 21.07.2017 г. до
окончателното изплащане, и сумата от 7, 49 лв., лихва за забава за периода
03.04.2017 г. – 21.07.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 52720/2017 г. на СРС, ГО, 63 състав. Ответникът е
осъден да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 385 лв.
разноски за заповедното производство и сумата от 325 лв. разноски за исковото
производство.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна
жалба от ответника И.К.Й.. Счита, че обжалваното решение е неправилно, тъй като
е постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и е необосновано.
Излага съображения, че представените от страна на ищеца писмени доказателства е
следвало да бъдат изключени от доказателствата по делото, на основание чл.183 ГПК; че не е бил надлежно уведомен от новия кредитор, а последният е сключил
недействителен договор за поръчителство в това си качество на гарант на
кредитора, който не е бил представен в оригинал; че по делото са представени
неоспорими доказателства, че претенцията е била погасена чрез плащане, както и
че не е била взета предвид изтеклата давност. Моли съда да постанови решение, с
което да отмени обжалваното решение и вместо това да постанови друго, с което
са отхвърли предявените искове.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищеца „С.Б.С.“ АД, в който се поддържат доводи за
неоснователност на релевираните с въззивната жалба оплаквания. Отправя се
искане същата да бъде оставена без уважение. Претендират се разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното от фактическа страна:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание
чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.143, ал.1, изр.1 ЗЗД и чл.422 ГПК, вр.
чл.415 ГПК, вр. чл.143, ал.1, изр.2 ЗЗД, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
С исковата молба ищецът твърди, че на 07.11.2014 г. в
качеството на поръчител е сключил договор за поръчителство с „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД
(с предишно наименование „МОБИЛТЕЛ“ ЕАД), съгласно който се е задължил да
обезпечи задълженията на абонати, сключили договор за продажба на изплащане с
мобилния оператор. Твърди, че на 16.11.2015 г. ответникът е сключил договор за
продажба на изплащане на устройство „Handset HTC DESIRE 830 GREY“ със сериен
номер 355721064806112. Поддържа, че по този договор ответникът не е заплатил
дължимата сума в размер на 209 лв., поради което същата е била платена от ищеца
като поръчител на 03.04.2017 г. Счита, че в негова полза е възникнало и вземане
за мораторна лихва в размер на сумата от 7, 49 лв. за периода от датата на
плащането от поръчителя – 03.04.2017 г. до датата на подаденото от него
заявление по чл.410 ГПК – 21.07.2017 г. Моли съда да признае за установено, че
ответникът му дължи следните суми, за които твърди, че се е снабдил със заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК, а именно: 209 лв. – платена от ищеца като
поръчител сума по посочения договор за продажба на изплащане, ведно със
законната лихва върху главницата от 21.07.2017 г. до окончателното й заплащане,
както и 7, 49 лв. – лихва за забава в размер за периода от датата на плащането
от поръчителя – 03.04.2017 г. до датата на заявлението по чл.410 ГПК – 21.07.2017
г.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата
молба от страна на ответника И.К.Й., с който същият признава претенцията за
главница и оспорва претенцията за мораторна лихва.
С молба от 10.10.2019 г. оспорва претенцията за
главница, като се позовава на извършено от него плащане в полза на кредитора,
както и претенцията за мораторна лихва по съображения, основани на акцесорния й
характер.
Със заявление от 21.07.2017 г. „С.Б.С.“ АД е сезирало
СРС с искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу длъжника И.К.Й.
за сумата от 209 лв. главница и 7, 49 лв. мораторна лихва за периода 03.04.2017
г. – 21.07.2017 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че в качеството на
поръчител по договор за поръчителство от 07.11.2014 г. заявителят е погасил
задължение на ответника към „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД в размер на сумата от 209 лв. –
дължими вноски по договор за продажба на изплащане от 16.11.2015 г., с оглед на
което има вземане към длъжника за посочената сума, както и за сумата от 7, 49
лв. мораторна лихва върху нея.
