Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- E въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл.
съдия Антоанета Ивчева
при
участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия
Коджабашева гр. дело № 13959 по
описа за 2019 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение от 23.04.2019 г.,
постановено по гр.д.№ 4887/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 85 състав,
е „признато за недоказано оспорването на истинността на Договор от 05.05.1997 г.,
сключен между Л.Х.П. и П.М.П., на Споразумение от 22.05.2007 г. между Л.Х.П. и П.М.П.,
на контролен лист от 22.10.2004 г., подписан от П.П., на Приемо- предавателен
протокол от 05.05.2007 г., съставен от Л.Х.П. и Д.С.Д., на Договор от
05.05.2007 г., сключен между Д. Х. П. и Д.С.Д., и на Споразумение от 30.06.2010
г. между Л.Х.П. и Д.С.Д.“ . Със същото решение е отхвърлен като неоснователен предявеният от Р.Р.Х. /ЕГН **********/
срещу Н.С.С. /ЕГН **********/, Д.С.Д. /ЕГН ****/116983/, О.Л.П. /ЕГН **********/
и Ц.К.Г. /ЕГН **********/ иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване
правото му на собственост върху имот, представляващ ВИЛНО МЯСТО, находящо се в
гр. Банкя, вилна зона „Иваняне“, цялото с площ от 1 055 кв. метра, съставляващо
парцел XVІІ- 352 в
квартал ІІІ по плана на гр. София, в.з.„Иваняне“, при съседи: улица, парцел XVІ-
353, парцел XVIII- 351 и общински имот, заедно с насажденията и подобренията и
заедно с построената в мястото ЕДНОЕТАЖНА ВИЛНА СГРАДА, цялата на мазе и
тавански помещения, и за предаване владението на описания имот. На основание
чл.78, ал.3 ГПК ищецът Р.Х. е осъден да заплати на ответницата Н.С. сумата
1 700 лв.- разноски по делото, и на ответника Д.Д. сумата 1 100 лв.-
разноски. Оставено е без уважение искането на ищеца Р.Х. за присъждането на
разноски.
Постъпила е въззивна жалба от Р.Р.Х. /ищец по
делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да
бъде постановено решение за уважаване на предявения ревандикационен иск, с
присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна Н.С.С. /ответница
по делото/- починала в хода на въззивното производство, с конституирана при
условията на чл.227 ГПК законна наследница М.Д. А.-К., оспорва жалбата и моли
постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира
разноски за въззивното производство.
Въззиваемите страни О.Л.П., Ц.К.Г.,
Р.Г.Д., Е.Д.Д., Е.Д.Д. и Д.Д.Д., последните четирима- конституирани при
условията на чл.227 ГПК като законни наследници на починалия в хода на
въззивното производство въззиваем Д.С.Д., не изразяват становище по повод
подадената от ищеца въззивна жалба.
Предявен
е иск с правно основание чл.108 от Закона за собствеността.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран
настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
По същество постановеното от
СРС решение е правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено.
Основателността на
предявения по делото ревандикационен иск по чл.108 ЗС предполага кумулативната
наличност на следните предпоставки: 1/ ищецът да е собственик на претендирания
имот; 2/ процесният имот да се владее или държи от ответниците /да се намира
във фактическата им власт/; 3/ ответниците да владеят или държат имота без
правно основание.
В случая по предявения
ревандикационен иск ищецът Р.Х. дължи да установи чрез пълно главно доказване
материално- правната си легитимация, а именно, че е собственик на процесния
недвижим имот. Своето право същият извежда при фактически твърдения, че е
придобил имота въз основа на осъществено през периода 4.05.1997 г.- 4.05.2007
г. давностно владение, чийто начален момент е свързан с датата на сключване на
предварителен договор за покупко- продажба на имота, страни по който са ищецът Р.Р.Х.-
купувач, и третото за спора лице Л.Х.П.- продавач.
Ответниците Н.С. и Д.Д. оспорват
претендираното от ищеца право, като твърдят, че той никога не е бил във
владение на процесния имот, нито е упражнявал фактическа власт върху него по
какъвто и да било повод. През периода от м. май 1997 г. до м. май 2007 г.
държател на имота било третото лице П.М.П.- по силата на договор за заем за
послужване, сключен на 5.05.1997 г. с Л.П. Х., а до края на м. април 1997 г. и
след прекратяване на договора с П.П. през м. май 2007 г. фактическата власт
върху имота била упражнявана от ответника Д.Д..
