Р Е Ш Е Н И Е № 2171
гр.Русе, 20.12.2019г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, II-ри
граждански състав, в публичното съдебно заседание на 17-ти декември, две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИЛЕН ПЕТРОВ
при
секретаря Т. ПЕТРОВА, като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 4842 по
описа за 2019г., за да се произнесе, съобрази следното:
Ищцовото дружество „Агенция за събиране на вземания” ЕАД-гр.София, представлявано от Д. Б. Б., твърди, че на 07.01.2016г. е бил
сключен между „Провидент Файненшъл България” ООД – като заемодател и
ответницата – като заемател, договор за потребителски кредит № *********. По
силата на договора кредиторът предоставил на ответницата сума в размер на 1700.00
лв., като последната се задължила да я върне, ведно с уговорените лихви и такси
на 60 седмични погасителни вноски. Страните по облигационното правоотношение
договорили условията, при които следва да бъде погасен дълга. В договора
подробно били описани дължимите лихви и такси, които кредитополучателят се е
съгласил да заплати и които са свързани с обслужването на отпуснатия кредит, а
именно: фиксирана лихва в размер на 335.33 лв.
и такса за оценка на досие в размер на 85.00 лв. Също така в чл. 25 от
Договора е уговорена допълнителна услуга „Кредит у дома",
представляваща доставка на заетата сума
в брой и седмично събиране на вноските по местоживеенето на Б., за която услуга
също се дължи такса в размер на 1450.06 лв. В буква „З" от договора е
уговорен размер на седмичната вноска - 59.51 лв. и последна - 59.30 лв. Първата
вноска следвало да бъде направена на 14.01.2016г., а последната на 04.03.2017г.
Съгласно чл. 27 от Договора, с подписването му кредитополучателят е удостоверил
получаването на заемната сума в пълния й размер. Ц.Б. не изпълнила всички свои
задължения по договора и преустановила плащанията. Длъжникът изпаднал в забава
и му се начислява обезщетение за забава в размер на законна лихва. Крайният
срок за изпълнение на договора настъпил на 04.03.2017г., с което станал
изискуем целият неизплатен остатък от главното задължение- главницата, която е
дължима, ведно със законната лихва за забава от подаване на заявлението до
изплащане на задължението. Ищецът претендира също неизплатената част от
договорната лихва и неизплатената част от начислените такси, съгласно условията
на договора, както и обезщетението за забава от момента на изпадането на
длъжника в забава.
Ищецът
твърди и че на 01.07.2017 г. между
„Провидент Файненшъл България ООД и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за прехвърляне на
вземания/цесия/, по силата на който титуляр на вземанията по договора за
паричен заем става второто дружество. С Приложение №1/01.06.2018г. към
Допълнително споразумение от 01.11.2017г. към Рамков договор за прехвърляне на
вземания/цесия/ от 16.11.2010г., „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
прехвърлило процесното вземане на ищцовото дружество. Съгласно задължението си
по чл. 99, ал. З ЗЗД, цедентът упълномощил цесионера да уведоми длъжника за
прехвърлянето на вземанията. В изпълнение на задължението си за уведомяване,
ищецът е изпратил уведомление, но пратката се върнала в цялост. Поради липса на
плащане, въз основа на подадено от ищеца заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК е било образувано ч.гр.дело №3587/2019 г. по описа на
РРС. Съдът е уважил заявлението и е издал Заповед за изпълнение на парично
задължение № 1825/04.06.2019 г. срещу ответницата в настоящото производство, за
претендираните суми, но срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение длъжникът подал възражение по чл.414 ГПК.
Моли
да бъде признато за установено, че в полза на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД по отношение на ответника Ц.И.Б. съществуват
следните вземания, обективирани в заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.дело
№ 3587/2019 г. по описа на РРС, а именно:
1116.44 лв. - главница, ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане
на задължението, 127.81 лв.- договорна лихва за периода 25.06.2016 г.- 04.03.2017 г., 195.74 лв. -
лихва за забава за периода от 25.06.2016
г. до датата на подаване на заявлението в съда, 51.16 лв.- такса за оценка на
досие за периода 25.06.2016 г.-
04.03.2017 г., 261.02 лв.-такса за услуга „Кредит у дома" за предоставяне
на кредита в брой по местоживеене за
периода 02.07.2016 г.- 04.03.2017
г. и 608.96 лв.-такса за услуга „Кредит у дома" за събиране на
погасителните вноски по местоживеене за
периода 02.07.2016 г.- 04.03.2017
г.Претендират се разноски.
Съдът, като
взе предвид изложените от ищеца в исковата молба фактически обстоятелства, на
които основава претенцията си и формулирания петитум, квалифицира правно
предявения положителен установителен иск по чл.422 ГПК.
Ответницата Ц.И.Б.
*** оспорва изцяло предявения иск. Заявява и че искът е недопустим, поради
липсата на активна процесуална легитимация на ищеца и липсата на доказателства
и твърдения по заповедното производство, че е била уведомена за сключената
цесия. В отговора на ИМ се навеждат и твърдения за липсата на предаване на
договорената заемна сума от кредитора, за нищожност на клаузи по договора и др.
Моли иска да се отхвърли, претендира разноски, както по заповедното, така и по
настоящето производство.
От събраните по делото
доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна следното:
Видно от приложеното ч.гр.дело № 3587/2019 г. по описа на РРС, в полза на ищеца
в настоящото производство била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Б.
за сумите, заявени по исковата молба, съставляващи вземания по Договор за
потребителски кредит № *********/07.01.2016 г.,
цедирани на 01.07.2017г. на „Изи Асет Мениджмънт“ АД от “Провидент айненшъл България” ООД, които вземания пък
са прехвърлени от първото дружество на ищеца на 01.06.2018г. В срока по чл.414 ГПК длъжницата подала възражение, че
не дължи присъденото вземане, за което
заявителят е уведомен на 08.07.2019г.Исковата молба, въз основана която е
образувано настоящото дело, е постъпила на 07.08.2019 г.
Спазен е
преклузивният 1-месечен срок, предвид което претенциите са допустими.
По делото
няма спор, че на 07.01.2016 г., след подаден формуляр за кандидатстване от
страна на ответницата /л.9/, между нея и
”Провидент Файненшъл България” ООД бил подписан
Договор за потребителски кредит № *********, със срок на действие от 60
седмици, при условия и за суми, така, както е заявено по исковата молба.
Заемополучателката е удостоверила с подписа си фактическото предаване на
парите, както и че е запозната предварително с условията на контракта.Срокът на
действие на договора е изтекъл на 04.03.2017 г.
По делото е приета неоспорена от
страните икономическа експертиза.
След преценка на събраните по
делото доказателства, съдът прави следните правни изводи:
Разпоредбата
на чл.26, ал.1 ЗПК изрично предвижда, че кредиторът може да прехвърли вземането
си по договор за потребителски кредит на трето лице, само ако договорът за
потребителски кредит предвижда такава възможност. Такава възможност в случая е
предвидена в процесния договор.
Неоснователно
е възражението на ответницата за недопустимост на исковата претенция, поради
липсата на материалноправна легитимация у ищеца, поради неуведомяването й за
сключените цесии. Безспорно е установено според настоящия състав, че преди
подаване на заявлението, уведомленията за цесиите реално не са достигнали до
длъжника. Доколкото обаче иска по чл.422 ГПК се счита предявен от датата на
подаване на заявлението, а приложения към исковата молба са и уведомленията за
цесиите /л.20 и л.21/, то с оглед трайната съдебна практика следва да се
приеме, че цесиите са надлежно съобщени на длъжника. Настоящият
състав напълно споделя и се
позовава на Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. ,II т.о. на ВКС, според което уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на
цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване
за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото
следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил
след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. В този смисъл е и Решение по
т.д.№2352/13г. II т.о. на ВКС. На следващо място, задължението на цедента, визирано в чл. 99, ал. 4 ЗЗД да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на
вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Ненадлежното
уведомяване или липсата на такова, за прехвърляне на вземането, би имало
значение, само при условие, че въззивника е заплатил своето задължение по договора за кредит. В случая, няма данни и не се твърди, че ответницата
е платила преди връчване преписа от исковата молба на различно от цесионера лице. Не
на последно място, в производството по чл. 410 ГПК, при установяване на
частното правоприемство в лицето на заявителя, не е необходимо установяване на
изискуемост /арг. от чл. 418, ал.3 ГПК/, а единствено съобщаването на цесията
на длъжника, което на общо основание може да бъде сторено и с исковата молба
/арг. т.4г и т.11 ТР №4/18.06.2014г.
по т.д.№4/2013 на ОСГТК на ВКС/.
В настоящия
случай уведомленията, заедно с исковата молба и останалите писмени
доказателства, са били връчени на редовно упълномощен процесуален представител на
ответницата на 14.10.2019г. съгласно съобщението по делото, поради което следва
да се приеме, че прехвърлянето на вземанията по сключения договор за
потребителски кредит в полза на ищеца е произвело действие спрямо последната.
Изцяло
неоснователно е и възражението направено в отговора на ИМ, че ответницата Б. не
била получила процесната сума от 1700.00 лв. Процесният договор носи
подписа на оспорващата страна.В чл.27 от контракта е посочено, че клиентът
потвърждава, че е получил пълния размер на кредита. От страна на ответницата
има и частично погасяване на дълга към първоначалния кредитор. Това също сочи
на извод, че реалният договор е произвел твърдяното от ищеца действие. Предвид гореизложеното съдът приема, че
заемодателят е предал на заемополучателя процесната сума и се явява изрядна страна по
договора за заем, имаща право да претендира изпълнение на насрещните задължения
от страна на ответника.
При главница
в размер на 1700.00 лв., в б.”Д” от сключения договор за потребителски кредит е
уговорена такса за услугата „Кредит у дома” в размер на 1450.06 лв. Посочено е,
че тази услуга се предоставя по избор на клиента и се дължи за домашната
доставка на заетата сума в брой по негово местоживеене и седмично домашно
събиране на вноските по кредита. В разпоредбите на чл. 25 и чл. 26 от
договорните условия е посочено, тази такса се дължи, макар и в намален размер
от 30 %, дори и в случаите на пълно предсрочно погасяване на кредита, както и
при отказ от услугата.
Действително,
договорената такса за услугата „Кредит у дома”, доколкото е свързана с
извършването на плащанията по договора и е отделно уговорена, не се включва в размера
на годишния процент на разходите – чл. 19, ал. 3, т. 3 ЗПК, поради което за нея
принципно не намират приложение ограниченията на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК.
Според тези разпоредби нищожни са клаузите в договора за потребителския кредит,
в резултат на които годишният процент на разходите би надвишавал пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Това
обаче не означава, че клаузата, с която се уговаря такса, свързана с
извършването на плащанията, не може да бъде подложена на служебна проверка за
валидност. За тази клауза на общо основание /чл. 24 ЗПК/ ще се прилагат
правилата на чл. 143 – 148 ЗЗП.
Според чл.
143, т. 14 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправна и следователно нищожна ще е и
тази клауза в потребителския договор, която налага на потребителя да изпълни
своите задължения, дори и ако търговецът или доставчикът не изпълни своите. По
тази причина съдът намира, че чл. 25 и чл. 26 от договорните разпоредби /с
характер на общи условия/, чието тълкуване налага извода, че таксата за
услугата „Кредит у дома” се дължи, дори и когато тя не е била предоставена на
клиента, съставляват неравноправни и следователно нищожни клаузи, за което
съдът е длъжен да следи и служебно.
Няма спор,
че кредиторът има право да начислява и събира от длъжника и предвидените в
договора такси. Трябва обаче да се държи сметка за естеството на конкретното
вземане – то е именно такса, т.е. възнаграждение за извършена от кредитора
дейност или услуга, която се дължи отделно от главницата, възнаградителната и
мораторната лихви по договора. Дължимостта на таксата обаче е обусловена от
това дали кредиторът е изпълнил задължението си да извърши дейността, респ. да
предостави услугата, за която се дължи тя. Таксата, за разлика от
възнаградителната лихва, не съставлява възнаграждение за кредитора и не следва
да се превръща в основен източник на печалба за него. При положение, че
ответникът е заплатила само три вноски, то очевидно е, че и услугата по тяхното
събиране от дома на последната не е била извършвана. Въпреки разпределената му
тежест да установи, че първоначалният кредитор е изпълнил задълженията си по
договора за кредит съобразно уговореното, и от който факт ищецът черпи права, в
които задължения се включва и предоставянето на въпросната услуга, ищецът не
ангажира доказателства за това, че услугата „кредит у дома” реално е била
предоставена на ответницата. Ако задълженията по договора не са обявени за
предсрочно изискуеми или не са заплатени предсрочно от ответника, каквито
твърдения липсват, за кредитора е съществувало задължение всяка седмица да
организира посещения на негов служител на адреса, включително ако при тези
посещения кредитополучателят не е намерен или не е предал дължимата седмична
вноска. Доказателства за предаване на сумата по кредита на адреса на ответника,
както и такива за ежеседмични посещения на служител на кредитора на адреса на
последната за събиране на вноските, не са ангажирани по делото. Предвид това
ищецът следва да понесе и неблагоприятните последици от недоказването на това
обстоятелство.
Съдът
намира, че таксата за услугата „Кредит у дома” на практика представлява втора,
скрита възнаградителна лихва, която в нарушение на чл. 19, ал. 1 ЗПК не е включена в годишния процент на
разходите. По тези съображения съдът намира, че на ищеца не се дължи плащане на
тази такса. Ако сумата беше включена в годишния процент на разходите, то заедно
с общия размер на фиксираната лихва и таксата за оценката на досието на
клиента, общият размер на ГПР би надхвърлил размера по чл. 19, ал. 4 ЗПК и следователно тази клауза би била нищожна
на основание чл. 19, ал. 5 от същия закон. По тези съображения искът за таксата
за услугата „Кредит у дома” следва да бъде отхвърлен.
Не е
представено и доказателства за предоставяне на услугата „оценка на досие” от
страна на първоначалния кредитор също не бяха ангажирани по делото - в какво
конкретно се изразява тази услуга, от кого и кога е предоставена, поради което
и претенцията за нейното заплащане също се явява недоказана.
Следва да се
отбележи, че последователната практика на Съда на ЕС по тълкуването и
приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, задължава съда да следи
служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори, дори
и такова възражение да не е било направено от потребителя.
Освен
изложеното, съдът намира, че в процесния случай е нарушен и чл.10, ал.1 ЗПК.В
него е посочено, че договорът за потребителски кредит, освен, че се сключва в
писмена форма, трябва да бъде изпълнен в еднакъв по вид, формат и размер шрифт.
В процесния случай има видима разлика между първата страница на контракта и
останалия текст. Съществените клаузи на договора се съдържат именно там, а съдържанието е трудно за възприемане като вид
на шрифта и разстояние между редовете. След визуално сравнение съдът установи,
че това е шрифт с размер 10, което е в нарушение на изискването по чл. 10, ал.
1 ЗПК и води до недействителност на
договора и на това основание. За извършване на подобно визуално сравняване на
два текста, очевидно различаващи се по размера на използваните в тях шрифтове,
не са необходими специални знания по смисъла на чл. 195, ал. 1 ГПК. Разпознаването
на вид и размер на шрифта на документ не изисква специални знания извън
техническите такива, които притежава всеки магистрат с оглед характера на
работата, която извършва. Сравняването на различни по размер шрифтове на
текстове, пренесени на хартиен носител е лесно установимо посредством визуален
анализ и за това не са необходими специални знания. Тъй като не са спазени
горепосочените изисквания, според чл.22 ЗПК договорът е недействителен и
заемополучателя дължи чистата стойност, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита /чл.23 ЗПК/.
От приетата
експертиза се установява, че ответницата
е заплатила сумата от 1405.00 лв. С част от тази сума, а именно-821.46 лв. са
погасени задължения, които са приети от съда за недължими/вж. л.8 от приетата
експертиза-л.81 от делото/. Вещото лице е установило, че дължимата се главница
възлиза на 1116.46лв. и след приспадане на сумата от 821.46 лв., следва иска да
се уважи до размер на сумата от 295.00 лв., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК – 03.06.2019г. до окончателното й изплащане, ав останалата част да
се отхвърли, като неоснователен.
Предвид частичното уважаване на
иска и съобразно дадените задължителни указания с Тълкувателно решение №
4/2013г. на ВКС, ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца и
направените по заповедното производство разноски в размер на 12.15 лв.
И двете страни по делото са претендирали разноски. По настоящето производство, ищеца е
доказал разноски в размер на 552.78лв.-заплатени държавна такса и
възнаграждение за вещо лице. На същият се дължи и сумата от 150.00 лв.-юрисконсултско
възнаграждение, определено на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1
НЗПП. На основание чл.78, ал.1 ГПК, ответницата следва да бъде осъдена да
заплати на ищеца направените по настоящото дело разноски, съразмерно с
уважената част от иска в размер на 87.80 лв.
С оглед изхода на спора, отправените
искания и представените доказателства, на ответницата също се дължат разноски
както по заповедното производство, така и по настоящото.
За заповедното производство
са претендирани разноски за адвокатско възнаграждение от процесуалния
представител на ответника Б.- адв. С.В.. Същата е предоставила безплатно правна
помощ на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА на ответницата за защита в заповедното
производство, което се установява от приложения договор за правна помощ и
съдействие. Фактическата и правна сложност по делото в случая обаче се явяват
несъразмерни на претендираното адвокатско възнаграждение от 300.00 лв., тъй
като действията, извършени от процесуалния представител на длъжника се
изчерпват единствено с депозирането на възражение по чл. 414 ГПК. Претендираният
размер адвокатско възнаграждение според настоящият съдебен състав, е
несъразмерен с посочените действия, извършени във връзка с представителството в
заповедното производство.Процесуално представителство за подаване на възражение по чл.414 ГПК от
длъжник срещу издадена заповед за изпълнение не е сред изрично предвидените в
Наредба № 1 от 09.07.2004г. случаи, поради което и на основание § 1 от ДР на
Наредба № 1 възнаграждението следва да се определи по аналогия. В настоящия
случай длъжниците чрез процесуален представител са подали възражения в
утвърдения образец като възраженията са бланкетни. Поради което и в
случая съдът намира, че по аналогия следва да намерят приложение конкретни
случаи, предвидени в чл.6 от Наредба № 1 – възнаграждения за съвет, справка и
изготвяне на книжа, а именно т. 3 – за проучване на дело с даване на мнение по
него и т.5 за изготвяне на други молби. Тези действия на адвоката са най-близко
до действията му свързани с подаване на възражение по чл.414 ГПК.
Съдът намира че чл.7, ал.7
от Наредбата- за процесуално представителство, защита и съдействие в
производства за издаване на заповед за изпълнение е неприложим. Доколкото
подаването на възражението е една от възможностите за защита на длъжника срещу
заповедта, адвокатското възнаграждение за нея не може да бъде обусловено от
материалния интерес/ в т. см. Определение № 33/19.01.2017г. по ч.в.търг.дело
№14/2017г. на Варненския АС/.
Съобразявайки тези основни
положения и като има предвид изложеното по-горе относно същността на
възложеното и извършено от адвоката правно и фактическо действие /подаване на
възражение срещу заповедта за изпълнение в срока по чл. 414 ГПК/, съдът приема,
че размера на адвокатското възнаграждение, което ищеца следва да репарира като
сторени разходи на длъжника, следва да се определи в размер на 110.00 лв.
За
настоящото производство следва
да се присъди
и адвокатско възнаграждение в
полза на процесуалния
представител на ответника -
адв. Билева. Същата му е предоставила безплатно правна
помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗА за защита
в настоящото производство, което
се установява от приложения на л. 58 договор за правна помощ и съдействие. Ищцовата
страна е направила възражение за прекомерност на претендираната сума от ответника
по това перо.Съдът намира доводът за неоснователен, предвид броя на предявените
обективно съединени искове.На основание
чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. с чл. 7. ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, на адв. Билева следва да се
присъди сумата в размер на 403.00 лв.- адвокатско възнаграждение.
Само за
яснота следва да се отбележи, че съгласно трайната съдебна практика на ВКС,
нито адвоката, оказващ безплатна правна помощ, нито страната, на която тя е
предоставена, следва да доказват наличието на основанието, а именно, че лицето
на което се оказва помощта попада в една от изброените в чл. 38, ал.1 ЗА
категории лица. Достатъчно е да се представи договорът за правна помощ, защото писмената
форма е един от способите за доказването му, и в него да е отбелязано, че
помощта се оказва безплатно при условията на чл.38 ЗА, какъвто е и настоящият
случай, за да може съдът да присъди на адвоката на страната възнаграждение, когато
изгубилата спора пред него насрещна страна е осъдена за разноски/ в т.см. Определение № 121 от 1.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5525/2015 г., III г.
о., ГК, Определение № 708 от 5.11.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4891/2015 г.,
IV г. о., ГК и др./.
Мотивиран
така, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на Ц.И.Б., ЕГН:********** ***, че дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. Д-р Петър Дертлиев № 25, офис-сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Д. Б. Б. сумата от 295.00 лв., представляваща дължима главница по
Договор за потребителски кредит № *********/07.01.2016г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 03.06.2019г. до окончателното й изплащане, по
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.дело № 3587/2019г. по описа на РРС.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: ********* против Ц.И.Б., ЕГН:********** иск с
правно основание чл.422 ГПК, в частта да се признае за установено, че
ответницата дължи на ищеца по Договор за потребителски кредит №
*********/ 07.01.2016г.
главница в частта от 295.00 лв. до пълния предявен размер от 1116.44 лв., 127.81 лв.- договорна лихва за периода 25.06.2016 г.- 04.03.2017 г., 195.74 лв. -
лихва за забава за периода от 25.06.2016 г. до датата на подаване на
заявлението в съда, 51.16 лв.- такса за оценка на досие за периода 25.06.2016 г.- 04.03.2017 г., 261.02
лв.-такса за услуга „Кредит у дома" за предоставяне на кредита в брой по
местоживеене за периода 02.07.2016 г.- 04.03.2017 г. и 608.96
лв.-такса за услуга „Кредит у дома" за събиране на погасителните вноски по
местоживеене за периода 02.07.2016 г.- 04.03.2017 г., като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Ц.И.Б.,
ЕГН:********** ***, да заплати на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. Д-р Петър Дертлиев № 25,
офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Д. Б.сумата от 12.15 лв., разноски по ч.гр.дело № 3587/2019г. по описа на РРС и
сумата от 87.80 лв., разноски
по настоящето производство.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. Д-р Петър Дертлиев № 25, офис-сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Д. Б. Б. да заплати на адв. С.В.В.,
ЕГН ********** от АК - Русе, с
адрес: ***, офис 28, сумата от 110.00 лв.,
представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за оказаната на Ц.И.Б., ЕГН:********** безплатна адвокатска помощ по ч. гр. д. № 3587/2019г . по описа
на РРС.
ОСЪЖДА „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. Д-р Петър Дертлиев № 25,
офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Д. Б. Б.
да заплати на адв. К. И. Б., ЕГН **********
от АК - Русе, с адрес: ***, сумата от 403.00 лв., представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за оказаната на Ц.И.Б., ЕГН:********** безплатна адвокатска помощ по настоящето производство.
Решението
може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните пред
Русенски окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: