№ 3097
гр. София, 20.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
ЦВЕТИНА В. КОСТАДИНОВА
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100511052 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника Д. Ф. Ж., чрез назначения особен представител адв. Васил Танков, срещу
решение № 14314 от 20.07.2024 г., постановено по гр. дело № 48318/2021 г. по описа на СРС,
87 състав, с което е уважен предявеният от ЗК „Лев Инс“ АД положителен установителен
иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 500, ал. 2 КЗ за сумата от 243,87 лв.,
представляваща дължимо регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение по
щета, образувана във връзка с ПТП, реализирано на 17.09.2015 г. гр. София, по вина на
водача на лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Транспортер“, ДК № ********* – Д.
Ф. Ж., чиято гражданска отговорност към датата на ПТП е била застрахована при ЗК „Лев
Инс“ АД, който е управлявал МПС без да притежава свидетелство за управление/с отнето
свидетелство за управление на МПС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 29.10.2020 г. до окончателното
изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК по ч.гр.д. № 52809/2020 г. по описа на СРС, 87 състав.
Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението поради
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, като
1
въззивникът счита, че по делото не е доказано реално плащане на регресното задължение от
ищеца в полза на застрахователя по застраховка „Каско“ на увредения автомобил, а
първоинстанционният съд е основал изводите си на преклудирани доказателства.
Въззивникът намира, че недопустимо вещото лице по ССЕ е обсъждало непредставени по
делото писмени доказателства, като по делото не се установявало плащането на регресния
дълг да се е случило на посочената дата 04.05.2016 г., поради което претендираното вземане
било погасено по давност. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение и
отхвърляне на предявения иск в цялост.
Въззиваемият ЗК „Лев Инс“ АД е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва
същата. Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК
препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави
следното:
Предвид разпоредбата на чл. 154 ГПК за възникване на регресното вземане по иска с правно
основание чл. 500, ал. 2 КЗ ищецът следва да установи, че вредите на пострадалото лице са
причинени от делинквента-ответник с негово виновно и противоправно поведение; че към
датата на ПТП между страните е съществувало действително облигационно правоотношение
по договор за застраховка „Гражданска отговорност”, като в изпълнение на задълженията си
по него застрахователят е заплатил на увреденото лице (респ. на неговия застраховател по
имуществена застраховка) обезщетение при настъпване на застрахователно събитие за
репариране на действителните вреди; както и че делинквентът е управлявал моторното
превозно средство, без да притежава правоспособност за управление на съответната
категория моторно превозно средство. Съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК ищецът
следва да установи горепосочените обстоятелства, а в тежест на ответника е да докаже, че е
погасил претендираното вземане.
В случая всички елементи от фактическия състав на спорното право се установяват
несъмнено по делото от събраните писмени и гласни доказателства, като с въззивната жалба
ответникът оспорва единствено плащането на регресния дълг от ищеца към застрахователя
по имуществена застраховка „Каско на МПС“, респ. датата на превода, с оглед на което
намира вземането за погасено по давност.
От приетото по делото заключение на ССЕ се установява, че на 04.05.2016 г. ЗК „Лев Инс“
АД е наредило банков превод към ЗАД „ДЗИ – Общо застраховане“ АД за сумата от 57552,89
2
лв. с посочено основание „регресни задължения“ пл. IV/2015, сред които е и претенцията по
щета № 0000-5106-15-5-03489 на стойност 243,87 лв. Според вещото лице банковият
трансфер е приключен и плащането на посочената сума е реално извършено на посочената
дата. Изложеното се установява и от представеното преводно нареждане от 03.05.2016 г. за
посочената сума, ведно с писмо и приложение, включващо описание на задълженията на ЗК
„Лев Инс“ към ЗАД „ДЗИ“ по плащане 4/2015, които са приети по делото като писмени
доказателства в открито съдебно заседание пред СРС от 31.05.2023 г. по искане на
ответника.
Във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се отбележи, че описаните
доказателства не са били преклудирани, доколкото с определението по чл. 140 ГПК
първоинстанционният съд не е разпределил изрично в тежест на ищеца задължението му да
докаже плащане на претендираната сума в полза на застрахователя по застраховка „Каско“
(указано е, че подлежи на доказване фактът на плащане на застрахователно обезщетение на
увреденото лице, но не е уточнено от кое лице, респ. че подлежи на доказване плащането на
регресния дълг от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на виновния
водач в полза на застрахователя по застраховка „Каско“ на пострадалото лице), нито е
изпълнил задължението си по чл. 146, ал. 2 ГПК да укаже на ищеца, че не сочи
доказателства за този факт. Същевременно, нито в отговора на исковата молба, нито в
първото открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд това обстоятелство не е
било оспорено от ответната страна – изложените възражения в срока по чл. 131 ГПК касаят
настъпването на ПТП, наличието на правоспособност за управление на МПС от ответника,
на валидно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ и размера на щетата,
но по отношение на факта на извършено плащане на застрахователното обезщетение и
възстановяването му от ищеца не са изложени каквито и да било възражения, поради което
оспорването на тези обстоятелства за пръв път във въззивната жалба се явява преклудирано.
В допълнение следва да се отбележи, че процесуалният представител на Д. Ж. не е оспорил
заключението на ССЕ, което установява плащането на регресния дълг от ищеца на
04.05.2016 г., а писмените доказателства в подкрепа на този факт са приети по делото
именно по искане на адв. Танков в третото открито съдебно заседание в
първоинстанционното производство.
С оглед на изложеното, при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал и при
спазване правилата за разпределяне на доказателствената тежест между страните
настоящият въззивен състав намира за установени всички елементи от фактическия състав
на спорното право, поради което е налице основание за ангажиране на отговорността на
ответника за възстановяване на платения от ищеца регресен дълг в претендирания размер.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че ответникът по същество не оспорва
извършеното плащане от ищцовото дружество в полза на застрахователя по застраховка
„Каско“ на увредения автомобил, а единствено датата, на която е бил извършен преводът, но
дори и да се приеме, че тя е недоказана, вземането не е погасено по давност. Най-ранната
дата, която може да бъде приета като начало на давностния срок при липса на други данни за
3
плащане, е тази на ПТП – 17.09.2015 г., като давността е спряла да тече в периода 13.03.2020
г. – 20.05.2020 г. на основание чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за
преодоляване на последиците, във връзка с § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето (обн.
ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г.). Ето защо при всички положения към датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 29.10.2020 г. (от която дата установителният иск
се счита предявен – арг. чл. 422, ал. 1 ГПК и давността се прекъсва на основание чл. 116, б.
„б“ ЗЗД) петгодишният давностен срок по чл. 378, ал. 6 КЗ не е изтекъл, поради което
исковата претенция е основателна и следва да бъде уважена изцяло.
Предвид идентичните правни изводи, до които достига въззивната инстанция,
първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът следва да
бъде осъден да заплати на въззиваемия направените разноски за настоящата инстанция за
платени държавна такса, депозит за особен представител и юрисконсултско възнаграждение
в общ размер от 325 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 14314 от 20.07.2024 г., постановено по гр. дело № 48318/2021
г. по описа на СРС, 87 състав.
ОСЪЖДА Д. Ф. Ж., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „*********, да заплати на ЗК
„ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Симеоновско шосе“ № 67А, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 325 лв., разноски
пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4