№ 139
гр. Сливен , 15.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на петнадесети септември, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Красимира Д. Кондова
при участието на секретаря Соня В. Петкова
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20212200500331 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите
от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение №
260343/31.05.2021г. по гр.д. № 698/2021г. на СлРС, с което е осъдено
„ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС" АД,ЕИК **********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Христофор Колумб" № 43
ДА ЗАПЛАТИ на Й. Т. УВ., ЕГН: **********, с адрес с. ***********, общ.
Сливен, на основание чл. 432 ал. 1, вр. чл. 493 ал. 1 т. 1 КЗ, вр. чл. 45 ЗЗД,
сумата от 25 000,00 лв. /двадесет и пет хиляди лева/, предявена като
частичен иск от общ размер от 95 000 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди - болки и страдания, от смъртта на
дядото на ищеца К.И.В., настъпила в резултат на ПТП, причинено по вина
на водач, чиято гражданска отговорност е била застрахована при
ответното дружество, ведно с обезщетение за забава в размер на
законовата лихва върху главницата, считано от 28.09.2020 г. до
окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78 ал. 1 ГПК сумата
от 1500,00 лв. /хиляда и петстотин лева/, представляваща направените по
1
делото разноски.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство.
Въззивникът атакува изцяло цитираното решение, като твърди, че то
е неправилно и незаконосъобразно, като моли да се постанови друго, с което
да се отхвърли изцяло предявеният иск, като недоказан и неоснователен.
Заявява, че при анализа на събраните доказателства
първоинстанционният съд е допуснал сериозни пропуски, което е довело до
неправилни крайни изводи. Счита, че решаващият съд е приел, че ищецът от
малък е живеел в едно домакинство при баба си и дядо си, което
противоречи на свидетелските показания, според които той е живял в
с.*********** при майка си и баща си. Посочва се, че действително до
навършване на седемгодишна възраст ищецът е прекарвал доста дълго време
при баба си и дядо си в с.С., след което е тръгнал на училище и тези му
престои са се свели само до почивните дни. След фактическата раздяла
между родителите му, той се е преместил с майка си в къщата на загиналия
му дядо, но след известен период от време са се преместили на квартира в
същото населено място - с.С.. Освен това въззивникът посочва,че според
показанията на свидетеля В. това е станало преди 7-8 години и е
невъзможно въз основа на тези показания, ищецът да е живеел в едно
домакинство с починалия си дядо. По-нататък в жалбата въззивникът
посочва, че е спорен и фактът, дали ищецът е прекарвал цялото време с дядо
си т.к. е имал в с.С. много приятели и братовчеди на неговата възраст, а
предвид факта, че майка му е била затруднена със справянето на
ежедневните грижи, го е пращала там. Въззивникът счита, че със
сигурност ищецът е имал близки и топли отношения с починалия си дядо, но
било наивно да се смята, че са прекарвали цялото време заедно т.к.
загиналият е работил, въпреки,че е бил пенсионер. Посочва се, че дядото е
имал предпочитания към ищеца, но това се дължало на факта,че
останалите му внуци били в чужбина. Освен това въззивникът посочва, че
противно на наблюденията на свидетелите, инцидентът не е довел до
коренна промяна в живота му, т.к. в кратък срок след катастрофата е
предприел важна стъпка в живота си, като е заживял с приятелката си.
2
Счита се, че според свидетелските показания на майката, синът й не се
чувствал добре в продължение на 2-3 месеца, като през този период
отказвал да се храни и скърбял за дядо си. Твърди се, че това му състояние
се дължало както на загубата на дядо му, така и на самия инцидент, който
за него бил също толкова травмиращ. Споделя се мнението, че със
сигурност ищецът е преживял трудно смъртта на дядо си, но не се е
наблюдавала прекомерна реакция на скръб и продължителен
възстановителен период, като се посочва, че подобни травми се обработват
от човешкото съзнание година-година и половина.
Въззивникът заявява, че безусловно ищецът е имал топли и сърдечни
отношения с починалия си дядо, който е обичал да полага грижи за него,
изразяващи се в даване на пари и водене на различни места по желание на
внука, но това не било необичайно за конкретния вид родство. Навежда
довод, че по делото не се е доказала прекомерна реакция на скръб, нито
разстройство в адаптацията която е характерна в подобни случаи и при
наличието на които се допуска разширяване на кръга на правоимащите, но
само по изключение.
В обобщение посочва, че при родство по низходяща линия от втора
степен, е налице особено близка връзка за която е необходима освен
формално родство с произтичащата от него близост между лицата, да са
се проявили конкретни житейски обстоятелства, като такава не се е
доказала по делото.
Предвид всичко изложено въззивникът моли въззивния съд да отмени
като неправилно и незаконосъобразно атакуваното решение и вместо това
постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявения иск като недоказан
и неоснователен.
Претендира разноски по делото, представя списък, инкорпориран в
жалбата.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или
процесуални искания за въззивната фаза.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала
писмен отговор.
3
В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява
процесуален представител по закон или пълномощие, с писмена молба,
подадена от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от
ГПК, поддържа жалбата, моли да се отмени атакувания акт и вместо това
бъде постановено решение, с което искът бъде отхвърлен като
неоснователен. Претендира разноски за двете инстанции, прави евентуално
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
насрещната страна.
В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява, за него се явява
процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който
оспорва въззивната жалба и иска атакуваното решение да бъде потвърдено.
Претендира разноски за тази инстанция.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от
обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед пълния му обхват – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че обжалванотно решение е и правилно,
поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така
въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и
намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия
спор и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща мотивите си към
тези на първоинстанционния съд.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са изцяло
4
неоснователни.
Предявен е като частичен пряк иск по чл. 432 ал. 1, вр. чл. 493 ал. 1 т. 1
от КЗ, вр. чл. 45 от ЗЗД от роднина на пострадало лице срещу
застраховател на делинквента във връзка с настъпило застрахователно
събитие при управление на МПС, застраховано по риска „гражданска
отговорност“, за заплащане на обезщетения за претърпени неимуществени
вреди от смъртта на дядото на ищеца, настъпила при ПТП на 09.10.2019г.,
виновно причинено от водача на застрахованото МПС.
Искът е процесуално допустим. Ищецът е внук на пострадало при
ПТП лице и претендира обезщетение за неимуществени вреди от неговата
смърт. Безусловно с ТР №1/21.06.2018г. по т.д. №1/2016г на ОСНГТК на
ВКС се разширява кръгът от лицата, които са материално легитимирани
да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на
техен близък, посочен в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление
№ 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, а именно - родители,
деца, съпруг и лице във фактическо съжителство.
Увреждащото събитие е настъпило на 09.10.2019г. – след
постановяването на посоченото ТР на 21.06.2018г. и съответно – след
влизане в сила на новия КЗ, в частност – разпоредбата на чл. 493а –
07.12.2018г., а ТР гарантира процесуалната допустимост на заявената от
ищец, принадлежащ към този кръг, след 21.06.18 г. претенция, както е в
случая.
Най-общо, за да възникне субективното право по чл. 493а от КЗ е
необходимо да бъде доказано наличието на валидно сключена застраховка
„гражданска отговорност“ на МПС-то, посредством което делинквентът
е причинил вредата, валидна към датата на настъпване на ПТП, на
направено извънсъдебно искане за заплащане на обезщетение, както и
наличието на деликт с всичките кумулативно дадени елементи от
фактическия състав, а именно: деяние, противоправност на деянието,
вреда, причинна връзка между деянието и вредата, вина на причинителя. Тъй
като причинителят на деликта е осъден с вляза в сила присъда, съгласно чл.
300 ГПК, гражданският съд е обвързан от влязлата в сила присъда на
наказателния съд относно това дали е извършено деянието, неговата
5
провитивоправност и виновността на дееца, всички тези обстоятелства са
доказани в наказателния процес и са безспорни. Освен това в хода на
гражданското производство съдът е събрал, според принципа на пряко и
непосредствено доказване, и всички относими и необходими доказателства
касаещи механизма на ПТП, противоправността на деянието, вината на
водача, липсата на съпричиняване, вида, формата и продължителността на
душевните болки и страдания, претърпени от ищеца.
По никой от тези, подлежащи на доказване факти, няма спор и
относно тяхното установяване не са релевирани оплаквания в жалбата.
Единствената точка на противопоставяне между страните е дали
ищецът е материално легитимиран да получи обезщетение.
Според цитираното по-горе ТР, обезщетение се присъжда при
доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от
смъртта му вреди. В мотивите на същото ТР е прието, че наличието на
особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от
съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по
делото. Според ВКС, обезщетение следва да се присъди само тогава, когато
от доказателствата може да се направи несъмнен извод за съществуването
на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в
резултат на неговата смърт сериозни, като интензитет и
продължителност, морални болки и страдания. Такава връзка предполага
оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и
доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени
вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост.
Приложени към настоящия казус, тези предпоставки намират своя
обективен израз.
Безусловно е доказано по делото, че ищецът е бил един от внуците на
починалия в ПТП Косьо В., в което и сам е пострадал, че е посещавал и е
общувал често с дядо си, между двамата са съществували близки и сърдечни
отношения и смъртта на последния е покрусила дълбоко ищеца.
Действително така описаните факти очертават обичайното и
6
естествено положение в едно семейство и нормалните отношения между
роднини по права линия, не от първа степен.
Настоящият въззивен състав обаче намира, че върху този общ модел
се наслагват и извънредни обстоятелства и се установяват отношения,
надхвърлящи приетите като базови такива между дядо и внук.
Съвкупността от обективни факти, сложили се през годините,
обуславят това заключение.
Ищецът към момента на инцидента е бил на 25 години, а дядо му – на
69, в добро здраве, работещ, активен човек. През ранното детство бащата
на ищеца е напуснал фактически семейството /бракът между родителите е
бил формално прекратен през 2020г./, все по-рядко е виждал сина си, докато
контактите между тях престанали, не проявявал интерес към него и
издръжката му. Ищецът е живял няколко години с майка си в дома на
нейните родители /починалия дядо и съпругата му – бабата на ищеца/, по-
късно двамата живели на квартира в същото село, след това - в съседно,
като контактите никога не са прекъсвани. Вярно е твърдението на
въззивника, че другите 4 внуци на починалия са в чужбина, което и станало
причина между дядото и ищеца да се развият най-близки отношения.
Всъщност точно това отграничава взамоотношенията между останалите
внуци от една страна и ищеца от друга с дядо им по смисъла на посоченото
ТР. Независимо от причината обаче, фактът е обективен и безспорен –
двамата са установили форма на близост с интензитет, степен и качество
на връзка родител-дете, особено на фона на липсващата фигура на бащата.
Доказано е несъмнено, че именно дядото е „заел“ това място и е изпълнявал
напълно в емоционален, психологически и материален план функцията на
баща, от какъвто подрастващото момче е имало непререкаема нужда. Тези
отношения са набирали плътност и съдържание през годините до смъртта
на дядото и точно близкото местоживеене е спомагало за зараждането и
поддържането на чувства на взаимна любов, доверие, приятелство, а
фактът, че дядото е бил опора за ищеца се потвърждава и от това, че той
е бил деен, активен, участвал е реално и пълноценно в живота на момчето.
Несподелим е аргументът на въззивника, че понеже е ходел на работа, не е
било възможно да прекарват цялото си време заедно. Това би важело с
пълна сила и за бащата, но дефинитивно не се отрича привързаността
7
между родителя и детето на базата на абсолютното време, прекарано
заедно. Също така следва да се отбележи, че живеенето в едно
домакинство само по себе си не е задължително условие или белег за
дълбочината на чувствата, а доводът, че ищецът е заживял в съседното
село със своя приятелка не може да се тълкува еднозначно като признак за
преодоляване на скръбта. Самият факт, че дори на 25 годишна възраст, при
наличие на среда, приятели и социални отношения, момчето е продължавало
да поддържа сърдечна и пълноценна връзка с дядо си, показва, че начинът по
който то го е възприемало и се е отнасяло към него, е по-скоро като към
баща, такова отношение е получавало и насреща, както и че честотата на
общуване е надхвърляла тази при обичайните контакти между дядо и внук.
На последно място този въззивен състав намира и че е доказана и степен на
страдание превишаваща обичайните негативни емоционални изживявания,
които един внук изпитва при смъртта на своя дядо. Загубата му се е
отразила изключително негативно върху емоционалната сфера на ищеца -
загубил е не само моралната опора, но и близкия човек, на когото е могъл да
доверява всички свои преживявани, грижи и да споделя радостите и
успехите си. Вследствие на това е станал по-необщителен, вглъбен в себе
си, сънувал е кошмари. От свидетелските показания на роднините му /които
естествено имат най-точна и непосредствена представа от състоянието
му/ се установява, че това потиснато емоционално състояние се е породило
след смъртта на дядо му и е продължила трайно, в дълъг период от време.
Вярно е и твърдението на въззивника, че ищецът, който сам е пострадал в
същото пътнотранспортно произшествие, е претърпял шок и негативни
емоции и от лично преживяното, но това нито отнема, нито омаловажава
страданието и болката от смъртта на дядо му, на чиито последни мигове е
станал безпомощен свидетел.
В обобщение въззивният съд приема, че в настоящото исково
производство ищецът е установил чрез пълно и главно доказване, че
духовната връзка между него и починалия му дядо е била по-дълбока, по-
трайна и в по-голяма степен от общоприетите за морала на съвременното
българско общество емоционална привързаност за този вид роднинство.
Доказал е и че мъката от трагичната кончина на дядо му значително
превишава интензитета на естествената скръб, чувство за празнота и
8
трагична непрежалимост, поради което установените силни интензивни
страдания от смъртта на един от най-близките хора в живота на ищеца
налагат извод, че той трябва да получи заместващо обезщетение.
Тъй като неимуществените вреди, които представляват
неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да
бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е
компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите,
предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда.
Заместващото обезщетение би следвало да отговаря на действително
претъпените болки и страдания и неговата обезщетителна функция е
насочена към получаване на имуществени блага, чрез които да бъде морално
удовлетворен пострадалият, като емоционално да бъдат потиснати
изживените неблагоприятни последици от причинените му болки и
страдания.
Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието "справедливост" по смисъла на
чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се
имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението.
Така в случая, при определяне на заместващото обезщетение следва да
се вземе предвид обстоятелството, че загубата на дядото, приел фигурата
на баща на ищеца, към когото той е бил силно привързан, ще го съпътства
през целия му живот и липсата ще е осезателна предвид ролята, която
дядото е играел в ежедневието му. Ищецът ще бъде лишен както от
емоционалния контакт, така и от неговата морална подкрепа и духовна
опора в следващите няколко години, през които, с оглед възрастта и
здравословното състояние на дядото преди смъртта му, той би могъл да
общува с внука си.
Предвид казаното дотук, въззивната инстанция счита, че размерът
на дължимото обезщетение е 50 000 лв. Претенцията от 100 000 лв.,
заявена пред застрахователя, е била уважена за 5 000 лв., цената на иска,
предявен като частичен пред съда за 25 000 лв., е 95 000 лв. Така, като се
приеме, че общото обезщетение, компенсиращо душевните и морални болки
и страдания на ищеца от смъртта на дядо му, е 50 000 лв., от него следва
9
да се приспадне платеното и статъкът от 45 000лв. следва да бъде
заплатен от ответника. Поради това частичната претенция от 25 000 лв.
се явява изцяло основателна и следва да се уважи в пълния си размер. Във
въззивната жалба няма релевирани оплаквания касателно приложението на
пар. 96 ал. 3 от ЗИД на КЗ, а първостепенният съд е изложил подробни и
точни мотиви в тая насока, които настоящият състав споделя и няма да
преповтаря.
Уважаването на главния иск обуславя основателността, а оттам – и
уважаването на акцесорния за присъждане н аобезщетение за забава в
размер на законовата лихва, съгл. чл. 429 ал. 2 т. 2 вр. ал. 3 от КЗ, от
датата на уведомяване на застрахователя за събитието – 28.09.2020г., до
окончателното изплащане.
Като е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният
съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което не страда от
пороци, налагащи неговата отмяна. Въззивната жалба се явява
неоснователна и не следва да се уважава. Атакуваното решение следва да
бъде потвърдено, включително по отношение на разноските.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази
инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе
своите, както са направени и заплати тези на въззиваемата страна в
размер на 1300 лв. за адвокатско възнаграждение. Възражението за
прекомерност на същото съдът намира за неоснователно, размерът е
съобразен с Наредба №1/04г., с вида, характера и сложността на спора,
кореспондира и с процесуалната активност на процесуалния представител
по пълномощие.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 260343/31.05.2021г. по
гр.д. № 698/2021г. на СлРС.
10
ОСЪЖДА „Застрахователно Дружество Евроинс" АД, гр. София да
заплати на Й. Т. УВ. направените разноски за въззивното производство в
размер на 1 300 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в
едномесечен срок от връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11