С разпореждане на съда от 02.09.2017 г. по ч.гр.д. №
52720/2017 г. на СРС, 63 състав, е издадена исканата заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК, като са присъдени и разноски в полза на заявителя в размер на 385
лв.
В срока по чл.414 ГПК е постъпило възражение от
длъжника И.К.Й..
В срока по чл.415 ГПК ищецът е предявил искове за
установяване на вземанията му по съдебен ред.
По силата на договор за продажна на изплащане №
********* от 16.11.2015 г., сключен между „МОБИЛТЕЛ“ ЕАД в качеството на
продавач и И.К.Й. в качеството на купувач, продавачът прехвърля на купувача
правото на собственост на устройство „Handset HTC DESIRE 830 GREY“ със сериен
номер 355721064806112 срещу цена, която последният се задължава да заплати,
както следва: първоначална вноска и 23 месечни вноски с включена лихва в размер
на 10% годишно, както следва: първоначална вноска от 19 лв. и месечни вноски в
общ размер на 437, 01 лв. или общо: 456, 01 лв., подробно описани в погасителен
план - Приложение № 2 към договора.
По силата на договора продавачът има правото да
обезпечи вземанията си по договора с поръчителство от трета страна /чл.9.1.2/.
В случай че задълженията на купувача са обезпечени с поръчителство от трета
страна, поръчителят, който е изпълнил задължението на купувача, може да иска от
последния всичко, което е платил вместо него, заедно с лихвите и разноските,
които е направил, след като го е уведомил за предявения иск. Той има право и на
законна лихва върху заплатените суми от деня на плащането /чл.15/.
Представен е договор от 07.11.2014 г., сключен между
„МОБИЛТЕЛ“ ЕАД и „С.Б.С.“ АД, по силата на който „МОБИЛТЕЛ“ ЕАД възлага, а „С.Б.С.“
АД се задължава срещу възнаграждение и при условията и сроковете на договора да
гарантира чрез поръчителство на вземанията на „МОБИЛТЕЛ“ ЕАД към абонати по
договор за продажба на изплащане, сключен въз основа на скоринг и одобрение от
ОБС до размера на кредитния лимит /р.I, чл.1, б.„б“/.
В представения пред първата инстанция
приемо-предавателен протокол от 08.03.2017 г., подписан от страните по договора,
на страница 2, ред 18 фигурира ответникът като задължено лице по сключения с
мобилния оператор договор за продажба на изплащане на описания мобилен апарат
със сумата 209 лв.
От представеното платежно нареждане от 03.04.2017 г. се
установява, че на посочената дата ищецът, в изпълнение на договора за
поръчителство, е заплатил на „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД с предишно фирмено наименование
„МОБИЛТЕЛ“ ЕАД дължимата от ответника сума в размер на 209 лв., което се
потвърждава и от представеното уведомление изх. № 4866/11.05.2017 г., изд. от
„МОБИЛТЕЛ“ ЕАД в потвърждение на това, че на 03.04.2017 г. поръчителят му е
заплатил посочената сума, представляваща неизплатено задължение по процесния
договор.
Представено е уведомление от „С.Б.С.“ АД до длъжника
за извършеното плащане в полза на кредитора на сумата от 209 лв., за която е
издадена фактура № ********* от 16.11.2015 г. Видно от известие за доставяне
обр. 250, в същото е удостоверено, че пратката е „непотърсена“. Препис от
посоченото уведомление е връчен на ответника заедно с връчване препис от
исковата молба, осъществено на 15.05.2019 г.
Видно от писмо на „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД по повод искане на
ответника с вх. № 169А54/20.09.2019 г., в същото е посочено, че към 30.09.2019
г. няма непогасени задължения по процесния договор № *********.