Съгласно разпоредбата на
чл.79 от Закона за собствеността правото на собственост по давност върху
недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години
/ал.1/, а ако владението е добросъвестно, правото на собственост се придобива с
непрекъснато владение в продължение на 5 години /ал.2/.
Изтеклата придобивна давност
е способ за придобиване правото на собственост върху недвижим имот. За да бъде
приет извод за осъществяването на това оригинерно придобивно основание, следва
да е установено кумулативното наличие на двата елемента от приложимия
фактически състав: осъществено непрекъснато владение върху вещта през
предвидения в закона 10- годишен срок /в настоящия случай/ и намерение на
владелеца да стане собственик на вещта /своене/.
Установява се въз основа на
представените по делото писмени доказателства, че първоначално процесният
недвижим имот е принадлежал на В.И.М./починала през 1987 г./, която оставила универсално
саморъчно завещание с дата 12.04.1987 г. /обявено по нот. дело № 851/ 1987 г./,
в полза на ответницата Н.С.С., а също и че между последната и А.Ц.Д.е допусната
и извършена съдебна делба по гр.д.№ 783/ 1989 г. на СРС, 33 състав. С Решение от
27.06.1999 г., постановено по гр.д.№ 3791/ 1998 г. на СГС, ІV- Б състав /влязло
в сила/, е допусната делба на процесния имот между посочените две съделителки
при равни квоти, а с Решение от 28.01.2013 г., постановено по гр.д.№ 1211/ 2010
г. на СГС, ГО, ІІ- В състав, влязло в
сила на 15.11.2013 г. /като недопуснато до касационно обжалване с
Определение от 15.11.2013 г. по гр.д.№ 4530/ 2013 г. на ВКС, ІІ ГО/, е извършена
делбата му, като същият е поставен в дял на ответницата Н.С. по реда на чл.292 ГПК /отм./. Следователно, считано от 15.11.2013 г. като изключителен собственик
на имота се легитимира ответницата Н.С..
Видно от мотивите на постановеното
на 12.12.1997 г. гр.д.№ 783/ 1989 г. на СРС, 33 състав, първофазно делбено
решение, правата на Н.С. върху имота произтичат от оставено в нейна полза от
наследодателкатаВ.М.универсално саморъчно завещание /копие от което е
представено като доказателство по делото/, а правата на А.Д.произтичат от
наследяване по закон от същата наследодателка, чието универсално завещание е
намалено по предявен от последната иск по чл.30 ЗН, разгледан в делбения процес,
като постановеното по този конститутивен иск решение е влязло в сила след
12.12.1997 г. /отбелязване за точната дата на влизане в сила на решението по
делото липсва/.
В хода на делбения процес, преди
постановяване на първофазното делбено решение, с договор за покупко- продажба,
сключен с Нотариален акт № 181, том LXXXXVIІ, нот. дело № 19668/ 1993 г.
на софийски нотариус, на 29.06.1993 г. съделителката А.Д.е „продала“ процесния
имот в гр. Банкя, в.з.“Иваняне“- в неговата цялост, на Л.Х.П..
След така извършеното прехвърляне
на имота на Л.Х.П., на 4.05.1997 г. /недостоверна дата/ между него- чрез
пълномощник О.Л.П., и Р.Р.Х. /ищец по делото/ е сключен предварителен договор
за продажба на недвижим имот с предмет процесния недвижим имот в гр. Банкя, в
който е посочено, че продавачът „незабавно в деня на подписване на договора
предава фактическата власт /владението/ върху продаваемия имот на купувача Р.Х.,
който незабавно започва да упражнява същата като владелец“.
Според събраните по делото
доказателства на следващия ден- 5.05.1997 г., между Л.Х.П. /действащ лично/ и П.М.П.
/разпитан като свидетел по делото/ е сключен договор, по силата на който
първият предоставил на последния за безвъзмездно ползване процесния недвижим
имот. Автентичността на договора е установена от заключението на изслушаната в
първоинстанционното производство съдебно- почеркова експертиза.
Със Споразумение от 22.05.2007
г., сключено между Л.П. и П.П., е прекратен договорът за безвъзмездно ползване
от 5.05.1997 г. Автентичността на споразумението също е потвърдена от
заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно- почеркова
експертиза.
