Р Е Ш Е Н И
Е
№ …
Гр. Враца, 17.12.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД гр. ВРАЦА, ГО, VI състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и седми ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ПЛАМЕН ШУМКОВ
при секретаря
Н. Петрова, като разгледа гр.д. № 5376
по описа на ВРС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени е
за разглеждане искове, както следва: 1/ установителен иск с правно основание по
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 9 ЗПК за сумата от 600,00 лв. главница; 2/ осъдителен иск с правно
основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за
сумата от 660,55 лв., представляваща възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги и 3/ осъдителен иск с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с
чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 130,40лв., представляваща
неизплатено договорно възнаграждение съгласно чл. 4 от Общите условия към
процесния договор за кредит за периода от 15.11.2017 г. до 15.09.2018 г.
Ищецът
„Профи Кредит България” ЕООД, гр. София e подало
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение срещу И.Д.Б.
за следните суми: 1390,95 лв. -
главница дължима по договор за потребителски кредит № **********, сключен на
18.09.2017 г. между „Профи Кредит България” ЕООД и длъжника; 30,00 лв. – такси по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането, начислена за периода от 16.11.2017 г. до
16.01.2018 г.; 8,26 лв. законна
лихва за забава за периода от 16.11.2017 г. до 16.01.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
в съда - 08.06.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 28,58 лв. - държавна такса и сумата от 50,00 лв. - юрисконсултско
възнаграждение.
Заповедта за
изпълнение е връчена на длъжника чрез залепване на уведомление по реда на чл.
47, ал. 5 ГПК. След указание до ищеца е предявен установителен иск за част от
вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, а именно, за сумата от
600,00 лв., представляваща главница. Ищецът, с молба с вх. № 9603/14.06.2019 г.
и молба с вх. № 11821/12.07.2019 г., е уточнил, че едновременно с предявения
установителен иск, обективно кумулативно предявява и два осъдителни иска - за
сумата от 660,55 лв., представляваща възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги и за сумата от 130,40лв., представляваща неизплатено
договорно възнаграждение съгласно чл. 4 от Общите условия към процесния договор
за кредит за периода от 15.11.2017 г. до 15.09.2018 г.
С влязло в
законна сила Определение № 1723/15.07.2019 г. по ч. гр. дело № 2573/2018 г.
съдът е обезсилил на основание чл. 415, ал. 2 ГПК издадената в полза на „Профи
Кредит България“ ЕООД, ЕИК: ********* против И.Д.Б., ЕГН ********** заповед за
изпълнение на парично задължение № 1623/13.06.2018 г. в частта за сумата над 600,00 лв., представляваща главница по
договор за потребителски кредит № **********, сключен на 18.09.2017 г. между
„Профи Кредит България” ЕООД и длъжника; в
частта за сумата от 30,00 лв. – такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на
вземането, начислена за периода от 16.11.2017 г. до 16.01.2018 г.; в частта за сумата от 8,26 лв. законна
лихва за забава за периода от 16.11.2017 г. до 16.01.2018 г.; в частта на присъдената държавна такса
за сумата над 12,00 лв. до пълния присъден размер от 28,58 лв., както и в частта на присъденото юрисконсултско
възнаграждение за сумата над 21,00 лв. до пълния присъден размер от 50,00 лв.
Ищецът твърди,
че на 18.09.2017 г. между ищеца, като кредитор, и И.Д.Б., като
кредитополучател, е сключен Договор за потребителски кредит № **********. Сочи
се, че сумата, предоставена по договора за кредит, е в размер на 600 лв., като
общото задължение по договора, заедно с уговорените лихви и възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги, възлизало на сумата от 1390,95 лв. Ищецът
твърди, че изпълнил точно и в срок задълженията си по договора, като на
18.09.2017 г. превело по банковата сметка на ответника сумата от 400,00 лв.
Длъжникът поел задължение да погасява предоставения заем на равни месечни
вноски съгласно погасителен план, който бил неразделна част от договора. Били
уговорени 11 погасителни вноски в размер на 110,97 лв. всяка от тях, с падежна
дата – всяко 15-о число на месеца. Длъжникът не изпълнявал поетите задължения,
като не направил нито една погасителни вноска, поради което на 16.01.2018 г.
договорът бил прекратен автоматично от страна на ищеца и била обявена
предсрочната изискуемост на вземанията по него. За прекратяването на договора и
настъпилата предсрочна изискуемост ответницата била уведомена с писмо от
18.01.2018 г. С молби с вх. № 9603/14.06.2019 г. и вх. № 11821/12.07.2019 г.
