№ 13
гр. Търговище, 18.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ в публично заседание на тридесет и
първи януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:МАРИАНА Н. ИВАНОВА
Членове:БИСЕРА Б. МАКСИМОВА
БОРИС Д. ЦАРЧИНСКИ
при участието на секретаря АНАТОЛИЯ Д. АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от МАРИАНА Н. ИВАНОВА Въззивно
гражданско дело № 20213500500296 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл.от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на “П. К. Б.“ ЕООД, ЕИК *********, гр. С.
конкретизирана и уточнена с молба вх. № 5850/13.12.2021г., чрез пълномощник юриск. Р.И.,
срещу решение № 522/10.11.2021 г., постановено по гр.д. № 735/2021 г. на РС-Търговище, с
В ЧАСТТА, в която са ОТХВЪРЛЕНИ КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ предявените от
жалбоподателя срещу Г. А. С. с ЕГН-**********, с постоянен адрес с.К. общ.Търговище,
установителни искове с правно основание чл. 422 от ГПК за съществуване и дължимост на
следните суми: сумата от 1637.71лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит № **********, 449.20лв. договорно възнаграждение; и 379.35лв. законна лихва за
периода 10.11.2018г. до 23.03.2021г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 24.03.2021г. до изплащане на задълженията, за които вземания в полза на ищеца е
издадена Заповед № 205/25.03.2021г. по ч.гр.д.№ 429 по описа за 2021г. на РСТ.
Считайки в обжалваната част решението за неправилно жалбоподателят моли за
неговата отмяна и уважаване на посочените три искови претенции, претендира разноски, в
т.ч. и юриск. възнаграждение в размер 300 лв.
Основните доводи и съображения са, че са неправилни, като противоречащи на
материалния закон, изводите на първоинстанционния съд, касаещи солидарната отговорност
на ответника Г.А. О. приемайки, че същият има качеството на поръчител по процесния
договор за потребителски кредит, поради което и на осн.чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, е обоснован
1
извод за неоснователност на иска. Изложени са доводи, че съобразно съдържанието на
договора, предвид разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД, предвид клаузата, уговорена в Общите
условия към ДПК № ********** и поетите задължения ответникът няма качеството
поръчител, а е солидарен длъжник наред с кредитополучателя, като неговото задължение
произтича от процесния договор за кредит, а не от акцесорно правоотношение, учредено от
договор за поръчителство, позовавайки се на разпоредбите на чл. 121-127 ЗЗД и спрямо
него е неприложима разпоредбата на чл. 147 ЗЗД.
Решението в отхвърлителната му част за сумата от 472.50 лв. - възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги, като необжалвано, е влязло в сила.
В депозирания чрез пълномощника му адв. С., ТАК, отговор ответникът заявява
становище за неоснователност на жалбата, с доводи, че обоснован и законосъобразен е
изводът на съда за качеството на ответника като поръчител и приложението на чл. 147 от
ЗЗД. Моли за потвърждаване на решението и присъждане на разноски.
Преценката за допустимост на жалбата е сторена от съда с определението по чл. 267
от ГПК.
В с.з. въззивникът не изпраща представител депозирал е писмено становище, с което
поддържа жалбата и искането за разноски. Процесуалният представител на ответника се
явява, поддържа отговора и искането за разноски.
За да се произнесе по същество и при преценката по реда на чл. 269 ГПК, като
провери и обсъди събраните по делото доказателства, съдът намира следното:
Решението е валидно и допустимо.
Предявеният установителен иск за дължимост на посочените суми е обоснован от
твърденията на ищеца, че по сключения на 09.11.2015 г. договор за потребителски кредит №
********** със С. Р. С., като длъжник и ответника Г. А. С., като солидарен длъжник, за
сумата от 2900 лв., с уговорен срок 36 месеца, размер на месечната вноска 141.51лв.; ГРП
40.90%; ГЛП 41.17%; лихвен процент на ден 0.11%, с общо задължение 5094.36 лв., както и
отделно избран от длъжник закупен пакет за Допълнителни услуги в размер на 1215 лв., с
месечна вноска по него 33.75 лв., формирано общо задължение по кредита 6309.36 лв. (общ
размер на месечната вноска 175.26лв.) - солидарните длъжница не са изпълнили поетите с
договора задължения и са направили 21 пълни погасителни вноски и една непълна. Към
датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК ответниците дължат на кредитора
сумата от 1 637.71 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит №
**********, 449.20 лв. договорно възнаграждение; 472.50 лв. възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги и 379.35 лв. законна лихва за периода 10.11.2018г. до
23.03.2021 г., за което вземане кредиторът-ищец е предприел действия по събирането му на
21.03.2021 г. с подаване на заявление по чл.410 от ГПК, по образуваното ч.гр.д.№ 429/2021г.