На 5.05.2007 г. между Л.П. и
Д.Д. /ответник по делото, починал в хода на въззивното производство/ е сключен договор
за безвъзмездно ползване на процесния недвижим имот от последния за срок до
5.08.2010 г., който е продължен до 1.11.2011 г.- със споразумение от 30.06.2010
г. Автентичността на цитираните договор и споразумение също е потвърдена с
експертното заключение изслушаната в първоинстанционното производство съдебно- почеркова
експертиза.
На 20.10.2011 г. между
ответниците Н.С. и Д.Д. е сключен договор, по силата на който първата
предоставила на последния за безвъзмездно ползване процесния недвижим имот за
срок от три години.
На 30.11.2013 г. между
същите двама ответници- Н. С. и Др. Д., е сключен договор за заем за послужване
на процесния недвижим имот, по силата на който имотът е предоставен за безвъзмездно
ползване на Д.Д. за неопределен срок.
На 22.01.2015 г. между ответника
О.Л.П.- законен наследник на починалия на 18.12.2012 г. Л.Х.П., и ответника Ц.К.Г.
е сключен договор за покупко-продажба, обективиран в Нотариален акт № 2, том I,
рег.№ 292, нот.дело № 1/ 2015 г. на софийски нотариус с рег.№ 150 на НК, по
силата на който Ц.Г. „закупил“ от О.П. процесния имот.
Относно фактическата власт
върху имота въз основа на събраните в първоинстанционното производство гласни
доказателства се установяват следните релевантни факти и обстоятелства:
Според дадените от свидетеля
П.Б./познат на ищеца Р.Х. и на ответника О.П./ показания, на 4.05.1977 г. /а не
1997 г./ същият присъствал на среща в апартамент наЛ.П., който бил адвокат, в
кв.“Лозенец“ /София/, при която Р.Х. заплатил на О.П., в присъствието на баща
му Л.П., сумата 360 000 лв. /относно така извършеното плащане
свидетелските показания- съгласно чл.164, ал.1, т.3 ГПК, са недопустими/ за
имот в гр. Банкя на ул.“********, като освен сумата Х. донесъл и предварителен
договор за покупко- продажба на имот. Оттогава свидетелят познавал посочените лица
и оттогава многократно ходил в процесния имот с Р., който получил ключ от него
след посоченото плащане. Ходили заедно до имота с Р. и О., който отключил
катинара и дал ключовете на Р.Х., който „оттогава бил собственик на имота“, в
който живял непрекъснато до 2011 г. През 2016 г. Р. искал да продаде имота, но
заварили в него Д.Д., който им казал, че е „пуснат да обитава имота от Н.С.“.
Според свидетеля Б.Р.Х. живял в имота непрекъснато от 1997 г. до 2011 г.
Свидетелят П. П.- познат на
ответника Д.Д. /починал в хода на делото/, сочи, че адв. Л.П. бил „негов личен
адвокат“ и през 1997 г. двамата сключили договор за безвъзмездно ползване на
процесния имот- вила и дворно място на ул.“******** в кв. Иваняне /Банкя/, който
П. ползвал до 2007 г., след което адв. П. решил „да прехвърли вилата“ на Д.Д.,
който „си поел задълженията и я ползвал по- нататък“. Свидетелят П. ползвал
имота от 1997 г. до 2007 г., като твърди, че вилата не била годна за
целогодишно обитаване, тъй като през зимата било много студено и не можело да
се ползва. Нямала отопление, а тоалетната била направена от него с подръчни
средства. Свидетелят не познавал Р.Х., като през периода, през който той бил
ползвател на имота- от 1997 г. до 2007 г., не бил виждал никой да влиза в него,
нито да го ползва, нито да го отваря. След 2007 г. ходил няколко пъти до имота,
който бил ползван от Д.Д. и съпругата му.
Свидетелката Е. М.- позната
на Д. Д.и П. П., съседка на процесния имот, сочи, че стопанисва имота си от
1995 г., като „малко е виждала Д. в процесния имот до 1997 г.“, от 1997 г. до
2007 г. почти през цялото време имотът бил ползван от П. и жена му, а след 2007
г. и до сега /о.с.з. 1.11.2018 г./ отново Д. /Д.Д./ бил в имота- ползвал го,
поддържал го и направил редица подобрения в него. И двамата- П. и Д., били
споделяли на свидетелката, че са наематели, като тя не познавала собствениците.