ищецът излага допълнителни фактически твърдения. Уточнява, че предявеният
установителен иск е за сумата от 600,00 лв. и представлява неизплатения по
договора размер на главница, като останалите суми до пълния заявен в
заповедното производство размер от 1390,95 лв. предявява като осъдителни
искове, както следва: 660,55 лв., представляваща възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги и за сумата от 130,40лв., представляваща
неизплатено договорно възнаграждение съгласно чл. 4 от Общите условия към
процесния договор за кредит за периода от 15.11.2017 г. до 15.09.2018 г.
Уточнява, че вземането за възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги произтича от сключено между страните споразумение за предоставянето на
такъв пакет от услуги и чл. 15 от Общите условия към договора. Общото възнаграждение
било в размер на сумата от 660,55 лв., като ответникът не погасил никаква част
от него. Било уговорено, че погасяването на това възнаграждение следва да се
извършва с вноските по кредита и уговорения погасителен план между страните.
Пакетът от допълнителни услуги включвал правото на ответника за приоритетно
разглеждане и отпускане на поискания кредит, както и получаването на гаранция,
че при настъпване на неблагоприятни за него събития, той няма да изпадне в
забава, а кредитът му да бъде обявен за предсрочно изискуем, а ще може да
отложи плащането на определен брой вноски. Гарантирал си е освен това, че ако
доходът му намалее, ще може да си намали размера на определен брой вноски, като
поиска от кредитора да му намали с до 75 % размера на определен брой
погасителни вноски. Моли съда да установи вземането за главница и да осъди
ответника да му заплати сумите за възнаграждение за допълнителен пакет от
услуги и договорно възнаграждение. Претендира разноски.
Исковата
молба и приложенията към нея са връчени на ответника И.Д.Б. чрез назначения му
по делото особен представител, като в срока за отговор по чл. 131 ГПК не е
подаден такъв. С писмен отговор, депозиран в РС Враца на 21.10.2019 г. – след
изтичането на предвидения в закона срок за отговор, ответникът оспорва исковата
молба. Счита, че процесният договор е нищожен поради нарушение на добрите
нрави, като се позовава на уговорения в него годишен лихвен процент от 41,17% и
ГПР от 49,88 %. Сочи, че е налице и нарушение на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според
която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Поради тези и
останалите подробно изложени съображения, моли предявените искове да бъдат
отхвърлени.
Съдът, като взе предвид становищата и доводите на
страните и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Въз основа
на попълнено от ответника Б. искане за отпускане на потребителски кредит Профи
кредит Стандарт № **********/15.09.2017 г. е сключен Договор за потребителски
кредит Профи кредит Стандарт **********/18.09.2017 г. между „Профи Кредит
България“ ЕООД и ответника И.Б.. От договора се установява, че ответникът, като
кредитополучател, е получил от „Профи Кредит България“ ЕООД, като кредитодател,
потребителски кредит в размер на 600 лева. Кредитополучателят се задължил да
върне паричната сума на равни месечни вноски от по 66,40 лева за период от 11
месеца. В договора е уговорен годишен
процент на разходите 49,88%, годишен лихвен процент 41,17%, лихвен процент на
ден 0,11% и общо задължение по кредита 730,40 лева. От потребителя е закупен
пакет от допълнителни услуги на стойност 660,55 лева, която се заплаща
разсрочено по 60,05 лева на месец. Общото задължение по кредита и по пакета от
допълнителни услуги възлиза на сумата от 1390,95 лева, а общият размер на
месечната погасителна вноска – 126,45 лева. Между страните е подписано и
допълнително споразумение за пакета от допълнителни услуги от 18.09.2017 г.
В Договора
за кредит е отбелязано /б. А от раздел „Декларации“/, че е подписан при Общи
условия, които са негова неразделна част, предадени са на клиента при
подписването му и той е декларирал, че е запознат със съдържанието им и ги
приема, няма забележки към тях и се задължава да ги спазва. Отбелязано е /б. Г
от раздел „Декларации“/, че клиентът декларира, че са му предоставени:
безвъзмездно на хартиен носител и на български език, в ясна и разбираема форма,
информация под формата на Стандартен европейски формуляр; разяснения по
договора с оглед преценка от клиента, доколко предлаганият кредит съответства
на възможностите и финансовото му състояние, разяснения на преддоговорната
информация, основните характеристики на предлаганите продукти, в т. ч.