От страна на ответника е представен фискален бон от
20.09.2019 г. за заплащане на сумата от 105, 90 лв. с посочено основание –
частично плащане по документ № *********/16.12.2016 г. по договор № М4772000.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд
установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо,
поради което съдът следва да пристъпи към обсъждане на доводите относно
правилността на решението.
В
предмета на делото са включени установителни искове, предявени от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, срещу която в срока по чл.414 ГПК е постъпило възражение от страна на
длъжника. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо
другата страна съществуването на вземанията, предмет на издадената заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК.
Поръчителството
по чл.138 и сл. ЗЗД е форма на лично обезпечение, по силата на което
поръчителят приема да отговаря пред кредитора за задълженията по договора
солидарно с главния длъжник. На основание чл.140 ЗЗД поръчителството се
простира върху всички последици от неизпълнението на главното задължение,
включително и разноските по събиране на вземането. Солидарността между главния
длъжник и поръчителя означава, че кредиторът може да претендира изпълнение и да
събере всички вземания в пълния им размер от който и да е от тях.
Поръчителството има акцесорен характер, защото е обусловено от съществуването
на главно задължение.
С
договора за поръчителство поръчителят обезпечава кредитора, като поема
задължение да изпълни едно съществуващо, валидно задължение вместо длъжника.
Процесният договор за поръчителство е сключен надлежно в писмена форма и по
силата на същия ищецът се е задължил да отговаря при същите условия като
длъжника, като е обезпечил изпълнението на бъдещо задължение към кредитора
/чл.138, ал.2 ЗЗД/.
Заявеното
едва с въззивната жалба оплакване, че договорът за поръчителство е
недействителен, освен че не е подкрепено с конкретни доводи, е направено за
пръв път с въззивната жалба, с оглед на което не следва да бъде обсъждано като
несвоевременно заявено, на основание чл.266, ал.1 ГПК.
Съгласно
чл.143, ал.1, изр.1 ЗЗД поръчителят, който е изпълнил задължението, може да
иска от длъжника главницата, лихвите и разноските, които е направил, след като
го е уведомил за предявения срещу него иск.
По
делото не се установява заплащане на процесното задължение по договора за
продажба от страна на длъжника, а самото му възникване не се оспорва от последния.
Установено е, че процесното задължение по договора за продажба на изплащане в
размер на сумата от 209 лв. е било погасено чрез плащане от страна на поръчителя,
извършено на 03.04.2017 г., с оглед на което се налага извод, че в полза на
поръчителя е възникнало регресно вземане към длъжника за заплатената сума.
Неоснователно
е възражението на ответника, че от ангажираните по делото доказателства се
установява да е платил на кредитора процесното задължение. Такъв извод не може
да се направи въз основа на представения от ответника фискален бон от
20.09.2019 г. за заплащане на сумата от 105, 90 лв. на „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД. В
последния е посочено, че касае частично плащане на задължение по документ №
*********/16.12.2016 г. по договор № М4772000, който не съвпада с процесния,
задължения по който са били погасени от поръчителя, поради което същият се
явява неотносим към предмета на спора. Само за пълнота следва да се посочи, че
дори да се касаеше за плащане по процесния договор, това плащане би се явило
извършено в хода на процеса – на 20.09.2019 г., след връчване на препис от
исковата молба на ответника, осъществено на 15.05.2019 г., с приложено към
последната уведомление за извършване на плащането, с оглед на което не би била
налице хипотезата, в която длъжникът сам да е изпълнил задължението, преди да е
бил уведомен от поръчителя за изпълнението по чл.143, ал.2, изр.1 ЗЗД.
В
представеното писмо на „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД по повод искане на ответника с вх. №
169А54/20.09.2019 г. се сочи, че към 30.09.2019 г. няма непогасени задължения
по процесния договор № *********, което кореспондира изцяло с установеното по
делото плащане от страна на поръчителя, извършено преди посочения момент.
С въззивната жалба е заявено възражение за изтекла
погасителна давност. Правото на ответника да направи възражение за
погасяване по давност на вземането – предмет на иска, се преклудира с изтичане
на срока за отговор на исковата молба по чл.131, ал.1 ГПК, в рамките на който
възражение за давност в случая не е било направено. Такова не е било заявено
нито с депозираното възражение по чл.414 ГПК, приобщено към исковото
производство като част от ч.гр.д. № 52720/2017 г. на СРС, ГО, 63 състав, нито в
срока за отговор на исковата молба в исковото производство. Възражението за
давност е релевирано едва с въззивната жалба на ответника, поради което се
явява преклудирано и не подлежи на изследване от настоящата инстанция.
С оглед
изложеното, в полза на поръчителя е възникнало регресно вземане към длъжника за
изплатената в полза на кредитора сумата от 209 лв.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателя, че представените от ищеца писмени
доказателства е следвало да бъдат изключени от доказателствения материал по делото, на основание чл.183 ГПК.
Съгласно чл.183 ГПК, когато по делото се прилага документ, той може да бъде
представен и в заверен от страната препис, но в такъв случай при поискване тя е
длъжна да представи оригинала на документа или официално заверен препис от
него. Ако не стори това, представеният препис се изключва от доказателствата по
делото. За да се приложи процесуалната последица на чл.183 ГПК, страната следва
да е била задължена да представи оригинал на документ или официално заверен
препис от него, като следва да й е била указана и процесуалната последица от
неизпълнение на горното, какъвто не е процесният случай. Ищецът не е бил
задължен по реда на чл.183 ГПК да представи писмени доказателства в
оригинал/официално заверен препис, поради което в негова тежест няма как да
бъде възложена негативната процесуална последица, предвидена в чл.183 ГПК.
От
страна на жалбоподателя не са заявени конкретни оплаквания във връзка с
вземането на ищеца за мораторна лихва, поради което този въпрос е извън
предмета на въззивна проверка, очертан с въззивната жалба по арг. от чл.269 ГПК.
По разноските:
С оглед неоснователността на
въззивната жалба, жалбоподателят няма право на разноски.
На ответника по жалбата следва да се
присъди, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 300 лв. адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита от 07.01.2020 г. за въззивната
инстанция.
Съдът намира за неоснователно
възражението на жалбоподателя за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение с оглед обстоятелството, че същото е в минималния размер
съгласно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения в редакцията й преди изм. 15.05.2020 г.,
приложима към момента на сключване на договора за правна защита от 07.01.2020
г.
С оглед заявените в проведеното пред
въззивната инстанция открито съдебно заседание доводи относно разноските за
производството, следва да се има предвид следното: Първоинстанционният съд е
бил сезиран с искане по чл.248 ГПК от страна на ответника за изменение на
първоинстанционното решение в частта относно възложените в негова тежест разноски.
С определение от 25.02.2020 г. на СРС искането е оставено без уважение. Срещу
посоченото определение е депозирана частна жалба от ответника, която с
разпореждане на съда от 12.03.2020 г. е оставена без движение за отстраняване
на констатирана нередовност и представяне на доказателства за заплатена
държавна такса. С оглед неизпълнение на указанията на съда в предоставения на
страната срок, с разпореждане на съда от 15.06.2020 г. частната жалба е
върната, което разпореждане не е било обжалвано, поради което е влязло в сила
на 27.06.2020 г. По изложените съображения и с оглед формираните изводи за
неоснователност на въззивната жалба, въпросът за дължимостта на разноските в
заповедното и исковото производство не подлежи на пререшаване в настоящото
производство.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 259704 от 30.10.2019 г.,
постановено по гр.д. № 66594/2018 г. на СРС, II ГО, 63 състав.
ОСЪЖДА И.К.Й., ЕГН
********** да заплати на „С.Б.С.“ АД, ЕИК ********, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 300 лв. разноски за
въззивната инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.