Абсолютно никой друг не била виждала в имота от 1995 г. насам. Не е виждала и
ищеца по делото /Р. Х./ да посещава имота. Не познавала Л.П., О.П. и Н.С..
Показанията на свидетелите П.П. и Е. М. са последователни,
логични и взаимно кореспондиращи си, дадени са от лица, незаинтересовани от
изхода на делото, поради което и въз основа на тях се установява кои лица са
упражнявали фактическа власт върху процесния имот през периода от 1997 г. до 2018
г. Според тези свидетелски показания през периода 5.05.1997 г.- 22.05.2007 г. /над
10 години/ фактическата власт върху процесния недвижим имот била упражнявана от
Л.Х.П.- чрез П.М.П. /държател/ по силата на сключен помежду им договор за
безвъзмездно ползване, а от 5.05.2007 г. до 1.11.2018 г. /дата на о.с.з.,
когато е разпитан свидетелят П./ имотът бил ползван от ответника Д.Д. по силата
на договори за безвъзмездно ползване, сключени с Л.П. и Н.С..
Независимо
от посоченото в цитирания по- горе предварителен договор с недостоверна дата /4.05.1997
г./ относно предаване фактическата власт върху имота, безспорни доказателства,
подкрепящи твърдението на ищеца Х., че е установил фактическа власт върху него
на 4.05.1997 г. в случая липсват. Само въз основа свидетелските показания на П.
Б.извод от въззивния съд, че ищецът Р.Х. е установил и упражнявал фактическа
власт върху имота- с характер на владение, непрекъснато, спокойно и
необезпокоявано от никого, през период от 10 години, считано от 4.05.1997 г., в
следствие на което е придобил собствеността върху него по давност, не може да
бъде направен. Посочените свидетелски показания не съдържат точни и
безпротиворечиви сведения относно това кои лица и през кой период или периоди
от време са упражнявали фактическа власт върху имота. Не може да се приеме,
освен това, че сочената от свидетеля фактическа власт на ищеца Х. е имала
характер на владение, тъй като сключените относно имота договори за
безвъзмездно ползване и заем за послужване опровергават твърдението на ищеца,
че е бил негов владелец. Дори да се приеме, че Х. е упражнявал фактическа власт
върху имота, същата е имала характер на държане /упражняване
на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя/, а не на
владение /упражняване на фактическа власт върху вещ,
която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя/. Посочените
по- горе следващи държатели на имота, установили фактическа власт върху него
въз основа на сключени през периода 5.05.1997 г.- 30.11.2013 г. договори за
заем за послужване, не са държали имота вместо или за ищеца, а на собствено
основание, като осъществяваното от тях държане не е равнозначно на осъществявано
съобразно чл.79 ЗС и чл.69 ЗС владение върху имота.
Цитираният предварителен договор,
независимо от установената по делото негова автентичност, като частен документ
/в посочената част, касаеща предаване „владението“ върху имота- частен
свидетелстващ документ/, съдържащ изгодни за издателя си факти, не се ползва с
материална доказателствена сила и е непротивопоставим на ответниците по
делото.
Неприложима в случая е
сочената във въззивната жалба на Х. презумпция по чл.69 ЗС /предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато
не се докаже, че я държи за другиго/, тъй като дори да се приеме, че е
установил фактическа власт върху имота на 4.05.1997 г., още на следващия ден-
5.05.1997 г., формалният собственик на имота Л.П. е предоставил такава
фактическа власт на третото за спора лице П.П. /разпитан като свидетел по
делото/, като липсват данни и доказателства по делото през периода 5.05.1997
г.- 5.05.2007 г., а и до датата на подаване на исковата молба по настоящото
дело /23.01.2018 г./ Х. отново да е установил такава фактическа власт /вкл. и
чрез другиго/. Не се установява следователно наличието на изискуемата от закона
материално- правна предпоставка- владение, за реализиране на поддържаното от
ищеца оригинерно придобивно основание.
Наред с това никой от
свидетелите не установява ищецът да е имал и изискуемото от закона- чл.79 ЗС,
субективно отношение /„animus“/, към имота- да е владял за себе си с
намерението да стане негов собственик и да е манифестирал пред формалния му
собственик това свое отношение към вещта, а също и това субективно отношение да
е било налично през изискуемия давностен период. Няма никакви данни за
манифестирането на собственическо намерение у ищеца както пред формалните му
собственици- А.Д.и Н.С., така и пред останалите негови ползватели.