последиците в случай на просрочени плащания, разяснения на пакета от
допълнителни услуги и т. н. Ответникът е декларирал, че при подписване на
договора е получил екземпляр от договора, ОУ, погасителен план и споразумение.
Съгласно погасителния план, падежът на последна погасителна вноска е на
15.09.2018 г.
Представени
са Общи условия на „Профи Кредит България“ ЕООД към договори за потребителски
кредит, подписани на всяка страница от кредитора и ответника.
Представени
са погасителен план към договора и Стандартен европейски формуляр, подписани от
ответника Б..
По делото е
представено преводно нареждане за кредитен превод от 17.12.2018 г. /л. 36/,
видно от което на 18.09.2017 г. кредиторът е превел заемната сума от 600,00
лева по банкова сметка *** И.Б. в „Алианц
Банк България” АД. Номерът на банковата сметка е посочен от ответника в
договора за кредит и същият съвпада с номера от паричния превод.
Представено
е уведомително писмо до Иво Александров от ищеца, с което го уведомява за
настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по кредита. Липсват отбелязвания
върху същото за неговото получаване. Не са представени и разписка за неговото
доставяне или друг удостоверяващ връчването му документ.
Прието по
делото е и извлечение по сметка към процесния договор за потребителски кредит
/л. 37/, от което се установява, че при ищцовото дружество не са отчетени каквито
и да било погасявания по кредита.
Други
доказателства в производството не са ангажирани.
При така установеното от фактическа страна, съдът
прави следните правни изводи:
От „Профи
Кредит България“ ЕООД против И.Д.Б. е предявен установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за признаване за установено, че ответникът дължи на ищцовото
дружество сумата от 600,00 лв., представляваща главница по договор за
потребителски кредит **********/18.09.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 08.06.2018 г. до окончателното изплащане на
задължението, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по ч. гр. дело № 2573/2018 г. по описа на РС Враца. Предявеният установителен
иск е допустим, подаден е в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, след връчване на
заповедта за изпълнение по чл. 47 ГПК, поради което е налице правен интерес за
ищеца от неговото предявяване.
Обективно
кумулативно съединени с установителния иск са и два осъдителни иска: осъдителен
иск с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 9 ЗПК за сумата от 660,55 лв., представляваща възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги и осъдителен иск с правно основание по чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 130,40 лв.,
представляваща неизплатено договорно възнаграждение съгласно чл. 4 от Общите
условия към процесния договор за кредит за периода от 15.11.2017 г. до
15.09.2018 г.
По делото
няма спор, а и след служебна справка в публичния регистър на БНБ по чл. 3а ЗКИ
се установява, че ищцовото дружество е регистрирано като финансова институция по смисъла на чл. 3, ал.
2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Така
констатираното обстоятелство определя дружеството и като кредитор по смисъла на
чл. 9, ал. 4 ЗПК.
От друга
страна, отпуснатият на ответника като физическо лице заем представлява
предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и
ответникът има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, както и
по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП.
При тези
съображения и след извършен анализ на съдържанието на договора, настоящият
съдебен състав приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято правна
регулация се съдържа в ЗПК, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК - и в ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът
въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид
договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Разпоредбата на чл. 21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, а според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12
и т. 20 и ал. 2 ЗПК, целият договор за потребителски кредит е недействителен.
Посочено е също, че за договора за потребителски кредит се прилагат и чл.
143-148 ЗЗП.
С оглед
императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен
интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е
задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне, дори ако
нарушението на тези норми не е въведено като възражение.
Настоящият
съдебен състав намира, че в настоящия случай са спазени разпоредбите на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК.
При
сключване на договора е спазена изискуемата се от чл. 10, ал. 1 ЗПК писмена
форма за действителност на хартиен носител, клаузите са уговорени по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора са представени с еднакъв по
вид, формат и размер шрифт. Съдържанието на договора отговаря на изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 7- т. 12 и т. 20 ЗПК - съдържа дата и място на
сключването; вид на предоставения кредит; индивидуализация на страните; срок на
договора; общия размер на кредита и начин на усвояването му; размер на ГЛП;
размер на ГПР, както и общата сума, дължима от потребителя към момента на
сключване на договора; условията за издължаване на кредита, вкл. погасителен
план, съдържащ информация относно размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски; информация за правото на потребителя при
погасяване на главницата да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един
момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на
погасителен план за извършените и предстоящите плащания; уговорки относно
правото на отказ на потребителя. Договорът отговаря и на изискванията на чл.
11, ал. 2 ЗПК за подписване на всяка страница от ОУ от страните по договора.
При тези констатации настоящият съдебен състав намира, че не са налице
предпоставките на чл. 22 ЗПК за прогласяване недействителността на целия
процесен договор за потребителски кредит № **********, сключен на 18.09.2017 г.
По иска
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК:
За
основателността на предявения установителен иск за главница в тежест на ищеца е
да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от
които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че между „Профи Кредит
България“ ЕООД и И.Д.Б. е възникнало облигационно правоотношение по процесния
договор за потребителски кредит по силата на което за кредитополучателя е
възникнало задължението за връщане на заетата сума в претендирания размер.
Наличието на
валидно сключен договор за потребителски кредит се установява по несъмнен начин
от събраните писмени доказателства. Доказа се по делото и фактът на реално
предоставяне на заемната сума на ответника, която е преведена по банкова
сметка, ***т – в този смисъл приетото по делото и неоспорено преводно нареждане
за кредитен превод.
Налице са и
предпоставките по чл. 12.3 от ОУ, съгласно която в случай че клиентът просрочи
една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично
прекратяване на договора и обявяване на неговата предсрочна изискуемост. Видно
от извлечението по сметка към договора за потребителски кредит, ответникът не е
погасил нито едно от задълженията си по кредита. Б., чиято е тежестта да
установи погасяване на задължението си по кредита, не е ангажирал
доказателства, от които да се установява погасяването и на която и да е вноска
по кредита или част от нея. Тоест, може да се направи извод, че към датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда са били
налице повече от 30 календарни дни забава.
Съгласно
задължителните указания, дадени в т. 18 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014
г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на предявен иск по чл.
422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка,
че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой
вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си без
да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването
на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В
хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от
договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си
да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е
уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява
по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, правото на
кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Тези изисквания са приложими
и към договорите за кредит, сключени с небанкови финансови институции, какъвто
е и дружеството – ищец. „Профи Кредит България“ ЕООД е финансова институции по
смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства,
които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства (както е в конкретния случай). Това определя дружеството като кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
В случая не
са ангажирани доказателства относно уведомяване на ответника преди датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, че кредиторът
упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. В изпълнение на
разпределената му доказателствена тежест, ищецът е ангажирал доказателства,
които според него са достатъчни, за да установят уведомяването на ответника за
волеизявлението на ищеца за обявяване предсрочната изискуемост на кредита, а
именно уведомително писмо от 18.01.2018 г., адресирано до ответника И.Б.. Не са
представени обаче никакви доказателства същото да е изпратено и получено от
ответника или волеизявлението на кредитора да е достигнало да знанието на
ответника.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение не представлява
уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита, тъй като същото
не се връчва на длъжника и до произнасяне от съда заповедното производство е
едностранно. Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника също
няма характер на уведомяване на длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост
на кредита, защото заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не
се съдържа волеизявление в посочения смисъл. Исковата молба може да има
характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно
изискуем, и с връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната
изискуемост се обявява на длъжника. Ако относимите към настъпване и обявяване
на предсрочната изискуемост факти не са се осъществили преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, то вземането не е изискуемо в
предявения размер и на предявеното основание. Уведомяването на длъжника, че
кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис
от исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК или по друг начин след подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение има за последица настъпване на
предсрочна изискуемост на кредита, ако са налице уговорените в договора за
кредит условия за нейното настъпване. Това уведомяване не може да бъде взето
предвид като факт, настъпил след предявяване на иска, от значение за спорното
право съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, нито да обуслови основателност на
установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, нито може да промени с обратна сила
момента на настъпване на изискуемост на задължението, а представлява ново
основание за предявяване на осъдителен иск или ново заявление за издаване на
заповед за изпълнение /в този смисъл Решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015
г., ВКС, II т.о., Решение № 77/10.05.2016 г. по т. д. № 3247/2014 г., ВКС, II
т.о./.
С оглед изложеното, съдът приема, че ищецът не доказа, че преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение е уведомил ответника
Александров за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. След като ищецът не
доказа, че преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
уведомил ответника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, то искът не
може да бъде уважен на това основание.
Съгласно задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ВКС,
ОСГТК, е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за
установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, като искът следва да
бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на
пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
При вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна
изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника преди подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, не може да се игнорира, че
съществува валидна облигационна връзка по договора за кредит при условията,
договорени между страните - кредитор и кредитополучател, в т.ч. и сключените
между тях анекси. Вземането произтича от договор за кредит с определени срокове
за плащане на отделните вноски, които са намерили отражение в счетоводните
книги на банката. Размерът и падежът на всяка вноска са определени в договора и
за настъпването на изискуемостта им не е необходимо удостоверяването на
обстоятелства по чл. 418, ал. 3 ГПК. Липсата на точно изпълнение, съобразно
договореното по актуален погасителен план, подписан от страните за погасяване
на задължението - главница или лихви, следва да бъде съобразено в рамката на
исковото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, дори и да не са настъпили
последиците на надлежно обявена предсрочна изискуемост на цялото задължение по
договора за кредит. Длъжникът - ответник по иска дължи изпълнение, макар и само
за онази част от дълга, по отношение на която е настъпил падежът, договорен от
страните. Присъждането на вноските с настъпил падеж, когато се претендира
цялата главница по договор за кредит поради предсрочна изискуемост, не
съставлява недопустима подмяна на основанието на иска, съответно произнасяне по
непредявен иск. Решението на съда трябва да отразява правното положение между
страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене.
Това задължава съда да вземе предвид и фактите настъпили след предявяването на
иска, ако те са от значение за спорното право, както го задължава разпоредбата
на чл. 235, ал. 3 ГПК и искът следва да бъде уважен за вноските с настъпил
падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо – датата на
приключване на съдебното дирене.
Следователно в настоящия случай следва да се изследват предпоставките за присъждане
на падежиралите към датата на приключване на устните
състезания /към която дата се формира СПН/ вноски.
Видно от погасителния план, приложен към процесния договор, последната
погасителна вноска е с падеж 15.09.2018 г., т. е. към датата на провеждане на
устните състезания – 27.11.2019 г. е бил настъпил падежът на всички 11
погасителни вноски. Общо дължимата главница е в размер на сумата от 600,00 лв.
Ответникът Б. не доказа да е извършил погасявания на задължението си, поради
което следва да се приеме, че претендираната главница се дължи в пълен размер.
Следва да бъде присъдена и законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението – 08.06.2018 г. до окончателното погасяване на
вземането.
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК:
За
основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да установи при условията
на пълно и главно доказване следните предпоставки: 1. Наличие на облигационни
правоотношения с ответника Б. по силата на валидно сключен договор за
потребителски кредит, по силата на който за кредитополучателя е възникнало
задължението за заплащане на възнаградителна лихва; 2. Размерът на
претендираната лихва за процесния период.
В тежест на
ответника е да докаже положителния факт на погасяване на дълга, за което не
сочи доказателства.
Искът е
предявен за сумата от 130,40 лв. за периода от 15.11.2017 г. до 15.09.2018 г.
Установи се
по делото, че страните по договора са уговорили начисляването на
възнаградителна лихва в размер на 41,17% и годишен процент на разходите от 49,88%.
Заплащането
на възнаградителна лихва не представлява обезщетение за виновно неизпълнение на
парично задължение, т.е. няма санкционна функция, а по своята същност е цена за
ползвания финансов ресурс („граждански плод”), докато наказателната лихва по
своето естество представлява санкция за забавеното изпълнение на задължението
на кредитополучателя.
В случая е
видно от съдържанието на договора, че между страните е била договорена
възнаградителна лихва, чието уговаряне е допустимо от закона. Но волята на
страните е меродавна, само ако уговорената лихва не надвишава най – високия
размер, допустим от закона според чл.10, ал.2 от ЗЗД, какъвто в момента не е
регламентиран в нашето законодателство. Критерий за извършване преценка за това
следва да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на нея.
С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват
добрите нрави следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до
който съглашението за плащане на лихва е действително. Добрите нрави са
критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това,
че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се
съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД е налице,
когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично
формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част
от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Законодателят придава
правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед на защитата на
обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на
конкретен правен субект. При преценката за нарушаване на принципа на
справедливостта правоприлагащият орган изхожда от законодателството, своето правосъзнание
и обстоятелствата в конкретния случай. Налице е трайно установена практика на
Върховен касационен съд, която посочва условно кой е добросъвестният и
съответстващ на добрите нрави предел на волята на страните за заплащане на
възнаградителна лихва, а именно: до три пъти размера на законната лихва. В този
смисъл: /Решение №4/2009г. по т.д.№395/2008 г., Решение №1270/2009 г. по гр.д.