РСТ е издал Заповед № 205/25.03.2021г. за претендираните в ИМ суми, възразена в срока по
чл. 414 ГПК само от ответника Г.С..
В срока по чл.131 от ГПК не е постъпил отговор от ответника. В съдебно заседание
2
процесуалният му представител оспорва иска, с възражение за нищожност на „уговорките за
всички видове лихви и възнаграждението за закупуване на пакет за допълнителни услуги“,
прави възражение и за неравноправност на тези клаузи, бланкетно. В пледоариите
процесуалният представител на ответника сочи, че договорните, възнаградителните лихви и
пакета за допълнителни услуги са прекомерни, като противоречащи на добрите нрави, а по
чл. 26, ал. 1 , предл.3 от ЗЗД се явяват нищожни - не кореспондират нито с размера на
кредита, нито на краткия период, за който е предоставен. Прави възражение за погасяване
лихвите по давност – последното извършено плащане от кредитополучателя, както се сочи в
ИМ, е от 10.09.2017г., като оттогава до момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
са изминали повече от 3 години. Ответникът се явява поръчител и солидарен длъжник по
договора, не е получавал никакви уведомления за задълженията. Ако е имало цесия, не е
получавал уведомления за цесията. Освен това, ако се приспаднат задълженията по лихвата,
ще се окаже че кредитополучателят е заплатил много повече отколкото е получил, т.е.
кредитът е погасен, обуславящо отхвърлянето на всички искове като неоснователни.
За да се произнесе, съдът прие за установено от фактическа и правна страна:
Не се спори между страните, че в изпълнение на Договор за потребителски кредит №
**********/09.11.2015 г. (ДПК), сключен между ищеца и С. Р. С.-като длъжник и Г. А. С. -
като солидарен длъжник, ведно с ОУ, ищецът е предоставил на кредитополучателя С. Р. С.
паричен заем в размер на 2 900 лв., със следните параметри: договорена месечна
погасителна вноска 141.51 лв., със срок от 36 месеца, с първа вноска на 10.12.2015 г. и
последна вноска на 10.11.2018 г.; с фиксиран годишен лихвен процент от 41.17 %, обща
сума за погасяване в размер на 5094.36 лв. и ГПР 40,90 %, както и лихвен процент на ден
0.11%. Кредитополучателят е закупил и пакет от допълнителни услуги, за които дължи
възнаграждение от 1215 лв., с размер на месечна вноска по пакета от 33.75 лв., с което
общото задължение по кредита е 6309.36 лв., с месечна вноска от 175,26 лв., платима до 10-
число на месеца.
Не е спорно, че кредитополучателят е преустановил погасяването на задължението си
по ДПК, като към дата 18.05.21 г. е изплатил общо 3 778.46 лв. Съгласно представеният
погасителен план крайният падеж на договора е настъпил на 10.11.2018 г.
На 24.03.2021 г. ищецът е подал заявление по чл. 410 от ГПК срещу
кредитополучателя и срещу настоящия ответник. По образуваното ч.гр.д.№ 429/21 г. на
РСТ, е издадена Заповед № 205/25.03.2021г. за претендираните в исковото производство
пред РСТ суми 1637,71 лв., 449, 20 лв., 379,35 лв. и разноски (т.е. с изключение на сумата
472,50 лв.- възнаграждение за доп.услуги, за която с разпореждане № 726/25.03.21 г. е
постановен отказ), дължими в условията на солидарност от длъжниците С. Р. С. и Г. А. С..
Срещу заповедта по чл. 410 ГПК, в срока по чл. 414 ГПК възражение е подал само
ответникът Г. А. С..
В указания от съда срок заявителят е предявил настоящите искове, в частта относно
сумата от 472,50лв.- е предявил осъдителен иск.
Основният спорен въпрос в настоящия казус, съобразно твърденията и възраженията
3
на страните, както и изложените оплаквания във въззивната жалба е относно вида на
правоотношението, от което е възникнала солидарната отговорност на ответника и
заемополучателя.
В титулната част на процесния ДПК е посочено, че страните по него са: „П. К. Б.“
ЕООД – кредитор (КР), С. Р. С.- клиент (КЛ), Г. А. С.- солидарен длъжник (СД).
Квалификацията „солидарен длъжник“ е обща и не дава информация за същината и
характеристиките на отговорността на длъжниците към кредитора. Квалификациите на
правоотношението, давани от страните, сами по себе си, също не са определящи за неговата
същност - важни са съдържателните уговорки, съгласието на страните и преследваната от
тях цел.
В тази връзка, предвид общото посочване в ДПК „солидарен длъжник“, съдът е
длъжен да изведе правния си извод относно въпросното правоотношение, въз основа на
всички клаузи в договора, съобразявайки разпоредбата на чл. 20 ЗЗД за тълкуване
действителната воля на страните. Отделните уговорки се ценят с оглед систематичното им
място в договора и във връзка едни с други, като всяка една се схваща в смисъла, който
произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите и практиката и добросъвестността.
Съдът, ведно с това, преценява обстоятелствата, при които е сключен договора, както и
поведението на страните преди и след сключването му (решение № 213/06.01.2017 г. на ВКС
по гр.д.№ 5864/15 г., на ІVг.о.).
Доколкото самият ДПК не съдържа каквито и да било уговорки относно качеството
на ответника солидарен длъжник, то тълкуването по реда на чл. 20 ЗЗД следва да се изведе
от тези, съдържащи се в ОУ към договора за кредит (негова неразделна част).
Съгласно разпоредбата на чл. 10.1 от ОУ: „На основание чл. 121 до чл. 127 от ЗЗД СД
се задължават да отговаря за задълженията на КЛ за погасяване на кредита, за
евентуално наложени договорни санкции и следващи задължения, произтичащи от ДПК и
ОУ. СД се съгласяват да поемат солидарна отговорност за задълженията на КЛ за
погасяване на възнаграждението за избран и закупен пакет от допълнителни услуги“. В
чл.10. 2 от ОУ е записано, че задълженията на СД спрямо КР, посочени в чл. 10.1, са поети
при условията на солидарност и кредиторът има право да изисква изпълнение както от
кредитополучателя, така и от солидарния длъжник. До прекратяване на договора за кредит
кредиторът комуникира с кредитополучателя по повод размера на задълженията и
необходимостта от изпълнение, а в случай, че няма точно изпълнение и със солидарния
длъжник.
Съгласно чл.121 ЗЗД солидарност между двама длъжници възниква по силата на
закона или ако е уговорена между страните. Такава може да възникне, когато длъжниците са
съдлъжници, а също и при договор за поръчителство, но двете хипотези са различни (в
мотивите на решение № 24/03.04.2013 г. по т. д. № 998/2011 г. на I т. о. на ВКС). И именно
тук е мястото на тълкуването по чл. 20 ЗЗД при неясни, некоректни или спорни клаузи в
съответния договор.
4
Въззивникът, позовавайки се на разпоредби от ОУ към договора за кредит, твърди,
че ответникът не е поел задължението като поръчител, а е солидарен длъжник наред с
кредитополучателя, тъй като неговото задължение произтича от процесния договор за
кредит , а не от акцесорно правоотношение, учредено от договор за поръчителство и спрямо
него следва да се прилагат разпоредбите на чл.121 от ЗЗД, а не на чл. 147 ЗЗД.
При възникналия спор между страните относно действителното съдържание на чл.10
от ОУ към договора за кредит съдът счита, че по реда на чл. 20 от ЗЗД следва да се тълкува
действителната воля на страните. Тълкуването на договора поначало има за цел да установи
точния смисъл на уговорките в неговото съдържание, като се спазва правилото, че се
тълкуват само неясни уговорки- двусмислени или ясни, по които обаче е налице спор.
Правният режим на тълкуването е изразен в чл. 20 ЗЗД, уреждащ три критерия: да се търси
действителната обща воля на страните, отделните уговорки да се тълкуват една с друга и да
се разбират в смисъла, който произтича от целия договор /систематическо тълкуване/;
тълкуването да е съобразено с целта на договора, обичаите в практиката и
добросъвестността. Спорните разпоредби са тези на чл. 10.Обезпечение по ДПК - чл.10.1 и
10.2 от ОУ (цитирани по-горе), в които е налице позоваване на чл.121-127 от ЗЗД.
Предвид действащата съдебна практика, за възникване на солидарната отговорност
следва да е налице определено правно основание и не е достатъчно в договора да е
записано, че едно лице отговаря солидарно с длъжника, доколкото солидарна
отговорност "по принцип" не съществува, от където възниква необходимост съдът да изясни
конкретното договорно основание по чл. 121 ЗЗД. В този смисъл е Решение № 213 от
6.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5864/2015 г., IV г. о., ГК. Солидарната отговорност е налице
във всички случаи, когато кредиторът има възможност да изисква от всеки от длъжниците
цялото си вземане, като изпълнението на един погасява дълга и освобождава всички
длъжници (чл. 122 ЗЗД). Общите правила, уредени в чл. 121-127 ЗЗД, са приложими за
всички случаи, когато е налице пасивна солидарност, стига нещо друго да не е уговорено.
Разликите се следват, както от изрично съдържащите се в този смисъл уговорки, така и от
основанието за възникване на солидарността. В мотивите към Решение № 24/03.04.2013 г.
по т. д. № 998/2011 г. на I т. о. на ВКС е изяснено, че съгласно чл. 121 ЗЗД солидарност
между двама длъжници възниква по силата на закона или ако е уговорена между страните.
Посочено е, че такава може да възникне, когато длъжниците са съдлъжници, а също и при
договор за поръчителство, но двете хипотези са различни. Даден е пример с договор за заем.
Солидарно съзадължени са лицата, които са получили паричната сума общо, без
разграничение каква част поема всяко едно от тях и независимо от това на кое от тези лица е
предадена фактически, като кредиторът може да претендира пълния размер на
предоставения заем от всеки един от длъжниците. Солидарна отговорност възниква и при
договор за поръчителство - чл. 141, ал. 1 ЗЗД, когато едно лице отговоря пред кредитора за
изпълнение на задължението на длъжника, или в случая на договор за заем, поръчителят
отговаря пред кредитора за връщане на паричната сума, без да е получил същата в
собственост. Предвид установената по-горе фактическа обстановка, съдът намира, че
5
ответникът не е съдлъжник по договора за кредит, доколкото от договора е видно, че
кредитополучател /клиент, съгласно терминологията в договора/ е само Съби Събев, не и
ответника, но той отговаря пред кредитора за изпълнение на задължението т.е. за връщане
на паричната сума, без да е кредитополучател, което го определя като поръчител по
договора, след като не са на лице другите основания за възникване на солидарност –
встъпване в дълг, авал, делкредере, извън поръчителството. Самата разпоредба на чл. 10 от
ОУ е определена в договора като „Обезпечение по ДПК“. Освен това в чл. 8.1 от ОУ е
посочено, че задължение на кредитополучателя е да погаси всички задължения във връзка с
договора за кредит т.е. задължение на Съби Събев е било връщане на заемната сума, която
разпоредба също сочи на това, че пасивната солидарност на ответника не произтича от
солидарна съзадълженост, а от поръчителство. При солидарната задълженост
съществуването на едно от задълженията не е предпоставка за съществуването на другото,
всеки съзадължен дължи на свое и независимо основание, като отпадането на едно от
задълженията не предизвиква отпадане на другите. Задължението на поръчителя зависи от
съществуването на главното задължение и е функция на главното задължение, за разлика от
солидарната задълженост, но е винаги акцесорно на главното задължение за разлика и от
встъпването в чужд дълг, и от солидарната задълженост. Поръчителят отговаря на
собствено правно основание, докато встъпилият в дълг дължи на същото правно основание,
по силата на което дължи и първоначалният длъжник и солидарно с него.
Съгласно разпоредбите на чл. 7 от ОУ, макар и озаглавен „Права на КЛ/СД” са
уредени права само за кредитополучателя относно възможността да се откаже от договора
(7.1). Т.е. едно от основните права по основното правоотношение (договора за
потребителски кредит) е предоставено единствено на кредитополучателя (КЛ). В подкрепа
на тезата, че договорът е подписан от ответника в качеството му на поръчител, обезпечаващ
в лично качество задълженията на главния длъжник-кредитополучател, е и
1.обстоятелството, че единствено кредитополучателят е получил екземпляр от ДПК, ОУ,
допълнителен план и споразумение; 2.записанато в т.Д от Декларацията, подписана от
кредитополучателя и ответника: единствено кредитополучателят декларира, че
неполучаването на посочените документи не го освобождава от изпълнение на
задълженията му по договора; 3.както и представените от самия ответник към отговора на
ИМ писмени доказателства – а именно: погасителният план, стандартният европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити и допълнителната
преддоговорна информация са подписани само от кредитополучателя, не и от ответника.
Тези уговорки от договора и действия сочат недвусмислено, че само клиентът и кредиторът
са страни по основното правоотношение, а ответникът се явява само личен гарант пред
кредитора за изпълнението на задълженията на клиента /длъжника/. В несъответствие с чл.
3.1 от ОУ за предоставяне и подписване от КЛ и СД на искане за отпускане на кредита,
приложеното ИСКАНЕ за отпускане на кредит и ДЕКЛАРАЦИИ (л. 17-23) са подписани от
кредитополучателя и от друго физическо лице (посочено като солидарен длъжник) - лице,
различно от настоящия ответник, макар да касаят все ДПК № ********** (процесния).
6
Предвид гореустановеното, при анализа на съдържанието на уговорените в писмения
договор и ОУ права и задължения на страните по него, на съществените уговорки в
договора, реалното предаване и преминаваното на парите в патримониума на
кредитополучателя Събев, очакването той да погаси дълга, разпоредбата на чл.10. 2 от ОУ,
изречение последно (кредиторът ще търси солидарния длъжник, само в случай на
неизпълнение от страна на длъжника, съдът намира, че намерението на страните по договора
и преследваната от тях цел е ответникът да обезпечи дълга на Съби Събев.Така е и
озаглавена разпоредбата на чл. 10.Обезпечения по ДПК. Задължението му е акцесорно на
това по договора за кредит и е уговорено като поръчителство и спрямо него следва да се
прилагат разпоредбите на чл.138 и сл. от ЗЗД. Цитираните от ищеца в исковата молба
текстове от ДПК, които възлагат солидарна отговорност на ответника, не опровергават
горния извод, предвид факта, че съгласно разпоредбата на чл. 141, ал. 1 ЗЗД поръчителят
също е задължен солидарно с главния длъжник.
При установяване качеството поръчител на ответника, следва да бъде даден отговор
на въпроса, изтекъл ли е срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД - срокът е преклузивен и съдът следи
служебно за неговото изтичане.
Съгласно сочената разпоредба поръчителят остава задължен и след падежа на
главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест
месеца.
С ТР № 5/2019 от 21.01.2022 г. на ОСГТК на ВКС бе преодоляно противоречието в
съдебната практика от кога започва да тече 6 м. срок по чл. 147, ал. 1 ГПК при уговорено
погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи –
съгласно ТР този срок започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг,
включително в хипотеза на предсрочна изискуемост.
Предназначението на преклузията по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е да санкционира именно
бездействието на кредитора, който сам не се грижи за интереса си и след настъпването на
изискуемостта на вземането си не предявява иск срещу главния длъжник, поради което след
изтичането на установения от законодателя шестмесечен срок поръчителството се
прекратява (т. 4б от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС) и главният дълг остава без това
обезпечение. С настъпването на тази преклузия кредиторът губи единствено обезпечението
– поръчителството, но вземането му срещу главния длъжник не се погасява. Същото
бездействие на кредитора, който не предявява иск срещу длъжника си, санкционира и
институтът на погасителната давност – чл. 116, б. „б“ ЗЗД.
В настоящия случай цялото задължение по кредита е станало изискуемо на
10.11.2018 г. (падежа на последната погасителна вноска). Кредиторът е депозирал
заявлението по чл. 410 ГПК към длъжника и поръчителя едва на 24.03.2021 г., към който
момент шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД отдавна е бил изтекъл (на 10.05.2019 г.).
С изтичането на този срок отговорността на поръчителя е отпаднала, обуславящо
неоснователност на предявения иск.
Първоинстанционният съд е достигнал до същия краен извод, първоинстанционното
7
решение следва да бъде потвърдено като правилно.
По разноските:
И двете страни са претендирали разноски. С оглед неоснователността на жалбата,
разноски се следват само на въззиваемата страна – 170 лв. заплатено адв.възнаграждение (л.
23).
Водим горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 522/10.11.2021 г., постановено по гр.д. № 735/2021 г.
по описа на РС-Търговище, в обжалваната му част.
В отхвърлителната му част за сумата от 472,50лв., решението като необжалвано, е
влязло в сила.
ОСЪЖДА “П. К. Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
град С. бул. „България”, № 49, бл. 53Е, вх. В, да заплати на Г. А. С. с ЕГН-**********, с
постоянен адрес с.К. общ.Търговище, ул.“Т. К. № 28А сумата от 170 лв.(сто и седемдесет
лева) – направени разноски във въззивната инстанция, на осн.чл.78, ал.3 от ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване – чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8