Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …
гр. София, 30.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на
двадесет и трети октомври две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №2721 по описа на СГС за 2020 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца
М.А.Б. срещу решение от 08.04.2019 г. по гр.д. №4598/2018 г. на Софийския
районен съд, 42 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя
срещу Г.И.Ч. осъдителни искове с правно основание чл.45 ЗЗД за сумата в размер
на по 4000,00 лв. - за неимуществени вреди вследствие подадени тъжби ог Г.Ч.,
въз основа на които са образувани НЧХД №4014/2016 г. по описа на СРС, 106
състав и НЧХД №19897/2016 г. по описа на СРС, 96 състав.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, необосновано и постановено при грубо нарушение на
установените съдопроизводствени правила и на практиката на ВКС. Сочи, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че не е доказано наличието на
виновно и противоправно поведение от страна на ответника, както и наличието на
сочените от ищеца вреди. Поддържа, че е налице недобросъвестно упражняване на
правото на тъжба от страна на ответника. Предвид изложеното, жалбоподателят
моли въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло предявените искове.
Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Г.И.Ч. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013
г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения,
поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението
само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като въззивният
състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението,
следва да се добави и следното:
Фактическият
състав на непозволеното увреждане по чл.45 ал.1 ЗЗД включва противоправно
поведение, вреда, причинно-следствена връзка между деянието и вредоносния
резултат и вина, която по аргумент от чл.45 ал.2 ЗЗД се предполага. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат от
претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на
доказателствената тежест, т.е. в тежест на ищеца е да установи наличие на
противоправно действие или бездействие, както и че то е причинило вреда, и да
установи причинна връзка между противоправното поведение на ответника и
вредоносния резултат. Причинната връзка не се предполага, а трябва да бъде
доказана.
Съгласно практиката
на ВКС /решение №1347/18.12.2008 г. по гр.д. №5006/2007 г., II ГО, определение №328/05.03.2014 г. по гр.д. №6722/2013 г., ІІІ ГО и
др./, когато едно частно лице предяви неоснователен иск пред съд, или подаде
неоснователна тъжба, то не носи отговорност по чл.45 ЗЗД за причинените на
другата страна неудобства, притеснения и душевни страдания. Това е така, тъй
като искането за защита на накърнени права представлява една правомерна
дейност, която е конституционно гарантирана, а отговорността за причинени вреди
по чл.45 ЗЗД се поражда само при виновно противоправно поведение на причинителя
на вредата. В същия смисъл е и решение
№86/29.01.2010 г. по гр.д. №92/2009 г., ІІІ ГО, с което е обобщено, че поначало
действията по сезиране на държавни органи, са признати и гарантирани от КРБ,
поради което за такива действия не може да се носи гражданска отговорност за
обезщетение за вреди.
В настоящия случай ответникът е подала
тъжби до съда с твърдение за извършени от ищеца престъпления. Тези нейни
действия не са противоправни, както правилно е приел първоинстанционният съд, а
са в защита на нейни предполагаеми права, които тя е считала за накърнени.
Единствено при злоупотреба с права, ако наказателният съд е сезиран с
тъжба при ясното съзнание на тъжителя, че липсва основание за наказателна
отговорност, действието ще бъде противоправно, тъй като ще съставлява
злоупотреба с право /така в горецитираното решение №1347/18.12.2008 г. по гр.д.
№5006/2007 г. на ІІ ГО на ВКС/. В тежест на ищеца обаче е да установи по
категоричен начин наличието на злоупотреба с право. В случая липсват както
такива твърдения в исковата молба, така и доказателства за злоупотреба с право.
Обстоятелството, че ответникът притежава юридическо образование само по себе си
не означава, че е злоупотребила с права, сезирайки наказателния съд с тъжби
срещу ищеца.
За
пълнота на изложението следва да се посочи още, че по делото ищецът, чиято е
доказателствената тежест за това, не е установил при условията на пълно и
главно доказване, наличието на сочените
неимуществени вреди, респ., че същите са пряка и непосредствена последица от
сочените деяния, както е приел и СРС, 42 състав.
Поради
изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния, решението следва да бъде потвърдено изцяло.
С
оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на
основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във възззивното
производство в размер на сумата от 730,00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение. Възражението на въззивника за прекомерност на заплатеното от
въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е основателно. По делото е
представен договор за правна защита и съдействие, сключен между въззиваемата
страна и адв. Д.Р., според който ответникът е заплатил адвокатско
възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 4000,00 лв. Съгласно ТР
№6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на
присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г.
ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата
наредба минимален размер. Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение
е над този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2 от Наредба №1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, и с оглед фактическата и
правна сложност на делото следва да бъде намалено до минималния размер или
сумата от 730,00 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №86930 от 08.04.2019 г., постановено по гр.д.
№4598/2018 г. по описа на СРС, ГО, 42 състав.
ОСЪЖДА М.А.Б., ЕГН **********, адрес: ***, да
заплати на Г.И.Ч., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, офис 1, на
основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 730,00 лв., представляваща
разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.