№5093/2007 г., Определение №877 по т.д.№662/ 2012 г; Решение № 360/23.11.2018
г. по в. гр. дело № 512/2018 г. по описа на Окръжен съд Враца и др./. В случая
клаузата от Раздел VI от
договора, с която е уговорен годишен лихвен процент в размер на 41,17%, е
нищожна. Съдебната практика приема ориентировъчна стойност, над която
уговореното по кредитния договор възнаграждение е прекомерно и поради това
противоречащо на добрите нрави – в случай че надвишава трикратно размера на
законната лихва, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения
е в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1
януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта.
Основният лихвен процент на БНБ за исковия период е 0,01%, а увеличен с 10
пункта се равнява на 10,01%. За да бъде законосъобразно уговорен, лихвеният
процент следва да е до 30,03% /или незначително да надвишава тази стойност/. В
случая е видно, че уговореният в договора фиксиран лихвен процент от 41,17%
надвишава с повече от четири пъти размера на законната лихва, поради което
съдът намира, че клаузата е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Следва да се
посочи, че съдът следи служебно за нищожността на договорните клаузи, предмет
на договора, когато тя е свързана с противоречие на закона или на добрите нрави
и това противоречие произтича пряко от твърденията и доказателства по делото /в
този смисъл Решение № 178/26.02.2015 г. по т. д. № 2945/2013 г., ВКС, II т. о.
и Решение № 229/ 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., ВКС, ІІ т. о., т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС/.
На следващо
място настоящият състав следва да отчете и фактът, че процесният договор за
кредит е сключен след изменението на чл. 19 ЗПК /обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в
сила от 23.07.2014 г./, поради което по отношение на същия е приложимо
изискването на ал. 4 на същата разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. В случая,
определеният в договора размер на ГПР от 49,88 % не надвишава пет пъти размера
на законната лихва. Според нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Видно е, че лихвата е само един от
компонентите на ГПР, като съдът приема, че в случая именно този компонент е
нищожен поради накърняване на добрите нрави. Цитираната по-горе съдебна
практика на съдилищата, отчитаща, че възнаградителна лихва следва да е
уговорена до три пъти размера на законната лихва остава актуална и при тази
уредба на чл. 19 ЗПК. В случая уговореният между страните ГПР в размер на 49,88
% не е нищожен по аргумент от чл. 19, ал. 5 ЗПК, но уговореният между страните
лихвен процент от 41,17 %, като част от ГПР, е прекомерно завишен.
Поради
изложените съображения съдът приема, че уговорената между страните
възнаградителна лихва е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД.
Поради това, че нищожните уговорки нямат правно действие, следва да се приеме,
че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение
не е възникнало за ответника. Искът
следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По иска с правно чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК:
За
основателността на иска в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно
и главно доказване следните предпоставки: 1. Наличие на облигационни
правоотношения с ответника Б. по силата на валидно сключен договор за
потребителски кредит, по силата на който за кредитополучателя е възникнало
задължението за заплащане на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги; 2. Размерът на възнаграждението за закупен пакет от допълнителни
услуги.
Искът е
предявен за сумата от 660,55 лева, представляваща възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги. Съгласно Споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги от 18.09.2017 г., кредиторът предоставя срещу
възнаграждение пакет от следните пет услуги: приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски; възможност за смяна на дата на падеж и улеснена процедура за получаване
на допълнителни парични средства.
Уговореното
в договора възнаграждение за пакета от допълнителни услуги е 660,55 лева.
Условията и предпоставките за ползване на допълнителните услуги са
регламентирани в чл. 15 от Общите условия.
Съгласно
дефиницията, дадена в чл. 15.1 от ОУ, услугата „приоритетно разглеждане и
изплащане на разрешения потребителски кредит“ представлява приоритетно
разглеждане на искането за отпускане на кредита и изплащане на същия преди
договора. Никъде не е формулирано конкретно и точно определение на
„приоритетно“ и по този начин не става ясно какво предимство се предоставя на
кредитополучателя с тази услуга. В ОУ не е регламентиран срокът, в който
заемодателят следва да се произнесе по постъпило искане за отпускане на кредит.
И след като не е дефиниран и срокът за „приоритетно разглеждане на искането за
отпускане на кредита“, няма как да се направи съпоставка, за да се прецени
какво предимство ползва кредитополучателят за тази услуга, за да дължи
възнаграждение за същата.
Втората и
третата от услугите в пакета предоставят на кредитополучателя са възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски или намаляване на техния размер.
Условията за това са посочени в чл. 15.2 и чл. 15.3 от ОУ. Освен че ползването
на тези услуги се предпоставя от изправността на кредитополучателя по
погасяването на определен брой вноски, то ползването на тези услуги изисква на
първо място представянето на множество документи в точно определен кратък срок
/до 25 календарни дни от падежа на погасителната вноска/, а освен това и
одобрението на искането от кредитора. Т. е. закупуването на пакета от
допълнителни услуги и заплащането на неговата стойност не е достатъчно условие
за ползването на услугите от пакета, а следва да са налице както многобройните
допълнителни условия, така и изричното одобрение от страна на кредитора. В
случай че такова одобрение не е налице, то потребителят не може да ползва
услугите, въпреки че е заплатил за тях. Важно е да се отбележи освен това, че
ползването на тези услуги не засяга дължимостта на плащанията, тъй като както
отложените, така и намалените части от вноските остават изискуеми в края на
погасителния план /чл. 15.2.4 и чл.15.3.5/. Не е уговорено тяхното разсрочване
във времето чрез продължаване срока на договора и съответно продължаване на
погасителния план за времето, за което вноските са отложени. По този начин
излиза, че всички отложени погасителни вноски или разликата между намалените
вноски и тези по погасителен план се дължат в цялост в края на погасителния
план, което би довело до допълнително натоварване на кредитополучателя. На
практика при използване на тази опция, полученото от кредитополучателя
облекчение се изчерпва с временно ползване на неолихвени части от главницата.
Четвъртата
услуга е уговорена като опция за промяна на падежна дата по целия план без
допълнителни условия /чл. 15.4/, което практически може да се изрази в отлагане
на всички вноски, но отново при съгласие на кредитора, тъй като се изисква
подписване на допълнително споразумение между страните.
Улесненото
допълнително кредитиране, предложено като петата услуга от пакета, не е
дефинирано по начин, който да гарантира каквото и да е предимство за
кредитополучателя, освен освобождаването му от кандидатстване, тъй като
улеснения не са посочени, а са обусловени от вътрешни правила на кредитора /чл.
15.5/. По никакъв начин не е конкретизирано в какво се изразява тази „улеснена
процедура“ и какво представляват тези „допълнителни парични средства“ – нов
кредит или допълнителна сума, отпусната по настоящия кредитен договор. Относно
процедурата се препраща към вътрешните правила на кредитора, които нито се
съдържат по делото, нито кредитополучателят е отбелязал да е запознат със
същите. Ползването на тази услуга отново е предпоставено от одобрението на
кредитора /посочено е „може да одобри“/, т. е. и тук закупуването на пакета от
допълнителни услуги и заплащането на неговата стойност не е достатъчно условие
за ползването на услугите от пакета, а следва да е налице изричното одобрение
от страна на кредитора. В случай че такова одобрение не е налице, то
потребителят не може да ползва услугите, въпреки че е платил за тях.
Настоящият
съдебен състав намира, че споразумението относно предоставяне на пакет от
допълнителни услуги противоречи на добрите нрави и клаузите от
същото са нищожни на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Всички описани елементи от
пакета допълнителни услуги са договорени единствено като възможност за
предоставяне, но не и като задължение на кредитора. Принципите на справедливост
и добросъвестност изискват потребителят да заплаща възнаграждение за реалното
ползване на определена услуга, а не за хипотетичното и евентуално предоставяне
на такава. Освен това е налице нееквивалентност между престациите – срещу
високия размер на възнаграждението, надхвърлящо размера на главницата по
договора /главницата е 600,00 лева, а възнаграждението за пакета – 660,55
лева/, кредитополучателят не получава никакво конкретно благо, преимущество или
услуга, а единствено при наличието на множество допълнителни условия и
предпоставки пред него може да се разкрие възможност евентуално да ползва
някаква незначителна преференция, която освен това зависи от одобрението на
кредитора. Нито една от така посочените услуги не гарантира каквото и да е
право на кредитополучателя, което да може да бъде упражнено, без да е
обусловено от насрещната воля на кредитора. Тези преференции дори не са регламентирани
в договора, споразумението и общите условия, като само последните съдържат
бланкетни и неясни описания на петте услуги в пакета.
