РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ
Р Е Ш Е Н И Е
№ 2239
гр. Пловдив, 08.12.2023
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд -
Пловдив, III
състав, в публично съдебно заседание на шести декември две хиляди двадесет и
трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИРА НЕСТОРОВА
при
секретаря М.Г., като разгледа докладваното от съдия Несторова адм. дело № 2401
по описа на съда за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 46,
ал. 1 от ЗЧРБ вр. чл. 145 и сл. от АПК.
Образувано е по жалба на А.М., роден
на ***г., гражданин на Украйна, ЛНЧ:**********, ЕГН **********, депозирана чрез
адвокат М., против Заповед № УРИ 5386з-1313/31.08.2023г. на Началник сектор
„Миграция“ при ОДМВР-Пловдив, с която на основание чл.44, ал.1 и чл.40, ал.1,
т.6 от ЗЧРБ е наложена на А.М. принудителна административна мярка - отнемане
правото на постоянно пребиваване в Република България.
Жалбоподателят твърди, че издадената
заповед е незаконосъобразна, издадена при допуснати съществени нарушения на
административно-производствените правила и в противоречие с материалноправните
разпоредби. Сочи, че баща му и брат му са български граждани по натурализация и
винаги са живели в едно домакинство. В момента има война в Украйна и
жалбоподателят няма близки, при които да отиде.
В съдебно заседание процесуалният
представител на жалбоподателя сочи, че от събраните доказателства по делото по
безспорен начин се доказва, че жалбоподателят реално винаги е пребивавал на
един и същи адрес в Република България. Иска се отмяната на оспорената заповед.
Ответната страна – Началник сектор
„Миграция“ при ОДМВР-Пловдив не изразява
становище по жалбата.
След
като разгледа оплакванията, изложени в жалбата, доказателствата по делото и
становищата на страните, Съдът приема за установено от фактическа страна
следното:
Обжалва се Заповед УРИ
5386з-1313/31.08.2023г. на Началник сектор „Миграция“ при ОДМВР-Пловдив, с
която на основание чл.44, ал.1 и чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ е наложена на М.А.
принудителна административна мярка - отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България.
Същата е съобщена на жалбоподателя н 13.09.2023г. /л.24 по делото/. Жалбата е
депозирана чрез административния орган на 25.09.2023г., следователно е спазен
преклузивният срок и е подадена от лице с правен интерес.
От представените писмени доказателства
се установи, че А.М. е роден на ***г., гражданин е на Украйна, ЛНЧ: **********,
ЕГН:**********. Притежава статут на постоянно пребиваващ в Република България
чужденец. Същият е подал заявление с peг.
№538600-1179/20.06.2008г. за предоставяне право на постоянно пребиваване на
чужденец в Република България на основания чл. 25, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ. С
решение peг. № 64782/07.07.2008 г. му е предоставено
право на постоянно пребиваване в Република България.
В хода на административното
производство е изготвена справка за пътуванията на лицето /л.34 по делото/.
Същата съдържа информация за влизанията
и излизанията през граничните контролно-пропускателни пунктове (ГКПП) на
Република България.
Установено
е, че украинският гражданин напуска страната на 18.10.2021г., последващото
влизане е на 20.05.2023г., поради което е прието, че А.М., в едногодишен срок след разрешението, не
се е установил и не пребивава на територията на страната.
Административният орган е приел, че
описаните обстоятелства са относими към разпоредбата на чл.40, ал. 1, т. 6 от
ЗЧРБ, според която отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република
България се налага, когото се установи, че чужденецът, получил разрешение за
дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите
- членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в
случаите на обявено извънредно положение или на разрешено постоянно пребиваване
по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове
на семейството на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 за срока на
обявено извънредно положение не се счита за отсъствие отсъствието на чужденеца,
получил разрешение за дългосрочно и постоянно пребиваване, от територията на
държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца.
Съобразени са и обстоятелствата по чл.
44, ал. 2 от ЗЧРБ като е установено, че А.М. е лице, което не попада в
категорията „уязвими лица“ по смисъла на § 1 ,т. 46 от Допълнителните
разпоредби на ЗЧРБ; спрямо него не са установени производства по Закона за
убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за
пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване. А.М. е
гражданин на Украйна, което удостоверява с националния си документ за
задгранично пътуване. Няма данни, от които да се направи извод, че е загубил
връзките си с държавата по произход.
В хода на съдебното производство са
събрани гласни доказателства. От показанията на О.М., която е майка на А.М., се
установи, че същият е роден в Украйна на ***г. Приблизително година и три
месеца след раждането му О.и съпругът й В.М., който по това време е бил
гражданин на Молдова, пристигат в България и оттогава постоянно живеят в
България. Първо живеят под наем, а след това закупуват жилището, в което живеят
и към настоящия момент.
Свидетелката
сочи, че е гражданин на Украйна, а мъжът й е български гражданин отпреди
приблизително 7-8 години.На 24.09.1999г. в гр. Пловдив се е родил по.малкият й
син А.М., но и той е записан като гражданин на Украйна, защото тя-майката е
гражданин на Украйна.
Посочва, че цялото семейство винаги са
живеели в едно домакинство и на адрес: ***, където живеят и към момента.
Твърди, че синът й А. е посещавал детска градина „Зорница“ в гр. Пловдив, учил е в училище „Антон Страшимиров“ в гр.
Пловдив, завършил е средно и висше образование в гр. Пловдив. Сочи още, че тя и
синът й А. се водят на отчет в консулската служба на Украйна в Република
България, тъй като вече са отписани от Украйна, нямат адресна регистрация там и
никаква друга регистрация, като дори и ЕГН няма украинско. Всички документи се
издават в България.
В хода на съдебното производство са приети писмени доказателства, в
превод от заклет преводач, представени от процесуалния представител на
жалбоподателя: Справка за пребиваване на
постоянен консулски отчет с посочен срок за пребиваване на консулски
отчет- неограничен; справка от посолството на Украйна в Р България от
29.09.2023г., от която се установява, че А.М.
към 29.09.2023г. на територията на Украйна не е привличан към криминална
отговорност и няма данни да е осъждан ; Нотариален акт № 1, т. 4, рег. №3010,
дело № 569 от 2005г., от който се установява, че В.М. е купувач на
недвижим имот.
При така изложената фактическа
обстановка съдът приема от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 148 АПК
административният акт може да се оспори пред съда и без да е изчерпана
възможността за оспорването му по административен ред, освен ако в кодекса или
в специален закон е предвидено друго. В случая в ЗЧРБ е предвидено, че
обжалването е по реда на АПК. Заповедта е оспорена в срока по чл. 149 АПК,
както се посочи по-горе, от легитимирано лице, в законоустановения 14-дневен
срок, поради което оспорването пред съда е допустимо.
Разгледана по същество, жалбата е
основателна по следните съображения:
Оспорената заповед е издадена от
Началник сектор „Миграция“ при ОДМВР-Пловдив, който е упълномощен със Заповед №
317з-2406/24.03.2022г. на Директора на ОД на МВР-Пловдив. Следователно е
издаден от компетентен орган и в предвидената от закона писмена форма, поради
което съдът намира, че не страда от пороци, водещи до неговата нищожност.
Обжалваната заповед е издадена на
основание чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ, съгласно който отнемане на правото на
пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато се установи, че
чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е
отсъствал от територията на държавите – членки на Европейския съюз, за период
от 12 последователни месеца, освен в случаите на обявено извънредно положение
или на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и
чл. 25 г, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал.
1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 за срока на обявено извънредно положение не се счита за
отсъствие отсъствието на чужденеца, получил разрешение за дългосрочно или
постоянно пребиваване, от територията на държавите – членки на Европейския
съюз, за период от 12 последователни месеца.
Аналогична е и разпоредбата на чл. 9,
§ 1, т. "в" от Директива 2003/109 ЕО на Съвета от 25 ноември 2003
година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни
/Директива 2003/109 ЕО/, съгласно която дългосрочно пребиваващият губи правото
си на статут на дългосрочно пребиваващ в следните случаи: отсъствие от
територията на Общността за период от дванадесет последователни месеца.
В хипотезата на чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ административният
орган действа в условията на обвързана компетентност. Безспорно е установено и
не се оспорва, че жалбоподателят е отсъствал от територията на държавите-
членки на ЕС за период от 12 последователни месеца.
За да е законосъобразна наложената
мярка, органът следва не само да установи относимият факт, че лицето е
отсъствало за период от 12 последователни месеца, но и да съобрази изискванията
на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. В случая такава преценка не е правена.
Разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧБР
изисква при налагане на принудителните административни мерки компетентните
органи да отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията
на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по
ЗУБ или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго
разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и
съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата на произход
на лицето.
Целта на закона е да бъдат изяснени
всички факти, които имат значение относно съществуването или несъществуването
на "установяване" за постоянно или "желание" за постоянно
установяване на територията на Република България, т. е. създаване на трайни
връзки със страната, в която лицето пребивава.
В случая не е спорно по делото, че
жалбоподателят е със статут на постоянно пребиваващ в Република България
чужденец, като този статут е придобит въз основа на Решение № 64782/07.07.2008г.
на Директора на Дирекция "Миграция", на основание чл. 25, ал. 1, т. 3
ЗЧРБ, както и че същият е отсъствал от територията на страната за периода от
18.10.2021г. до 20.05.2023г. Както бе посочено, констатираното отсъствие на
лицето от Република България в продължение на повече от 12 последователни
месеца, не е достатъчно, за да се приложи процесната принудителна мярка. Следва
да се отчетат и обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, едва след което да се
извърши преценка относно издаването на индивидуален административен акт по чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ. В случая такава
преценка и съпоставка на правото на личен и семеен живот не е извършена.
Административният орган не е отчел нито продължителността на пребиваване на
чужденеца в страната, нито семейното и личното му положение и съществуването на
семейни, културни и други връзки с държавата, в която пребивава. Видно от
предложението за налагане на ПАМ и от дадените от майката на жалбоподателя обяснения и приетите писмени доказателства същият
пребивава в България от 1995г. като син на О.М. и В.М., като при това бащата е
гражданин на Р България, което се установи
и от приетата по делото лична карта № *********, издадена на
24.11.2017г от МВР Пловдив /л.10 и 11 по
делото/.
По време на неговото отсъствие от
страната семейството му живее и продължава да живее и към настоящия момент в Р
България. От събраните по делото гласни доказателства се установи, че жалбоподателят
от дете живее в Р България, завършил е средно и висше образование в страната,
притежавал е карти на постоянно пребиваващ в Р България.
Няма данни по делото, че жалбоподателят е
поддържал връзки с държавата по произход, че е пребивавал в държавата по
произход. Напротив, по време на отсъствието си от България, същият е живял и
учил в САЩ, което се установи от дадените от него писмени обяснения пред
административния орган и Формуляр I-797В известие за действие, Департамент за вътрешна
сигурност, Служба за гражданство и имиграция на САЩ. При това от събраните
писмени доказателства и от гласните такива безспорно се установи, че членовете
на семейството му живеят в гр. Пловдив.
Не е отчетено в оспорената заповед
обстоятелството, че отсъствието от страната е продължило незначителен период
над установените 12 последователни месеца. В заповедта е посочен период 18.10.2021г.
до 20.05.2023г. като не е отчетен факта, че в част
от този период е налице обявено извънредно положение, свързано с епидемията от
Covid-19. Релевантни за проверката на
законосъобразността на заповедта от гледна точка на пропорционалността се
явяват и тези обстоятелства, чието установяване и съобразяване е от значение за
случая, тъй като по силата на чл. 6, ал. 5 АПК административните органи трябва
да се въздържат от актове и действия, които могат да причинят вреди, явно
несъизмерими с преследваната цел.
Съдебният контрол върху акта за
налагане на принудителна административна мярка включва и проверка за
съответствието му с принципа за съразмерност по чл. 6 АПК. В случая заповедта
за налагане на мярката не отчита, че правото на личен и семеен живот на чуждия
гражданин би могло да се засегне несъразмерно. Правото на зачитане на личния и
семейния живот е основно човешко право и съгласно чл. 8, ал. 2 КЗПЧОС намесата
на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в изрично
посочените случаи. Административният орган е бил длъжен при издаването на
заповедта да прецени налице ли е основание от изчерпателно изброените в чл. 8,
ал. 2 КЗПЧОС. Като не е изследвал това и не е отчел всички обстоятелства по чл.
44, ал. 2 ЗЧРБ, административният орган е допуснал съществено нарушение на
процесуалните правила. Налагането на мярката без отчитане на тези обстоятелства
не дава възможност съдът да прецени съобразена ли е тя и с принципа на
съразмерност, което, съобразно разпоредбата на чл. 6 АПК, е условие за
законосъобразност на административния акт. Неизследването на описаните
обстоятелства, относими към преценката по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, е самостоятелно
основание за отмяна на заповедта за налагане на ПАМ като незаконосъобразна.
Задължението на компетентните органи да отчитат обстоятелствата по чл. 44, ал.
2 ЗЧРБ е императивно и съответно на прокламирания с чл. 6 АПК принцип на
съразмерност.
Както бе установено от събраните по делото
доказателства, жалбоподателят живее в Република България от 1995г., баща му е
български гражданин, брат му и майка му също живеят в Р България, в гр.
Пловдив. Жалбоподателят поддържа отношения със семейството си, като няма данни,
че същият поддържа семейни, културни и
социални връзки с държавата по произход на лицето. Всички тези обстоятелства не
са преценени при издаване на оспорената заповед за налагане на ПАМ, а
съвкупната им преценка обосновава извод, че жалбоподателят е изградил трайни
взаимоотношения именно на територията на Република България и е лице, което
желае трайно да се установи в страната. Несъобразяването с чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ
от страна на компетентния орган не дава възможност съдът да прецени дали с
наложената мярка не се засягат в недопустима степен правата на чужденеца,
гарантирани от КЗПЧОС.
Наложената ПАМ създава неоправдани
затруднения за поддържане на връзката между оспорващия и неговите родители,
което пряко рефлектира, както върху неговия личен живот, така и върху този на майка
му, баща му и брат му, и по този начин представлява недопустима намеса в
правото им на личен и семеен живот. Установеното в закона задължение на
административния орган да наложи ПАМ в хипотезата на чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ не го освобождава от
задължението да извърши преценка за необходимостта от намеса в личния и
семейния живот и да съпостави относителната тежест на защитаваните ценности,
като прецени приоритетната такава с оглед допустимостта на ПАМ от гледна точка
правата на човека, както и с оглед издаването на заповедта в съответствие с
целта на закона.
С оглед на гореизложеното, съдът намира, че
оспорената заповед е незаконосъобразна и следва да бъде отменена.
Воден от гореизложеното и на основание чл.
172, ал. 2 АПК, Съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Заповед № УРИ 5386з-1313/31.08.2023г. на Началник сектор „Миграция“ при
ОДМВР-Пловдив, с която на основание чл.44, ал.1 и чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ е
наложена на А.М. принудителна административна мярка - отнемане правото на
постоянно пребиваване в Република България.
Решението подлежи на обжалване пред ВАС в
14-дневен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /П/