Не може да се приеме
следователно- при съвкупен анализ на събраните в процеса доказателства, че от
страна на ищеца Р.Х. е било осъществено изискуемото от закона давностно
владение, предпоставящо придобиване правото на собственост върху процесния
недвижим имот на това оригинерно придобивно основание. Не е установено по
безспорен и категоричен начин по делото, че ищецът е осъществявал спокойно,
явно и несмущавано владение върху имота през предвидения в ЗС 10- годишен
давностен период- съгласно чл.79, ал.1 ЗС, поради което и същият не се
легитимира като собственик на имота по давностно владение, вследствие на което
и предявеният по делото ревандикационен иск по чл.108 ЗС като неоснователен и
недоказан следва да бъде отхвърлен.
Не се променят горните
изводи при съобразяване на представените в първоинстанционното производство
Нотариален акт № 181/ 29.06.1993 г., легитимиращ Л.П. като купувач и собственик
на процесния имот, и Нотариален акт № 2/ 22.01.2015 г., легитимиращ Ц.Г. като
купувач и собственик на имота.
С първата сделка /Нот. акт №
181/ 1993 г./, сключена по време на делбения процес по гр.д.№ 783/ 1989 г. на
СРС, законната наследница наВ.М./собственик на имота/- А.Д.продала имота- в
неговата цялост на Л.П.. По това време, обаче, легитимация като собственик на
имота- в неговата цялост, е притежавала само Н.С., придобила същия въз основа
на оставено отВ.М.универсално саморъчно завещание, в последствие намалено по
иск на А.Д.по чл.30 ЗН с първофазното делбено решение по посоченото дело от
1989 г. /с 1/2 идеална част/, в резултат на което през 1999 г. между А.Д./наследник
по закон/ и Н.С. /наследник по завещание/ е допусната делба на имота при равни
квоти.
Първофазното делбено
решение, с което е уважен иск по чл.30 ЗН на А.Д.за намаляване на извършеното в
полза на Н.С. универсално саморъчно завещание /с дата 12.04.1987 г./, като е
постановено намаление за 1/2 от наследственото имущество, включая процесния
имот, е конститутивно и произвежда действие от влизането си в сила- в случая след
12.12.1997 г. /дата на постановяването му/.
Въпросът от кой момент
възниква съсобствеността между наследника, в чиято полза има направено
универсално завещателно разпореждане, и наследника, който е възстановил
запазената си част със съдебно решение по чл.30, ал.1 ЗН, върху оставеното в
наследство имущество, е безпротиворечиво разрешен в множество решения на ВКС
/Решение № 34 от 26.02.2015 г. по гр. д.№ 6256/ 2014 г. на ВКС, ІІ ГО; Решение
№ 150 от 25.11.2016 г. по гр.д.№ 1818/ 2016 г. на ВКС, ІІ ГО; Решение 1154 от 16.12.2008
г. по гр.д.№ 4331/ 2007 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 582 от 20.07.2004 г. по
гр.д.№ 168/ 2004 г. на ВКС, І ГО; Решение № 166 от 11.07.2014 г. по гр.д.№
7030/ 2013 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 187 от 20.07.2012 г. по гр.д.№ 112/
2012 г. на ВКС, II ГО; Решение № 455 от 21.12.2010 г. по гр.д.№ 474/ 2010 г. на
ВКС, II ГО; Решение № 50010 от 24.11.2022 г. по т.д.№ 2001/ 2020 г. на ВКС, ТК,
І ТО, и др./, в които е прието следното: Правото на възстановяване на запазена
част, накърнена чрез завещателни или дарствени разпореждания, е самостоятелно
субективно потестативно право с имуществен характер, което възниква в момента
на откриване на наследството и се упражнява чрез предявяване на конститутивен
иск или възражение по чл.30 ЗН. С оглед същността на правото на възстановяване
на запазена част, за да настъпи потестативният ефект на решението, волята на
съда, че разпореждането на наследодателя с негово имущество следва да бъде
намалено като накърняващо запазената част на наследник със запазена част,
следва да бъде изрично обективирана в диспозитива на съдебното решение.
Правната промяна- отпадане правата на облагодетелствания от разпореждането и
съответно придобиване на вещни права от безвъзмездно разпореденото имущество от
наследника със запазена част в случаите, когато не намира приложение някоя от
хипотезите на чл.36 ЗН, настъпват за в бъдеще, с влизане в сила на решението. Възстановяването на запазената част няма
обратно действие. Затова между наследника, в чиято полза има направено
универсално завещателно разпореждане, и наследника по закон, който е
възстановил запазената си част със съдебно решение по чл.30, ал.1 ЗН, възниква съсобственост върху оставеното в
наследство имущество от влизане в сила на решението по чл.30, ал.1 ЗН. До
този момент собственик на оставеното в наследство имущество е лицето, в чиято
полза е оставено валидно универсално завещателно разпореждане.
Следователно, тъй като постановеното по делото
първофазно делбено решение- в частта по иска по чл.30 ЗН, датиращо от 12.12.1997
г. /когато е постановено първото решение по гр.д.№ 783/ 1989 г. на СРС/, няма
ретроактивно действие, не може да се приеме, че с продажбената сделка по
Нотариален акт № 181/ 29.06.1993 г. купувачът Л.П. валидно е придобил права
върху имота, тъй като към този момент продавачът А.П.не е притежавала права
върху него. Сделката не е нищожна, но въз основа на нея не е настъпило вещно-
правно действие и права в патримониума на Л.П. не са преминали. Поради това и
дори да се приеме, че на 4.05.1997 г. П. е предал фактическа власт върху имота
на Х., същата не би могла да има характер на владение, а на държане, което не
предпоставя осъществяването на давностно владение от страна на последния. Наред
с това, доколкото в наследственото имущество на Л.П. /починал на 18.12.1012 г./
не е бил включен процесният имот или част от него, такива права не са придобити
впоследствие и от законния му наследник О.П. /ответник по делото/. Следва да се отбележи в тази връзка, че
поради горните съображения изводите на първоинстанционния съд за приложимост на
чл.76 ЗН не могат да бъдат споделени.
Относно сделката по
Нотариален акт № 2/ 22.01.2015 г., извършена между ответника О.П. /законен
наследник на Л.П./ и ответника Ц.Г., доколкото към датата на сключването й като
собственик на имота- въз основа на постановеното на 28.01.2013 г. второфазно
делбено решение, влязло в сила на 15.11.2013 г., се легитимира ответницата Н.С.,
то посоченият в договора приобретател не би могъл да придобие права върху
имота, тъй като прехвърлителят също не е бил негов собственик. Сделката, също
както и сделката по Нотариален акт № 181/ 1993 г., не е нищожна, но въз основа
на нея не е настъпило вещно- правно действие и права в патримониума на Ц.Г. не
са преминали.
Предвид горното, тъй като
според събраните в процеса доказателства към настоящия момент като собственик
на процесния недвижим имот се легитимира ответницата М. А.-К.- законна
наследница на починалата ответница Н.С., и не се установява ищецът Р.Х. да е
придобил същия по давност, искът му по чл.108 ЗС като неоснователен и недоказан
следва да бъде отхвърлен.
При тези съображения, поради
съвпадане крайните изводи на двете съдебни инстанции по съществото на спора и
неоснователност на релевираните в жалбата на ищеца доводи, обжалваното първо-инстанционно
решение, което е правилно като краен резултат, следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора
право на разноски за въззивното производство имат въззиваемите страни- съгласно
чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК. Разноски претендира въззиваемата страна М. А.-К.
/законна наследница на ответницата Н.С./, на която следва да бъде присъдена
сумата 800 лв.- разноски за платено адвокатско възнаграждение, чийто размер е
намален до минималния дължим по Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /в приложимата към датата на сключване на договора
за правна помощ редакция/ размер, по възражението на въззивника Х. за
прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК. Останалите въззиваеми страни не претендират
разноски за въззивното производство, поради което и такива с настоящото решение
не следва да бъдат присъдени.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение от 23.04.2019 г., постановено по гр. дело № 4887/ 2018 г. на Софийски
районен съд, ІІІ ГО, 85 състав.
ОСЪЖДА Р.Р.Х.
/ЕГН **********/ да заплати на М.Д. А.-К.
/ЕГН **********/ сумата 800 лв. /осемстотин
лева/- разноски за въззивното
производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението може да се обжалва
с касационна жалба в 1- месечен срок от съобщаването му на страните пред
Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.