Разпоредбата
на чл. 10а, ал. 1 ЗПК дава възможност на кредитора да събира от
потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, но съобразно ал. 4 на същата разпоредба видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и
точно определени в договора за потребителски кредит. В случая уговореното между
страните не съответства на посочените законови разпоредби, тъй като както бе
посочено по – горе, услугите, за които се събират такси и/или комисионни, не са
ясно и точно определени. Напротив, всички включени в допълнителния пакет „услуги“
представляват средство за съществено увеличаване на цената на кредита, като по
същество предлагането им като предимство от доставчика води до икономически
резултат, идентичен със значително оскъпяване на кредита, необявено надлежно на
потребителя като лихвен процент и разходи по кредита съгласно изискванията на
чл. 19 и чл. 10а ЗПК. Цената и съдържанието на пакета, уговорени в договора за
потребителски кредит, споразумението и ОУ, представляват клаузи, имащи за цел
или резултат заобикаляне изискванията на ЗПК. Споразумението за закупуване на
допълнителен пакет е нищожно по смисъла на чл. 21, ал. 1 ЗПК като заобикалящо
изискванията на императивна нормативна уредба, гарантираща специфична
потребителска защита при кредитиране.
С оглед
изложеното, искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Съдът достигна до извод за частична недействителност
на договора за потребителски кредит – в частта на предявените искове за
възнаградителна лихва и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги. При тези съображения, подлежаща
на връщане по силата на чл. 23 ЗПК е чистата стойност на кредита. Не се установи
ответникът да е погасил каквато и да е част от вземането по кредита, поради
което дължи целия размер на получената главница от 600,00 лева.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски възниква за двете страни.
Ответникът не претендира и не е представил доказателства да е сторил
разноски в производството, поради което и такива не му се дължат.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски възниква за ищцовото
дружество. В настоящото производство ищцовото дружество е сторило следните
разноски по отношение на иска за главница: довнесена държавна такса в размер на
27,05 лева и заплатено възнаграждение за особен представител в размер на 200,00
лева. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 от Закона за правната
помощ във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ съдът
определя юрисконсултско възнаграждение в полза на ищеца по гр. дело № 426/2018
г. в размер на 100,00 лв. Съразмерно с уважената част на иска за главница,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски за настоящото
производство в размер на 141,07 лева.
С оглед задължителните указания, дадени в т. 12 от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ВКС, ОСГТК, съдът в исковото
производство дължи да разпредели отговорността за разноските и в заповедното
производство съобразно изхода на спора, за което постановява осъдителен
диспозитив. В заповедното производство на ищеца са присъдени разноски, както
следва: 12,00 лева – платена държавна такса и 21,00 лева – юрисконсултско
възнаграждение /след частично обезсилване на заповедта за изпълнение,
включително в частта за разноските/. Съразмерно с уважената част на установителния
иск за главница, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцовото
дружество разноски за заповедното производство в пълен размер от 33,00 лева.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, че И.Д.Б., ЕГН **********, с адрес: *** ДЪЛЖИ на „Профи
Кредит България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, сумата от 600,00 лева /шестстотин лева/, представляваща главница по Договор
за потребителски кредит № **********, сключен на 18.09.2017 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 08.06.2018 г. до окончателното погасяване
на задължението, за която сума е издадена Заповед № 1623/13.06.2018 г. по ч.
гр. дело № 2573/2018 г. по описа на РС – гр. Враца, ГО, VI състав.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България” № 49,
бл. 53Е, вх. В, против И.Д.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, осъдителни искове
с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 130,40 лева /сто и тридесет лева и четиридесет стотинки/,
представляваща договорна възнаградителна лихва върху главницата за периода
от 15.11.2017 г. до 15.09.2018 г. и с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК
за сумата от 660,55 лева /шестстотин и шестдесет лева и петдесет и пет стотинки/,
представляваща възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК И.Д.Б., ЕГН ********** ДА
ЗАПЛАТИ на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК ********* сумата от 141,07
лева /сто четиридесет и един лева и седем стотинки/ - разноски в
производството по гр. дело № 5376/2018 по описа на РС Враца съразмерно с
уважената част от исковете, както и сумата от 33,00 лева /тридесет и
три лева/ - разноски за заповедното производство по ч. гр. д. № 2573/2018 г. по
описа на РС – гр. Враца, ГО, VI състав, съразмерно с уважената част от установителния иск.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – гр. Враца в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: